Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (28)

Глава двадесет и седма

Джаксън заръча на леля си да изпрати офицери от Боу Стрийт на площад „Бедфорд“, където предполагаше, че се намира градската къща на виконта.

Елзи спомена за фамилната къща на семейство Родон в Падингтън, но била затворена от години. Джаксън би пратил офицери и там, ала Падингтън се намираше извън юрисдикцията на Боу Стрийт. А и Родон едва ли би се появил там, ако желае да запази самоличността си в тайна.

С малко повечко късмет офицерите от Боу Стрийт щяха да намерят Родон в дома му на площад „Бедфорд“ заедно със съпругата му. В противен случай Джаксън се надяваше да го догони в имението дори преди Силия да го види. Все още беше рано; по време на няколкодневните тържества всички гости ставаха късно.

Понякога „виконтът“ пристигаше рано, но ако никой не беше станал, щеше да му се наложи да изчака. А и предишния ден той беше там през целия ден, но нито веднъж не направи опит да се приближи до нея. Докато не се усети, че истинската му самоличност е разкрита, Силия вероятно ще бъде в безопасност.

Или поне така продължаваше да си повтаря Джаксън. Защото алтернативата — негодникът да я спипа по някакъв начин — бе прекалено смразяваща, за да я обмисля.

Първият признак, че нещо не е наред, се появи, когато каретата му пое бързо по алеята към Халстед Хол. Прекалено много хора наизлязоха да го посрещнат и сред тях имаше мнозина от семейството — госпожа Мастърс заедно със съпругите на братята Шарп, госпожа Плъмтри с генерал Уеверли, нейният ухажор. Понеже сред тях не забеляза Силия, пулсът му заби лудо.

Със спирането на каретата, той изскочи. Нареди на конярите незабавно да сменят конете и се обърна към госпожа Мастърс.

— Къде е Силия? — настойчиво се осведоми той. — Защо всички сте излезли да ме посрещнете?

Със загрижено изражение, от което сърцето му се сви, тя отвърна:

— Един от лакеите май е видял да я качват насила в каретата на виконт Де Басто преди час.

Сърцето му потъна в петите. Не му се вярваше.

— Закъснях — промълви той отнесено. — Боже, закъснях.

— Не се притеснявай, Пинтър — обади се генерал Уеверли. — Веднага щом лакеят ни уведоми, изпратихме гостите и семейство Плъмтри да си вървят, та братята Шарп и господин Мастърс да поемат с коне след Басто и Силия. Господин Мастърс хвана най-краткия път към Гретна Грийн, а братята се отправиха към адреса му в Лондон, в случай че е отишъл там.

— Не е там — осведоми го Джаксън с пресипнал глас. — Човекът не е глупав. Знае, че първо ще отидем там. Или поне в къщата, която смятаме за негова.

Госпожа Плъмтри премигна.

— Какво искаш да кажеш?

Джаксън я изгледа свирепо. Цялата проклета вина бе нейна, защото тя насили Силия да си намери ухажори.

— Имам всички основания да смятам, че Басто всъщност е капитан Родон — заяви той, решил да не й спестява нищо. — И понеже някой от семейство Родон вероятно е убил дъщеря ти и зет ти…

Тя пребледня силно, залитна леко назад и простена. Уеверли я подкрепи, като я обгърна през талията.

— Сигурен ли си, че Басто е Родон? — попита той.

— Достатъчно сигурен — изръмжа Джаксън. Боже, как му се искаше да не е. — Допреди малко в продължение на час разпитвах бившата камериерка на съпругата му. От разказа й ми стана ясно какво цели той: през цялото време е ухажвал Силия, за да разбере дали тя помни, че го е видяла с майка си. Сегашното отвличане не е свързано с женитба. Целта е да бъде ликвидиран и последния жив свидетел на действия, извършени от него или от съпругата му.

Госпожа Плъмтри ахна, но той не разполагаше нито с време, нито с желание да я утешава. Изгледа я изпепеляващо и обяви:

— Трябва да вървя.

— Чакай. Къде отиваш? — извика тя.

Конярите още не бяха подменили конете, затова си позволи да й обърне за малко внимание.

— Елзи спомена за фамилна къща на семейството на госпожа Родон в Падингтън. Има, макар и малка вероятност, да е там и затова ще проверя.

— Нека да дойда с теб. — Госпожа Плъмтри се освободи от ръката на Уеверли. — Моля те, господин Пинтър. Остана ли тук, ще полудея.

— Чудесно! — В гърлото му се надигаха горчиви думи и заплашваха да го задавят, ако не ги изрече. — Заслужаваш го. Едва ли е оцеляла и десет минути в негово присъствие. Защо да я остави жива, след като е убил родителите й и Бени? След като стреля по нас на пътя? — Мисълта Силия да е мъртва заби нож в сърцето му и го накара да изрече още по-гневни думи. — И всичко е заради теб. Ти я принуди да търси ухажори, които тя не иска и така я тласна в ръцете му. Щеше да е в безопасност и да се наслаждава на живота, ако не беше ти.

— Пинтър, използваш прекалено силни думи, не мислиш ли? — попита Уеверли строго.

— Не са достатъчно силно — тросна се Джаксън. Пристъпи към Хети, неспособен да удържа повече гнева си. — Знаеш ли защо насърчава виконта, графа и проклетия херцог? Защото според нея ти си убедена, че тя не може да се омъжи.

Сети се колко неуверена бе, колко искаше да докаже на семейството си, че е достойна да се гордеят с нея. Идеше му да се нахвърли още по-свирепо на матроната пред него.

— Стремеше се да получи впечатляващи предложения за женитба и ти най-после да приемеш, че може да се омъжи и да спреш да я притискаш с ултиматума си. Такъв беше планът й. Докато не се влюби в мен. Явно отново е направила неподходящ избор, защото се провалих. И сега единствената жена, която някога съм обичал… — Млъкна и сподавено простена. — Тръгвам. Ще се опитам да я върна, макар надеждата да е съвсем слаба.

Ако вчера не се бе държал като глупак, ако бе направил „прилично предложение“, щяха да отпратят проклетия виконт и сега нямаше да преживява тази агония. Но вместо това той се вкопчи в глупавата си гордост. Никога няма да си го прости, както няма да си прости, че я постави в опасност.

Как ще живее, ако тя умре?

Понечи да влезе в каретата, но лейди Габриел извика:

— Тя носи пистолет, значи има някаква надежда.

Той кимна, докато се качваше, ала думите й не го успокоиха особено. Родон знаеше за навика й да носи пистолет и вероятно й го е отнел.

Все пак съществуваше и минимална вероятност тя да съумее да го използва. На Джаксън не му оставаше друго, освен да се надява на този вариант. Ако не хранеше надежда за нещо подобно, щеше да полудее, защото не си заслужаваше да се живее без Силия.

Докато каретата поемаше, той осъзна цялата ирония на положението: глупаво се бе притеснявал как ще й осигури подходящи тоалети и прислужници и какви ли не още глупости. Как въобще му бе хрумнало да се откаже от нея заради такива тривиални дреболии?

Сега само едно беше важно: Силия да остане жива; отдаде ли му се възможност отново да я вземе в прегръдките си, пет пари няма да дава за нищо останало.

* * *

Силия кроеше планове как да измъкне пистолета от капитан Родон. Това бе единствената й надежда да оцелее. Успее ли да го накара да спре каретата, за предпочитане на многолюдно място, се очертаваха известни изгледи, но въпреки няколкократните молби под предлог да се облекчи, той неизменно отказваше.

Проклет негодник. Докога възнамерява да пътуват? Общо взето избягваха града — поеха по път, който семейство Шарп не използваше. Нима я водеше направо в Гретна Грийн?

Само там могат да се оженят; тя е пълнолетна, но за да се венчае в Англия, даже със специално разрешение, се изисква нейното съгласие, а той положително е наясно, че тя няма да го даде. Много по-лесно бе да се оженят без тези формалности в Шотландия.

— Почти стигнахме, скъпа — промълви той.

Беше разсеян, потънал в свой свят.

— Къде?

Не й отговори. Боже, да не би да възнамерява да я застреля някъде извън града и да я зарови?

Със слизането от каретата, ще се бие. Ако възнамерява да я убие, ще се наложи да стреля по движеща се мишена. Прислужникът му, разбира се, сигурно също е въоръжен, а и има и други мъже на разположение…

Обзе я отчаяние. Как ще се измъкне от това положение?

Спряха внезапно. Прислужникът слезе, огледа се и направи знак на виконта да го последва. Двама други мъже я грабнаха за ръцете и независимо от ритниците и писъците й я поведоха към задния вход на постройка, която приличаше на съвсем почтена къща в покрайнините на Лондон. Тикнаха я вътре.

Наоколо нямаше други сгради. По дяволите, къде я доведоха? И защо? Къщата бе видимо необитаема. Изглеждаше пуста. Всички мебели бяха покрити и не се мяркаха други прислужници.

Хората му я въведоха в помещение с една врата. Приличаше на голям кабинет. Родон нареди на португалски нещо на мъжете, затвори вратата и застана пред нея по-непоколебим от страж.

Тя изтича до един прозорец; беше залостен, а и отвън се виждаше само градина. Дори да се разпищи, няма да й помогне. Никой няма да я чуе.

Извърна се към него и кресна:

— Какво правим тук? Къде сме, по дяволите?

Той я погледна раздразнено и започна да крачи пред вратата.

— Остави ме на мира. Трябва да помисля.

— За какво? — Постави ръце на хълбоците си. — Тук ли възнамеряваш да ме държиш? И докога?

— Млъкни! — изкрещя той. — Трябва да помисля.

Тя трепна. По-добре да внимава и да не го провокира. А и за какво има да мисли?

Той продължи да крачи напред-назад, видимо раздразнен, без да спира да мърмори под нос. И тогава я осени прозрение: той не бе планирал отвличането. Предложението да се ожени за нея го е изненадало не по-малко от нея самата.

В противен случай вече положително щяха да са на път за Гретна Грийн. Щеше да е набавил и провизии, за да се подкрепят по пътя.

Мили боже. Той бе дошъл да я ухажва или да разбере колко знае за смъртта на родителите си, но когато тя го разпозна, той прибързано е решил да я отвлече. Следователно оттук нататък няма представа какво да прави.

Имаше надежда това да проработи в нейна полза; да го поведе в по-благоприятна за нея посока; или поне да го забави. Значи се очертаваха изгледи да избяга или да грабне пистолета му — което успее да направи първо.

Съзнателно смекчи тона си.

— Скъпи лорд Басто, съзнавам колко много ти се е струпало на главата в момента. Така или иначе обаче имам определени потребности. Ако има тоалетна…

Той й хвърли разсеян, ала загрижен поглед.

— Съжалявам, но както казваш: в момента имам много неща на главата си. Няма да отнеме още дълго време. Потърпи още малко и ще ти осигуря всички удобства, любов моя.

Тя стисна зъби. Разчиташе няколко минути далеч от него да й осигурят възможност да се спаси. От друга страна, слава Богу, още не й трябва тоалетна, но бе готова да метне нещо по него, задето я нарече „любов моя“.

— Нещо за пиене също би било добре — продължи тя. — Жадна съм.

— Всичко с времето си, скъпа. Всичко с времето си. — Махна към нещо, наподобяващо стол зад покрито с покривало писалище. — Защо не седнеш, докато поемем отново на път?

— Кога ще стане това?

Той отново закрачи напред-назад пред вратата.

— Скоро, надявам се. Трябва да уредя… някои неща, свързани с пътуването ни.

— На север ли? — подпита тя.

— Не съвсем. Най-добре ще е, ако ние…

Млъкна, сякаш осъзнал, че е казал повече, отколкото е редно.

Боже, не на север, така ли? Трябва да го накара да продължи да говори, да осъзнае колко трудно осъществим е импровизирания му план. Убеди ли го, че нищо няма да проработи, нищо чудно да я пусне.

— Тук няма ли провизии? — продължи тя.

— От известно време къщата не се използва. Собственост е на… мой приятел.

Приятел? Или на него и на съпругата му?

Дълбоко се надяваше да е второто. Джаксън още не знаеше, че виконтът е капитан Родон, но имаше по-голям шанс сам да се досети, отколкото да разбере кои са приятелите на виконта.

Тя му зададе още въпроси, но той се раздразни и й нареди да млъкне. Не беше добре да е раздразнен; тогава хората стрелят. Затова тя спря да приказва и започна да обмисля как да избяга.

В продължение на доста време премисля и отхвърля варианти. Да вземе пистолета от него й се струваше малко вероятно; той го грабваше в ръка при всяко нейно приближаване. Дали да се престори, че й прилошава? Той ще се приближи към нея и тя ще пипне оръжието.

Но ако пък извика прислужник, ще загуби преимуществото си. Дотук тя не долавяше намерения да я убие. Поне тази мисъл я утешаваше.

Замери ли го с нещо, най-вероятно той ще стреля, а тя ще се измъкне, докато той презарежда. Отхвърли идеята. Прислужниците му непрекъснато влизаха и излизаха в изпълнение на негови нареждания. Дори да успее да се промъкне край виконта, няма да успее да се промъкне край слугите — бяха поне трима.

В момента бе готова да даде всичко да знае португалски. Особено след като той видимо се разстрои от последната информация на един слуга.

Лакеят излезе и виконтът се обърна към нея:

— Има блюстители на реда пред прага на къщата ми на площад „Бедфорд“.

Джаксън! Ако са разгадали истината…

— Какво имаше предвид, когато каза, че някой е стрелял по теб вчера? — попита „виконтът“.

Тя премигна.

— Точно това. Отидох с… приятел да обсъдя със старата ни бавачка какво се е случило през деня, когато родителите ми бяха убити. Тя живее в Хай Уайкомб и по пътя на връщане някой стреля по нас. Принудихме се да се скрием, докато стане безопасно.

— Дяволите да я вземат! — промърмори той под нос.

Я? Съпругата му ли? И вече не говори с акцент. Дали да му обърне внимание? Или да се престори, че не е забелязала?

— Коя е тя? — попита Силия.

Той прокара пръсти през косата си.

— Моята… сестра. Не желае да те ухажвам.

Силия си прехапа езика, за да не изкоментира думите му. Вместо това попита:

— Тя ли е стреляла по мен?

— Не знам. Но би го направила.

— А въпреки това очакваш да се омъжа за теб, дори с риск да загубя живота си?

Той пребледня и пристъпи към нея силно угрижен.

— Няма да се случи. Няма да го допусна. С теб ще се качим на параход за Португалия и ще оставим и нея, и тази проклета страна завинаги зад гърба си.

Боже, той възнамерява да я качи на параход! Затова се надява да се ожени за нея безнаказано.

— Сестра ми да се грижи сама за себе си. Не ме интересува — продължи той. Очите му я изпиваха и бяха станали много по-ласкави. — Стига да имам теб…

— Негодник такъв! — долетя глас зад гърба му. — Трябваше да се досетя, че се готвиш да ме изоставиш! Кога те е било грижа за съпругата ти?

Той се обърна към вратата в момента, когато влезе възрастна жена със скъпа пелерина.

Охо! Най-после на сцената се появи самата госпожа Родон.

Руса, синеока, някога вероятно красавица, но огорченията и пътуванията из тропиците я бяха състарили. Сигурно бяха помогнали и киселият темперамент, и зловещият начин, по който сбръчкваше лице.

— Дяволите да те вземат! — възкликна Родон. — Как се сети да ни търсиш тук?

— Не подценявай интелигентността ми — отвърна тя високомерно. — Ти какво си въобразяваш? Ще те пускам всеки ден да ухажваш в Халстед Хол и няма да плащам на някой от прислужниците ти? Още щом стъпи тук, той дотича да ми съобщи. Измъкнах се през страничния вход, защото на парадния блюстители на реда питаха за мен. И откривам, че планираш да избягаш с тази… с тази никаквица. — Погледна Силия пренебрежително. — Не съм изненадана. След всичките тези години съм свикнала с номерата ти.

— Моите номера? — просъска той. — Изневерих ти с една-единствена жена, но ти така и не ми позволи да го забравя.

— И защо да го правя? — просъска тя. — Много преди това бях купила и тялото, и душата ти. Говореше за роднините си в Португалия, но те пет пари не дават за теб. Цялата ти собственост идва от моето семейство. А ти бе готов да захвърлиш всичко, защото глупавата съпруга на някакъв маркиз била нещастна в брака си.

Силия не откъсваше очи от пистолета на Родон, но той изцяло контролираше оръжието. Освен това съпругата му стоеше с лице към Силия. Щеше да забележи всяко нейно движение и да го предупреди.

— Не ти позволих да го направиш тогава — продължи госпожа Родон, — няма да ти го позволя и сега. Не и заради някакво плахо девойче на половината на моите години!

Плаха?! Явно не бе разказал много на съпругата си за нея.

Но това й даваше доста предимства.

— Моля ви, госпожо Родон — подхвана тя с най-милия си момичешки глас и тръгна да се придвижва към вратата, — не желая да избягам със съпруга ви, затова, ако ме пуснете…

— Ти за глупачка ли ме вземаш, госпожичке? — изсумтя госпожа Родон. — Прислужникът ми разказа за цялото внимание на съпруга ми към теб и колко охотно си откликвала. Огъстъс, естествено, твърдеше, че го прави, за да му се довериш, за да разбере колко знаеш за смъртта на родителите си, но не ми отне много време да разбера лъжите му. Налице са всички признаци за увлечението му. Такъв беше и когато го наблюдавах как хлътва по проклетата ти майка. — Госпожа Родон измъкна чифт пистолети за дуелиране изпод пелерината си. — Е, момиче, прислужникът ми и аз не те уцелихме по пътя от Хай Уайкомб, но този път мерникът ми ще бъде точен.

За миг сърцето на Силия спря. В този момент обаче капитан Родон застана между двете и насочи пистолета си към съпругата си.

— Няма да го направиш отново, Лилит. Не бях там да те спра миналия път, но този път ще умра, преди да ти позволя да застреляш още една невинна жена. Половината си живот прекарах да те укривам, но няма да го правя повече. Преди това ще те убия.

— Не ти стиска. — Тя се изсмя.

Силия се изплаши, че съпругата му има право, защото пистолетът в ръката на капитана потрепери.

Боже, ето какво се бе случило с майка й и баща й: госпожа Родон вероятно се е прицелила в майка й, баща й е застанал пред нея да я защити и тя го е застреляла, а после е застреляла и майка й.

— Ще го направя, кълна се — изръмжа той и хвана пистолета по-здраво.

Госпожа Родон стреля. При падането си капитан Родон си удари главата си в ръба на писалището. Съзнавайки, че ще е следващата, Силия се хвърли върху него и като се преструваше, че плаче, изтегли пистолета от безжизнената му ръка.

Но докато се прицелваше в нея, зад гърба на госпожа Родон се появи Джаксън.

— Пуснете пистолета, мадам. Веднага.

Госпожа Родон присви очи и започна да се обръща към Джаксън. Силия стреля и уцели пистолета в дясната й ръка. Оръжието отлетя настрана. Очевидно госпожа Родон бе стреляла с този пистолет, защото сега насочи към него другия, ала Джаксън я изпревари.

Госпожа Родон се свлече. Пистолетът й изгърмя, но куршумът се заби в рамката на вратата вдясно от Джаксън. После тя се катурна на пода, все още стискайки оръжието.

Джаксън я бе прострелял точно през сърцето.