Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (6)

Глава пета

Седмица по-късно, по време на първата вечер от няколкодневните тържества, гостите разговаряха непринудено в голямата бална зала, някои танцуваха, но Силия не бе в добро настроение.

Сред мъже, встрастени да се хвалят със стрелковите си умения, се чувстваше в свои води, но при официални случаи й бе далеч по-трудно. Мъжете се превръщаха в глупави същества, заобиколени от дами в хубави тоалети. Сипеха безсмислени комплименти или говореха само за времето, сякаш жените са слабоумни и не разбират от нищо друго; или — още по-лошо — всички кавалери вкупом се оттегляха в салона за карти.

За разлика от сестра си Минерва не я биваше във флиртовете и не бе така начетена като снаха си Мария. Най-добре умееше да говори за стрелба, а това рядко предразполагаше мъжете да виждат жената в романтична светлина.

Ала то не бе единствената причина за депресираното й състояние. Ухажорите й не се държаха според плана й.

Да, лорд Девънмонт беше тук, но виконт Де Басто обяви, че ще присъства в Халстед Хол само през деня. Не бе склонен да оставя сестра си сама вечер с прислужниците. А херцогът още не бе дошъл. Прие поканата да гостува на тържествата, но очевидно не смяташе за необходимо да се появи в прилично време. Дори не изпрати обяснение за закъснението си. Като типичен херцог правеше всичко по своя воля и си въобразяваше, че светът се върти около него. Това не говореше добре за качествата му на бъдещ съпруг.

И най-лошото — господин Пинтър се яви прекалено късно и тя не успя да остане насаме с него, за да разпита какво е открил за ухажорите й. Как ще осъществи намеренията си без малко вътрешна информация? Той е наясно с необходимостта да я снабди с такава. Вместо това се разхождаше сред гостите като пантера, тръгнала на лов.

Приближи до него и се успокои поне относно притесненията на баба си за облеклото му. Макар и демодиран, кобалтово синият му жакет със златни копчета и копринената небесносиня жилетка изглеждаха съвсем прилично. Цветът придаваше на сивите му очи омайни сини оттенъци, а гърдите и раменете му впечатляващо изпълваха дрехите.

Не че я интересуваше; както и не я интересуваха белите му панталони, прилепващи към мускулестите бедра. Голяма работа — вечерното облекло му стояло добре. Строгият му, въздържан маниер проваляше всичко.

В момента обаче маниерите му въобще не бяха строги. Разговаряше дружелюбно с лейди Киркуд: тя каза нещо, а той се разсмя. Невероятно! Този мъж умее да се смее! Това изцяло променяше лицето му: смекчаваше чертите и му придаваше меко и приятно изражение.

В гърлото на Силия заседна буца. Защо никога не го бе виждала да се смее?

И защо въобще говори със семейство Киркуд? Не трябва ли да разпитва слугите на ухажорите й и да се промъква в стаите им? Нали щеше да събира информация? Лорд Киркуд не с приятел с никой от избраниците й.

Господин Пинтър долови погледа й върху себе си и спря да се смее. След това й кимна по-хладно от всеки друг път.

Това я разгневи. Тя също му кимна хладно и нарочно му обърна гръб, само за да открие, че лорд Девънмонт я приближава.

— Ще танцуваш ли с мен, мадам? — усмихна й се той искрено.

След като лорд Девънмонт й се усмихва, защо не го прави и проклетият таен полицейски агент от Боу Стрийт?

— С удоволствие — отвърна тя възторжено, надявайки се думите й да са стигнали до ушите на досадния господин Пинтър. — Много мило да ме поканиш.

В очите му се появиха игриви пламъчета, докато й подаваше ръка.

— Колко мило да приемеш.

Поведе я към дансинга, а тя погледна крадешком към господин Пинтър. Наблюдаваше и нея, и лорд Девънмонт с обичайното си неразгадаемо изражение. Усети как я побиха студени тръпки.

Валсът започна. Лорд Девънмонт, слава Богу, бе отличен танцьор.

Обичаше да танцува почти толкова, колкото обичаше и да стреля. Правеше го енергично и го доста добре.

Няколко пъти се завъртяха мълчаливо. После тя не издържа и погледна към семейство Киркуд, за да види дали господин Пинтър е оценил колко хубаво танцува. Ала той вече не беше при тях. Дали най-после е отишъл да си свърши работата? Нима в този момент се вмъква в стаята на лорд Девънмонт?

— Търсиш ли някого? — попита лорд Девънмонт.

Боже, бе го направила прекалено очебийно.

— Не, разбира се — отвърна тя небрежно.

Едната му вежда се стрелна нагоре.

— Значи не търсеше с поглед Лион?

Думите му я сепнаха.

— Защо, за бога, мислиш така?

— Търсиш си съпруг, а Лион е необвързан. — Гласът му стана по-плътен. — Аз — също.

По дяволите, не биваше така бързо да се досети за плановете й. Възможно е да се подплаши.

— Нима, лорд Девънмонт, наистина мислиш…

— Наричай ме Пиърс. Почти сме като семейство.

По този нахакан начин братята й някога говореха с жени, с които искат да си легнат. Навремето братята й невинаги проявяваха дискретност при флиртовете си.

Силно се изненада обаче да чуе лорд Девънмонт да се обръща към нея така. Да не би да се опитва… да я прелъсти?

— Ти си втори братовчед на съпругата на брат ми. Това не ни прави семейство.

— Тогава ме наричай Пиърс, защото сме приятели. — Приближи се към нея, а блесналите му очи се вторачиха в устните й. — Интимни приятели, ако получа каквото желая.

Този път нямаше как да не долови истинския смисъл на думите му. Ала той го направи така умело и непринудено, че тя се засмя. В отговор той се намръщи и се опита да потисне развеселяването си, но в резултат тя само се разсмя още по-гръмко.

— Кое е толкова смешно? — промърмори той.

— Съжалявам. — Насили се да преглътне. — Години наред съм слушала братята ми да правят подобни намеци на жени, но на мен никой никога не ми е говорил по този начин…

Чувствената усмивка на Пиърс бе достойна за Казанова.

— Не разбирам защо не — изрече той провлачено. Дари я с възхитен поглед. — В тази лилава рокля си особено привлекателна. Цветът ти подхожда.

— Благодаря.

От дълго време Минерва се опитваше да я откаже да носи кафяво и оранжево, но Силия не обръщаше внимание на мнението на сестра си. Едва след като Вирджиния я посъветва същото миналия месец, тя реши да се вслуша и съответно си поръча нови рокли.

— Ти си пленителна жена с фигурата на Венера и устни, които карат мъжа да…

— Най-добре да спреш. — От веселието й не бе останало и следа. Щеше да е поласкана, ако говореше искрено, но очевидно за него това бе игра. — Не е нужно да прилагаш всички обичайни прийоми, уверявам те.

В погледа му се появи интерес.

— Не ти ли хрумва, че може да съм искрен?

— Само ако искрено си решил да ме прелъстиш.

Изгледа я похотливо и я притисна още по-силно.

— Опитвам се да те прелъстя, естествено. Защо да не го правя?

Тя повиши глас, за да надвика музиката.

— Почтена жена съм, както знаеш.

— Това какво общо има? — Тя само вирна вежди, докато продължаваха да се движат в синхрон. — Случва се дори почтена жена да се изкуши да излезе с джентълмен, например, и да се поразходи из огрятия от лунната светлина вътрешен двор. И ако джентълменът успее да открадне целувка две…

— Лорд Девънмонт!

— Добре — примири се той с тъжна усмивка. — Не ме вини, задето се опитах. Тази вечер изглеждаш прелестно.

— Пак започваш — сопна се тя раздразнено. — Не си ли в състояние да разговаряш с жена като с нормално същество?

— Би било доста скучно. — Тя се намръщи, а той поклати глава: — Добре. Какви бляскави теми за разговор имаш предвид?

Почувства се в свои води. Нещо я озадачаваше откакто братовчедка му се омъжи за брат й.

— Преди няколко месеца предложи на Вирджиния да се ожените. Защо го направи? За да я спасиш от вниманието на брат ми или наистина се надяваше да приеме ръката ти?

С други думи: търсеше ли си съпруга, или не.

Проблясването в очите му й подсказа, че май се е досетил за целта й.

— Това е прекалено сериозен разговор за тържество. Защо да не продължим да флиртуваме?

Тонът му бе станал малко по-твърд, но тя не бе готова да смени темата.

— Питах се дали Вирджиния ти е разбила сърцето, или още имаш чувства към нея.

Върху лицето му се изписа изненада.

— Никой не е в състояние да ми разбие сърцето, скъпа. Дори и братовчедка ми.

Възцарилото се неловко мълчание я накара да съжали за прямотата си. Но как иначе да постъпи? Не разполагаше с време да хитрува. Трябваше да разбере дали е склонен на брак. В противен случай няма да се занимава с него.

За жалост валсът вече свършваше. И понеже сега танцуваше с него, беше изключено да го направи отново, без гостите да започнат да ги подозират в нещо по-сериозно помежду им.

А дали и той би я поканил да танцуват отново? Тогава намеренията му щяха да са по-ясни.

Ала той не го направи. Отведе я от дансинга, поклони се учтиво и тръгна към салона за карти.

Въздъхна. Лошо мина. Как ще си хване съпруг, щом не умее да флиртува?

Тръгна да си вземе чантичката, но нечия ръка я задържа.

— Ела с мен в стаята за отдих — прошепна Вирджиния и я повлече след себе си.

Какво, по дяволите, ставаше?

С влизането в малкия салон, предназначен за дамите, Силия се отскубна от снаха си.

— Какво е всичко това?

Вирджиния сложи ръце на хълбоците си.

— Дано не смяташ да заловиш Пиърс!

Силия премигна.

— Толкова ли си личеше?

— Не от твоя страна, а от негова. Негодникът се забавлява да флиртува безсрамно с почтени млади дами, без да влага нищо сериозно. Често съм го предупреждавала…

— Ще ти бъда благодарна да не го предупреждаваш — прекъсна я Силия леко вдървено. — Не се знае. Ами ако е готов да се задоми? На теб ти предложи брак, нали?

— Само изпитваше решимостта на Гилбърт, нищо повече. Нямаше никакво намерение да се ожени за мен, уверявам те. — Вирджиния я изгледа изпитателно. — Не си влюбена в Пиърс, нали?

Силия се замисли дали да не излъже, но й се стори ненужно.

— Не. Прекалено много прилича на братята ми, за да ми допадне. Но пък те се укротиха след брака и защо и братовчед ти…

— Предложи ли ти разходка на лунна светлина?

— Откъде знаеш?!

Вирджиния въздъхна.

— Така постъпва. Действа му като предизвикателство дали ще успее да открадне целувка. Ако му се отдаде…

Не довърши изречението и се навъси.

— Ако успее, тогава какво? — настоя Силия.

— Откровено казано, не знам. В оплакванията си от него момичетата стигат дотам пред мен. Първо признават, че ги е целунал и било някак „не от този свят“. — Изсумтя. — После твърдят, че били сигурни в любовта му. А накрая се разплакват. И нещата тръгват от зле към по-зле.

— Нали не мислиш, че той ги…

— Не! — Прехапа устни. — Май не. Но е трудно да се разбере. Пиърс е непредвидим. — Погледна Силия в очите. — Но не бих искала да си насаме с него и той да се опита…

— Не се притеснявай — прекъсна я Силия. — Затова имам Бети.

— Бети?

Силия бръкна в чантичката си и извади дамски пистолет.

Вирджиния отскочи.

— Боже! Семейството ти знае ли, че се разхождаш с оръжие?

— Съмнявам се. Едва ли биха одобрили.

— И правилно. — Вирджиния го изгледа с любопитство. — Зареден ли е?

— Само с барут. Няма сачма.

— Слаба Богу. И въпреки това не те ли е страх да не гръмне?

— Не. Две защити го възпрепятстват. Изрично настоях, когато го купувах. Обясниха ми, че нощните дами използват такива, за да се предпазват от клиенти, настроени да ги наранят.

— Кой ти го обясни?

— Продавачът в оръжейния магазин, разбира се.

— Как въобще го намери?

Силия сви рамене.

— Гейб ме запозна със своя.

Вирджиния забели очи.

— Ти и съпругът ми сте луди, честна дума.

— Вероятно. — С лека усмивка тя погали перлената дръжка. — Той ме научи да стрелям.

След като се наложи Силия да удари Нед с тухла по главата, за да го разкара от себе си в градинската барака през онзи ужасен ден, тя отиде направо при Гейб и настоя да я научи да стреля. Слава Богу, той прие желанието й на сериозно. Оттогава се чувстваше в безопасност, защото знаеше, че никой мъж повече няма да се възползва от нея.

Вирджиния изгледа несигурно пистолета.

— Зареден е само с барут, така ли?

— Но достатъчно да гръмне силно. Ще изплаши всеки, който го чуе.

— Не се съмнявам — ухили се Вирджиния.

— Какво? — озадачи се Силия.

— Май не е толкова лоша идея да излезеш на разходка с Пиърс на лунна светлина. Малко разтърсване ще му се отрази добре.

Силия се засмя. След секунди и двете се смееха.

Докато излязат от салона за отдих, тя почти се надяваше лорд Девънмонт да я изведе и да се опита да я обладае. Беше пробвала пистолета в контролирана ситуация, но й се искаше да го изпробва в истински условия.

Но когато с Вирджиния се върнаха в балната зала, се сблъска не с лорд Девънмонт, а с херцога на Лион.

— И ако това не е лейди Силия — обяви той с характерната си херцогска резервираност. — И лейди Габриел. Какво удоволствие.

Двете жени направиха реверанс.

— Не се дръжте така церемониално. Познавам ви от деца.

— Вярно — отбеляза Силия. Гейб и покойният брат на Вирджиния Роджър бяха близки приятели на херцога от времето, когато беше още маркиз. — И двамата сме се срещали не един и два пъти на състезания по стрелба.

Маниерът му стана малко по-хладен.

— Да, определено.

Боже, тя винаги го побеждаваше; май не биваше да го споменава. Никой мъж не обича да му напомнят провалите.

Той огледа огромната зала. В момента не звучеше музика.

— Прекалено късно ли пристигнах за танците?

— Изглежда дамите, които се редуват на пианото, са спрели, за да се подкрепят — предположи Силия. — Съвсем скоро отново ще започнат, сигурна съм.

— Редно е да се извиня за закъснението си — продължи той непринудено. — Имах проблем е каретата. Падна й колелото.

— Какъв ужас! — възкликна Вирджиния. — А е такава хубава карета.

— Така е.

И тримата млъкнаха. Силия се чудеше как да поднови разговора. Обади се Вирджиния:

— В момента няма танци, Ваша светлост. Защо не разгледате оранжерията? Украсихме я за утрешния рожденик. Не се съмнявам, че Силия с радост ще ви разведе.

Странно изражение се изписа върху лицето му, преди да предложи ръка на Силия.

— С удоволствие ще я разгледам.

Звучеше искрено. Силия посегна да го хване под ръка и същевременно улови преценяващия му поглед. Какво ставаше? Въобще не го познаваше толкова добре. Той често пътуваше в чужбина по времето, когато я въвеждаха в обществото.

На излизане от залата той отбеляза:

— Тази вечер изглеждаш по-различна, лейди Силия.

Как да отвърне на това? Да направи сдържан коментар ли? Реши да е пряма.

— В какво отношение?

— Приличаш на дама повече, отколкото обикновено. През времето, когато те виждам, най-често си облечена в дрехи за стрелба.

— Вероятно си прав.

Минута-две вървяха мълчаливи. После той подхвана:

— Най-добре да сложа картите на масата. — Сияещите му зелени очи срещнаха нейните. — На теб ти трябва съпруг, за да си получиш наследството. На мен ми трябва съпруга, за да ме дари с наследник. Няма причина да не се разберем по въпроса.

Тя го зяпна. Херцогът правеше всичко прекалено лесно за нея; не се налагаше тя да полага каквито и да било усилия.

Но къде бе очакваното задоволство? Къде е триумфът, че е победила баба си в собствената й игра?

— Много си прям — промълви тя, озадачена от странния разговор.

— Доколкото ми е известно, не разполагаш с много време.

— Да, но… това е прекалено бързо дори за мен. Какво направи? Събуди се сутринта и реши да се сдобиеш със съпруга ли?

Тънка, резервирана усмивка се появи на устните му.

— Не съвсем. Обмислям нещата от няколко месеца. Откакто Гейб го предложи.

— Брат ми е предложил да се ожениш за мен? — попита тя раздразнено.

Гейб очевидно се съмняваше в способността й сама да си намери съпруг.

— Той пося семето. — Излязоха от балната зала и тръгнаха да пресичат вътрешния двор към оранжерията. — Позволяваш ли да бъда откровен?

— Вече пое по този път — промърмори тя. — Не виждам защо ти трябва разрешението ми да продължиш.

Той се засмя. Топъл звук от мъж, когото винаги бе смятала за студен.

— Както вероятно знаеш, баща ми имаше… проблем.

— За лудостта му ли говориш?

Нали се разбраха да са откровени?

— Да — отвърна той след миг колебание. — Всяка жена, която ме вземе, рискува да стане свидетел на подлудяването ми и евентуално да предам това на децата й. Затова бракът с мен може и да не е преимущество. Съзнавам го от известно време. Затова досега не полагах усилия. Сега съм готов да рискувам да се оженя, но много жени не биха били готови да поемат същия риск. Мисля, че в твоя случай…

— Защото имам ограничен избор и не разполагам с време ли? — попита тя цинично. — Да, може и да съм готова да рискувам.

— Чудесно.

Тя се насили огорчението й да не проличи. Не бе сигурна кое е по-лошо: да я желае мъж, само защото „представлява предизвикателство“ или друг да я желае, защото така е най-удобно. Наистина ли до такава степен бе неомъжваема?

При влизането в оранжерията в очите й напираха сълзи. Наскоро инсталираната печка бе затоплила учудващо добре помещението, а газовите фенери осветяваха павираната алея по средата.

Край прозореца бяха наредени десет портокалови дървета, засадени в големи саксии. Срещу тях имаше пейки, където човек да седне и да се наслади на багрите и на аромата на нацъфтелите цветове. Но дори ярките панделки, накичени за украса на саксиите, не успяха да я развеселят.

Защото й хрумна нещо друго. Как да допусне Лион да й направи предложение за брак, ако възнамерява да му откаже? Ще сметне, че го прави заради лудостта в семейството му. А ако се разчуе за отказа й, това ще влоши положението му. Не биваше да му причинява подобно нещо.

Но тогава й оставаше единствено да се омъжи за него. Не съобразяваше доколко й допада и това. Трудно си представяше как ще прекара остатъка от живота си с подобна надута персона.

— Значи ще е взаимноизгоден брак, така ли?

— Не съвсем. Надявам се да имаме нормален, дружелюбен брак.

Дружелюбен, все едно са приятели?

Той спря и изгледа изучаващо лицето й.

— Ще ти дам време да размислиш, скъпа. Съзнавам, че постави въпроса малко ненадейно. Но да се надявам ли предложението ми да представлява поне малък интерес за теб?

Може би. Ако…

— Кажи ми нещо. Намираш ли ме… привлекателна като жена?

Той видимо се изненада.

— Извинявай. Май предложението ми прозвуча много студенокръвно.

— В известна степен.

Отговорът й накара очите му да заблестят.

— Тогава това вероятно ще те успокои.

Пресегна се, хвана я за брадичката и приближи устни към нейните.

Тя затаи дъх. Една целувка определено щеше да успокои опасенията й.

Но когато устните му докоснаха нейните нежно, подканващо… и хладно, тя остана разочарована. Не че имаше нещо не наред с целувката му. Просто беше прекалено…

Предпазлива; резервирана. Все едно правеше проучване. Тя не искаше мъж да я проучва; желаеше да я прегърне страстно и недвусмислено да й покаже колко изкусителна я намира и няма търпение да е с нея…

— Предлагам да пуснете дамата — изръмжа познат глас, от което тя подскочи. — Иначе последствията няма да ви се понравят.

* * *

От гледката как херцогът си позволява волности кръвта на Джаксън закипя и той не успя да се въздържи. Колкото и нехарактерно да беше за него, действа импулсивно и вече съжаляваше.

Защото херцогът се отдръпна бавно и го изгледа презрително, както правят хората с високо обществено положение.

— Не се познаваме, сър.

Джаксън се опита да овладее бушуващите в него емоции. Лейди Силия го гледаше изпепеляващо, а херцогът определено бе раздразнен. Но след като си навря носа в тази история, сега трябваше да се измъкне.

— Аз съм Джаксън Пинтър, таен полицейски агент от Боу Стрийт. Братът на дамата ме е наел да… да… — Ако каже, че проучва ухажорите й, лейди Силия вероятно ще го убие на място.

— Господин Пинтър разследва смъртта на родителите ни — обясни тя с копринен глас, ала Джаксън не се подведе нито за секунда. Тя беше бясна. — И очевидно смята, че така поставената му задача му дава право да се намесва и в по-лични въпроси.

Очите на Джаксън срещнаха нейните и той не се въздържа да се заяде.

— Брат ти ме нае също и да те защитавам от златотърсачи. Просто си върша работата.

По лицето на херцога се изписа гняв.

— Знаеш ли аз кой съм?!

Благоприятна партия за дамата, дяволите да те вземат.

— Мъж, който целува невинна дама без знанието или разрешението на семейството й.

Лейди Силия изглеждаше не по-малко разярена.

— Господин Пинтър, това е Негова светлост херцогът на Лион. Той не е златотърсач. И станалото тук не е твоя работа. Ще съм ти благодарни да си запазиш мнението за себе си.

Джаксън я изгледа свирепо.

— Както отбелязах онзи ден, мадам, всичките пари на света няма да ме накарат да го направя.

Херцогът го изгледа изпитателно.

— И какво възнамеряваш да направиш заради видяното, сър?

Джаксън откъсна очи от лейди Силия.

— От вас зависи, Ваша светлост. Ако и двамата се върнете в балната зала незабавно, няма да предприема нищо.

Облекчение или предизвикателство зърна да се изписва върху лицето на херцога? Трудно му бе да определи на оскъдното осветление.

— Ако се държите подобаващо в присъствието на лейди Силия в бъдеще — продължи Джаксън, — не виждам причина случилото се тук да се разчуе.

— Много си любезен. — Херцогът предложи ръка на лейди Силия. — Тръгваме ли, милейди?

— Ти върви — каза тя резервирано. — Искам да говоря с господин Пинтър насаме.

Херцогът погледна първо нея, после Джаксън и кимна.

— Очаквам да танцувам с теб по-късно, скъпа — усмихна се той, което влуди Джаксън.

— Разбира се. — Тя впи очи в Джаксън. — Ще го направя с удоволствие.

Щом благородникът излезе, всякакво „удоволствие“ изчезна от лицето й.

— Как смееш да се намесваш? Трябва да си горе и да претърсваш стаите на ухажорите ми, да разговаряш със слугите им или да правиш нещо полезно вместо…

— Даваш ли си сметка какво щеше да стане, ако не се бях появил? — сряза я той. — Тук е усамотено и отдалечено, а печката приятно затопля помещението. Можеше да те сложи на някоя от многобройните пейки наоколо и да…

Усети се, но не достатъчно бързо.

— И какво? — поинтересува се тя. — Щях да го оставя да ме обладае все едно съм лека жена ли?

По дяволите!

— Не казах такова нещо.

— Но така прозвуча. Очевидно според теб аз нито съм способна да се въздържам, нито да устоявам на вниманието на мъж, когото познавам от детството си.

— Нямаш представа какво може да направи един мъж на една жена! — изкрещя Джаксън.

Тя пребледня.

— Беше само целувка…

Той пристъпи към нея, обзет от неконтролируема лудост.

— Така се започва. Мъж като него те примамва с целувка, после с прегръдка, а накрая…

— Никога не бих позволила нещо повече от целувка — скастри го тя. — За каква ме мислиш?

Пристъпи към нея и я принуди да отстъпи към стената.

— За прекалено доверчива, за да се досетиш какви са истинските намерения на някои мъже. Не владееш всяка ситуация, милейди. Някои мъже вземат каквото искат и няма как да им се противопоставиш.

— Знам повече за истинската природа на мъжете, отколкото мислиш. — Спря, защото гърбът й опря в стената. — В състояние съм да се грижа за себе си.

— Нима?

Постави ръце от двете й страни и фактически я плени.

Помисли за майка си и за разбитото й сърце, само защото някакъв благородник й бе хвърлил око. Прилоша му от възможността същото да се случи и с лейди Силия, било поради прекомерно безразсъдство, било поради наивност да разбере, че не е неуязвима.

Навеждайки се към нея, той сниши глас.

— Наистина ли вярваш, че си в състояние да спреш всеки мъж, решил да те нарани?

В очите й се мярна предизвикателство.

— Напълно.

Крайно време бе някой да й покаже колко е уязвима.

— Докажи го — изръмжа той.

И притисна устни към нейните.