Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (28)

Глава 28

Събота, 30 май 1801

На следващата сутрин Юджиния се събуди, обзета от противоречиви чувства: лениво чувствено щастие, което идваше от присъствието на мъжа, заспал до нея, и леден ужас, който се надигаше при мисълта за неизбежния урок по плуване.

Тя стана безшумно от леглото. Щеше да влезе в това езеро, защото бе твърдо решена никога повече да не изложи друг човек на риск, за да спаси живота й. След злополуката реши да стои далеч от водата, — но сега това решение й се струваше неприятно близко до начина, по който стоеше далеч от обществото.

Тя не беше страхливка.

Сутринта беше великолепна. Застанала до прозореца, Юджиния чу приглушено трополене и няколко думи от далечна песен: новите кухненски прислужнички се бяха заели със задълженията си. Окосената морава зад къщата се спускаше към езерото, което изглеждаше измамно благосклонно на утринната светлина.

Ако се измъкнеше през страничната врата, никой нямаше да я види. Кухнята и градините с подправки и билки се намираха от другата страна на къщата. Можеше да се промъкне до водата, да влезе до коленете и да се върне в къщата, без никой да разбере.

Вчерашните панталони не се виждаха никъде, но можеше да влезе в езерото по риза, защото щеше да бъде сама. Взела решение, Юджиния свали халата си и тихо излезе от стаята.

Когато стигна до каменистия бряг, събу пантофките си, наведе се и разгледа рибките, които плуваха сред подобните на плевели растения по края на водата. Отражението й в езерото трептеше от вълничките, но пръстите й трепереха съвсем наистина.

Това беше абсурдно! Тя беше на двайсет и девет години. Беше създала успешна агенция. Не беше страхливка.

Не се страхуваше, че ще се сблъска с нещо мъртво, било то риба или не, под бистрата повърхност на езерото. Не, ужасяваше се от усещането за вода, която се затваря пред лицето й, от ужаса, че може да се озове в гроб от вода.

Стига толкова!

Тя сгъна робата си, сложи я върху пантофките си и сантиметър по сантиметър запристъпва напред. Пръстите й стъпиха първо върху сухите, затоплени от слънцето камъни, а после на камъните под водата. Почти забрави да диша, докато си заповядваше да не отстъпва към сушата.

Слава богу, че беше сама, защото започваше да й се струва, че ще повърне.

Уорд, Лизи и Отис се чувстваха свободно във водата. Отис по-специално бе оповестил, че иска всеки ден да плува в езерото. Ако тя искаше…

Ахна.

Искаше ли да стане майка на Отис? И на Лизи?

Кокалести колене, сериозно личице, големи очи. Домашен плъх на име Джарвис, който бутнаха към нея като космато и мустакато копие на момчето. Пламенният дух и драматичната душа на Лизи. Черният й воал, който сега се влачеше след нея, вместо да я пази от света.

Юджиния знаеше отговора. Искаше да стане майка на тези деца.

От все сърце.

Окрилена, тя направи нова крачка и водата се надипли около пръстите й. После пак замръзна. Езерото беше ужасно студено и от него се разнасяше лекият мирис на умряла риба.

Юджиния остана така неподвижна сякаш цяла вечност. Проклинаше се, че е страхливка, но не можеше да пристъпи нито крачка напред.

Точно когато щеше да признае поражението си, се стресна: силни ръце я прегърнаха откъм гърба.

— Уорд! — изписка тя.

— Добро утро, ангел мой! — изръмжа той, гласът му бе приглушен от косата й.

— Спри да ми се подиграваш! — възкликна Юджиния. — Мразя това обръщение.

Навярно я смяташе за абсолютна глупачка, задето стои неподвижна в един сантиметър вода.

Уорд мина пред нея. Водата се плискаше около глезените му. Носеше панталон и широка риза, но беше бос.

— Ами ако някой ни види? — попита Юджиния.

Той се наведе към нея и я целуна така страстно и жадно, сякаш не я беше събуждал през нощта неведнъж, а два пъти.

Юджиния спря да мисли за езерото, пренесе се на някакво специално място, където двамата дишаха в такт и мускулестите му ръце я обгръщаха здраво.

— Проклятие! — изръмжа той след няколко секунди. — Край теб се чувствам абсолютно неуравновесен и полудял от страст.

— Можем да се върнем в спалнята ми — предложи Юджиния. — Там е хубаво и сухо.

— Искам да те целуна.

Той направи крачка заднешком, по-навътре в езерото. Не я привлече към себе си — просто стисна ръцете й, сякаш я уверяваше, че е в безопасност.

Тя сведе поглед към краката им. Макар че Уорд се намираше на не повече от една ръка разстояние от нея, глезените му бяха изцяло покрити от водата.

— Да ме подкупиш ли се опитваш?

— И да не успея, пак ще получиш целувки — увери я Уорд.

Но издаде тих гърлен звук на удовлетворение, когато тя направи крачка към него.

Притисна я към себе си така, че почти я смаза. Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й и я привлякоха още по-близо. После направи още една крачка назад, като я дръпна със себе си. Пръстите на Юджиния стиснаха раменете му.

— Добре ли си? — попита шепнешком той.

Водата се плискаше около прасците й, но горещината, която я изпълваше, бе толкова силна, че Юджиния на драго сърце прие хладната й ласка.

— Сигурен ли си, че никой не може да ни види? — изохка тя, защото ръката му галеше гърдата й.

— Напълно — увери я Уорд с дрезгав глас. — Ти си с гръб към къщата. Затвори очи.

Ризата й не беше никаква преграда за устата му. Коленете на Юджиния омекнаха, но той я задържа права.

Тя не забеляза, че я е въвел още по-навътре — усети го чак когато студената вода стигна до бедрата й. Очите й рязко се отвориха.

— Подмамваш ме да вляза във водата! — каза тя и се освободи от ръцете му.

Той отметна глава назад и гръмко се разсмя. За миг Юджиния остана поразена от чистата красота на лицето и извитата му шия. Сянката на миглите му върху бузата, слънцето, което хвърляше златни отблясъци в косата му.

Той отново я привлече към себе си и я вдигна. Краката й се сключиха около хълбоците му, както когато лежеше под него в леглото. Ризата й се изду около нея и се понесе по повърхността на водата.

Той направи още една крачка заднешком и хълбоците й се озоваха опасно близо до водата. Юджиния обви ръце на врата му.

— Не е възможно да мислиш, че ние… че можем…

— Е, добре, можем — увери я Уорд и в гласа му звънна смях. — Но може би не по време на първия ти урок по плуване?

— Сигурно се шегуваш! — провикна се Юджиния и не забеляза стъпката, която доведе водата чак до кръста й. — Студено е! — изписка тя и се сгуши до гърдите му.

— След минутка тялото ти ще се стопли — успокои я Уорд и погъделичка ухото й с нос.

Юджиния си пое несигурно въздух.

— Много добре, можеш да влезеш малко по-навътре.

Уорд се ухили.

— Снощи май каза същото.

В отговор тя го ощипа и заповяда:

— По-навътре, ако обичаш, преди да съм размислила!

Когато водата стигна до раменете й, Юджиния направи две открития. Първото бе, че под повърхността на водата гърдите й съблазнително наподобяват тези на русалка.

Второто, — че когато бе притисната към топло мъжко тяло, студената вода беше учудващо поносима.

— Не искам водата да стига над главата ми — каза тя. Колкото и сигурна да се чувстваше с Уорд, имаше предел, отвъд който не можеше да мине.

— Това е достатъчно за днес — успокои я той. — Изпъни си краката, Юджиния. Ще пъхна ръка под тях.

Някак си Юджиния успя да насили краката си да се изпънат във водата. Вярваше на Уорд с цялото си същество. Той нямаше да й позволи да потъне.

— Ти променяш всичко — прошепна тя, присви очи и го погледна, докато се носеше по повърхността на езерото — наистина се носеше! — поддържана от ръката му под гърба й.

— Ще те направя плувкиня — отговори Уорд и отново я притисна към гърдите си. — Стига толкова за днес.

Юджиния не можеше да спре да се усмихва.

— Бях по гръб във водата!

Той бе отворил врати пред нея, врати в нея, за чието съществуване дори не бе подозирала.

— Да — отговори Уорд и я целуна по носа. — Следващия път може да преплуваш Ламанша.

— Някой преплувал ли го е наистина?

— Не, доколкото знам — отрече ведро той. — Но ти си жена, която отива там, където другите не смеят, Юджиния.

— Стига ми да се нося по гръб — отговори тя и допря буза до гърдите му.

Уорд вървеше със сигурна крачка през водата, така и излезе на каменистия бряг.

— Мисля, че трябва да превърнем това във всекидневен ритуал.

Гласът му бе станал по-мрачен от желание.

Юджиния проследи погледа му и погледна надолу. Мократа й риза полепваше по всички извивки на тялото й.

Беше толкова тънка, че отдолу се виждаха кичурчетата между краката й.

„Сутрешен ритуал“, бе казал Уорд. Правеше планове за общия им живот. И двамата изпитваха това ново нежно чувство, породено от желанието.

Юджиния почувства прилив на щастие, който стопли дори замръзналите й крака.

— Това, което съществува помежду ни, е нещо повече от желание — каза тя. Не можеше да изкрещи, че го обича и знае, че и той я обича, макар че беше вярно.

Дамите не постъпваха така. Не беше подобаващо, дори за дама, която поддържа тайна affaire.

Уорд не каза нищо, влезе в къщата и я понесе по стълбите, преди Юджиния да е успяла да разплете мислите си за това какво може и не може да прави една дама.

Влязоха в спалнята й и той я остави на пода. Но имаше нещо, което Юджиния трябваше да уточни, преди да позвъни да й напълнят ваната.

— Уорд, нали знаеш, че съм дама?

Той впери поглед в нея. Не знаеше какво да каже.

Какво точно го питаше? Нали сама му разказа за проститутките, които бе срещала като дете, за това, че леля й управлява дом „Магдалина“, за чичо й, който работеше в Речната полиция на Темза…

От друга страна, сега живееше в елегантна къща в най-изискания квартал, макар че сама бе платила за нея.

Кое правеше от една жена дама? Самият Уорд беше незаконороден, но никога не беше смятал, че това е определящото обстоятелство в живота му, не повече от факта, че и двамата му родители бяха аристократи.

Щом отказваше обстоятелствата около раждането му да определят какъв е, не биваше да съди за Юджиния по обстоятелствата около нейното. Нито пък за майка си: въпреки безупречното си потекло и всичките си привилегии лейди Лизет не беше дама.

Съществуваше само един възможен отговор.

— Знам, разбира се. В момента виждам пред себе си — продължи той — една замръзнала, трепереща дама. — Той дръпна шнура, за да повика камериерката й. — Която ще се изкъпе в горещата вана, а по-късно ще пийне шампанско.

Устните й се извиха в усмивка.

— Не всеки ден се случва една дама да преодолее най-големия си страх — продължи той и я целуна леко по устните. — Ти си забележителна жена, Юджиния.

След като излезе от стаята й, му трябваха няколко минути, за да разбере защо се чувства така, сякаш стените се приближават към него и го притискат. А после си спомни, че преди да го попита дали я смята за дама, Юджиния каза: „Това, което съществува помежду ни, е нещо повече от желание.“ Стомахът му се сви от тревожно чувство.

Не можеха да са заедно.

За него Юджиния бе наслада, откровение, чисто удоволствие. Беше дама и все пак не съвсем, ако се съдеше по презрението, с което се държаха жени като баба му и лейди Хайъсинт.

Трябваше да постави дистанция помежду им. Не можеше да изложи на опасност сърцето на Юджиния — тя вече бе загубила един любим.

Всъщност най-вероятно само си въобразяваше. Тя сигурно не даваше и пет пари за него. Юджиния Сноу бе жена със здрав разум. Те се наслаждаваха един на друг с онзи необуздан ентусиазъм, естествен за хората, които дълго са били лишени от любовни игри.

Помежду им винаги щеше да съществува особена нежност.

„Това ще свърши работа“ — реши Уорд и си смъкна панталона.

Освободен от мокрия плат, възбуденият му член подскочи към корема. Тялото му изобщо не се интересуваше от плановете на главата му за размяна на носталгични погледи с Юджиния в някой момент в бъдещето.

Тялото му я искаше, искаше да я притежава, да я вземе.

Да я задържи.

По дяволите!