Тя се надигна сепнато в постелята и придърпа завивката още по-плътно към гърдите си, докато осъзнаваше няколко неща едновременно: не беше в своето легло; беше гола; Джаксън стоеше на няколко крачки само по долни гащи и разкопчана риза; лицето му беше свъсено.

Припомни си събитията от изминалата нощ — бягството от преследвачи през гората, намерената колиба… любенето.

Руменина плъзна по страните й при спомена за последното.

Той явно забеляза изражението й, защото чертите на лицето му се смекчиха, преди да вземе пистолета и да започне да го чисти. Последния път, когато тя видя оръжието, то бе заредено. Кога го бе изпразнил? А и кога бе станал?

— Поспи още — предложи той. — Има поне час до зазоряване. Ще те събудя, когато наближи време да тръгваме.

Ненормален ли беше?! Наистина ли си въобразяваше, че тя ще спи, докато той се разхожда из колибата и подготвя бягството им от незнайни нападатели?

Очевидно да. Но понеже тя нямаше намерение да се подчини, просто се обърна на една страна и се загледа как той работи.

Беше бърз и сръчен, подобно на войник. Само след минути пистолетът беше почистен, излъскан и отново зареден. Пъхна го в дисагите и извади твърда четка.

Докато я вадеше, нещо падна, което той вдигна, отвори и започна да разглежда. От мястото, където тя лежеше, приличаше на часовник, но Джаксън се взираше прекалено внимателно и дълго, за да е това.

Обзе я любопитство.

— Какво е?

Той се сепна и се приближи до нея. Тя се надигна, като продължаваше да държи жакета му върху гърдите си; той й подаде предмета. Оказа се доста голям медальон на верижка. Отвори го и вътре видя три миниатюрни портрета.

— Чичо помоли негов приятел художник да ги нарисува, след като мама и аз отидохме да живеем при него и леля Ейда в Лондон преди двадесет и две години. — Джаксън посочи първия портрет на крехка, бледа млада жена с тъмна коса и печална усмивка. — Това е мама.

Тя се взря в портрета.

— Била е красавица.

— Така е. — Гласът му прозвуча задавено. — Но не си личи. По времето, когато е рисувана миниатюрата, тя вече беше болна.

С надежда да разведри настроението му тя посочи другия портрет. Беше на светлокоса жена с весели очи.

— Това е леля ти, предполагам.

На устните му се появи усмивка.

— Да. А третият е на чичо.

Тя се загледа в мъжа на портрета.

— Приличаш на него — установи тя.

— Невъзможно е — отвърна той суховато. — Не ми е кръвен роднина, забрави ли? Бил е женен за сестрата на мама.

— Вярно. Забравих. — Взря се по-внимателно. Мъжът беше по-дребен, но… — Все пак твърдя, че приличаш на него.

Джаксън също го разгледа. После й хвърли хладен поглед.

— Глупости. Няма никаква прилика.

— Признавам, косата му е сресана по различен начин, но носът е фин като твоя, а очите са също леко раздалечени. И в брадичката си приличате.

Странно изражение пробягна по лицето му, преди да вземе медальона и да го затвори.

— Въобще не си приличаме. Абсурдно е. Никой никога не е забелязвал сходни черти.

С медальона в ръка тръгна към дисагите; гърбът му бе вдървен. Тя се досети как му е прозвучало. Боже, нямаше предвид… Не искаше да намекне…

Добре — най-хубаво ще е да остави нещата каквито са. Ако се извини, само ще влоши положението.

А определено не желаеше това да се случи. Ясно си личеше колко е ядосан. Той взе четката и се захвана да си лъска ботушите, все едно животът му зависеше от това.

— Искаш ли аз да го направя? — подхвърли тя.

— Някога досега лъскала ли си ботуши?

— Не, но едва ли е толкова трудно. Нямам нищо против да ти помогна.

Той видимо потръпна, а лъскането му стана наистина маниакално.

— Не се притеснявай. Правя го всеки ден от двайсет и пет години насам. И сигурно ще продължа да го правя още трийсет години, или повече, ако така е решил Господ.

О, боже, тази сутрин Гордия Пинтър не бе в настроение. Дори се изненада, че още не я е нарекъл „милейди“.

— Въобще ли нямаш прислужници? — престраши се да попита тя.

— Не и такива, които да ми помагат да се обличам — отвърна той остро и продължи бясно да лъска ботушите. — Мъже като мен нямат камериери. Това вероятно няма да се промени, ако… когато се оженим.

Наистина ли каза „ако“? Грешка на езика ли беше, или нещо друго?

Това я накара да застане нащрек; и да вземе твърдото решение да прогони Гордия Пинтър.

— И за какво ти е камериер, когато вече така добре умееш да лъскаш ботушите си? — подхвърли тя. — Надявам се да се справяш толкова добре и с дамските ботуши. Предпочитам моите да са лъснати с четка с конски косми, но ако настояваш да използваш такава, каквато държиш в момента, ще го приема.

Той вдигна поглед и я погледна строго, без да спира да лъска.

— Намираш го за забавно, доколкото схващам.

— Нищо подобно — отвърна тя небрежно. — Забавна ми е представата как таен полицейски агент от Боу Стрийт взема камериер да го придружава при пътуванията му. Един уважаващ себе си прислужник ще страда всеки път, когато шапката ти пострада, след като някой стреля по теб. Това вече би било досадно.

На устните му се появи усмивка.

— Права си, поне донякъде.

— Да не говорим колко ще страда, когато вятърът разхлаби вратовръзката ти или барутът изцапа маншетите на ризата ти.

Той се разсмя леко, но после отново придоби замислено изражение. Остави ботушите и я погледна сериозно.

— Като оставим шегите настрана, трябва да ти кажа, че ежедневието ми е по-различно от живота ми, когато пътувам.

— О? — Тя бе твърдо решила да поддържа непринуден разговор. — Чийпсайд толкова бедно място ли е? Нима спите на дюшеци, пълни с гадинки и се храните зле всеки ден?

Изгледа я изпитателно.

— Имам предвид, че сам се грижа за себе си през по-голяма част от времето не само когато пътувам, но и вкъщи. Никой не ми пали камината, преди да стана, не ми подстригва бакенбардите, не ми прави красиви захарни фигурки за украса на тортата за рождения ми ден. Малцината ми прислужници…

— Значи все пак имаш? Питах се как стигаш до Боу Стрийт, ако постоянно се налага да си переш дрехите, да си готвиш и евентуално сам да си сглобяваш шкафовете и да си тъчеш килимите.

— Всичко за теб е огромна шега, нали? — изръмжа той.

— О, не — възрази тя и стана сериозна. — Ни най-малко. Кажи наистина, имаш ли прислужници?

— Да. Момиче за общата работа, готвачка и момче за всичко.

— А кочияш?

— Наемам при пътуване. Защо?

— Спомних си, че миналата пролет отведе Гейб и Минерва в Бъртан при баба със собствен екипаж.

Един мускул на брадичката му трепна.

— Имам малка карета. Държа я в конюшня — призна той почти оправдателно. — Принадлежеше на чичо. Но в Лондон пътувам на кон или наемам файтон. Или вървя пеша.

— И аз много обичам да ходя пеша — изчурулика тя.

Той изсумтя.

— Затова ли яхна Лейди Бел да отидеш на половин километър да стреляш?

Той доопакова багажа в дисагите.

Тя свъси вежди.

— Носех си обяд, пушката и чифт пистолети за дуелиране. Как да ги пренеса на ръка?

— Искам да кажа…

— Знам какво имаш предвид: не живееш така добре, както моето семейство. Като стана твоя съпруга, ще се наложи да се откажа от някои удобства. — Предизвикателно посрещна погледа му. — Не ме притеснява.

Ето, изрече го. Нека сега да видим как ще се измъкне той.

— Сега говориш така, но ще те питам какво ще правиш без десетки прислужници на разположение, без френски готвач, който да ти готви и да ти поднася храната в сребърна посуда и във фин порцелан, и без огромна лондонска къща или имение с поне триста шейсет и пет стаи.

— Не отричам, че сега е така — отвърна тя леко раздразнена, — но не значи, че не съм в състояние да се лиша от всичко това.

Взе ризата й от мястото, където очевидно снощи я бе закачил до огнището, пристъпи към Силия и й я подаде.

— Никога няма да се задоволиш с малък брой рокли. Свикнала си на скъпи бижута, коприна, сатен и дантели.

— На портрета в медальона леля ти е с дантели — обърна му внимание тя. — И като гледам шапката й струва почти колкото моята.

— Възможно е, но това е официалният й неделен тоалет. — Посочи шапката на Силия. — Ти излизаш с такава шапка да стреляш! Едва ли би я сложила, ако отиваше в града.

Фактът, че беше прав, не смекчи гнева й.

— Какво целиш с лекцията си, Джаксън? Да не би да си размислил и да не искаш да се ожениш за мен?

— Не! — Яростта, с която произнесе тази единствена дума притъпи малко огорчението й. Той прокара пръсти през косата си и смекчи тона. — Искам, естествено, да се оженя за теб. Но е редно да знаеш какво те очаква.

Тя стана от сламеника, нахлузи си ризата и започна да се облича.

— Забравяш, че когато се венчаем, ще наследя състояние. Да, няма да ни стигне за имение с триста шейсет и пет стаи, но ще живеем относително удобно. А когато станеш главен магистрат…

— Назначението ми въобще не е сигурно. — Очите му притъмняха. — Що се отнася до състоянието ти, аз… Има…

Гласът му заглъхна, когато тя седна на дюшека, обу си чорапа и го закопча с жартиера. Забеляза как очите му се впиха в голата й плът под жартиера. Съвсем съзнателно обу другия си чорап доста по-бавно. Защо да не му напомни как въобще стигнаха до този разговор?

Той задиша учестено и притисна ръце към бедрата си, сякаш едва се въздържаше да не й се нахвърли и да я обсипе с целувки. Сърцето й радостно трепна.

— Да? Какво искаше да кажеш? — подкани го тя. — Нещо за бъдещето ни.

Той вдигна рязко очи и се навъси.

— И то не е сигурно.

— Защо не?

Той започна да се облича с отсечени движения, които издаваха раздразнението му, но и издутината в панталоните му беше издайническа.

— Баба ти може да не одобри женитбата. Има вероятност да те лиши от твоя дял.

— Не говори глупости. Баба никога не би постъпила така. — Сложи си корсета. — Условието й е да се задомя. Тя не се интересува за кого ще се венчая, стига да стане до края на годината.

Той пристъпи зад нея и започна да стяга връзките.

— Но да кажем, в името на спора, че промени решението си. — Гласът му не бе никак ведър. — Ами ако не ме одобри? Възможно е да те лиши от наследство, ако й се противопоставиш. Тогава какво?

Стомахът й се сви. Толкова огромно значение ли имаха за него парите?

— Тогава няма да получа състояние. Но ти казах: това не ме притеснява.

— Да, така обяви — отвърна той напрегнато.

Усети как я побиват студени тръпки. Бързо нахлузи роклята, за да закопчее и нея.

— Не ми вярваш… — въздъхна тя.

Той мълча толкова дълго, че сърцето й се сви.

— По-скоро не вярвам, че разбираш какво значи да се лишиш от много неща.

Извърна се към него. Омръзна й неговата снизходителност и опасения, че ще си вземе разглезена жена, която не е в състояние да оцелее на този свят; напълно приемлив и дружелюбен свят, по нейно мнение.

— Ако не искаш да се ожениш за мен, Джаксън…

— Нищо подобно не съм казал.

— Но определено така звучи. — Обу си ботите и нахлузи шапката върху разпуснатата си коса. — Зазори се. Хайде да вървим.

Той погледна към вратата, забеляза светлината проникваща през пролуките и тихо изруга.

— Да. Най-добре ще е.

Докато тя си слагаше ръкавиците, той изля остатъка от водата в кофата върху огъня, взе си палтото от прозореца и жакета от сламеника и ги облече.

Приближи Силия с пелерината й в ръце, но тя се опита да я грабне от него; той не й позволи. Вместо това я постави на раменете й и я завърза.

Все още гневна заради снизходителния му маниер и намеците за разглезения живот, който води, тя отказваше да го погледне.

Той изруга тихо, хвана я за брадичката и я принуди да го погледне в очите.

— Просто искам да се уверя, че приемаш нещата сериозно. Трябва да знаеш какво те очаква, ако се омъжиш за мен.

Ето го отново: ако се омъжиш за мен.

— Повярвай, започвам да се досещам точно какво ме очаква.

Все същия Горд и Порядъчен Пинтър. Прииска й се с една нощ страстно любене той да заличи факта, че тя е от богато привилегировано семейство.

Очите й се напълниха със сълзи и тя извърна глава; не искаше той да забележи колко е разстроена.

Тръгна към вратата, но той я хвана за рамото и я спря.

— Нека аз изляза пръв. Вероятно към пътя има пътека, използвана от бракониерите, но не сме сигурни дали някой не ни причаква. Налага се да се движим бързо и тихо. Никакви приказки. Стой близко до мен, дръж се за палтото ми и бъди готова да побегнеш, ако кажа. Ясно ли е?

— Да.

Не му беше чак толкова сърдита, че да пренебрегне евентуалната опасност, която ги грози.

Той отвори вратата, но се обърна и я целуна дълго и страстно. Когато се отдръпна, изражението му представляваше смесица от желание и раздразнение.

— Никога няма да допусна някой да те нарани. Знаеш го, нали?

Никой, освен теб всъщност, беше на път да се тросне тя, но вместо това само кимна.

— Вярваш ли ми?

— Разбира се.

Вярваше му, че поне ще се погрижи за нейната безопасност.

Той кимна и тръгна, а тя го следваше по петите. Като опитен служител на Боу Стрийт само след секунди откри пътека, която тя никога нямаше да забележи, и двамата тръгнаха по нея.

Докато го следваше в пълно мълчание, тя си повтаряше разговора им. Нима тя грешеше, като се сърдеше? Та в края на краищата той е практичен мъж. И това трябва да добави към списъка: Практичния, Порядъчния и Гордия Пинтър. Все неща, които тя не беше.

Е, може би имаше малко от гордостта му. Определено се разгневи от намека му, че е дама, неспособна да живее „без захарни фигурки“ за украса на тортите й.

Едва ли щеше да е толкова възмутена, ако бе признал колко много я обича, но подобно нещо липсваше в разговора им.

И ти не му каза, че го обичаш.

Не… не му каза.

Неволно простена тихо. Кога точно разбра, че го обича? Когато й спаси живота? Или отвърна на ласките й и заплаши да убие Нед, а после я нарече Кралица на феите? Или докато я любеше така нежно, че никога няма да забрави усещането?

Имаше ли значение кога стана? Обичаше го. Независимо от гордостта му, въпреки лекциите му и при цялата му решимост да я накара да се чувства безполезен аристократ, тя се бе влюбила в него.

Но след всичките му приказки проклета да е, ако му го каже. Ако иска любовта й, трябва да даде да се разбере, че е така. В момента всичко, което май искаше, беше тялото й; и евентуално брак с нея, макар в момента да не бе сигурна в последното.

От друга страна, снощи й каза, че е неин завинаги. Ако наистина е така — а нямаше основание да се съмнява — заедно щяха да се справят с възникналите препятствия. Това бе почти декларация, нали?

А и нямаха особен избор. Баба й ще ги принуди да се венчаят.

Тази мисъл я разведри. Да, ще се наложи да се оженят. Той просто ще трябва да приеме богатството и социалното й положение и неспособността й да живее без „коприна, сатен и дантели“.

И е възможно сред всичко това и той да намери начин също да я обича.

* * *

За облекчение на Джаксън стигнаха до пътя без инциденти. Явно нападателят на Силия се бе отдалечил, след като те изчезнаха. Но това не означаваше, че са вън от опасност, а само че в момента не са застрашени.

— Всичко е наред — обади се Силия, когато тръгнаха по пътя, — мислиш ли, че може да се върнем и да проверим как е Лейди Бел?

— Неразумно е — отвърна Джаксън. — Онзи, който се опита да те убие, вероятно ще предвиди подобно поведение и ще те причака.

— Не помислих за това. А твоят кон?

Той въздъхна.

— Ако никой не го открадне оттук до Лондон, ще успее да се прибере до Чийпсайд.

— Дано Лейди Бел да е добре — изрази тя надеждата си.

— Щом стигнем до имението, ще изпратим човек да я потърси, обещавам.

Съмняваше се Лейди Бел да е оцеляла, но не го изказа на глас. В момента Силия си имаше достатъчно грижи.

Например суровите му думи в колибата; добре, малко се престара, но искаше тя да встъпи в този брак с отворени очи. Не желае упреци, ако не отговори на очакванията й.

Но думите й се въртяха в съзнанието му. Знам какво имаш предвид: не живееш така добре, както моето семейство. Като стана твоя съпруга, ще се наложи да се откажа от някои удобства. Не ме притеснява.

Сега говореше така, но щеше ли да изпитва същото и по-късно?

Да не би да си размислил и да не искаш де се ожениш за мен?

Тези думи го накараха да трепне. Той не искаше да я остави с подобни опасения.

— Силия — промърмори той, — относно онова, което обсъждахме…

— Изрази се съвсем ясно. Няма какво повече да говорим.

— Напротив. — Хвана облечената й в ръкавица ръка. — Възнамерявам да се оженя за теб. Никога не бих те изоставил след…

— … репутацията ми е съсипана ли? — довърши тя суховато. — Колко мило от твоя страна.

— Не това имах предвид, по дяволите!

— Не е вярно. Ти си почтен мъж, а почтените хора се държат порядъчно, когато съсипят една жена. Независимо дали искат, или не.

Това го изкара извън нерви.

— Слушай, никога не съм казвал, че не искам да се оженя за теб! Определено нико…

Млъкна, защото по пътя се чу шум от конски копита.

— Какво…

— Тихо — прошепна той и постави пръст върху устните й. — Някой идва.

Очите й се разшириха и тя погледна пътя. Двамата затаиха дъх. След малко се появи товарна каруца, теглена от два коня и управлявана от слаб фермер с шапка от боброва кожа върху сивеещата коса и захапал лула между зъбите.

Джаксън я дръпна настрани от пътя и я остави там, за да застане пред идващата каруца и да размаха ръце.

— Стоййй — подвикна мъжът на конете и дръпна юздите. Те спряха, а той се развика: — Луд ли си? Щях да те стъпча!

В този момент зърна Силия и премигна.

— Извинете, мадам. — Докосна периферията на шапката. — Не ви видях.

Джаксън се насили да се усмихне, за да не изплаши непознатия.

— Снощи разбойници ограбиха съпругата ми и мен, сър. Нужна ни е помощта ти.

Фермерът го изгледа подозрително.

— Разбойници? На този път?

Силия застана до Джаксън и го хвана под ръка.

— Простреляха коня ми и избягахме в гората, за да не прострелят и нас. Да сте видели случайно мъртъв кон, докато идвахте насам?

— Не, но когато се разминах с друг каруцар, чух за намерен кон, ранен в плешката. Извикали човек от града да се погрижи за него.

Силия се облегна върху Джаксън.

— Слава Богу…

— Важно е спешно да продължим пътя си — намеси се Джаксън. — Ако ни позволите да се качим при вас, докъдето отивате…

— Тръгнал съм за пазара в Илинг — обясни фермерът. — Каруцата е пълна с ябълки и няма място за хора…

— Ще ти дам десет паунда. — Джаксън извади кесията си и я разтърси; монетите издрънчаха. — Избягахме преди разбойниците да я вземат.

Предложението промени коренно поведението на мъжа.

— Десет паунда ще ви купи място на капрата до мен, да, да — обяви той весело. — Ха, те не само ще ви купят място, но и ще получите по парче от ябълковия пай, който госпожата ми даде. — Вдигна лулата. — Да не говорим, че може да дръпнете и от това, ако искате.

Джаксън се насили да не направи гримаса.

— Благодаря, но местата до теб са достатъчни.

Едва след като седнаха до фермера Джаксън осъзна, че не може да продължи да обсъжда въпроса със Силия пред непознатия, пред когото обяви, че са женени. Налагаше се да изчака да останат насаме.

Така и не останаха насаме обаче. Разбрал, че са тръгнали за Халстед Хол, фермерът настоя да ги откара дотам.

Затова, в късната сутрин, те се появиха на алеята към Халстед Хол в каруца, пълна с ябълки, и фермер, изгарящ от любопитство да види, по неговите думи, „място, което е колкото малък град“.

Още преди да стигнат до къщата, притичаха прислужници. За изненада на Джаксън нямаше следа от братята Шарп.

Посрещнаха ги госпожа Плъмтри и госпожа Мастърс.

— Женени ли сте? — попита госпожа Плъмтри строго, след като Джаксън плати на ококорения фермер и го изпрати по живо, по здраво.

— Още не — отвърна Силия.

Изглеждаше толкова объркана, колкото се чувстваше той.

— Значи избягахте да се венчаете, а после променихте решението си? — предположи госпожа Мастърс.

— Не ми е приставала — обясни Джаксън. — Някой се опита да застреля Силия. Цяла нощ се крихме в гората, за да им избягаме.

— Боже! — възкликна госпожа Мастърс.

Госпожа Плъмтри пое нещата в свои ръце. Бързо ги въведе през портала и прати слугите да доведат лорд Джарет и лорд Габриел, които обикаляли имението и търсели Силия.

— Къде са Оливър и господин Мастърс? — попита Силия сестра си, докато прекосяваха вътрешния двор.

— В Лондон. Опитват се да разберат какво е станало с господин Пинтър — обясни Минерва. — След като ти и аз си поговорихме онази нощ, реших, че вероятно… — погледна Джаксън крадешком — … си му пристанала.

Явно бяха обсъждали сериозни неща. Той бе готов да даде всичко, за да разбере какво са си казали.

В този момент Девънмонт се появи във вътрешния двор.

— Питах се къде са всички. Излязъл си рано да постреляш, така ли Пинтър?

— Да — отвърна вместо него госпожа Плъмтри. — Господин Пинтър е ходил да постреля, а Минерва и Силия отидоха да го извикат за закуска.

— Значи днес главата не те боли толкова? — обърна се Девънмонт към Силия, явно без да подозира нищо.

Какво, по дяволите, ставаше? Нима никой от ухажорите й не бе забелязал отсъствието й?

— Много по-добре съм, благодаря — смотолеви тя.

— Ако сте тръгнали да закусите, идвам и аз — заяви Девънмонт и предложи ръка на Силия.

— Ти върви — намеси се госпожа Плъмтри. — Господин Пинтър и момичетата забелязали нещо подозрително, докато били навън и трябва да поговоря с тях. Ще те последват след малко.

Девънмонт присви очи, но очевидно си даде сметка, че не бива да противоречи на госпожа Плъмтри. Сви рамене и се отправи към салона за закуска.

Останалите се насочиха към кабинета на Стоунвил.

— Какво става, бабо? — обади се Силия. — Защо никой не знае, че ни е нямало?

— Не се ли досещаш, милейди? — подхвърли Джаксън, схванал ситуацията. — Баба ти е успяла да прикрие отсъствието ти. Очевидно е измислила начин опозоряването ти да не излезе наяве.

Силия погледна баба си невярващо.

— Наистина ли го опази в тайна?

Госпожа Плъмтри ги изгледа свирепо и само промърмори:

— Ще го обсъдим на по-уединено място, скъпа.

Джаксън изсумтя. Глупавите му надежди за съвместен живот със Силия започнаха да се топят. Госпожа Плъмтри явно щеше да направи всичко възможно те да не се оженят. Което значеше, че вероятно ще изпълни заплахите си и ще остави Силия без наследство.

Дяволите да я вземат тази жена!

И сега какво? Да съобщи ли, че е отнел невинността на Силия?

Тогава съвсем ще заприлича на вълк в овча кожа, готов да се ожени за Силия на всяка цена. Освен това беше ли необходимо да я засрами публично? Тя едва ли иска семейството й да знае какво са правили двамата, като се има предвид как е скрила опита на Нед да я насили.

Ала Джаксън не възнамеряваше и да я изостави. Няма да постъпи като баща си и да не поеме отговорност за действията си.

Ако историята за баща му, на която цял живот бе вярвал, е вярна, помисли си той, спомняйки си думите на Силия…

Не, тя грешеше. Нямаше начин да прилича на чичо си. Никой никога не бе загатвал подобно нещо. Баща му беше проклет благородник, опозорил майка му. И Джаксън нямаше да постъпи като него и да откаже да се ожени за Силия.

Ами ако Силия цели точно това — свободата да се омъжи за когото иска?

Гърлото му се сви. Сега, когато й бе спестен позора, навярно точно това искаше.

Дори да не мисли така, май ще е най-добре. Херцогът ще се ожени за нея при всяко положение; той търси само жена, която да не възразява срещу лудостта в семейството му. И макар тя да твърди, че не се интересува от парите, откъде би могла да знае какво е да си лишен от състоянието си? Тя не познаваше друг живот, за да сравнява. Какво право има той да очаква тя да се откаже от всичко заради него?

Влязоха в хубавия просторен кабинет на милорда с картини от Рембранд, кристални декантери и махагонови мебели. Обзе го пълно отчаяние. Тук й беше мястото, а не в малка къща в Чийпсайд, независимо колко весела и приятна му изглеждаше на него.

— А сега, господин Пинтър — подхвана госпожа Плъмтри, — започни от самото начало и ни кажи всичко. Защото, ако не си искал да избягаш с внучката ми, как се е стигнало дотам да стрелят по вас?

Към следващата част или към съдържанието

Сабрина Джефрис Една дама никога не се предава (21)

Метаданни

Данни

Една дама никога не се предава

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава двадесета

Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (21)