Елоиза Джеймс
Седем минути в рая (19)

Глава 19

Нощта бе станала мразовита и след като Юджиния се изкъпа, Клотилд разстла пред нея вечерна рокля от розово кадифе.

Платът прилепваше по извивките й и караше кожата й да изглежда млечнобяла, затова тя се понесе по стълбите с усещането, че е привлекателна и готова да бъде съблазнена. Остана разочарована, когато видя, че в салона няма никого.

— Задържаха господин Рийв за малко — оповести Гамуотър. — Мога ли да ви предложа чаша шери?

— Да, благодаря ви — отговори Юджиния.

След излизането на иконома тя се разположи на един диван пред огромно огледало и започна да изпробва различни пози. Ако седеше с кръстосани глезени, талията й изглеждаше изящно тънка. Ако се наведеше напред, бюстът й изглеждаше още по-пищен.

Гамуотър се върна с поднос с кристална гарафа и две чаши. Безмълвно напълни едната и пак изчезна. В нервен прилив на енергия Юджиния скочи на крака, взе чашата си и започна да оглежда малобройните мебели.

Най-накрая вратата се отвори. Юджиния се обърна и видя Уорд. Въпреки чакането не можа да сдържи усмивката си. Той беше дяволски красив с падналата над челото му коса.

— Моля ви да приемете извиненията ми — каза той. — Имахме нещо като криза на горния етаж.

— Какво се е случило? Мога ли да помогна?

— Благодаря, но ми се струва, че с Руби овладяхме ситуацията.

Той се приближи до подноса и взе свободната чаша с ентусиазма на човек, който се среща с приятел след дълга раздяла.

— Джарвис не се зарадва, когато разбра, че според Руби дори и той се нуждае от къпане преди лягане, затова се пъхна под решетката на камината и отказа да излезе — предаде се чак когато го подмамихме със сирене. След като излезе, помогнах на Отис да договори седмична баня за Джарвис.

Ако не беше дама, Юджиния щеше да отиде до него и да прокара ръце по раменете му. А може би и още по-надолу. Копринените му панталони не оставяха нищо на въображението. Тя вдигна чашата си, за да не разбере той накъде е гледала.

— Мислех си за утрешната ни среща със свещеника — каза тя, макар че това не отговаряше на истината. — Какво можете да ми кажете за него?

— Почти нищо. Казва се Хаусън. Според Гамуотър посещението на епископа се дължи на оплаквания, след като свещеникът обвинил една възрастна жена, че ръководи бордей, когато всъщност отглеждала сирачета за сметка на графството.

— Значи в най-добрия случай е припрян, а в най-лошия — опасно глупав — заключи Юджиния и остави чашата си.

— Притеснявате ли се за утре?

Уорд вдигна рамене.

— Както го описват, изглежда съвсем смахнат, но съм сигурен, че с общи усилия ще му набием малко здрав разум в главата. В преносен смисъл, разбира се. Мисля, че вечерята ни очаква.

Той й предложи ръката си.

— Може ли?

Придружи я до малка стая, облицована с дървена ламперия и добре обзаведена, макар че и от нея се излъчваше същото усещане за празнота, както от салона. Имаше маса, бюфет и няколко стола, но стените и подът бяха голи.

Когато влязоха, Гамуотър се суетеше с блюдата на бюфета.

— Всичко е така, както пожелахте, господине — каза той. — Ще се върна в…

— Благодаря — прекъсна го Уорд. — Ако пожелаем още нещо, ще позвъня.

Икономът се оттегли, поглеждайки Юджиния с крайчеца на окото си така, че ясно показа, че я смята за лека жена.

Тя не беше такава.

Но не можеше да го обвинява, защото определено смяташе да стане.

Госпожа Сноу от агенция „Сноу“ беше жена с безукорна нравственост. С всяка секунда обаче й ставаше все по-ясно, че Юджиния Сноу, по баща Стрейндж, не е такава.

Доказателство, за което беше фактът, че вечеряше насаме с мъж, с когото бе решена да започне незаконна връзка. Сузан щеше да се гордее с нея.

— За какво си мислите, Юджиния?

— Питах се дали съм от жените, на които развратът ще им хареса — призна тя. — Може би ще изненадам самата себе си и ще стана умела в покварата.

Не можа да сдържи смеха си, когато зърна ужасеното изражение на Уорд.

— Каква поквара? — попита той. — Не сме направили нищо, освен че се целунахме. Двете с Лизи рецитирахте нецензурни стихове, но не мисля, че това може да мине за поквара.

— Според всички балади, които съм слушала на тази тема — каза Юджиния, — една вдовица е изминала половината път до моралния упадък, когато камбаната удари един часа след полунощ.

От неговата страна на масата се разнесе смях.

— Какво общо има камбаната, за бога?

Юджиния му хвърли закачлив поглед.

— След като мъжът е успял да задържи една вдовица будна след полунощ, тя не вижда причина някога отново да си легне сама.

— Не искам вие да бъдете сама.

Жаждата в очите му бе така могъща, че Юджиния сведе поглед към купичката си със супа. Течността беше бледозелена и ухаеше на пресен грах и билки с деликатен аромат. Юджиния я опита и неволно изстена.

— Великолепна е!

Той плъзна купичката си по масата към нея.

— Вземете моята. Не съм я докоснал.

— Не бих могла! — възрази тя.

— Моля ви, вземете я. Честно казано, с удоволствие бих се отказал от вечерята си, за да ви наблюдавам как се храните.

Тя взе още една лъжица и тъй като той я гледаше, остави лъжицата да се плъзне съвсем бавно от устните й.

— Значи имате лукава страна — прошепна той. — Може да не оцелея до края на следващото блюдо.

— Ами! — не се трогна тя. После смени темата. — Ако позволите да попитам, колко дълго искате Отис и Лизи да останат в траур?

— Мислех да свалят черните дрехи след шест месеца, но ако смятате, че трябва да останат в траур цяла година, с удоволствие ще ви послушам.

— С воала на Лизи, мисля, че инстинктите ви са правилни. Ще е добре да накараме децата да спрат да изразяват външни признаци на скръб колкото се може по-скоро.

Тя изяде още една лъжица супа и хвърли поглед към Уорд изпод мигли. Той носеше красиво ушит фрак от тъмносин кашмир.

— Значи сте решили да не носите черно? — попита тя.

Той поклати глава.

— Аз почти не познавах лейди Лизет. Стори ми се лицемерно да се преструвам, че скърбя за смъртта й. Вие колко време носихте траур?

— О, аз бях много традиционна — отговори тя и си взе още една лъжица супа. — Пълен траур една година. След това полутраур.

— Полутраур е сиво, прав ли съм? И виолетово.

— Сиво — съгласи се тя. — Кой да знае, че имало толкова много нюанси на сивото?

— Пет? Десет?

Тя му се усмихна над чашата си с вино.

— Най-малко четирийсет. Не, по-вероятно петдесет. Петдесет нюанса сиво.

— Имам сиво шалче — каза Уорд. — Личният ми прислужник преживя кратко увлечение по френската мода и през този период в гардероба ми навлязоха яркожълтите, сивите и патладжанените шалчета. Уви, аз отказвам да бъда контето, в което иска да ме превърне.

— Мога да си ви представя със сиво шалче — каза Юджиния. — Но не заради траур — добави тя. — Просто защото сивото е au courant^[1].

— Колко дълго носихте сиво? Две години? Повече?

Погледът му я накара да сведе очи.

— Беше ми трудно да се преструвам на радостна. Все пак цветовият спектър е език. Вид заявление.

Тя изяде последната лъжица супа.

— По кое време ни очакват утре у свещеника?

— В девет часа.

— Не трябва ли да си съставим план?

Уорд свали капака от едно блюдо с ароматна агнешка яхния.

— Имам план. Ако Хаусън вдигне шум за щуротиите на сестра ми, ще го отстраня от поста му.

— Как?

— В тази страна само две неща са от значение: парите и ранга. Аз имам и двете, дори като копеле, а ако това не е достатъчно, Лизи и Отис също ги имат.

— За имението на лорд Дарси ли говорите? — попита Юджиния.

Той погледна към нея, после обратно към яхнията.

— Да. А освен това заделих трийсет хиляди лири за Лизи. Искам да съм сигурен, че зестрата й ще е достатъчно голяма, за да надделее над всяко колебание, породено от произхода й или от факта, че аз съм й настойник.

Юджиния почувства пробождане в сърцето. Той беше такъв добър човек. Беше се отказал от независимостта си, от свободата си, от мястото си в „Оксфорд“, а сега и от значително състояние заради брат и сестра, които доскоро изобщо не бе познавал.

Баща й настояваше, че титлите и кръвта нямат значение, че е важно единствено какво прави човек с живота си. Докато наблюдаваше Уорд изпод мигли, Юджиния си помисли, че баща й несъмнено би го харесал.

По-късно, пред вратата на спалнята й, той поднесе ръката й към устните си. За един ужасен миг Юджиния си помисли, че ще си тръгне, без дори да я целуне. Но в последния момент той наведе глава и я целуна жадно. Всяко помръдване на езика му ясно показваше, че смята да я направи своя.

В тази целувка имаше чувствено притежание… и усилие да се сдържа.

— Юджиния — промълви той тихо и хрипливо. — Време е да си лягате.

— Добре — прошепна тя. Обърна се да отвори вратата, да го въведе вътре, но той я спря и устните му се плъзнаха надолу по шията й.

— Сама — уточни той и се обърна. — Не искам да ви съблазнявам, преди да сте се възстановили от пътуването. Струва ми се, че това не подобава на един джентълмен.

Тя понечи да възрази.

— Утре — продължи той. — Мисля отново да ви отвлека — право в спалнята си.

Думите му бяха клетва, обещание.

 

 

Сряда, 27 май 1801

На следващата сутрин библиотеката се превърна в отправна точка за пътуването до селската църква „Света Богородица“. Уорд вече беше там, когато Гамуотър доведе сестра му, с черна рокля и снежнобяла якичка.

— Много си красива, Лизи — каза Уорд. — Предвид обстоятелствата съм много благодарен, че реши да не си слагаш воала.

— Исках да го сложа — отговори Лизи и седна на дивана. — Но Руби стоя будна цяла нощ, за да ми ушие тази рокля, и си помислих, че ще е неблагодарно да нося воала. Закрива якичката.

Уорд си отбеляза наум да увеличи заплатата на Руби, преди да си спомни, че тя бе дошла с Юджиния и следователно й плащат от агенция „Сноу“. Може би щеше да успее да я уговори да постъпи при него. Отис дори не се оплака, когато чу, че трябва да остане у дома с Руби, докато всички останали отиват в църквата.

Точно в този момент влезе Юджиния. Носеше тъмно лилава рокля, която караше кожата й да сияе като перла. Проклятие, тя самата сияеше. Гледката на пълните й розови устни го накара да изпита желание да я целуне, не да се поклони.

Но се поклони. Целуна ръката й и се поинтересува дали е спала добре, но през цялото време му се искаше да я грабне на ръце, да я преметне на рамото си и да я отнесе право в леглото.

Лизи скочи от дивана, направи бърз реверанс и се усмихна на Юджиния. Уорд ненадейно се сети, че един джентълмен не бива да допуска малката си сестричка близо до жена, която смята да съблазни.

Е, вече беше късно.

Юджиния се наведе, целуна Лизи по бузата, а после се зае да я учи да бъде точно като нея.

— Искам да се престориш, че поздравяваш епископ — каза тя.

— Какво е епископ? — попита Лизи.

— Той е важна личност в Църквата — отговори Юджиния. — Ходила ли си някога на църква на Коледа?

— Изобщо не съм стъпвала в църква — съобщи Лизи. — Това беше едно от нещата, които тревожеха госпожица Мидж.

— Е, добре, просто си представи, че брат ти е крал, и му направи реверанс. Не, не приклякай рязко като кукла на пружинка, Лизи. Наведи леко глава, хвани роклята си с пръсти — много деликатно, — плъзни десния си крак напред и пренеси цялата си тежест върху него.

Отне им четири-пет опита, но Лизи чудесно умееше да подражава на хората, Уорд се облегна на полицата над камината и се загледа в тях. Обикновено Лизи беше донякъде затворена, но тази сутрин думите просто бликаха от устата й.

— Не я харесах, защото припадна обясняваше тя.

— Предполагам, че госпожица Лъмли не е проявила достатъчно сила на духа, за да приеме спокойно гледката на заек, подложен на дисекция — отбеляза Юджиния.

— И ние имаме черва — осведоми я Лизи. — Ако наредим вътрешностите на една крава по дължина, ще стигнат оттук чак до края на алеята.

— Дамите не казват „черва“ — каза Юджиния.

— Защо? — попита Лизи.

Уорд остана с впечатлението, че появата на Гамуотър спаси Юджиния от въпрос, на който не бе подготвена да отговори. Макар че как така няма да може, щом е била гувернантка?

След като се качиха в каретата, Лизи започна да забавлява Юджиния, като й посочваше всички забележителности по пътя — порутена къща, уж обитавана от призрака на някаква монахиня, огромния дъб, в който живееше семейство сови, а после, когато стигнаха в село Уийтли — магазина на сприхавия касапин господин Бидъл.

Когато стигнаха до църквата, Уорд слезе от каретата и се обърна да помогне на Юджиния. След като стъпи на земята, тя протегна ръка и Лизи скочи точно до нея, сякаш Юджиния я привличаше като магнит.

— Готова съм! — оповести бодро Лизи и двете се отправиха към църквата, без да погледнат дали Уорд ги следва.

Така ли се чувстваше човек, който има семейство?

Той закрачи след тях, замислен по този въпрос.

 

 

Енорийската църква „Света Богородица“ и домът на свещеника Уийтли

— Не вярвам в магията — рече мрачно Хършфийлд Чатърсли-Блекман, епископ на Оксфорд, на личния си прислужник Роуланд. — Никога не съм вярвал. Всички тези приказки как танцували голи под дъжда. Не познавам жена, която да не носи поне десет части облекло във всеки един момент.

Роуланд, който бе коленичил в краката на Хършфийлд и закопчаваше гетрите му, се прокашля в знак на съгласие.

— Всъщност дори двайсет. Никога няма да хванеш сестрите ми да се разхождат в puris naturalibus^[2], нали? Никой не би го сторил, дори слабоумни като Хаусън. Знаеш ли колко неприятности ми създаде този човек? — Мърморенето му прерасна в рев. — Англия е пълна с тихи, кротки енории със свещеници, които не правят нищо повече от това да се сношават от време на време с някоя енориашка или да паднат в канавката, пияни-заляни, но точно на мен трябваше да натресат Хаусън. Изобщо не иска да се вслуша в разумните съвети. Изобщо. Това е също толкова налудничаво, колкото оня предполагаем бордей, който уж разкри преди няколко месеца.

Роуланд измърмори нещо, изправи се и ставите му изпукаха.

— Предполагам, смята, че момичето излиза нощем и реже жабешки крачета, мустаци на таралеж и всички останали гнусотии, които се хвърлят в котела — простена епископът, познат на близките си приятели като Чати[17]. — На девет години!

Роуланд каза нещо, от което се разбра само думата „граф“.

— Точно така — съгласи се Чати и издърпа мантията си от ръцете му. — Да тръгваме, така е добре. Рийв може и да е незаконороден, но е копеле на член на Камарата на лордовете, а това променя всичко. Точно тези неща Хаусън не ги разбира. Човек не може да се бърка на аристокрацията.

Той затрополи по коридора, който водеше от дома на свещеника до вестиария на църквата зад източната част, опитвайки се да си спомни къде скри манерката си последния път, когато се наложи да дойде заради онази позорна история със сиропиталището. Някъде във вестиария.

В коридора отекнаха бързи стъпки и Роуланд прекъсна търсенето му.

— Милорд! — рече задъхано той. — Забравихте си кръста!

— Вярно — отговори кисело епископът. — Ще го сложа.

Когато трябваше да се изправи пред луд църковен служител, винаги носеше голям кръст, който някой от далечните му предци бе донесъл от кръстоносните походи. В горната му част имаше рубин, който проблясваше на светлината.

Епископът смяташе, че това му придава авторитет.

Нямаше как да заобиколи факта, че Хаусън умееше да доминира и сякаш изсмукваше всичкия въздух от помещението.

Всичко беше заради проклетата му религиозна страст. Религиозната страст беше опасно нещо. Умът на Хаусън цвърчеше като тиган с наденички. Тази енергия му придаваше авторитет и му позволяваше да не се церемони с никого.

— Бих искал да му тегля един бой — измърмори епископът на себе си.

Той се запъти към страничната врата, която водеше към централния кораб. Пред нея стоеше помощникът на свещеника. Изглеждаше нервен.

— Всички ли са там? — попита сприхаво епископът.

— Да, милорд — увери го духовникът и трескаво закима. Отвори вратата и оповести: — Негово преосвещенство Хършфийлд Чатърсли-Блекман, епископ на Оксфорд!

Чати се запъти към стола си с кадифена възглавница, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Току-що бе осъзнал, че след прекъсването заради кръста никога няма да намери манерката си, а единствено брендито можеше да направи тези процедури поносими.

Преди да отпусне задните си части на възглавницата, Хаусън скочи пред него и закри пейките от погледа му.

Викарият изглеждаше мършав, мазен и изпълнен с религиозен плам. Епископът с готовност би признал, че той самият има прекалено много брадички, но не харесваше тънки като молив мъже. По принцип. Това говореше за неподходящ начин на хранене, а такива неща се отразяваха зле на мозъка.

— Какво закусихте, Хаусън? — попита той.

— Зеле — отговори свещеникът и започна да дърдори за вещерство.

Зеле. Това обясняваше много неща. Хаусън може би имаше газове и това определено представляваше проблем за епископа, защото бе застанал прекалено близо.

Ако не грешеше, сега Хаусън намекваше за обсебване от Сатаната. Надуто магаре такова! Сякаш Дяволът си нямаше друга работа, освен да обикаля наоколо, преобразен като деветгодишно момиченце. Ако беше на негово място, би обсебил някоя млада жена с пищни бедра.

— Дръпнете се, свещенико! — прекъсна го Чати. — Предполагам, че ще е най-добре да говоря с брата на момичето, но още отсега ви казвам: не вярвам, че има такова нещо като магия в Оксфорд. Нито пък в Англия.

Очите на Хаусън щяха да изскочат от наново подхранен плам. Той беше от хората, които никога не си променят мнението за нищо, каквито и доказателства да им представят.

— Аз съм слуга на върховната истина! — изхриптя той.

— Аз също, при това съм по-високопоставен слуга от вас! — сряза го епископът и прокле наум липсата на бренди в организма си.

— В тази глава — повиши глас господин Хаусън — се е събрал цял компендиум от знания по такива ужасни въпроси. Няма лек за това положение!

„Обезглавяването със сигурност ще го излекува — помисли си епископът. — Това ще разреши много проблеми.“

— Дръпнете се! — нареди подразнено той. — Предполагам, че този път сте се направили на още по-голямо магаре!

— Аз съм чук в Божиите ръце — отвърна Хаусън, избягвайки темата със забележителна вещина.

— Ще ми се да бяхте стъклен чук — каза епископът. — Тогава щях да открия това заседание с него. И още как.

Най-накрая Хаусън се премести и епископът можеше да вижда. Сърцето му се сви. Свещеникът бе надминал себе си.

Мъжът със скръстени на гърдите ръце, който успяваше да прилича едновременно на прегладнял вълк и на херцог, сигурно беше синът на граф Грифин. Малката заклинателка приличаше на ангелче. А до нея…

— Божичко! — възкликна той. — Юджиния Стрейндж, ти ли си?