Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (13)

Глава 13

Уорд не проявяваше никакъв интерес към историята на Юджиния за някакво ужасно дете, което се боядисало синьо. В същото време обаче си даваше сметка, че е готов да изслуша с удоволствие всичко, което тя иска да му каже.

Проклятие! Юджиния Сноу беше неустоима.

— Коя беше онази жена, когато влязохме? — попита той след края на историята за синьото момче. — Оная дърта вещица, която намекна, че не бива да ви се позволява да излизате от агенцията, и заяви, че ме познава, макар че със сигурност никога не сме се срещали.

— Това е лейди Хайъсинт Бъкуолд — отговори Юджиния. Неразбиращият му поглед я накара да добави: — Не сте ли чували за нея?

Той вдигна рамене.

— Не се движа в обществото, а семейството ми знае, че мразя клюките. Така че не съм.

— Тя обаче е чувала за вас — подметна дяволито Юджиния. — Или поне за състоянието ви. Горката жена има четири дъщери, които трябва да омъжи. Мисля, че Петуния е втората. — Тя сви устни. — Потеклото им е безупречно. Петуния може да е отговорът на молитвите ви.

— Не — отсече Уорд без колебание.

— Лейди Хайъсинт не ме обича, защото изтеглих гувернантката й, след като Борис — съпругът й — подгонил горката жена из балната зала в осем часа сутринта.

— Има ли значение колко е бил часът?

— Поведението му би било непростимо по всяко време; часът просто прави простъпката му още по-ужасна. Според мен един джентълмен трябва да прави… ами, да прави каквото правят джентълмените сутрин.

— Клетият нещастник навярно е отчаян — каза Уорд. — Но да забравим Борис. Уверявам ви, че джентълмените са склонни да преследват жени из къщата в осем сутринта.

— Може и така да е, но никога не бива да преследват гувернантката!

В един момент очите й блестяха, вперени в него и изпълнени с развеселено, лишено от наивност желание, а в следващия стана превзета като някоя редовна посетителка на „Алмак“. Или поне както си представяше той въпросните дами.

Сякаш имаше две Юджиниия — едната истинска, а другата… не точно неистинска. Съвършената дама и истинската Юджиния.

Дамата Юджиния навярно бе творение единствено на волята си, тъй като не бе родена дама. Представлението й беше много впечатляващо — действително му се искаше да изръкопляска.

Наистина я харесваше. Възхищаваше й се. Тя не само бе успяла да си изгради нов живот след смъртта на съпруга си, а навярно бе натрупала и истинско състояние чрез агенция „Сноу“.

Беше пленителна.

Проклятие, ако не се налагаше да се ожени за дама заради брат си и сестра си, сериозно би помислил дали да не я ухажва.

Въпреки всичко щеше да я прелъсти. Тази мисъл пулсираше през всичките му крайници. Юджиния щеше да бъде негова. Щеше да я люби, докато този пламък помежду им догори. Надяваше се да отнеме само една-две нощи.

Нямаше какво да им попречи, освен тънкия като яйчена черупка пласт почтеност, с който тя се бе покрила.

Тази мисъл го накара да й се усмихне бавно и толкова многозначително, че тя замръзна с вдигната вилица.

Погледна го, примигна и внимателно остави вилицата на чинията.

— Не мисля, че слушате разпалената ми реч за джентълмените, които смятат гувернантката за своя законна плячка просто защото живее под същия покрив.

— Не — призна Уорд.

Юджиния познаваше тази усмивка. Имаше ли жена, която не бе виждала точно нея на лицето на някой мъж, ако не и на много мъже?

Уорд очевидно бе стигнал до заключението, че вече е в ръцете му.

Проблемът с тази теория беше… е, проблемът беше очевиден. Юджиния беше почтена вдовица.

— За какво мислите? — попита тя предпазливо.

Погледът му остана вперен в нейния, втренчен и щастлив. Бодър, изпълнен с очакване поглед, познат на повечето омъжени жени.

Може би не на всички. Може би не на лейди Хайъсинт.

— Току-що осъзнах колко много ви харесвам — каза той.

— Ако смятате да ме подгоните из някоя бална зала в осем часа сутринта или по някое друго време, откажете се от тази мисъл — предупреди го Юджиния. Напразно се опитваше да не обръща внимание на това разтапяне в стомаха си. — Аз съм почтена вдовица — уточни тя. — За агенция „Сноу“ е от огромно значение репутацията ми да остане ненакърнена. Няма да има никакви неподобаващи действия, независимо от часа.

Той отметна глава назад и се разсмя.

— „Да остане ненакърнена“? Когато сме заедно, понякога имам чувството, че говоря с речник.

— Няма нищо неправилно в конструкция на изреченията ми — отвърна тя малко сковано.

Уорд кимна.

— Съвсем нищо.

Очите му блестяха весело.

— Най-важното, господин Рийв, е, че до каквото и заключение да сте стигнали, ще трябва да го промените. Говоря сериозно.

Уорд се наведе напред, вперил поглед в очите й.

— Трябва да спрете да ме наричате господни Рийв, в противен случай ще направя нещо драстично.

Юджиния не можа да се сдържи: крайчетата на устните й потрепнаха в усмивка.

— Ето — каза Уорд и се облегна назад. — Тази усмивка означава, че ще ме наричате Уорд. А аз ще ви наричам Юджиния. Разбрахме се. Забелязвам, че не опитахте ягодовия сладкиш.

— Вече изядох повече сладкиши, отколкото от месеци насам — възрази Юджиния. Пред нея на масата имаше три недокоснати сладкиша. Пред него — пет празни чинии.

Той изсумтя.

— По една-две хапки? Patissier^[1] на господин Гънтър ще заплаче, ако върнат всичко това в кухнята.

Пресегна се през масата и загреба от сладкиша й — лек и въздушен, бита сметана с парченца сладък плод.

— Не трябва да опитвам повече, защото няма да мога да се спра — възрази Юджиния. — Ужасно обичам сладко и не съм в състояние да се сдържам.

Но вилицата се приближаваше към устата й.

— Само една хапка — започна да я придумва той.

Вкусът бе така превъзходен, че за миг Юджиния затвори очи от чисто удоволствие.

— Обожавате сладкишите, нали?

Тя отвори очи и сложи ръка на сърцето си.

— Това е най-хубавият сладкиш със сметана, който съм опитвала.

Дръпна вилицата от ръката му и си взе още една хапка.

— Значи затова карате всички деца да пекат торта — каза той, докато я наблюдаваше. — Защото обичате сладко. Вие сте епикурейка.

— По-скоро лакомница — отговори честно Юджиния. — Всеки трябва да може да приготвя нещо, което доставя на хората такова удоволствие.

Уорд я наблюдаваше със странно изражение.

— Опишете ми вкуса.

Тя си взе още една хапка и затвори очи.

— Кремът е гладък като кадифе, с едва доловима нотка на ликьор. Ягодите са тръпчиви и не са прекалено сладки.

Уорд издаде звук, който застрашително приличаше на стон. Юджиния отвори очи и каза:

— На моята готвачка й е забранено да прави такива сладкиши. Не мога да си го позволя, в противен случай няма да мога да мина през вратата. Никакви сладкиши, освен ако нямам компания за вечеря.

Като се замислеше, всъщност никога нямаше компания.

— Ако това беше моята готвачка — добави тя за своя изненада, — щях да я помоля да накисне ягодите в ликьор, за да станат още по-тръпчиви.

— Покойният ви съпруг навярно ви е тъпчел със сладкиши при всяка възможност — каза Уорд.

Тя поклати глава.

— Андрю беше аскет по душа. Това бе едно от нещата, които обичах у него.

Уорд кимна.

— За разлика от него, баща ми посвети голяма част от живота си на това да си доставя удоволствия — добави Юджиния и за миг се почувства като предателка.

— Навярно е щастлив човек.

— Да. Най-щастлив е тогава, когато изобретява разни неща. Като вас, струва ми се — добави тя и се зачуди дали да не опита шоколадовата торта.

За да може да я сравни със сладкиша.

— Да, трябва да я изядете — насърчи я Уорд и я погледна в очите. — Това е една от най-вкусните торти, които съм опитвал.

— Да не сте посмели отново да ме храните! — предупреди го Юджиния. — Какъв късмет, че тази папрат ни скрива и никой не ви видя.

— Не е късмет — отговори Уорд. — Дадох на господин Суини една лира.

Юджиния потръпна.

— Уединението е ужасно скъпо.

Но беше доволна. Никак нямаше да й хареса да знае, че лейди Хайъсинт я наблюдава, а може би и подслушва разговора й.

— Репутацията ви е много важна — каза Уорд. — Никога не бих направил нещо, което да ви навреди.

Не говореше за идването им в „Гънтър“ на чай. В очите му се четеше такава жар, че Юджиния загуби всякакво желание за шоколадова торта.

— Не ми казахте защо сте дошли в Лондон — каза тя и припряно отпи от чая си. Беше изстинал и имаше горчивия вкус на чай, врял прекалено дълго.

Уорд вдигна ръка, след секунда един сервитьор се приближи към масата им, поклони се и бързо се отдалечи с отхвърления чайник. Уорд беше от мъжете, на които сервитьорите и подобните им винаги обръщаха внимание. Това й се стори леко дразнещо.

— Имам нужда от съвет — каза Уорд.

— Как се чувстват Лизи и Отис под грижите на госпожица Мидж след последното ви писмо?

— Точно това е проблемът.

Преди да успее да обясни по-подробно, един пронизителен глас ги прекъсна:

— Госпожо Сноу, господин Рийв, надявам се да ме извините. Искам да ви представя моята мила Петуния.

Уорд предпазливо вдигна глава. В редките случаи, в които се озоваваше в компанията на дами — обикновено в къщата на баща си, — майките, решени да си намерят зет, му разваляха прекарването. Преследваха го с ентусиазма на ловци на лисици, зърнали пухкава опашка. Богатството му очевидно надделяваше над незаконния му произход.

Имаше нужда от преносима лисича дупка.

До лейди Хайъсинт стоеше нейно по-младо копие: същата кестенява коса, същата дългуреста фигура, същата дълга брадичка. Едва ли беше лесно да си дъщеря на лейди Хайъсинт.

Особено когато осъзнаеш, че си наследила семейната брадичка.

— Сигурна съм, че няма да имате нищо против да се присъединим към вас — продължи лейди Хайъсинт, нарушавайки наведнъж поне десет от правилата на учтивостта.

Когато поднесоха пресния чай, Уорд беше избутан покрай масата така, че седеше рамо до рамо с дъщерята на възраст за женене.

— Предполагам, че сте говорили за гувернантки — каза лейди Хайъсинт, — макар че не мога да си представя защо. Госпожа Сноу е специалист — и тя потупа ръката на Юджиния. — Някои хора порицават жените, които се занимават с търговия, но аз винаги ви защитавам, госпожо Сноу. Усилията ви очевидно се дължат на болката от факта, че нямате свои деца.

Уорд с възхищение забеляза, че усмивката на Юджиния не трепна.

— Помолих госпожа Сноу за гувернантка — каза Уорд, — защото неотдавна станах настойник на две деца.

— Нали не са ваши? — попита лейди Хайъсинт. — Това ще ви направи съвсем неподходяща партия, господин Рийв, нищо че сте син на граф. Дори машина за навиване на хартия не може да компенсира всичко, нали разбирате.

Това ужасно нетактично заявление накара усмивката на Юджиния да се стопи.

— Не са мои. Родителите им починаха — каза Уорд. Не виждаше причина да разкрива нищо повече, макар че цял Лондон щеше да узнае за подробностите, когато Камарата на лордовете разгледаше молбата на херцогиня Гилнер.

— Госпожа Сноу беше така добра… — продължи той, изтълкува правилно трепването от другата страна на масата и промени плавно хода на изречението — … да се постарае да ми намери гувернантка. Изглежда, че гувернантките не се срещат под път и над път.

— Знаех си, че не е възможно да има някаква нередна причина за тази среща насаме — каза лейди Хайъсинт. — Точно затова реших, че сега е идеалният момент да ви запозная с моята мила Петуния. Господин Рийв, как е скъпият ви баща, лорд Грифин?

— Мисля, че е добре — отговори Уорд. — С мащехата ми ще пътуват още няколко месеца из Швеция с дипломатическа мисия.

— Колко са смели! — възкликна лейди Хайъсинт. — Чух, че са взели със себе си цялото семейство. Щеше да е неблагоразумие да оставят милите си дечица у дома.

— Родителите ми никога не биха изложили братята и сестрите ми на опасност — отсече Уорд и оголи зъби в някакво подобие на усмивка.

— Най-малкото е трябвало да оставят наследника у дома — заяви тя. — С гордост мога да кажа, че Петуния дори не е пийвала вода от чужди страни. Не вярвам в тези неща.

Уорд погледна към Юджиния, но тя се взираше в чашата си, сякаш гадаеше по чаените листенца.

— Малко хора разбират сложните подробности на живота във висшето общество — продължи лейди Хайъсинт.

— Например, най-добре е родителите да не прекарват прекалено много време с децата си, когато са малки. Това ги кара да се мислят прекалено за важни. Има достатъчно време, когато наближи дебютът им. Не сте ли съгласна, госпожо Сноу?

— Според мен зависи от родителите — отговори Юджиния не особено дипломатично.

Лейди Хайъсинт не забеляза тона й.

— Когато дойде време за дебюта, изникват деликатни въпроси, на които може да отговори само майката. Например проблемът с лактите. Предполагам, че сте обърнали голямо внимание на този въпрос, госпожо Сноу.

На Уорд му беше приятно да види Юджиния объркана. Имаше чувството, че това не се случва често.

— Не мога да кажа, че съм му обръщала особено внимание — отговори тя накрая.

— Непокритата кожа — оповести лейди Хайъсинт — е от голямо значение. Човек иска ли да вижда голи лакти на масата за вечеря, или господата ще го намерят за прекалено вълнуващо?

Тя се обърна към Уорд със свирепост, която веднъж бе видял в очите на един ястреб:

— Вие какво мислите за непокритите лакти, господин Рийв?

— Нямам мнение — отговори той.

Не беше съвсем вярно. Например, беше забелязал, че изящните ръце на Юджиния са голи. Един мъж с готовност би престанал да обръща внимание на разговора и би се замислил дали да не ги обсипе с целувки, започвайки от върха на пръстите и придвижвайки се нагоре.

— Модата е за простолюдието — оповести лейди Хайъсинт. — Ние, които сме родени с високо обществено положение, не бива да обръщаме внимание на подобни дреболии.

— Майко! — обади се Петуния. — Забравих нещо важно. Господин Саймън Бригс ме помоли да го придружа на разходка с карета.

Изглеждаше много засрамена, но Уорд не смяташе, че е заради лошата й памет. Всъщност беше сигурен, че господин Бригс няма да се появи.

Дамата бързо скочи.

— Моя мила Петуния, подобно нехайство не бива да ти става навик!

Всички станаха и господин Суини се приближи до масата. Лейди Хайъсинт се обърна към него:

— Бих желала да ми донесете френския шал от кожа на сребриста лисица с невредима глава, ако обичате. Когато пристигнахме, го поверих на един от лакеите ви и бих желала да си го получа без нито един паднал косъм.

— Веднага, милейди — измърмори той и един от сервитьорите хукна.

— Много ми беше приятно да си побъбрим — каза лейди Хайъсинт и се усмихна широко на Уорд, който се поклони и целуна ръката й.

Господин Суини сложи шала на раменете й с такова усърдие, че главата на лисицата отскочи нагоре, сякаш се стремеше към свободата си.

Лейди Хайъсинт намести шала така, че главата да падне върху дясната й гърда.

— Госпожо Сноу, радвам се да разбера, че макар да пиете чай насаме с джентълмен, причините ви са били най-порядъчни, макар и меркантилни. Обещавам ви, че ще продължавам да браня репутацията ви, когато някой се усъмни в нея. Както, за жалост, непременно ще се случи.

Юджиния с нищо не издаде чувствата си, но Уорд остана с впечатлението, че въздухът трепти от гнева й. Вместо това тя се усмихна сладко и каза:

— Вие наистина сте справедлива, както ви описват толкова много хора, лейди Хайъсинт.

— Това е моят кръст — отговори дамата. — Когато зад човек стоят поколения добро възпитание, обществото ни гледа. Но както казвам на Петуния и на другите си момичета, точно отговорността ни прави такива, каквито сме. А нашата отговорност е да проявяваме безупречни обноски.

Юджиния бе дръпнала настрана госпожица Петуния и тихо говореше нещо на клетото момиче. Уорд отбеляза:

— Дъщеря ви е прекрасна млада дама, лейди Хайъсинт. Изглежда много тактична.

— О, тя е самото олицетворение на такта — съгласи се дамата. — Нямаме гувернантка от „Сноу“ — по необясними причини те не разполагат с жена, подходяща за домакинство от нашата величина, — но истинските маниери се усвояват вкъщи. Да вземем например вас, господин Рийв.

Уорд започваше да се забавлява.

— Какво за мен?

— С вашето, ъъъ, минало на човек и насън не би му хрумнало, че ще ви срещне в „Гънтър“ или където и да било, но тъй като сте израснали в дома на графа, вие сте… повече. Повече — повтори твърдо тя. — Възпитанието винаги си личи. Вие ходите навсякъде, нали? Мисля, че онзи ден ви видях с херцог Вилиърс.

— Негова светлост е добър приятел на баща ми — потвърди Уорд.

— Мисля, че сте учили в „Итън“ и там не са ви учили да печете торти, нали? Аристократите не бива да работим в кухнята, каквото и да изискват гувернантките на госпожа Сноу!

Юджиния прекъсна разговора си, обърна се и каза:

— Много ми беше приятно, лейди Хайъсинт. И направи реверанс.

Лейди Хайъсинт наклони брадичка и отново се обърна към Уорд:

— Господин Рийв, мисля, че познанството ни премина на друго ниво — превърна се в приятелство. Ще посетя скъпия ви баща веднага щом Негово благородие се върне от Швеция — да се надяваме, с всички по-млади членове на семейството живи и здрави. Но дори да са в траур, пак ще го посетя.

Уорд не можа да се насили да отбележи колко точно ще се възрадва баща му от тази перспектива, но всъщност отговорът му нямаше значение.

— Виждам, че милата ми Петуния е започнала много да ви цени, господин Рийв. Надявам се скоро да се видим на някое събитие — тя танцува леко като перце.

— Майко! — промълви Петуния измъчено.

— Трябва да придружа дъщеря си за следващия й ангажимент — продължи лейди Хайъсинт. — Майките на изключителни момичета като Петуния не могат да си пилеят времето за чай и тем подобни.

Реверансът й беше толкова рязък, че гръдта й се издигна във въздуха, подскочи и се върна на мястото си.

Както и лисицата. Изцъклените й стъклени очи бяха втренчени в Уорд.

— Доколкото чух, наскоро сте придобили Фокс Хаус, нали така? — попита лейди Хайъсинт, пилеейки времето си. — Може би трябва да я преименувате, господин Рийв. Името беше съвсем уместно, когато там живееше лорд Фокс.

— Не бях се замислял за това — отговори Уорд, изненадан.

— Не можете да я наречете Рийв Хаус, нали? Звучи като някакъв плевел. Или като германски зеленчук. Толкова сложен език за такива просто устроени хора. Никога не съм срещала германец, който да не мисли за репи.

С тези думи тя се отдалечи величествено. Главата на лисицата се мяташе във въздуха, а дъщерята — почервеняла от срам — я следваше.