Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (2)

Глава 2

По-късно същия следобед

Тиодор Едуард Бракстън Рийв — за близките си приятели Уорд — се изкачи по стъпалата на агенция „Сноу“, като си мислеше колко гувернантки бе накарал да избягат, когато беше момче.

Помнеше съвсем ясно жените с кисели изражения, които влизаха в къщата, както и гърбовете им, когато я напускаха.

Ако баща му и мащехата му не бяха в Швеция, щеше да се отбие в дома им, за да им се извини, дори само задето малките му повереници изглеждаха напълно способни да го надминат и му беше страшно неприятно да се озове от другата страна на барикадата.

Честно казано, неговите природени брат и сестра — Лизи и Отис, — за чието съществуване разбра само преди няколко седмици — бяха големи пакостници. Дяволчета. Умни дяволчета, на чиито чела просто бе изписано „Беля“.

Тяхната гувернантка — гувернантка от агенция „Сноу“ — бе издържала в къщата само четирийсет и осем часа, което със сигурност беше истински рекорд.

Нищо в агенцията не отговаряше на очакванията на Уорд, от якия пазач, който се правеше на лакей, до празната чакалня. Той си представяше, че ще завари цяла тумба жени, насядали наоколо в очакване да ги разпратят по детските стаи на разни домакинства… и смяташе да избере тази, която най-много прилича на полковник от флота.

Помещението обаче приличаше повече на дамски салон, отколкото на чакалня. Беше елегантно обзаведено — от ресните, украсяващи копринените завеси на райета, до позлатените столове. Всъщност беше изискана като всяка от стаите, които бе виждал през целия си живот, прекаран в различните къщи на баща му.

А баща му, лорд Грифин, беше граф.

Е, Сноу сигурно трябваше да си придава важност, ако искаше да убеди хората да плащат безбожните му такси.

Тъй като Уорд трябваше да впечатли Камарата на лордовете с несъществуващите си родителски способности, за да си осигури попечителството над брат си и сестра си — да не говорим и че трябваше да помогне на Отис да навакса, преди да го изпрати в „Итън“ през септември, — беше готов да плати колкото трябва, за да получи първокласна гувернантка.

През една странична врата влезе млада прислужница.

— Дойдох да се срещна с господин Сноу — обърна се към нея Уорд.

Минаха няколко минути, докато изяснят най-съществените факти: че господин Сноу е покойник, че госпожо Сноу е открила агенцията преди няколко години и че никой не може да се срещне с госпожа Сноу без предварителна уговорка.

— Срещите се уговарят седмици предварително — увери го тя най-искрено. — Сега можете да поискате среща, а ние ще ви съобщим, ако случайно й се освободи време по-рано.

— Това не ми върши работа — отговори Уорд и се усмихна, защото в гласа й се появяваше почтителна нотка при всяко споменаване на господарката й. — Уволних гувернантката, която ми изпратихте. Трябва ми нова, но имам няколко условия.

Тя зяпна от изненада и изписка:

— Уволнили сте една от нашите гувернантки? Гувернантка на „Сноу“?

Той се залюля на пети и я изчака да спре да пелтечи и да се втурне да съобщи на някого за престъплението му спрямо госпожица Лъмли.

Честно казано, дори с достойния си за съжаление навик постоянно да лее сълзи като ръждясал кран, госпожица Лъмли беше по-добра от много от неговите гувернантки като дете.

Да, но не беше подходяща точно за това място. Наскоро осиротелите полубрат и полусестра на Уорд бяха упорити и особени, най-меко казано.

Трябваше му някоя наистина прекрасна гувернантка. Някоя много специална.

Юджиния не бе помръдвала от писалището си от три часа и все пак купчината писма сякаш почти не се беше смалила.

Тя потисна стенанието си, когато помощничката й Сузан влезе с още една купчина писма.

— Дойдоха този следобед, а господин Рийв моли за среща с теб.

От перото на Юджиния се отрони капка мастило, която се размаза в центъра на отговора й до една обезумяла дама, благословена с близнаци.

— Дявол да го вземе, това е третото писмо, което съсипвам днес! Моля те, би ли повторила?

— Господин Рийв е тук — каза Сузан. — Нали помниш, че преди седмица му изпратихме Пенелъпи Лъмли? Случаят беше спешен.

— Разбира се. Той е оксфордският преподавател, който трябва да отгледа осиротели брат и сестра — спомни си Юджиния.

— Най-вероятно незаконородени, също като него — отбеляза Сузан, облегна се на писалището на Юджиния и се подготви за клюкарстване. — Не само това, но и миналата есен са го изоставили пред олтара. Подозирам, че дамата е разбрала какво ще означава този брак за репутацията й.

— Баща му е граф Грифин — напомни й Юджиния. Не добави, че Рийв е ужасно богат, но и това беше фактор. Агенциите не се издържаха сами.

— Толкова е арогантен, сякаш самият той е граф. Надникнах да го видя и той придоби такова изражение, сякаш целият свят трябва да му се кланя.

Юджиния мислено сви рамене. Жалко, че съчетанието от мъжки полов орган и привилегии водеше до такъв злощастен ефект при момчетата, но това беше положението.

Без подходящата гувернантка те никога не се научаваха да бъдат нормални. Израснала в домакинство, което се гордееше със своята ексцентричност, Юджиния бе яростна застъпничка на ползите от традиционния начин на живот.

Той беше по-добър за самия човек и неизмеримо по-добър за света като цяло.

— Той е ужасно красив, което навярно също има принос — продължи Сузан. — Веднага разбрах, че е свикнал да става на неговата. Макар че — добави със задоволство тя — с дамата, която го е изоставила, не е станало така.

Богат, привилегирован и красив, макар и копеле. От гледна точка на Юджиния това бе рецепта за истинско бедствие. Тя смачка съсипаното писмо и го захвърли.

— Трудно ми е да повярвам, че е имал оплаквания от Пенелъпи.

Някои от гувернантките на Юджиния бяха страховити, дори ужасяващи жени, на които можеше да се разчита да вкарат в правия път и най-безобразно разглезените деца.

Други бяха любящи и сърдечни, идеални за сирачета. Пенелъпи Лъмли беше сладка като захарен бонбон и — Юджиния трябваше да го признае — горе-долу толкова интересна. Но според Юджиния скърбящите деца се нуждаеха от любов, а не от вълнения, а очите на Пенелъпи се бяха замъглили при самата мисъл за две клетничета, захвърлени на грижите на брат, когото не познават.

— Казал на Руби, че я е уволнил — потвърди Сузан. — Получих зацапана от сълзи бележка от Пенелъпи, която го потвърждава.

— Каза ли какво се е случило?

— Имаше зачертани редове, освен това е плакала над нея. Не разбрах почти нищо, освен че споменава за някакви скакалци, макар че може би е имала предвид рояци скакалци, като в Библията.

Това, че в писмото на госпожица Лъмли имаше препратки към Библията, не учуди Юджиния — „Сноу“ бе специализирана в наемането на дъщери на свещеници, тъй като това обстоятелство често водеше до добре възпитани дами, но без никаква зестра.

— Не се сещам в Библията да се споменава дори един скакалец — каза Юджиния.

— Аз няма откъде да знам — усмихна се дяволито Сузан. — Така и не запомних уроците на баща си по религия.

Юджиния се наведе напред и я сръчка.

— Има причина да не те изпращам никъде като гувернантка. Ти ще отприщиш цял рояк скакалци върху всеки, който се опита да те уволни. Предполагам, че ще трябва да го приема, но няма да му дам друга гувернантка.

— Сигурно нервите на Пенелъпи са я надвили — каза Сузан, стана и изтръска полите си.

— Тя има страшно много нерви и затова е толкова превъзбудена.

— Това не е причина да я уволнят — отсече решително Юджиния. — Тя е чудесна гувернантка и тези деца имат нужда точно от нея.

Господин Рийв трябваше да е благодарен, че изобщо му бе изпратила някого — превъзбуден или не, — но фактът, че се бе появил в агенцията, загатваше, че не е оценил какъв ценен служител е една гувернантка на „Сноу“.

Майката, на която Юджиния пишеше допреди малко, — а да не говорим за горката Уини — бе една от многото, които я умоляваха за помощ. Господин Рийв получи Пенелъпи само защото децата бяха сирачета.

Агенцията „Сноу“ беше най-елитната от своя вид, прочута с обещанието си да преведе децата „до пълнолетието или брака — което се случи първо“. От гледна точка на Юджиния тази клетва бе обет пред „нейните“ деца. За нея се знаеше, че пази мястото на гувернантката и й плаща заплата с пари на агенцията, дори ако семейството загуби доходите си.

Но ако семейството просто не харесаше гувернантката? Това бе нещо съвсем различно. Юджиния не можеше да си губи времето с разкарване на жени из цяла Англия само защото един досаден мъж смята, че поверениците му заслужават някоя по-добра от Пенелъпи Лъмли.

— Моля, покани го при мен — каза Юджиния, стана от писалището си и се приближи до прозореца, който гледаше към Кавендиш Скуеър.

Всяка година се заричаше, че ще излиза повече на чист въздух и ще се раздвижва, но някак си винаги ставаше така, че дните й биваха понесени от въртележката, която представляваше „Сноу“. Къщата й се намираше само на няколко крачки от агенцията, което означаваше, че често работеше до толкова късно, че след като се прибереше, веднага си лягаше.

— Да поръчам ли чай? — попита Сузан.

— Не — отговори Юджиния. — Смятам бързо да го отпратя и да изляза да се поразходя на площада.

— Не мисля, че ще имаш време — каза Сузан с извинителен тон. — После е херцогиня Вилиърс, а след нея успях да вмъкна лейди Когли.

— Нима има проблем в детската стая на Нейна светлост? Мислех, че Сали Бенифър е много щастлива там.

— Сали се е съгласила да се омъжи за свещеника. Той май се е държал крайно несвещенически, защото сватбата трябва да се състои без забавяне. Следователно на херцогинята й трябва заместничка.

— Има ли дума „несвещенически“?

— Мисля, че няма — отговори Сузан. — Но този човек е заел поста си само преди няколко месеца, така че сигурно се е нахвърлил на Сали като котка на суров дроб. Баща ми не би одобрил.

— Какво ще кажеш да й изпратим Пенелъпи Лъмли, щом сега е свободна?

— Пенелъпи може да се притесни от необичайния характер на домакинството на Вилиърс — отвърна Сузан със съмнение. Повечето от децата на херцог Вилиърс вече бяха големи, но той отглеждаше шест незаконородени деца под един покрив с трите, родени от неговата херцогиня.

— Мери Тътъл — предложи Юджиния.

Сузан кимна.

— Ще я питам. И ще слушам по време на срещата с Рийв, в случай че твърдението му, че бил джентълмен, не е съвсем вярно. Не мисля, че някога съм го виждала в бална зала.

След няколко злощастни инцидента, при които хора без морални задръжки бяха действали съгласно убеждението си, че жена, която върти бизнес, не може да има морал и с радост ще приеме домогванията им, Юджиния бе пробила дискретна дупка в стената между своя кабинет и този на Сузан. Ако се наложеше, Сузан можеше да изпрати лакея, за да я спаси.

— Не се тревожи — отговори Юджиния. — Ще му разбия главата с ръжена.

Ръжените им бяха увенчани със солидни кръгли месингови дръжки точно по тази причина.

— Всъщност господин Рийв е толкова красив, че жените навярно просто падат в краката му — подсмихна се Сузан. — Ако чуя тупване, когато паднеш на пода, ще ви оставя насаме, обещавам.

Юджиния завъртя очи.

— Може да се унижа пред някоя току-що изпечена поничка, но никога пред мъж.

Сузан излезе и след миг вратата отново се отвори.

— Господин Рийв — оповести Руби.

Мъжът, който влезе в стаята, беше висок, с гъста медно кестенява коса и по-тъмни вежди — с цвят на потъмнял месинг.

Беше висок и слаб, но нещо в начина, по който жакетът прилепваше по мишците му, накара Юджиния да заподозре, че е мускулест. Нещо повече, беше очевидно, че носът му е бил чупен.

Той не беше от типа хора, които обикновено идваха в изисканата приемна на „Сноу“. Излъчването му коренно се различаваше от това на майките, с които Юджиния си имаше работа всеки ден.

Ненадейно осъзна, че го е зяпнала и мислите й са се понесли в посоки, в които не се бяха насочвали от години.

От смъртта на Андрю насам.

Изобщо не я интересуваше как изглеждат бедрата на господин Рийв!

И не биваше да забравя това. За бога, той беше клиент! Но виждаше ли…

Не, не виждаше.

И не искаше да види.