Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (15)

Глава четиринадесета

Силия съобразяваше как да се изрази по-ясно. Ако Джаксън се интересува от брак, сега бе моментът да проговори. Даде ясно да се разбере как гледа на женитба, обвързана с богатството или връзките й. От него се очакваше само да си отвори устата и да заяви, че не се интересува нито от едното, нито от другото, а е лудо влюбен в нея и всичко ще се подреди чудесно.

Вместо това той обяви вдървено:

— Представа нямам как да ти помогна в това отношение, милейди.

Особено я жегна, задето я нарече „милейди“. Тя си въобразяваше, че вече са отминали етапа, когато той се държи като Гордия Пинтър. Огорчението й я направи докачлива.

— Когато те наех твърдеше, че вероятно има подходящи джентълмени да се оженят за мен. Иди и намери някого, по дяволите! Досега само критикуваш моите избраници!

Той се усмихна леко.

— Абсолютно си права.

— Знам — отсече тя.

Сега обаче й хрумна, че разпалените му възражения срещу избора й на ухажори са странни. Ако съдеше по горещите му ласки вчера, поведението му говореше за ревност. Е, щом държи на нея достатъчно, за да ревнува от другите мъже, защо не я ухажва той?

Уверих я, че помежду ни няма нищо.

Нима това бе начинът му да смири опасенията на баба й и да защити гордостта си? Или срещата им вчера наистина бе само празно развлечение?

— За човек, натоварен да разрешава проблеми, ти създаваш повече, отколкото разрешаваш — промърмори тя.

— В своя защита ще кажа, че никога не съм влизал в ролята на сватовник.

— Очевидно.

Няколко минути яздиха мълчаливо. Постепенно тя осъзна в какво неведение е всъщност относно задълженията му, с изключение на работата, възложена му от Оливър. Тя определено не знаеше много за него. Вероятно ако научи повече, ще разбере защо му е приятно в даден момент да я целува страстно, а в следващия да я пренебрегва.

— Има ли сериозен шанс да станеш главен магистрат? — поинтересува се тя.

По неизвестна причина въпросът й го постави нащрек.

— Относително добър, така да се каже.

— Какво точно прави главният магистрат?

Той я погледна изпитателно.

— Защо се интересуваш?

— Любопитно ми е, това е всичко. А и ни предстои поне още час и половина езда. Хайде, разкажи ми.

— Добре. — Той придърпа шапката си по-ниско на челото. — Знаеш ли нещо за съдебните длъжностни лица?

— Всички са съдии, нали?

— На Боу Стрийт това включва много повече. Наблюдаваш работата на канцеларията, следиш младшите офицери и работиш като съдия.

— Ако ще си съдия, защо да не си адвокат с право да пледира в съда?

— Така работи системата. Магистратите ги назначават. Сегашният главен магистрат е започнал като помощник-чиновник. Магистратите имат известни правни познания, но позицията им е най-вече на наблюдатели. Главният магистрат на Лондон оглавява седемте магистратски канцеларии.

Боже!

— Звучи страшно отговорно.

— Така е — потвърди той суховато.

Вятърът се усили и тя се загърна по-плътно с пелерината.

— Леля ти какво смята за евентуалното ти назначение за главен магистрат?

Той се усмихна печално.

— Няма търпение да ме види на този важен пост. Наду се като паун, когато ме направиха помощник магистрат.

— О! Не знаех, че вече си магистрат.

— Помощник магистрат — уточни той. — Освен задачи в качеството ми на таен полицейски агент изпълнявам тази длъжност. Станах помощник магистрат преди две години.

— След като разкри убиеца на предишната лейди Киркуд ли?

Той я погледна изненадан.

— Знаеш за това?

— Естествено. Оливър затова те нае. Приятелят му лорд Киркуд те възхвалява до небесата.

Върху лицето му се появи тайнствена усмивка.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Питам се колко ли си ми се раздразнила, когато брат ти ме нае, като се има предвид как изритах теб и приятелите на другия ти брат от Грийн Парк.

Тя се засмя.

— Навремето беше така, но…

— Но?

Тя стисна здраво юздите.

— Да направя ли още едно признание?

— Моля те — подкани я той. — Ще запомня всичките, в случай че реша да те шантажирам.

— Много смешно. Истината обаче е друга… Състезанието по стрелба в Грийн Парк не се оказа подходящо. Знаех го още тогава, но се поддадох на моментното увлечение. И на настояването на няколко млади джентълмени. Ти беше прав да сложиш край.

— Естествено.

— Джаксън!

Той се засмя.

— Така е и ти го знаеш. — Погледна я. — Решиш ли, проявяваш здрав разум. При сутрешното ти упражнение по стрелба забелязах колко съобразително беше поставила мишената, да не пострада никой, дори случайно да попадне в района. Мен щеше да ме застреляш, само ако изпитваше подобно желание. Благоразумно боравиш с оръжия. Не си безразсъдна.

Тя се стегна.

— Онази вечер, когато ми изнасяше лекция за пистолета ми, не ми говореше така.

— Само защото не бе склонна да ме слушаш. — Погледна я през присвити очи. — Не вади пистолет на мъж, освен ако не смяташ да стреляш.

— Вече ми държа тази лекция, забрави ли?

Той се усмихна неволно.

— Извинявай. Чичо ми казваше, че непрекъснато поучавам хората какво да правят. — Придоби замислено изражение.

Върху лицето му се изписа печал и сърцето й се сви от жал за него.

— И той е бил магистрат, нали?

— Един от най-добрите.

Тя го погледна изпитателно.

— Ужасно ти липсва, предполагам.

Той се замисли за миг и кимна.

— Беше ми близък като баща.

— Брат на майка ти ли беше?

— Мъж на леля ми, а тя е сестра на майка ми.

Това я изненада.

— Било е много мило от негова страна да ви прибере след… Искам да кажа…

Боже, въобще не биваше да подхваща тази тема.

Той я погледна изпод мигли.

— След като майка ми така грандиозно си е провалила живота ли?

— Ами… да. Едва ли е било лесно за магистрат да прибере неомъжената си снаха и нейното…

— Копеле — подсказа й той.

— Щях да кажа „дете“ — промърмори тя.

Скованото му поведение я накара да се замисли колко ли пъти през детството му са го наричали така. Децата имат склонност да са страшно жестоки. Знаеше го по-добре от другите, поради нескончаемите клюки около скандалната смърт на родителите й.

— Забравяш за племенника ми, роден извънбрачно — продължи тя. — Джордж е мило дете. Не е виновен за поведението на майка си. Впрочем, и тя не е виновна, като се имат предвид обстоятелствата. Искрено вярваше, че ще се омъжи за годеника си, след като той се върне от войната. Ако не беше починал…

— Ако майка ми е страдала от подобна илюзия, това не е продължило дълго. — Той се вторачи в пътя пред тях. — Баща ми очевидно е бил очарователен млад мъж, но и разглезен лорд. Убедил я да избяга с него, отнел й невинността, но отказал да се ожени за нея. Трябвала му богата жена. Обичал я, но не достатъчно, че да пренебрегне очакванията си от бъдещето.

— О, Джаксън — прошепна тя. Сърцето й се бе качило в гърлото.

Той сякаш не я чу.

— Намерил си богатата съпруга някъде близо до Ливърпул и настанил мама като негова метреса там. Започнал съм обаче да отнемам прекалено много от вниманието й и той я изоставил. Очевидно не е искал да се състезава с привързаността към едно дете.

— Непрекъснато повтаряш „очевидно“. Въобще ли не го познаваш?

Той поклати глава.

— Бил съм двегодишен, когато ни е оставил да се оправяме сами. Мама така и никога не ми каза нито името му, нито титлата му.

Ето защо мразеше аристокрацията. Тя не можеше да си представи какво означава да не знаеш кой е баща ти; ден след ден да се питаш дали човека, за когото работиш или когото си срещнал в обществото, не ти е баща.

Вероятно му е било доста трудно.

— Как живеехте, след като той ви напусна?

— Отначало не беше зле. Мама работеше при една шивачка, но се появиха шевните машини и този вид труд замря. Преместихме се в по-бедна част на града и тя започна работа в мелницата. После се разболя. — Гласът му се напрегна. — Бях десетгодишен. Тя вече бе узряла за идеята да издири семейството си. Междувременно се случи нещо и нещата се ускориха.

Той млъкна, а тя само подметна:

— О?

— Учех в местното общинско училище. Там влязох в пререкание с мой съученик. Нарече я курва. Аз пък… му върнах с няколко неприлични думи. Сграбчи ме за гърлото и започна да ме души. Натърти ларинкса ми. Щеше да ме убие, ако директорката не ни беше разтървала. — Хвърли й кос поглед. — Затова гласът ми е толкова плътен. Именно тогава мама се обърна за помощ към сестра си.

— Защо не я е потърсила по-рано?

Той я изгледа изпитателно.

— Поради причината, която ти спомена. Опасяваше се да не би нашето присъствие в дома им да провали шансовете на зет й. По-късно научих, че те изобщо не са подозирали колко бедно живеем. Пребивавала в дома им, когато родителите й починали, но после избягала с любовника си и не поддържала връзка с тях. От срам и от гордост. Ако са знаели, че ме отглежда сама, веднага са щели да ни приберат. Леля ми не спира да го повтаря и сега.

В гърлото на Силия заседна буца.

— Леля ти явно е много добър човек. И чичо ти също, разбира се.

Изражението му се смекчи.

— Те са най-добрите хора, които познавам. Опитаха се да спасят мама, но по онова време тя вече беше много болна. След като почина… — Млъкна, а очите му се насълзиха. Успя да се овладее и продължи: — След това чичо Уилям ме взе под крилото си като помощник. Всеки ден ходех с него на Боу Стрийт. — Бегла усмивка се появи на устните му. — Изучих занаята от начало до край. Вечно ще съм му благодарен за това.

Тя дълго мълча. Осмисляше разказа му. Колко невероятен бе Джаксън — толкова много е страдал и е стигнал толкова далеч.

— Сигурно ти е било доста трудно да започнеш толкова млад на Боу Стрийт. Явно си работил здраво, за да се издигнеш така високо за толкова кратко време.

— В моя свят, милейди, се изисква усилена работа от всеки, който иска да яде.

Сухият му тон, в съчетание с официалното обръщение и цялото му снизхождение я накараха да застане нащрек.

— Забравяш, Джаксън, че моето семейство винаги е било с един крак в твоя свят. Всичко, което ям, пия и обличам, го дължа на потта и труда на баба и дядо в тяхната пивоварна. Средствата определено не са дошли от страна на баща ми. Неговите роднини харчеха нашироко, живееха охолно и оставиха имението почти банкрутирало. — Стисна юздите по-здраво и продължи ледено: — Именно затова баба се чувства в правото си да определя правилата за нашето бъдеще. Тя прекалено отдавна плаща за нашето минало. — Погледна го изпитателно и добави: — Затова и ти смяташ, че тя има право. Признай го.

Тонът му се смекчи и той я погледна с известно съчувствие в очите.

— Вече не. Първоначално се съгласих с целите й, но… — поклати глава. — Не одобрявам методите й, сладурано.

Сладурано?

Очите й срещнаха неговите, той се изчерви и рязко погледна встрани.

— Ще стигнем до Хай Уайкомб, преди да се усетим — заяви той по-строго. — Най-добре да обсъдим какво ще питаме госпожа Дуфет.

Тя въздъхна. Ето пак: тъкмо реши, че е на път да го разгадае, и някоя негова реплика я обърква за пореден път.

Само едно знаеше със сигурност — той бе далеч по-свестен, отколкото предполагаше; за мъж като него би се омъжила на драго сърце. Но само ако той истински желае да се обвърже.

Да, беше склонна да приеме брак по сметка с херцога, защото държеше на Негова светлост като на приятел. От Джаксън обаче изискваше повече, защото държеше на него. Не би изтърпяла да живее с него ден след ден, да копнее за него, да се наслаждава на целувките му, ако той я иска само за да осъществи амбициите си.

Затова, преди да се остави изцяло да завладее сърцето й, трябва да се увери, че я иска заради самата нея. Не възнамеряваше да се задоволи с нищо по-малко.

* * *

Хай Уайкомб представляваше старинно пазарно градче на северозапад от Лондон. Лесно намериха конюшня, където да нахранят и напоят конете им, но по-трудно им бе да открият госпожа Дуфет. Указанията на Джон се оказаха твърде объркани и чак доста след десет часа попаднаха на черния път в покрайнините на населеното място.

На път към фермата той се престраши да хвърли поглед към Силия. Притесняваше се за нея. С приближаването на целта тя ставаше все по-тиха и по-затворена. Щеше да остане силно разочарована, ако установят, че сънят й наистина е само сън. Той не желаеше тя да се съмнява нито в себе си, нито в спомените си.

Още не се бе окопитил от възникналите отношения на двамата по време на пътуването: как се стигна дотам тя да му разкаже толкова много неща, а и той да й признае за майка си и за детството си. Очакваше тя да се отврати от мрачните подробности. Не го направи…

По дяволите! Отново започваше; надяваше се на нещо повече. Но как да го превъзмогне? Погледне ли я, иска…

— Е, да почукаме ли? — попита тя.

Той премигна неволно. Дори не забеляза, че са стигнали до вратата.

— Разбира се.

Потропа два пъти. Никой не отвори и почука отново.

— Идвам, идвам — чу се сподавен глас отвътре.

Отвори им прекалено млада жена, за да е бившата бавачка на Силия. Пълна и с уморен вид, тя подпъхна кичур руса коса под бонето. — Да?

— Казвам се Джаксън Пинтър, а това е сестра ми, госпожица Корделия Пинтър. — Майка му се казваше Корделия. — Работя за лорд Стоунвил. Надявахме се да говорим с госпожа Дуфет от негово име. От нейни стари колеги в Халстед Хол разбрахме, че сега живее тук.

Жената премигна.

— О, да. Влезте. — Отстъпи встрани и с одобрение изгледа бобровата му шапка и хубавата пелерина на Силия. — Аз съм Ан Уайлър, нейна внучка. Живея с мама и татко по-нагоре по пътя, но отскачам до баба един-два пъти на ден, за да я наглеждам. Вече не вижда добре, както някога. — Сниши глас. — С татко не се разбират много и тя предпочита да стои тук. Сигурно с радост ще си поговори с вас. С умиление си спомня за времето, когато е работила в Халстед Хол и в къщата на госпожа Плъмтри в Лондон. Постоянно разказва истории за семейството. Сега ще я доведа.

Въведе ги в малък салон, покани ги да седнат и тръгна бързо по коридора.

— Бабо! — извика тя, докато вървеше. — Имаш посетители. Идват чак от Халстед Хол.

— Джаксън — промълви Силия, — виж това.

Той проследи погледа й до полицата над камината. Под поставена в рамка картина на Халстед Хол бяха подредени бебешки обувки, детски рисунки и бебешки шапчици.

Очите на Силия се напълниха със сълзи.

— Помня тази шапчица. Беше ми любима, когато бях на осем. Баба сигурно й я е дала, когато ми е станала малка.

Понечи да стане, но той я задържа.

— В момента не си Силия, забрави ли? Не познаваш тази жена.

— Вярно… — Погледна ръката му върху нейната и той рязко я дръпна. — Най-добре ми дай тефтер и молив — продължи тя. — Нали уж ще водя бележки?

— Да.

Докато й ги подаваше, Ан въведе едра жена на около седемдесет, облечена в сиво с изключение на бялото боне и белите дантелени маншети. Той се въздържа да не се усмихне. Леля му, доста по-млада от домакинята, пазеше същите дантелени маншети, за да ги слага пред „гости“.

Двамата със Силия станаха, а Ан ги представи. Госпожа Дуфет се вгледа в тях и се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, сър. И с вас, госпожице Пинтър. Как е Негова светлост? Чух, че най-после се е оженил, както и двамата му братя и едната му сестра. Много се зарадвах на новината. Беше много добро момче.

— И стана чудесен млад мъж — увери я Джаксън.

Всички седнаха и той хвърли дискретен поглед към Силия. Питаше се дали ще успее да прикрие реакциите си към жена, която й е била като майка. Силия запазваше непроницаемото си изражение, но той забеляза, че ръцете в скута й потреперват.

Най-добре да се залавя за работа, преди тя да се издаде.

— Госпожо Дуфет — подхвана Джаксън, — Негова светлост ме помоли да събера информация за семейството в деня, когато родителите му са починали. Появиха се нови улики. Вероятно събитията не са се развили както смятахме досега.

— Боже, значи мислите, че не е било самоубийство, така ли?

Той присви очи.

— Защо питате?

— Беше доста странно. Нейна светлост не би се застреляла. Да се удави — допускам, но никога не и да се застреля. — Приглади полите си. — Винаги се обличаше елегантно, държеше на външния си вид. Стрелбата е… мърляво нещо, не мислите ли?

— Да — съгласи се той суховато. — Да започнем оттам: какво се случи през онзи ден в детската стая? Искам да добия ясна представа къде са били Негова и Нейна светлост, а и децата, през всеки един момент от онзи ден.

— И децата ли?

— Да. Ще ми помогне да възстановя събитията.

Тя се обърка за миг, но доста бързо се съвзе.

— Мога да ви кажа къде бяха децата, във всеки един момент, но не и Негова и Нейна светлост.

— Всичко, което си спомните, ще е от полза.

Тя стисна устни и погледна внучката си.

— Ан, скъпа, ще сложиш ли чайника? Жадна съм, а сигурно и моите гости. — Ан се изправи, а домакинята им добави: — И щом чаят стане, донеси и от пая с дюли.

— Да, бабо.

Ан излезе.

Госпожа Дуфет се усмихна на Джаксън.

— Млад мъж като вас трябва да поддържа силата си. Моята Ан прави много вкусен дюлев пай. — Наведе се напред. — И е необвързана.

— Така ли? — промърмори той и погледна към Силия, която едва се въздържаше да не прихне. — Та за онзи ден в Халстед Хол…

— Разбира се. Чакайте да се сетя… — Придоби отнесен вид и подхвана: — Госпожица Минерва и мастер Габриел станаха рано, както винаги, малките калпазани, но госпожица Силия продължи да спи. Кашляше, а в такива случаи й давах нещо, за да спи.

— Камфоров еликсир, имате предвид.

— Точно така. — Усети се и леко се скова. — По онова време не разправяха днешните глупости, че не бил полезен за децата. Сънят е важен, когато едно дете е болно.

— Разбира се.

Страните й порозовяха.

— Тя проспа закуската, така беше. Още спеше, когато Нейна светлост дойде да я нагледа…

— Нейна светлост? — прекъсна я той и усети как го побиха студени тръпки. — Имате предвид лейди Стоунвил?

— Разбира се. Винаги идваше да нагледа децата, когато са болни.

До него Силия сепнато си пое въздух и той й хвърли предупредителен поглед.

— А Негова светлост? И той ли правеше същото?

Госпожа Дуфет се засмя.

— Не говорете небивалици. Той никога не ставаше толкова рано. Понякога идваше вечер, преди вечеря и ги развеселяваше, но онази сутрин смея да твърдя, че още беше в леглото.

Възможно е всичко да е било сън, наистина.

— Значи вие и Нейна светлост сте били сами с децата?

— Да. Може някой да е влязъл по-късно, когато излязох с мастер Габриел и госпожица Минерва…

— Излезли сте от детската стая ли? — намеси се Силия.

Госпожа Дуфет се сепна от обаждането й.

— Заведох децата на разходка по настояване на Нейна светлост. Обеща тя да се погрижи за госпожица Силия.

Противоречието веднага му направи впечатление. Силия твърдеше, че през онази сутрин в детската стая е бил баща й. Ами ако не е било така? Ако там е била майка й?

Ако майка й си е уговорила среща в ловната хижа? Това би обяснило защо е излязла преди Негова светлост.

— Нейна светлост сама ли беше, когато се върнахте в детската стая? — продължи да разпитва Джаксън.

— Да, но се задържа само миг. Излезе бързо, защото трябвало да се погрижи за гостите.

Замисли се какво му описа Силия. Възможно е, докато е искала да прикрие кашлицата си от бавачката, Силия да не е забелязала присъствието на майка си, която все още е била там. Спомените на децата невинаги са точни.

Или всичко наистина е било само сън?

По дяволите. Налагаше се да узнае повече, но ако разчита на госпожа Дуфет да възстанови целия ден, това сигурно ще отнеме цяла вечност, а те не разполагаха с време. Не след дълго хората в Халстед Хол щяха да забележат отсъствието на Силия.

Май беше моментът да подхване нещата от друг ъгъл.

— Ще ви попитам нещо. Не ви се вярва лейди Стоунвил сама да си е отнела живота. Какви са вашите предположения за случилото се в ловната хижа?

Тя постави ръка на гърдите си.

— Не бих могла…

— Хайде, направете го заради мен. Следствието може да тръгне в нова посока? Ако родителите на децата Шарп са убити, не е ли справедливо убиецът да получи справедлива присъда?

— Да са убити? — възкликна тя.

Той сви рамене.

— Ако Нейна светлост не се е самоубила…

— Разбрах какво ме питате, сър. — Погледна картината над камината. — Но чак пък убийство?

— Възможно е. Разкажете ми какви клюки се носеха по онова време. Какво чувахте за Шарпови и техните афери, което би довело до убийството им? — Тя го погледна неспокойно и той продължи: — Подразбрах, че Негова светлост е бил… безразборен във връзките си.

Тя се изчерви.

— Не обичам да злословя по адрес на мъртвите, но… — Наведе се напред. — Имаше една-две приятелки.

Той се насили да не погледне към Силия, за да види реакцията й. Все пак тя знаеше за увлеченията на баща си.

— Това сигурно сериозно е разстройвало Нейна светлост.

— Да. — Сниши многозначително глас: — Но се говореше, че не само той се отдава на странични забавления. И Нейна светлост се е впускала във връзки.

Кръвта запулсира в ушите му, докато думите на Силия минаваха през ума му. Онова „mia dolce bellezza“ можеше да е изречено с лекота от любовник на лейди Стоунвил, за да я подразни с интимност, проявявана от съпруга й. Затова вероятно жената се е ядосала така. И обяснява присъствието на Нейна светлост в детската стая, когато госпожа Дуфет е влязла. Ако там е бил Негова светлост, защо ще си тръгва? Просто е щял да отпрати любовницата си.

Както е постъпила Нейна светлост с любовника си.

Това вече обяснява твърденията на камериера на Негова светлост, че господарят му не е имал връзка с госпожа Родон; той действително не е имал такава.

Явно и Силия бе стигнала до същото заключение, защото скочи на крака и с дрезгав глас заяви:

— Не. Мама никога не би… Нямаше начин тя… Това е лъжа! Не го вярвам! — Погледна го отчаяно. — Джаксън, кажи й, че е невъзможно!

По дяволите, по дяволите, по дяволите!

— „Мама“? — изпищя госпожа Дуфет. — Чакай. Мислех те за сестра на господин Пинтър… Боже, нима си… Не си дадох сметка…

— Простете ми за хитрината — намеси се той бързо. — Както правилно се досетихте, това не е сестра ми. Това, опасявам се, е лейди Силия Шарп.

И тя току-що прати целия му разпит по дяволите.