Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (24)

Глава двадесет и трета

Някакъв шум събуди Силия от дълбок сън. Почукване ли чу? Не беше сигурна. Но който и да беше, щеше да потропа отново. Не би му помогнало, защото нямаше да допусне никой да я види в сегашния й вид: с подпухнали от плач очи и разчорлена коса от мятане и въртене в леглото. Цяло чудо бе, че въобще успя да поспи няколко часа, след като не преставаше да мисли за Джаксън.

Свъси вежди. Не, няма да мисли повече за него.

Неочаквано дочу друг шум откъм вратата; изщракване. На светлината от огъня видя как бравата се размърдва.

Изплаши се. Боже, някой се опитва да се вмъкне в стаята й! И не някой с ключ, защото иначе досега да е отворил вратата. Дали не беше човекът, опитал се да я убие?

В такъв случай го чака изненада. Тихо се надигна и взе заредения пистолет от шкафчето до леглото. С разтуптяно сърце изчака вратата да се открехне, вдигна пистолета и заяви:

— На твое място бих останала там. Държа насочен към теб пистолет и няма да се поколебая да го използвам.

Чу се сепнато поемане на въздух и гърлен мъжки глас оповести:

— Аз съм, Силия. Не стреляй.

— Джаксън? — смая се тя. — Защо, по…

— Трябваше да те видя.

Отвори вратата и влезе.

Все още с разтуптяно сърце тя свали показалец от спусъка и наведе пистолета.

— Махни се.

— Не и преди да поговорим — отвърна той решително.

— Можех да те убия, нали знаеш?

— Можеше — съгласи се той без обичайното си снизхождение по отношение на нейното боравене с оръжия. — Следващия път няма да те изненадвам.

Очите му бяха помръкнали. Пристъпи по-близо и сякаш забеляза, че тя е само по долна риза. Поаленя от копнеж и тя отново вдигна пистолета.

— Въобще не пристъпяй насам, все едно нищо не се е случило и очакваш да се озовеш в леглото ми!

Той вдигна ръце.

— Не съм и очаквал подобно нещо.

Пистолетът в ръката й потрепери, защото я връхлетяха всички възможни емоции.

— Говореше така, сякаш женитбата за мен е възможно най-лошото задължение…

По лицето му се изписа тъга.

— Не исках да прозвучи така. — Направи нова крачка напред. — Аз съм идиот, това е.

— След снощи си въобразих, че наистина държиш на мен, а сутринта…

— … те накарах да се чувстваш като разглезена глупачка, която не може да направи нещо както трябва — довърши той.

Вече бе достатъчно близо, за да вземе пистолета, но не го направи. И което бе още по-странно: май разбираше гнева й.

— Не ме интересува каква е къщата ти в Чийпсайд — прошепна тя. — Нито колко прислуга имаш, нито…

— Знам — обади се той дрезгаво. — Или ме застреляй, или свали пистолета, сладурано, защото отчаяно искам да те прегърна.

Тя копнееше за същото. Но не желаеше сега той да се държи нежно с нея, а на сутринта отново да бъде студен и резервиран.

— Не още. Държа да знам защо стана толкова официален, когато пристигнахме тук, защо се отдръпна от мен. Отказа ли се да се ожениш за мен, след като баба даде да се разбере, че не се налага?

— Боже, не! — Прокара пръсти през косата си. — Трябва да ти кажа нещо, от което ще ти се прииска да застреляш мен, или някого, затова ще се чувствам много по-добре, ако не държиш пистолета насочен към лицето ми.

Тя се поколеба и кимна.

— Но обещай да не ме докоснеш, докато не ти позволя.

Лека усмивка се появи на лицето му.

— Добре.

— Говоря сериозно!

Той се съвзе и отстъпи няколко крачки.

— Ще остана тук. Ти сложи пистолета върху шкафчето, откъдето можеш да го вземеш, ако не се държа подобаващо, става ли?

— Съгласна съм. — Остави пистолета и, почувствала се разголена, придърпа чаршаф към себе си. — Преди да започнеш, искам да знаеш какво казах на баба. Обявих, че няма да се омъжа за никого, независимо от ултиматума. Не ме интересува състоянието й. Ако не мога да имам теб…

— Но аз съм твой, сладурано. Тук съм, защото не издържам без теб.

Вчера тези думи щяха да я размекнат, но сега само я раздразниха.

— Винаги говориш такива мили неща, когато сме насаме, но утре отново ще станеш Порядъчния Пинтър и всичко ще е забравено!

Той я погледна потресен.

— Не и този път, кълна се.

— Защо този път да е по-различен от последните три, когато ме целуна и се престори, че това няма никакво значение?

— Първо: току-що уведомих брат ти за намерението си да се оженя за теб. — Тя го зяпна и той добави: — Откъде, мислиш, разбрах къде е стаята ти?

— Оливър никога не би допуснал да си тук толкова късно.

— И все пак, ето ме тук.

— Ти си полицейски агент. Вероятно си открил мястото с обичайните си методи.

— Повярвай, тук съм с помощта на брат ти. — Въздъхна. — Но истината е, че ме накара да обещая да се държа като джентълмен.

— Звучи съвсем в стила на Оливър. — Колебаеше се дали е редно да благодари на брат си. — Значи не си тук, за да ме съблазниш?

— Тук съм, за да те убедя да се омъжиш за мен.

— Нима? Както се опита да го направиш сутринта ли? — попита тя кисело.

Той се изчерви.

— Давам си сметка, че звучах малко…

— … неентусиазиран?

— По дяволите, не бях нито неентусиазиран, нито се колебаех!

Тя вирна вежди.

— Стъписах се от думите на баба ти, че всичко ще бъде потулено. Усъмних се дали ще допуснеш да те принудят да се омъжиш само защото аз… защото ние…

— … бяхме интимни?

Той кимна вдървено.

— Очаквал си да предпочета да забравя как си легнахме заедно, за да отведа друг мъж в леглото си? Богат херцог, например?

— Не! — напъха ръце в джобовете. — Не беше така. Нямах предвид…

Чувстваше се объркан. Тя винаги го харесваше повече такъв. Ставаше по-достъпен. Ако не продължаваше да му се сърди толкова много, щеше да го намери за доста мило.

Видимо го обзе безпокойство.

— Не исках да направя нещата по-трудни за теб, повярвай.

— Не искаше да ги направиш по-трудни за теб! Не желаеш да се окажеш с разглезена съпруга, която смята да пилее състоянието си за дантели по роклите и захарни фигурки по тортите.

— Не! Не искам съпругата ми да си загуби състоянието, защото се е омъжила за мен! — На брадичката му потрепери мускул. — Неслучайно споменах за заплахата баба ти да те остави без наследство. Истина е… — Поколеба се. После изправи рамене. — Тя обяви, че ако се омъжиш за човек с ниско социално положение като мен, ще те изключи от завещанието си. Братята и сестра ти ще получат полагаемите им се дялове, но ти ще останеш без нищо.

Силия се стъписа напълно.

— Лъжеш!

— Ще ми се да беше така.

Силия се замисли за последните няколко дни, колко странно се държеше той и какво говореше. Изведнъж няколко неща си дойдоха на мястото.

— Тя кога го направи?

— Вечерта на бала.

Ето защо той отново се държа хладно; ето защо не танцува с нея. Ето защо я избягваше и не искаше да отиде с него в Хай Уайкомб.

Ето защо й държа всички онези лекции какъв ще бъде животът й с него в бедния Чийпсайд. Бил е сигурен, че баба й ще я остави без средства, след като се венчаят.

Същевременно снощи я люби едва след като тя прие да стане негова съпруга. И го направи, въпреки че е знаел за очакващата я бедност. Съзнавал е, че няма да получи нищо от женитбата, освен възпитана съпруга, която дори може да му бъде в тежест.

В гърлото й се надигна буца. Всичките му предпазни мерки сутринта са били, защото Порядъчния Пинтър е смятал за редно тя да бъде подготвена да загуби цялото си състояние.

Това, което искам, си ти. Само теб.

Вероятно наистина е така. Но тогава нека се държи подобаващо. Да престане да прави каквото смята за правилно, преди да се консултира с нея.

— Знам какво мислиш — подхвана той.

— Нима? — В това беше проблемът. Той наистина вярваше, че е така. — Кажи ми.

— Мислиш, че се въздържам да се оженя за теб, защото няма да имаш пари.

— А такъв ли е случаят?

— Не! — възрази той видимо обиден.

— Значи се смяташ за прекалено добър, за да се ожениш по финансови причини, а аз съм достатъчно лоша, за да си мисля, че би го направил.

Той се обърка.

— Не казах това…

— Така ли? — Притегли към гърдите коленете си и ги прегърна. — Когато някой загатне, че си безпринципен поради обстоятелствата около раждането ти, ставаш Гордия Пинтър и се държиш високомерно като лорд. Същевременно виниш всички аристократи, защото са се родили такива. Смяташ ли го за честно?

Той я погледна начумерено.

— Забравяш, че ме помоли да разследвам ухажорите ти, понеже не желаеш да се омъжиш за по-нискостоящ или беден, който би се оказал златотърсач.

Тя трепна.

— В началото бях предубедена. Разбрах обаче колко свестен мъж си и промених мнението си. Това е разликата. — Отново я обзе гняв, защото се сети какво каза сутринта за херцога. — И след всичко преживяно от нас заедно, ти почти ме обвини как ще хукна и ще се омъжа за първия херцог, който ми предложи.

— Защото заслужаваш херцог, дяволите да го вземат! — Върху лицето му се изписа тревожно изражение. — Заслужаваш мъж, способен да ти подари луната. Аз не мога. По силите ми е само да ти дам приличен дом, в почтен квартал на града, с порядъчни съседи… — Гласът му бе на път да му изневери. — Ти си най-възхитителната жена, която познавам. Само мисълта от какво трябва да се откажеш, за да бъдеш с мен, ме съсипва.

— Казах ти вече: не ме интересува — напомни му тя разпалено. — Защо не ми вярваш?

Той се поколеба за миг.

— Истината ли искаш?

— Винаги.

— Защото не си представям как ще избереш мен, когато можеш да имаш всеки мъж с високо социално положение и богатство.

Тя се изсмя тъжно.

— Определено преувеличаваш достойнствата ми, но не се оплаквам. Това е едно от многото неща, които харесвам у теб: виждаш ме в по-добра светлина, отколкото съм в действителност. — Сети се за нежните му слова предишната нощ. Стана от леглото и се приближи до Джаксън. — Знаеш ли какво виждам, когато те погледна?

Джаксън впи очи в нейните.

— Порядъчния Пинтър. Гордия Пинтър.

— Да, но се правиш на такъв пред света, за да се защитиш. — Протегна ръка и го погали по бузата. Сърцето й сладостно трепна, когато той сепнато си пое въздух. — Свалиш ли си гарда обаче, виждам Джаксън, който винаги открива истината, колкото и да е трудно. Той рискува живота си, за да защити по-слабите. Готов е да пожертва всичко, за да ми попречи да се самопожертвам аз.

Хвана ръката й.

— Виждаш един светец — обяви той дрезгаво. — А не съм такъв. Аз съм мъж с желания и потребности и много трески за дялане.

— Треските ти за дялане ми харесват — усмихна му се тя нежно. — Ако наистина исках мъж с титла и богатство, вероятно много отдавна щях да се омъжа. Навсякъде разправям, че не съм се венчала, защото никой не ме иска, а всъщност аз не исках никого. — Заигра се с кичур от косата му. — Очевидно съм чакала теб, с всичките ти трески за дялане.

Очите му се изпълниха с копнеж. Поднесе ръката й към устните си и толкова нежно целуна дланта й, че сърцето й се качи в гърлото. После вдигна лице и простичко каза:

— Тогава се омъжи за мен, с всичките ми кусури.

Тя преглътна.

— Говориш така сега, когато сме сами…

Той покри устните й със своите и страстно я целуна — тя направо се разтопи. Дяволите да го вземат; винаги прави така, останат ли насаме. А сред другите се преобразява; и още не е споменал думата „любов“.

— Достатъчно засега — предупреди тя и се отдръпна. — Докато не ми направиш прилично предложение за женитба пред семейството ми, няма да се намърдаш в постелята ми.

— Сладурано…

— Не ме умилостивявай, Джаксън Пинтър. — Отдръпна се още малко. — В момента искам Порядъчния Пинтър отново да застане пред мен.

Върху устните му се появи насмешлива усмивка.

— Съжалявам, любима, но го прогоних, когато видях как обърква личния ми живот.

Любима?

Не, няма да допусне това да я размекне. Не и докато не е сигурна, че след време пак няма да започне да се държи хладно.

— Пред Оливър си обещал да се държиш джентълменски.

— Брат ти да върви по дяволите.

Пристъпи решително към нея.

Тя отстъпи, за да се предпази, но същевременно силно се вълнуваше.

— Не се ли притесняваш, ако баба ме остави без наследство и ти да се сдобиеш с разглезена съпруга, за която няма да разполагаш с достатъчно пари?

— И баба ти да върви по дяволите. А и парите ти. — Със замах отмести стола настрана. — Искам теб!

— Джаксън! — извика тя, докато той се приближаваше. — Някой ще те чуе!

— Чудесно. — Прегърна я през талията и я поведе към леглото. — Тогава ще си напълно компрометирана и ще се наложи да се оженим.

Докато тя все още потръпваше от вълнение от властния начин, по който той поемаше нещата в свои ръце, той я бутна върху леглото и легна отгоре й.

Тя не можеше да повярва, че плахият й любим се държи така прелестно непредпазливо. В този миг той промърмори:

— А още по-добре ще е да ни заварят тук сутринта и да ни отведат направо в църквата.

И долепи устни до нейните.