Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (10)

Глава девета

Остатъкът от следобеда се стори безкраен на Джаксън, макар вероятно да бе минал само час. Отново хапнаха, пийнаха и мъжете се посмяха още. Силия се държеше кротко, което провокираше ухажорите й да се надпреварват да флиртуват с нея. Нима не виждаха колко е ядосана? Не бе нужна кой знае каква прозорливост, за да се забележат признаците.

Проблемът бе, че не знаеше причината за гнева й, определено насочен към него. Сигурно защото я победи. Тя явно е от хората, които не се примиряват лесно със загубата.

На всеки негов коментар тя отговаряше студено, а към другите се обръщаше с усмивка. Надяваше се след снощи да се отнася малко по-благосклонно към него, но не извади този късмет. Заяждаше се, но пък именно тя настоя той да стреля отново; в края на краищата тя е виновна за победата му.

Нима целувката я разгневи? Не, изключено е. Той я целуна безкрайно благопристойно.

Компанията се отправи през полето обратно към имението; той беше в лошо настроение. Не го интересуваше победата; не го радваха неспирните потупвания на Гейб по рамото и хвалбите за стрелбата му; не го изпълваше доволство от това, че Стоунвил търсеше съветите му как да управлява имението. Цялото му внимание бе съсредоточено върху проклетите ухажори, следващи Силия като глутница гладни вълци.

И върху жената, която го влудяваше с всяка усмивка, отправена към другите. Те не заслужаваха усмивките й и той щеше да й даде да го разбере.

Възможността му се отвори по-рано, отколкото очакваше. Току-що влязоха в източното крило откъм градината. Херцогът и виконтът вървяха първи — обсъждаха португалската политика. Гейб и Девънмонт зад тях говореха за конни надбягвания. Силия крачеше бавно и така принуждаваше Джаксън и Стоунвил да правят същото. В един момент тя спря с ужасено изражение.

— Боже, забравих пушката си заредена! Толкова се впечатлих от успеха на господин Пинтър, че съвсем забравих. Трябва веднага да предупредя слугите.

Стоунвил я погледна с присвити очи.

— Сигурна ли си? Ти да допуснеш подобна грешка? Съмнявам се.

— Всичко е заради новата пушка с капсулите. Забравих за тях. Наистина е ужасно от моя страна. Слугите няма да знаят как да се справят. — Погледна Джаксън. — Ще ми помогнеш ли, господин Пинтър? Сигурно най-добре знаеш какво се прави в такъв случай.

Завоалираният намек за снощното му поведение го изненада не по-малко от откритото й предизвикателство.

— Разбира се, милейди. С радост ще ти помогна във всяко отношение.

Стоунвил гледаше ту към нея, ту към Джаксън.

— Наистина ли желаеш помощ?

— Разбира се. А господин Пинтър се занимава с такива неща всекидневно, защото обучава новопостъпилите на Боу Стрийт.

Работата на Джаксън не включваше обучението на когото и да било. Други се занимаваха с това. Но бе повече от очевидно, че „грешката“ на дамата е само претекст да поговорят насаме и той се включи в играта.

— Да, често се случва. — Предложи й ръката си. — Знам какво да правя.

— Благодаря, господин Пинтър — промълви тя, докато го хващаше под ръка.

Той усещаше как Негова светлост ги наблюдава, докато поемат по коридора към слугинските помещения в другото крило, но брат й поне не изказа повече възражения.

Щом изчезнаха от погледа му, тя го придърпа в един неосветен коридор.

— Насам. Знам място, където ще говорим насаме. Никой не идва насам.

Скоро се озоваха в необитаема част на къщата. Въздухът беше спарен заради затворените врати и прозорци, неотваряни от известно време. Тя отключи вратата с ключ, който висеше на синджирче около врата й и влезе.

Помещението очевидно бе неизползван салон — бели предпазни калъфи против прах покриваха всички мебели, с изключение на една кушетка и отрупано с книги писалище. Те бяха притеглени към камината, а пепелта в нея говореше, че там наскоро е пален огън. Малка метла с къса дръжка и вълнено одеяло подсказваха, че това е нечие тайно убежище.

Нейното.

— Не са ли ти предоставили достатъчно голяма всекидневна, милейди? — попита той.

Междувременно се наведе, хвърли с лопатата малко въглища в камината и използва кремък и прахан да запали огъня.

Тя го гледаше изпод спуснатите си мигли.

— Представа нямаш какво е да си заобиколен от семейство като моето. Разполагаме с достатъчно място за стотина гости, а в същото време всички обитаваме десетина помещения. Семейството ми не знае значението на думата „уединение“. — Изправи рамене и застана с лице към него. — Понякога искам да се махна от всички. Особено напоследък, докато баба ми диша във врата да се омъжа. Понякога ходя да стрелям, а понякога…

Сви рамене.

— Идваш и се криеш тук?

Очите й проблеснаха.

— Спасявам се. Не е същото.

Той се приближи до писалището и взе книга. Прочете заглавието и се усмихна: „Описание на мунициите“. Погледна и другите. „Всичко за пушките и стрелбата“, „Наръчник на стрелеца“ и — колкото и странно да беше — книга със заглавието „Ема“.

Погледна я въпросително, а Силия се изчерви.

— Не казвай на Минерва. Няма да се зарадва, че чета книга от жена, която смята за своя съперница, нищо че авторката е починала.

— И през ум не ми минава да го спомена. Но съм изненадан, че четеш романи.

— Имам и други интереси, освен стрелбата.

— Никога не съм твърдял обратното.

— Но ме мислиш за мъжкарана, признай.

Той внимателно претегли думите си.

— Смятам те за жена с някои необичайни интереси, повечето свързани с предпочитанията на мъжете. Те обаче не те правят мъжкарана.

Никоя мъжкарана няма да възпламени кръвта му, както тя прави в момента с елегантния си редингот, независимо от черните барутни петна по ръкавите. И никоя мъжкарана нямаше да го държи буден снощи, докато си представяше какво ли е да надигне полите й и да плъзне ръка по бедрата й, оголени над жартиерите.

— Въпреки това ме целуна сякаш съм някоя, недостойна за вниманието ти. Но така всъщност е по-добре. Не е редно пред ухажорите ми да ме третираш като желана жена. Биха останали с погрешно впечатление.

Той я зяпна потресен. Тя се сърдеше, защото той се държа с нея почтително и уважително.

— Извинявай, милейди — процеди той кисело през зъби, — не допусках, че искаш да те поваля на тревата и да те обладая. Явно съм сгрешил.

Върху страните й се появиха две червени петна.

— Има огромна разлика между това да ме обладаеш и да се отнасяш към мен все едно съм дете. Господата очакваха да ме целунеш по устните, както щяха да постъпят те. Ти спечели такъв тип целувка. Като не се възползва, те вероятно са помислили, че съм… непривлекателна за теб. А това вреди на намеренията ми.

Намеренията й бяха да се обвърже с някого от онези негодници. Обзе го гняв.

— Да видя дали съм те разбрал правилно. Искала си да те целуна с известна страст, та ухажорите ти да се убедят, че си желана като жена, така ли е?

Тя кимна.

Той се приближи, понеже не успяваше да овладее гнева си.

— Не ти ли стига, че вече се навъртат около теб като глутница кучета? Държат те за ръка на масата за закуска и те канят на уединени упражнения по стрелба в именията си?

— И каква ми е ползата ти да отблъскваш вниманието им на всяка крачка? Провокира ме да приема надпреварата по стрелба, защото искаше да ги подплашиш със слабостта ми към оръжията, признай!

Добре, така беше. Но той имаше основателни причини да го направи.

— Исках да видят истинската ти същност, а не жената, на която се преструваш, че си.

— Преструвам се?! — повтори тя задавено. — И на каква точно? На жена, която заслужава да се омъжи ли? А ти искаш да ме изкараш авантюристка… или не знам каква си.

— Не — възрази той, увлякъл се в спора им.

— Знаеш ли, господин Пинтър? Откакто постигнахме споразумението си, поради някаква нечестива твоя причина ти само влошаваш нещата. — Постави ръце на хълбоците си и го изгледа надменно. — Освобождавам те от ангажимента към мен. Не желая повече услугите ти.

С вирната глава тя се отправи към вратата.

По дяволите, няма да я остави да го направи! Не и когато знаеше какво ще загуби.

— Не искаш ли да чуеш доклада ми? — извика той след нея.

Тя спря.

— Не вярвам да имаш доклад.

— Имам и то доста изчерпателен. Просто изчаквах леля да го препише от почти неразчитаемите ми драскулки. Дай ми един ден и ще те снабдя с имена, адреси, дати и всичко, което желаеш.

— Един ден? Още едно оправдание да се забавиш и да ми нанесеш нови щети.

Тя прекрачи прага и той побърза да я хване за ръката и да я обърне с лице към себе си.

Направи се, че не забелязва какъв изпепеляващ поглед му хвърли.

— Виконтът е с двадесет и две години по-стар от теб — заяви той направо.

Очите й се разшириха.

— Измисляш си го!

— Възрастта не му личи, признавам. Но е почти два пъти по-възрастен от теб. Подобно на доста суетни мъже от Континента си боядисва косата и брадата. Затова изглежда по-млад, отколкото мислиш.

Това поне временно сякаш я потресе. После се наежи.

— Добре, разбрах. По-възрастен е. Това не означава, че няма да е добър съпруг.

— Той е застаряващ негодник със сестра инвалид. Всички преимущества от брак с теб са на негова страна. Ще се наложи ти да се грижиш за тях. Най-вероятно затова иска да се ожени за теб.

— Не можеш да си сигурен.

— Не? Та той не остава вечер тук, с гостите, заради сестра си. Това означава, че му трябва помощ, каквато не получава от слугите си.

Пълните й с негодувание очи срещнаха неговите.

— Защото е трудно да се намерят прислужници, говорещи португалски.

Той само изсумтя.

— Събрах тази информация от португалските му прислужници. Те също така ми казаха, че щедрото му харчене е само фасада. Средствата му са на изчерпване. Защо мислиш, че слугите клюкарстват за него? Напоследък не им плаща. Определено е хвърлил око на твоите пари.

— Възможно е — прие тя неохотно. — Но не и другите. Същото не важи за тях.

— Не. Те са добре финансово. Девънмонт обаче се е отчуждил от майка си и никой не знае защо. Трябва ми още време, за да разбера, но е възможно и снаха ти да ти каже, стига да си дадеш труда да я попиташ.

— Мнозина не се разбират със семействата си — тросна се тя вдървено.

— От дълго време има и любовница.

По лицето й пробягна тревожно изражение.

— Необвързаните мъже често имат любовници. Това не значи, че няма да се откаже от нея, след като се ожени.

Той я погледна строго.

— Значи нямаш нищо против да те ухажва мъж, докато поддържа любовница?

Въздишката й му даде красноречив отговор.

— Той май не се интересува от брак — призна тя. После се окопити и вирна брадичка. — Но остава херцогът.

— С лудото си семейство?

— Разказа ми за баща си, но аз и без това вече го знаех.

— А знаеше ли за прачичо му? Завършил е живота си в приют в Белгия, където са полагали специални грижи за делириума му.

Долната й устна потрепери.

— Херцогът не го спомена, не. Все пак разговаряхме кратко. Ще ми каже, ако го попитам, убедена съм. Беше прям по темата за лудостта в семейството си, когато ми предложи…

Млъкна внезапно. Сърцето на Джаксън се сви.

— Какво ти предложи?

Тя си поколеба, после изправи рамене.

— Брак, щом искаш да знаеш.

По дяволите. Джаксън нямаше право да се меси, но при мисълта тя да е в обятията на херцога му се прииска да счупи нещо.

— И ти, разбира се, прие — промълви той горчиво. — Не издържа на съблазънта да си херцогиня.

Очите й проблеснаха гневно.

— Единствен ти не виждаш предимствата от такъв съюз.

— Защото не вярвам в брака по сметка. Като знам историята на семейството ти, мислех, че и ти си на същото мнение.

Тя поруменя.

— И защо смяташ така? Трудно ли ти е да повярваш, че мъж може да ме хареса истински? Да е готов да се ожени за мен заради самата мен?

Огорчението в думите й го стъписа.

— Да, всъщност защо ли някой би се оженил за неразумната лейди Силия — продължи тя със сподавен тон, — ако не е заради състоянието й, или за да повдигне репутацията си?

— Нямах предвид нито едно от тези неща — увери я настойчиво той.

Но гневът й вече се бе разпалил.

— Напротив — възрази тя. — Снощи ме целуна, за да докажеш своята теза, а днес не си даде труда да ме целунеш както трябва…

— Слушай! — Хвана я за раменете. — Днес не те целунах „както трябва“, защото се опасявах, че започна ли, няма да се спра.

Това изглежда я отрезви.

— Ка… Какво?

Боже, не биваше да го казва, но как да я остави да го мисли за някакъв парий сред мъжете.

— Знам, че ако се приближа и сложа устни върху твоите…

Но сега вече наистина се намираше прекалено близо. А тя го гледаше със смесица от смайване и накърнена гордост и той не успя да се въздържи.

Целуна я, за да й покаже онова, което тя сякаш не виждаше: че я желае; макар и да съзнаваше колко е нередно и нищо няма да излезе, той я желаеше.

Тя откъсна устни от неговите.

— Господин Пинтър… — подхвана тя шепнешком.

— Джаксън — изръмжа той. — Наричай ме по име.

Тя се отдръпна и той видя нараненото й изражение.

— Няма… Няма нужда да се преструваш…

— Въобще не се преструвам, дяволите те взели!

Сграбчи я за ръкавите, притегли я и отново я целуна, този път още по-разпалено. Как не виждаше тя колко силно копнее за нея? Защо не съзнаваше какво изкушение представлява? Устните й го опияняваха; от допира с тях му се завиваше свят. Почти изгубил разсъдък, той я целуна толкова напористо, че всяка друга дама с нейното социално положение щеше да се обиди.

Тя се отдръпна за втори път и той очакваше да го зашлеви. Ала тя само плахо възрази:

— Моля те, господин Пинтър…

— Джаксън — настоя той отново, размекнат от втренчения й взор. — Наричай ме по име.

Силия сведе черните си мигли и леко поруменя.

— Джаксън…

Дъхът му секна от интимността на момента; същевременно главата му пламна. Тя не го отблъскваше, така че да вървят по дяволите всякакви негови опити да се държи джентълменски.

Този път жадно пое устните й и усети как кръвта във вените му кипва. Тя ухаеше на червено вино и лимонова торта — едновременно и сладка, и тръпчива. Идеше му да я погълне; искаше му се да я обладае тук и сега, в този салон.

Затова, когато тя се отдръпна, той тръгна след нея.

Тя нито спря да отстъпва, нито се завъртя, за да побегне.

— Снощи заяви, че нямало да се повтори.

— Знам. А ето, случи се.

Той копнееше за устните й подобно на дрогиран в свърталище за наркотици. Вкусил веднъж омаята, нямаше търпение да я целуне пак.

Тя стигна до писалището, а той я прегърна през талията. Тя извърна глава, преди той да успее да я целуне. Задоволи се да зарови лице в шията й, за която мечтаеше толкова отдавна.

Силия потрепери и плъзна ръце по гърдите му.

— Защо го правиш? — успя да промълви тя.

— Защото те искам — призна той, проклинайки се. — Защото винаги съм те искал.

И за пореден път покри устните й със своите.