Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (12)

Глава 12

26 май 1801

Кавендиш Скуеър 18

Домът на госпожа Юджиния Сноу

На следващата сутрин камериерката й сложи пред нея рокля в бледозелено, която подчертаваше червената й коса, без да я кара да пламти като горски пожар.

Не че Андрю не харесваше косата й. Напротив, обожаваше да навива къдриците й на пръстите си и да разстила косата по гърдите й, сякаш тя беше русалка от някоя стара картина.

Но не искаше Юджиния да изглежда крещящо пред хората. Дамите искряха само в уединението на дома си; на обществени места излъчваха дискретно сияние.

Щеше да й е по-лесно да преодолее смъртта му, ако имаше неприятни спомени за брака им. Вместо това имаше единствено навяващи копнеж отрязъци, като няколко самотни перли, окачени на дълга връв. Но когато не се носят, перлите губят блясъка си. Може би точно в това беше проблемът.

— Днес не искам да нося тази рокля — обърна се тя към Клотилд. — Някъде нямах ли една с цвета на небето?

— Да — потвърди Клотилд, шмугна се в гардеробната и се върна с ръце, пълни с небесносиня коприна. — С пантофки ли?

— Не, нещо по-стабилно. Ще отида да се поразходя в парка.

Клотилд изстена:

— Госпожо, кално е след вчерашния дъжд!

— Няма нужда ти да идваш — успокои я Юджиния. — Дамите на моята възраст не се нуждаят от компаньонка.

— Вярно — ободри се Клотилд. Тя ненавиждаше калта, дъжда, пръстта и изобщо всичко, което представляваше заплаха за безукорния й външен вид.

— Сега бюстът ви е по-едър, отколкото когато сте поръчали тази рокля — отбеляза тя след минута, докато го наместваше в корсажа.

— Гърдите ми приличат на кифли с крем на поднос — отсъди Юджиния, оглеждайки отражението си. — Ако продължат да растат, ще станат колкото щраусови яйца.

— Щраус ли? Какво е това? Вашето decolletage^[1] е много привлекателно. За съжаление по това време навън няма джентълмени — изсумтя неодобрително Клотилд.

— Искам да си поръчам нов гардероб — неочаквано реши Юджиния. — От модистката, която облича херцогиня Вилиърс.

— Oh la la!^[2] — възкликна Клотилд, докато й помагаше да облече палтото от мериносова вълна. — Отличен избор! Сега, сега, госпожо, ще срещнете мъжа!

— Мъжа ли?

— Някой мъж — изкикоти се Клотилд по парижки. — Или много мъже!

Юджиния пресече улицата, влезе в парка и тръгна по една тухлена алея. Докато се беше крила в кабинета си, пролетта бе дошла в Лондон. Накъдето и да погледнеше, виждаше буйна пролетна зеленина и туфи бледолилави теменужки.

Озърна се скришом, за да се увери, че никой не я гледа, излезе от пътеката и приклекна, за да откъсне малко теменужки. Имаше смътното усещане, че стават за ядене, макар да се съмняваше, че новата й готвачка знае…

Един момент.

Тя застина. Не беше сама.

Пред нея изникнаха чифт здрави ботуши. Собственикът им по всяка вероятност разполагаше с отличен изглед към бюста й, да не говорим за откраднатата китка.

Дрезгав, сериозен глас се понесе над нея като аромат на бренди в малка стая:

— Госпожо Сноу, мога ли да ви помогна да станете?

Ръката му беше голяма и силна — квинтесенцията на всички неща, които Юджиния обичаше у мъжете.

Не беше облечена в ръкавица.

Разбира се, Уорд Рийв навярно никога не носеше ръкавици.

Тя сложи облечената си в ръкавица ръка в голите му пръсти и му позволи да й помогне.

— Господин Рийв, каква изненада!

Усмивката му й хареса още когато се запознаха. Но сега, след писмата, които си бяха разменили, изглеждаше различна: по-дълбока, по-сърдечна… интимна…

Един галантен мъж би поднесъл пръстите й към устните си, би отстъпил назад и би се поклонил, може би малко преувеличено. Уорд не направи нито едно от тези неща — той просто стисна здраво ръката й и каза:

— Вие не искате да дойдете при мен, затова се наложи аз да дойда при вас.

Юджиния почувства как бузите й поруменяват и отдръпна ръката си.

— Не знам какво да ви посъветвам, господин Рийв.

— Да събера ли теменужките ви?

Без да чака отговор, той се наведе и събра почти всичките с един замах. Бедрата му опъваха тесния панталон. Слънцето опъстряше косата му със златни кичури. Той се изправи и й подаде теменужките.

— Смятам, че имам голям късмет, задето „Сноу“ не просто изпраща гувернантки в различни домакинства, а им предлага и подкрепа в работата.

— Да. Ами…

Уорд плъзна длан под ръката й и я поведе обратно към пътеката.

— Помощничката ви, госпожица Лойд-Фантил, беше така любезна да ми каже къде живеете, а икономът ви ме насочи насам. Мога ли да ви придружа до „Гънтър“ за чай, госпожо Сноу?

За бога, защо годеницата му го бе изоставила и се бе омъжила за друг? Юджиния се бореше да не кима в знак на съгласие с всяка негова дума.

Заради гласа и очите му.

Струваше й се, че ако Уорд бе изчезнал в деня на тяхната сватба, тя щеше да го чака.

С години.

Така, както чакаше Андрю, помисли си смутено. Чакаше мъж, който никога нямаше да се върне.

Уф! Юджиния прогони тази мисъл от главата си и отново се съсредоточи върху лицето на Уорд.

— Може и да казвате, че не знаете какво да ме посъветвате, но можете да подберете съставките, които да зашеметят братчето ми и сестричката ми и да ги накарат да слушат.

— Аз.

— Госпожица Лойд-Фантил ме увери, че днес нямате ангажименти.

Дълбокият му убедителен глас се плъзна по нея като коприна. Уорд се приближи малко и тя усети аромата на кожа и сапун.

И на мъж. На мъжка пот, ако трябваше да бъде абсолютно честна.

Почувства се обезсърчена, когато осъзна, че все пак не е добра жена.

Очевидно цялото й поведение, съобразено с всички условности, беше само маска, защото в негово присъствие крайниците й натежаваха, а кожата й настръхваше.

— Добре — съгласи се тя. — Предполагам, че можем да пийнем чай.

Ако я целунеше, тя щеше да се разтрепери като заек, хванат в лехата със зеленчуците. Не че той имаше намерение да я целуне.

Той я молеше за помощ, а тя зяпаше устните му. Възмутително!

— Ще ги помоля да приготвят една кошница с лакомства и ще я занеса вкъщи — каза той и пое ръката й в своята.

— Не трябва да приемате сладолед — посъветва го тя. — Няма да издържи чак дотам. „Гънтър“ винаги обещават, че ако са опаковани както трябва, сладоледите им няма да се разтопят, но се разтапят.

В ъгълчетата на очите му се появиха бръчици — убийствено привлекателни.

— Виждате ли? Вие сте същински извор на добри съвети. Някой ден ще доведа Отис и Лизи в Лондон и тогава може да ги заведем на сладолед.

„Ние“ ли?

Преди Юджиния да измисли отговор, Уорд я обърна в посоката, от която беше дошла.

— Каретата ми е ей там.

И наистина, на улицата ги очакваше карета — толкова луксозна, че спокойно можеше да се очаква от нея да слезе някой кралски син, елегантен и подпийнал.

— Госпожица Лойд-Фантил ми спомена, че каретата ви е забележителна — промълви Юджиния, просто за да каже нещо и мълчанието помежду им да не изглежда толкова дълбоко.

— Била е поръчана за херцог Кларънс — каза Уорд потвърждавайки впечатлението й, че е била предназначена за принц. — На мен ми идва малко претенциозна, честно казано. Но когато ми доведоха Отис и Лизи, установих, че ми трябва нещо повече от файтон с висока седалка, и това беше единствената подходяща карета, която можех да купя бързо.

— Значи решението ви е било чисто практично?

— Убеден съм, че Отис щеше да се опита да подкара файтона ми в първия удобен момент. И несъмнено щеше да приема залози за това как ще се справи.

— Били сте принуден да промените целия си живот, нали? Отказали сте се от работата си и от файтона си. Това е достойно за възхищение — промълви Юджиния съвсем сериозно.

Той сви рамене, сякаш това не представляваше никаква трудност. Навярно винаги поставяше хората в живота си над всичко друго — просто беше от този тип мъже.

Когато се приближиха, към тях пристъпи коняр с елегантна ливрея. До вратата вече бе поставено малко стъпало за качване. Всъщност Юджиния беше достатъчно висока и можеше да се качи дори във файтон с висока седалка без чужда помощ. Въпреки това Уорд й подаде ръка. Тя погледна към стъпалото точно когато кракът й щеше да се спусне върху изрисуваното изображение на… Стресна се, засмя се, пусна ръката му и отново стъпи на земята.

— Това нощно гърне ли е?

— За жалост — отговори печално Уорд — няма как да се сбърка, нали? Като се има предвид…

— Струята урина — помогна му Юджиния, която току-що бе осъзнала какво вижда пред себе си. — Какъв възхитителен реализъм!

Той й се ухили.

— Не бива да споменаваме за тор, но урината е приемлива?

Юджиния почувства как бузите й пламват.

— Няма да кажа на никого — увери я той с пламъче в очите. — Лично аз съм убеден, че хората, които не изпитват необходимост да спазват тези правила, не бива да ги спазват. Колкото до реализма, не съм съгласен. Доколкото разбирам, това е изображение на интимните части на херцог Кларънс — продължи той и посочи към единия край на стъпалото. — Навярно ще се съгласите, че това е доста оптимистично — ако не и откровено неточно — представяне на височайшите интимни органи.

Юджиния се усмихна. Целият разговор — с дръзката си непочтителност към нормите на учтивостта — й напомняше за детството й.

Баща й много би харесал това нелепо стъпало.

— Въпросният орган изглежда голям горе-долу колкото гърнето — каза тя и стъпи право върху изображението, за да се качи в каретата.

— Повече от оптимистичен — съгласи се сухо Уорд. — Катастрофален.

Юджиния изчака той да седне до нея и конярят да затвори вратата, преди да зададе очевидния въпрос:

— Какво, за бога, е оправданието за необузданата вулгарност на това стъпало, господин Рийв?

— Необуздана ли? — засмя се отривисто той.

Бузите й се изчервиха.

— Нямах това предвид.

— И наистина ли още съм господин Рийв?

Тя вирна брадичка.

— Разбира се.

— Аз мисля за вас като за Юджиния — което, между другото, ви подхожда.

— Гърнето? — настоя тя, опитвайки се да не обръща внимание на горещината в бузите си.

— Някои карикатури осмиват любовницата на херцога, прекрасната Доротея Джордан, заради името й.

Веждите на Юджиния се събраха.

— „Джордан“ е неелегантна дума за нощно гърне — поясни той.

— Разбира се — промълви тя и се замисли за миг. — Защо херцогът е искал госпожа Джордан да си спомня за тези неприятни забележки всеки път, когато се качва в каретата си?

— Очевидно Негово кралско височество също като мен мисли, че дори да не обръщаш внимание на грозните неща, това няма да ги накара да изчезнат. — В очите му заблестя лукаво пламъче и той продължи с провлечен глас: — Все пак, колкото и обществото да се преструва, че не е така, такива гърнета се използват ежедневно и в най-уважаваните домове.

— Стига! — прекъсна го Юджиния, макар че не можа да сдържи усмивката си. — Забравяте, че в работата си постоянно се сблъсквам с палави момчета, господин Рийв. На вашата възраст би трябвало да се стремите към поведение, каквото подобава на голям мъж.

Той се засмя.

— От години не са ме наричали „палав“. Всъщност мисля, че идеята на Кларънс е гениална с простотата си. По този начин Доротея тъпче хулителите си всеки път щом влезе в каретата. Или щеше да ги тъпче, ако Кларънс беше приел каретата след изработката й.

— Защо не накарахте да нарисуват нещо друго върху тази сцена?

Уорд вдигна рамене.

— Отис така се разсмя, че едва не си изкашля закуската. В момента смехът е рядко събитие в дома ми, така че ако се налага да стъпваме по някое и друго кралско гърне, ще го направя с радост. Повече се притеснявам, че момчето ще порасне с комплекс за малоценност, като се имат предвид размерите на височайшия израстък.

Смехът му замая главата на Юджиния като трета чаша шери. Тя почти — почти! — отвърна нещо в смисъл че жените често се сблъскват с разочарования.

Сузан би казала подобна шега, но по отношение на Юджиния това не беше вярно; Андрю бе надарен повече от прилично, ако се съдеше по това, което бе научила от мраморните статуи на древногръцки атлети.

— Защо Негово кралско височество е решил да не приема каретата, след като са я изработили според изричните му изисквания? — попита тя. Седалките бяха от испанска кожа и всяка дреболия бе изящна, макар и крещяща.

Андрю нямаше да я хареса. Юджиния не беше сигурна кое щеше да намрази повече — нощното гърне или височайшия орган, но знаеше, че стъпалото за качване щеше да бъде боядисано в черно, преди каретата изобщо да спре пред къщата им.

Блестящите гарнитури щяха да бъдат изтръгнати от седалките. Кадифените ресни на завесите щяха да бъдат сменени с нещо по-дискретно.

— Кларънс не можел да си я позволи — отговори господин Рийв. — Навярно пак е бил превишил издръжката си.

Юджиния го погледна изпод полуспуснатите си мигли. Сузан й бе предложила да удвои таксата си, тъй като господин Рийв бе скандално богат. Тя обаче не я удвои. „Сноу“ никога нямаше да се обогати за сметка на нещастието на две сирачета.

— За щастие аз мога — продължи господин Рийв, който се бе досетил в каква посока вървят мислите й.

— Колко хубаво за вас — отговори хладно Юджиния. Тя бе една от най-богатите жени в Лондон, но не го разгласяваше на шир и длъж.

Господин Рийв се наведе напред и я докосна по коляното.

— Просто исках да знаете, че съм платежоспособен.

— Според… според мен… това няма никакво значение! — изпелтечи тя.

Той се облегна назад и й се ухили.

— Радвам се да го чуя.

— Финансите нямат нищо общо с нашата дискусия за лошото поведение на брат ви и сестра ви! — успя да изрече тя.

— Нямат, но сметнах, че е важно да го кажа.

— Така ли? — измърмори тя. Може би й предлагаше… нали не бе възможно да й предлага пари? Заля я неприятно чувство. И преди й бяха правили неприлично предложение, но никой не бе предлагал неограничени средства.

— За щастие таксите на „Сноу“ няма да ме разорят. — Но после забеляза изражението й и лицето му се промени.

— Нещо лошо ли казах?

Юджиния преглътна с усилие.

— Съвсем нищо — отвърна с дрезгав глас. Той, разбира се, нямаше нищо подобно предвид. Държеше се като глупачка.

По лицето на Уорд се разля дяволита усмивка и той отново се наведе напред.

— Май си помислихте, че правя на една почтена вдовица предложение, по-подходящо за нощна птичка.

Тя прочисти гърлото си.

— Съвсем не.

— Имайте предвид — продължи Уорд, без да обръща внимание на немощното й възражение, — че тази рокля наистина излага даденостите ви на показ, като ябълките, които продават пред театрите.

Юджиния отново го изгледа с присвити очи.

— Колкото и да мразите възпитаните разговори, господин Рийв, трябва да избягвате подобни оскърбителни сравнения.

— Прекалено сте надарена, за да ви сравнявам с ябълки — кимна сговорчиво той.

Изглежда вече започваше да полудява, защото се чу да казва:

— По-рано днес си помислих, че след няколко години ще станат колкото щраусови яйца.

В очите му заблестя силно вълнение, което Юджиния изтълкува безпогрешно, макар че не го беше виждала от години. Страст.

Желание.

— Мъжката част от човешкия род може само да се надява — каза той. В гласа му имаше дрезгава нотка, която я накара да изпита желание да се хвърли към него… и да изскочи от каретата.

Когато се ожениха, Андрю беше почти момче. Когато я погледнеше, в очите му засияваше лъчезарно удоволствие. Уорд беше мъж, в чийто поглед се четеше нещо по-разюздано, пламенно и греховно.

Някъде дълбоко в нея един глас пищеше и нареждаше за дълг и морал, за етика и „Сноу“, за репутацията й. Но този гласец беше тих и много далечен.

Цели седем години Юджиния полагаше извънредно старание да запази репутацията си. Това сега беше лудост, но о, каква могъща лудост!

Обзе я странно спокойствие, сякаш се намираше в окото на бурята. Съществуваха само те двамата и стените на тази абсурдно луксозна карета. Нямаше друг звук, освен гласовете им, трополенето на колелета по каменните улици, лекото скърцане, когато двата идеално подхождащи си коня на Уорд спряха пред „Гънтър“.

По това време малко хора пиеха чай и заведението беше почти празно. Когато влязоха, дамите се обърнаха към Уорд като слънчогледи към слънцето.

Погледът на лейди Хайъсинт Бъкуолд, например, се плъзна по него, сякаш оглеждаше някоя от онези гръцки статуи: от главата до петите, а после обратно, като спря по средата.

— Госпожо Сноу!

Дамата вдигна ръка и сви леко пръсти два-три пъти — поздрав, който някоя херцогиня би отправила към коминочистач.

— Учудвам се да ви видя тук. Всички си мислеха, че сте се затворили в онази ваша къщичка. Бих ви запознала с най-голямата си дъщеря, Петуния, но тя отиде да се освежи.

Юджиния спря до масата й.

— Добро утро, лейди Хайъсинт. Как са по-малките ви деца?

— Уверявам ви, че намерихме много порядъчна гувернантка — отговори дамата и лицето й потъмня.

Уорд бе разменил няколко думи с господин Суини, главния сервитьор, но сега се приближи зад гърба на Юджиния.

— Виж ти, господин Рийв! — провикна се лейди Хайъсинт. — Не съм ви виждала от години.

— Радвам се, че се видяхме, лейди Хайъсинт — каза Юджиния, кимна и позволи на господин Суини да я придружи до една маса в дъното на помещението, донякъде защитена от любопитни погледи от стратегически разположена папрат.

Зад гърба й се разнесе кратък шепот и Уорд тръгна след нея. Начинът, по който усещаше присъствието му зад себе си, беше удивителен. Походката й стана чувствена, бедрата й започнаха леко да се полюшват.

Не се чувстваше като гувернантка. Не се чувстваше и като преуспялата собственичка на агенция „Сноу“.

Чувстваше се като жена.

Уорд проследи с поглед как сервитьорите отрупват масата им с деликатеси, а после им каза да приготвят една кошница с лакомства за брат му и сестра му.

— Но без сладолед — добави той.

— Уверявам ви, че господин Гънтър разработи метод за съхранение на сладоледите, който ги задържа твърди часове наред — увери го господин Суини с най-искрен вид.

— Госпожа Сноу ми каза в парка, че обещания от такъв характер винаги се нарушават — отговори Уорд. Погледът, който й отправи, навярно трябваше да призове светкавица, която да се стовари върху масата и да погълне и двама им.

Главният сервитьор запримигва. Затвори уста. Поклони се и обеща скоро да се върне с лакомствата.

— Бих желал и още една кошница, по-малка, за пътуването до Оксфорд — каза Уорд.

— Разбира се, сър. Какво ще желаете да сложим в нея?

— Печено говеждо и бутилка червено вино.

Юджиния се засмя.

— Вие сте типичен мъж.

— Такъв съм — потвърди Уорд.

По лицето й пропълзя руменина.

— Исках да кажа, че дамите обикновено предпочитат бяло вино и пиле.

— Ние, мъжете, трябва да поддържаме силите си. Днес обаче ще поръчам като дама. Добре, бяло вино и пиле. И няколко от тези сладоледи, защото съм сигурен, че ще останат твърди достатъчно дълго за обяда.

Юджиния потисна кикота си, а господин Суини се отдалечи.

— Трябва да кажа, че е трагично да си представя, че сте била разочарована точно в това отношение — каза Уорд. — Твърдостта.

Погледът му беше чисто въплъщение на порока.

— Не бях — сряза го Юджиния, усмихна се дръзко и добави: — Все пак се омъжих, когато съпругът ми беше на осемнайсет.

Уорд вдигна вежди.

— В случай че се чудите, много мъже запазват способностите, които са имали на осемнайсет, и много по-късно.

Юджиния погледна към тялото на Уорд изпод мигли. Мъжете на осемнайсет бяха… ами, слаби. Уорд беше мускулест. Сянката на наболата брада положително щеше да стане по-тъмна до края на деня.

— Да не би вече да правите планове за времето, когато остареете? — попита тя.

Той я гледаше така напрегнато, че тя леко се смути.

— Когато става въпрос за тази част от живота ми — да, категорично.

Юджиния с изумление чу дрезгавия кикот, който се изтръгна от устните й. Тя не беше от жените, които се кикотят. При никакви обстоятелства.

Освен когато — така изглеждаше — един мъж с поглед, изпълнен с желание, се хвалеше колко добър щял да бъде в спалнята след шейсетина години.