Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (9)

Глава 8

От просеката излязоха на място, каквото Пандора беше виждала единствено на картички или гравюри… широка ивица от бял пясък, която се простираше до разпенения океан, и несравнимо синьо небе. Плажът беше ограден от дюни, обрасли с буйна трева и цъфтящи растения с остри листа. На запад пясъкът преминаваше в чакъл, преди да се стигне до варовиковите скали, които граничеха с носа. Въздухът бе изпълнен с ритмичния грохот на вълни и тихото шумолене на водата, която се разливаше по пясъка. Три чайки кълвяха някаква храна и се караха с пискливи, остри крясъци.

Тук не приличаше на Хемпшър или Лондон. Изобщо не приличаше на Англия.

Фийби и двете момчета стояха малко по-нататък на брега, заети с разпъването на хвърчило. Серафина, която беше нагазила до глезените във водата, забеляза Пандора и Гейбриъл, и зашляпа към тях. Беше си свалила чорапите и обувките, и панталоните на банския й костюм бяха мокри от коленете надолу. Червеникаворусата й коса висеше на рамото, сплетена в хлабава плитка.

— Харесва ли ви заливът? — попита Серафина, като показа с жест околностите.

Пандора кимна и замаяният й поглед се плъзна наоколо.

— Ще ви покажа къде да си оставите халата. — Серафина я поведе към машината за къпане, която беше оставена до една дюна. Тя представляваше малка кабинка, монтирана върху колелца, със стълбичка, която водеше до врата. Подвижната стълба беше прикрепена отвън на стената.

— Виждала съм такива на снимки — каза Пандора, като огледа неуверено приспособлението, — но никога не съм влизала вътре.

— Никога не я използваме, освен ако нямаме някой гост, който настоява да я има на плажа. Тогава впрягаме кон, който я издърпва в океана така, че водата да стига до кръста, и дамата излиза от другата страна, така че никой да не я види. Голямо трополене е и е доста глупава идея, тъй като банският костюм покрива точно толкова плът, колкото и обикновената дреха. — Серафина отвори вратата на машината за къпане. — Можете да оставите нещата си вътре.

Пандора влезе в машината за къпане, която беше оборудвана в рафтчета и поредица от закачалки, и свали халата си, чорапите и платнените чехли. Когато излезе отново навън, облечена само в банския си костюм с късата му пола и панталона, с голи глезени и крака, тя се изчерви толкова силно, сякаш беше гола. За нейно облекчение Гейбриъл беше отишъл да помага с хвърчилото и стоеше доста надалеч заедно с двете момчета.

Серафина се усмихна и размаха малката тенекиена кофичка.

— Да отидем за миди.

Докато вървяха към океана, Пандора се изуми от усещането на затопления от слънцето пясък, който хлътваше под петите й и се промъкваше между пръстите на краката й. По-близо до водата пясъкът стана по-твърд и влажен. Тя се спря, за да погледне назад към следите от стъпките си. Опита няколко скока на един крак и отново се обърна, за да види следите.

Скоро Джъстин дотича при тях, понесъл нещо в шепите си, а Аякс го следваше в тръс по петите.

— Пандора, дай ръка!

— Какво е това?

— Рак-отшелник.

Тя предпазливо протегна ръка и момчето изсипа нещо кръгло върху дланта й, раковина, не по-голяма от върха на палеца й. От нея бавно се показаха чифт миниатюрни щипци, последвани от тънички антенки и черни топчести очи.

Пандора огледа внимателно миниатюрното същество, преди да го върне обрано на Джъстин.

— Има ли много от тях във водата? — попита тя. Макар че ракът отшелник беше очарователен, тя нямаше никакво желание да нагазва в цяло стадо от тях.

Една сянка падна върху нейната и пред очите й се появиха чифт голи мъжки нозе.

— Не — разнесе се успокояващият глас на Гейбриъл, — те живеят под скалите и в чакъла от другата страна на залива.

— Мама каза, че после трябва да го върна там — каза Джъстин. — Но първо ще му построя пясъчен замък.

— Аз ще ти помогна! — възкликна Серафина и коленичи, за да напълни кофичката с мокър пясък. — Донеси още кофички и лопатки от машината за къпане. Пандора, ще се присъедините ли към нас?

— Да, но… — Пандора погледна към вълните, които се разбиваха разпенени в брега. — Първо бих искала да разгледам наоколо, ако може.

— Разбира се. — Серафина използваше и двете си ръце, за да загребва пясък и да го сипва в кофичката. — Определено не трябва да искате моето съгласие.

Пандора се чувстваше едновременно развеселена и разочарована.

— След като изкарах цяла година обучение при лейди Бъруик, имам чувството, че трябва да поискам разрешение от някого. — Тя погледна към Фийби, която се намираше поне на десетина крачки от нея и гледаше към океана. Очевидно изобщо не се интересуваше какво прави Пандора.

Гейбриъл проследи погледа й.

— Имате разрешението на Фийби — рече сухо той. — Нека се разходя с вас.

Все още изпълнена със срам заради скорошното им приключение, Пандора тръгна заедно с него по хладния, стегнат пясък. Всичките й сетива бяха изпълнени с потопа от гледки, звуци и усещания. Всяко вдишване изпълваше дробовете й с бликащ от енергия, жив въздух и оставяше на устните й солен вкус.

Нататък океанът бе набразден от още по-високи вълни, поръбени с бяла пяна. Пандора се спря, за да се взре в обширната синя безкрайност и се опита да си представи какво ли се скрие в загадъчните й дълбини — потънали кораби, китове и екзотични същества — и тялото й потрепери от удоволствие. Наведе се да вдигне една малка, полузаровена в пясъка раковинка, и потърка с палец грубата й раирана повърхност.

— Какво е това? — попита тя, като я показа на Гейбриъл.

— Морски охлюв.

След това откри друга, кръгла и назъбена.

— А това? Стрида ли е?

— Мида. Различават се по начина, по който са свързани черупките. На стридата имат триъгълна форма от всяка страна.

Пандора продължи да събира всякакви черупки и ги даваше на Гейбриъл, който ги прибираше в джобовете на панталоните си. Тя забеляза, че е навил крачолите до средата на прасците си, по които проблясваха жълтеникавокафяви косъмчета.

— Имате ли бански костюм? — попита го срамежливо тя.

— Да, но не е за смесена компания. — Въпросителният й поглед го накара да обясни: — Мъжкият бански костюм не е като онези, които носят Айво и Джъстин. Той се състои от памучни гащета, които се завързват на кръста с връвчица. Когато се намокрят, не оставят нищо на въображението, все едно мъжът е гол. Повечето от нас в имението дори не си правим труда да ги обличаме, когато ходим да плуваме.

— Голи ли плувате? — попита Пандора, толкова смутена, че изпусна раковината от омекналите си пръсти.

Гейбриъл се наведе да я вдигне.

— Не и в присъствието на дами, разбира се. — Той се усмихна при вида на пламналото й лице. — Обикновено ходя сутрин.

— Водата сигурно е леденостудена.

— Така е. Но плуването в студения океан си има своите ползи. Освен всичко останало, стимулира кръвообращението.

Мисълта как той плува гол-голеничък определено се беше отразила на нейното кръвообращение. Пандора отиде до ръба на водата, където пясъкът изглеждаше лъскав. Беше твърде мокро, за да остави отпечатъци: щом направеше една стъпка, вдлъбнатината веднага се запълваше. Една вълна се приближи и постепенно се смали, докато приближаваше пръстите й. Пандора се сепна от хапещия студ, но смело пристъпи напред. Следващата заля глезените й и почти стигна до коленете. Тя тихо изписка и усещането я накара да се засмее изненадано.

След това водата се отдръпна назад, отнасяйки пясъка със себе си, и Пандора имаше усещането, че се плъзга, макар да стоеше неподвижно. В същото време пясъкът се измъкваше изпод краката й, сякаш някой издърпваше килима, върху който беше стъпила.

Земята внезапно хлътна и тя залитна, изгубила равновесие.

Две силни ръце я хванаха изотзад. Пандора примигна и се озова притисната към силните, топли гърди на Гейбриъл. Чу тихия му баритон, когато заговори до увреденото й ухо, а звукът на прибоя заглушаваше думите му.

— К-какво? — попита тя, като обърна главата си на другата страна.

— Казах, че ви хванах — промърмори Гейбриъл в другото й ухо. Докосването на устните му по деликатните очертания накара тялото й да настръхне. — Трябваше да ви предупредя. Когато вълните се отдръпват, може да изпитате усещането, че се движите, макар да стоите на едно място.

Разля се нова вълна. Пандора се напрегна и се притисна по-силно към него, а тихият му смях я раздразни.

— Няма да ви оставя да паднете. — Ръцете му я обгърнаха здраво. — Просто се отпуснете.

Той я подхвана здраво, когато вълната се разби и се разпени около краката й, подмятайки пясък и черупки. Водата се отдръпна и Пандора се накани да се изтегли назад. Но се чувстваше толкова добре, облегната на твърдите гърди на Гейбриъл, че се поколеба. В този миг връхлетя нова вълна. Пандора се вкопчи здраво в ръката му, която успокояваща я прегръщаше през кръста. Водата се надигаше и разбиваше със звуците на чупещо се стъкло, последвани от свистене. Отново и отново, в хипнотизиращ ритъм. Постепенно дишането й се успокои, стана дълбоко и равно.

Всичко започна да й изглежда като сън. Светът се концентрира в студ, горещина, слънце, пясък, мирис на солена вода и минерали. Тялото на Гейбриъл беше планина от мускули, движеше се едва доловимо, когато той търсеше баланс, докато я поддържаше. В главата й пробягваха откъслечни мисли, както винаги ставаше рано сутрин, на границата между съня и будното състояние. Вятърът донесе звуците на детски смях, кучешки лай, гласовете на Фийби и Серафина, но те нямаха нищо общо с онова, което й се случваше.

Пандора напълно изгуби контрол над тялото си и остави главата си да се отпусне на рамото на Гейбриъл.

— Какво лепило използва Айво? — попита лениво тя.

— Лепило? — повтори той след миг и устните му леко докоснаха слепоочието й.

— За хвърчилата си.

— Аха. — Той замълча, докато вълната не се оттегли. — Мисля, че е дърводелско лепило.

— Не е достатъчно силно — каза замислено Пандора. — Трябва да използва хромово лепило.

— И откъде да го намери? — Едната му ръка я галеше нежно.

— В дрогерията могат да му го направят. Една част хромна киселина и пет части желатин.

Гласът му прозвуча развеселено:

— Умът ви спира ли някога да работи, скъпа?

— Не, дори когато спя — отвърна тя.

Габриел я подхвана по-здраво заради новата прииждаща вълна.

— Откъде знаете толкова много за лепилата?

Приятният транс започна да отминава, докато Пандора обмисляше какво да му отговори.

Продължителното й колебание накара Гейбриъл на наклони глава и да я погледне с любопитство отстрани.

— Доколкото разбирам, въпросът за лепилата е доста сложен.

Все някога ще трябва да му кажа, помисли си Пандора. Защо пък да не е сега.

Тя си пое дълбоко дъх и избъбри:

— Проектирам и конструирам настолни игри. Проучила съм всяко възможно лепило, което е необходимо за производството им. Не само за кутиите, а и най-добрия начин за залепянето на литографиите към дъските и капаците. Имам регистриран патент за първата игра и скоро възнамерявам да кандидатствам за още две.

Габриел успя да преглътне информацията за удивително кратко време.

— Мислила ли сте да продадете патента на издател?

— Не, искам да правя игрите в моя собствена фабрика. Имам производствен план. Първата ще излезе за Коледа. Моят зет, господин Уинтърборн, ми помогна да напиша бизнес план. Пазарът за настолни игри е сравнително млад и той смята, че компанията ми ще преуспее.

— Сигурен съм в това. Но млада жена с вашето положение не е нужно да си изкарва сама прехраната.

— Трябва, ако искам да се самоиздържам.

— Сигурността на брака определено е за предпочитане пред това да се занимавате с бизнес.

Пандора се обърна с лице към него.

— Не и ако „сигурност“ означава да ме притежават. В моя случай имам свободата да работя и да задържа печалбата си. Но ако се омъжа за вас, всичко, което притежавам, включително компанията ми, веднага става ваше. Ще имате пълна власт над мен. Всеки шилинг, който спечеля, автоматично отива при вас — няма дори да мине през ръцете ми. Никога няма да мога да подпиша договор, или да наемам работници, или да купувам недвижима собственост. В очите на закона съпругът и съпругата са едно, и това едно е съпругът. Не мога да понеса тази мисъл. Затова не искам да се омъжвам.

Кратката й реч го изуми. Това бяха най-престъпните думи, които Гейбриъл беше чувал от жена. Донякъде го шокираха повече дори от най-нецензурните думи и действия на любовницата му.

Какво, за Бога, си беше мислило семейството на Пандора, когато е окуражавало амбициите й? Като се имаше предвид, че почти не се чуваше за някоя вдовица от средната класа да ръководи бизнеса, останал от покойния й съпруг, или за шапкарка или шивачка, която имаше свой собствен малък магазин. Но това беше абсолютно немислимо за дъщеря на благородник.

Една висока вълна блъсна Пандора отзад и я тласна към него. Гейбриъл я подхвана, ръцете му се вкопчиха в кръста й. Когато водата се оттегли, той притисна длан към гърба й и я поведе към брега, където седяха сестрите му.

— Съпругата заменя независимостта си за защитата и издръжката от съпруга си — каза той, а умът му гъмжеше от въпроси и аргументи. — Това е брачна сделка.

— Мисля, че ще бъде неразумно — не, глупаво — от моя страна да се съглася на сделка, от която ще загубя повече.

— Как така ще загубите? В дългите работни часове и безкрайни притеснения за печалбите и разходите няма почти никаква свобода. Като моя съпруга ще живеете в сигурност и удобства. Ще ви отделя цяло състояние, което ще можете да харчите както пожелаете. Ще имате собствена карета и кочияш, и къща, пълна със слуги, които ще изпълняват всичките ви прищевки. Позицията ви в обществото ще предизвиква завистта на всяка жена. Не забравяйте за това, когато обмисляте техническите подробности.

— Ако на карта са заложени законовите ви права — отвърна Пандора, — не можете да ги наречете просто технически подробности.

— Но вие сте жена.

— И затова съм по-нисша?

— Не — отвърна бързо Гейбриъл. Той беше възпитан да уважава интелигентността на жените в едно домакинство, където авторитетът на майката не беше по-малък от този на бащата. — Всеки мъж, който е избрал да смята, че женските умове са по-нисши, ги подценява на свой риск. Но природата е наложила определени роли в семейството, като е направила така, че съпругата ражда децата. В светлината на това никой мъж няма правото да налага диктатура в брака си.

— Но го прави. Според закона един съпруг може да се държи както си иска.

— Всеки свестен мъж се държи със съпругата си като с партньор, какъвто е случаят със собствените ми родители.

— Не се и съмнявам — отвърна Пандора. — Но това е духът на техния брак, а не законова реалност. Ако баща ви реши да се държи с майка ви не както трябва, никой не може да го спре.

Той почувства как едно мъничко мускулче на челюстта му потрепва неудържимо.

— Аз ще го спра, по дяволите.

— Но защо нейното добруване трябва да зависи от неговата или вашата милост? Защо не може тя да има правото да решава как да се отнасят с нея?

Гейбръл искаше да оспори позицията на Пандора и да докаже непрактичността на твърдението й. На върха на езика му бе и въпросът защо милиони други жени доброволно приемаха брачния съюз, който тя намираше за толкова противен.

Но не можеше. Колкото и да не му се искаше да го признава… логиката й бе неоспорима.

— Не сте… съвсем неправа — принуди се да каже той, като едва не се задави с думите. — Но въпреки закона всичко се свежда до доверието.

— Но вие твърдите, че трябва да се доверя на мъж с доживотната власт да взема всички мои решения по начина, по който на мен ми се иска, докато аз предпочитам сама да си ги вземам. Защо да го правя? — попита Пандора с нотка на искрено изумление.

— Защото бракът е много повече от законово споразумение. В него става дума за дружба, сигурност, желание, любов. Нима тези неща не означават нищо за вас?

— Означават — отвърна Пандора, като сведе поглед към земята. — Затова никога не бих могла да ги изпитвам към някой мъж, ако съм негова собственост.

Ех, дявол да го вземе.

Възраженията й срещу брака стигаха по-дълбоко, отколкото можеше да си представи. Беше предположил, че тя е просто свободомислеща жена. Всъщност беше една проклета бунтовничка.

Двамата почти бяха стигнали до сестрите му, които седяха заедно, докато Айво и Джъстин бяха отишли да напълнят кофичките си с още мокър пясък.

— За какво разговаряхте? — обърна се Серафина към Гейбриъл.

— За нещо лично — отвърна кратко той.

Фийби се наведе към Серафина и рече тихо:

— Мисля, че брат ни може би е преживял момент на просветление.

— Нима? — Серафина огледа Гейбриъл така, сякаш той представляваше особено интригуващо диво същество, което се опитва да се измъкне от черупката си.

Гейбриъл ги изгледа язвително, преди отново да погледне към Пандора. Подхвана я леко за лакътя и я отведе настрани, за да й каже няколко последни думи.

— Ще проверя какви възможности дава законът — промърмори той. — Може да има някоя пролука, която позволява на омъжена жена да се занимава със собствен бизнес, без да съществува опасност да бъде контролирана от съпруга си.

За негово раздразнение Пандора като че ли изобщо не се впечатли, нито оцени мащабността на отстъпката му.

— Няма — рече тя с равен глас. — Но и да имаше, пак няма да ми е толкова добре, колкото ако изобщо не се омъжа.

 

 

През следващия един час темата за бизнеса с настолни игри на Пандора беше изоставена напълно и групата се зае с изграждането на пясъчния замък. От време на време спираха, за да пият жадно от каните със студена вода и лимонада, които им изпращаха от къщата. Пандора се хвърли в проекта с ентусиазъм, съветваше се с Джъстин, който беше решил, че замъкът трябва да има защитен ров, квадратни кули по ъглите, предна порта с вдигащ се мост и бойници, от които жителите му да могат да изливат вряла вода или разтопен катран върху нападащия враг.

Гейбриъл, който получи задачата да изкопае рова, често хвърляше погледи към Пандора, която притежаваше енергията на десетима души. Лицето й сияеше под омачканата сламена шапка, която беше успяла да измъкне от Аякс. Беше потна и покрита с пясък, няколко измъкнати кичура коса се спускаха по врата и гърба й. Тази жена с радикални идеи и амбиции играеше с естествената лекота на дете. Беше красива. Сложна. Дразнеща. Никога не беше срещал жена, която да е толкова решителна и непоколебима.

И какво щеше да прави с нея, по дяволите?

— Искам да украся замъка с миди и водорасли — каза Серафина.

— Така ще прилича на момичешки замък — възрази Джъстин.

— Твоят рак отшелник може и да е момиче — отбеляза тя.

Джъстин определено беше ужасен от тази мисъл.

— Не е! Не е момиче!

Забелязвайки нарастващия гняв на малкия си братовчед, Айво бързо се намеси:

— Този рак определено е мъжки, сестричке.

— Откъде знаеш? — попита Серафина.

— Защото… ами, той… — Айво млъкна и усилено се замисли за обяснение.

— Защото — обади се Пандора, снижавайки поверително глас, — докато планирахме разположението на замъка, той дискретно ме попита дали няма да включим и стая за пушене. Малко се стреснах, защото мислех, че е твърде млад, за да е развил такъв порок, но това определено не оставя никакво съмнение за пола му.

Джъстин я погледна възторжено.

— Какво друго каза? — попита той. — Как е името му? Харесва ли му замъкът? Ами ровът?

Пандора се впусна в подробно обяснение на разговора си с рака-отшелник, като съобщи, че името му е Шели, на името на поета, чиито творби обожава. Пътувал е много, летял е до далечни земи, вкопчен в розовия крак на една чайка, която не обичала ракообразни, а предпочитала лешници и трохи. Един ден чайката, в която се била вселила душата на актьор от елизабетинската епоха, завела Шели да гледа „Хамлет“ в театъра на Дръри Лейн. По време на представлението те кацнали на сцената и през цялото второ действие играли ролята на гаргойл на крепостната стена. На Шели му харесало, но нямал никакво желание за театрална кариера, защото горещите сценични лампи едва не го сварили.

Гейбриъл спря да копае и се заслуша, понесен от чудесното и странно въображение на Пандора. Тя бе успяла да сътвори от нищото един фантастичен свят с животни, които могат да говорят, свят в който всичко е възможно. Докато я гледаше, той бе очарован от тази покрита с пясък, разрошена, разказваща приказки русалка, която изглеждаше готова да му принадлежи и същевременно не искаше да има нищо общо с него. Сърцето му биеше със странен ритъм, сякаш се опитваше да се нагоди към чисто нов метроном.

Какво се случваше с него?

Правилата на логиката, според които винаги бе живял, някак се бяха променили и сега единственото възможно решение беше да се ожени за лейди Пандора Рейвънел. Не беше подготвен за това момиче, за това чувство, за тази вбесяваща несигурност, че може да не се събере с единствения човек, с който абсолютно задължително трябва да бъде.

Но как, по дяволите, да направи така, че бракът да изглежда приемлив за нея? Нямаше никакво желание да я кара да го приеме насила, а и се съмняваше, че това изобщо е възможно. Нито искаше да й отнема правото на избор. Искаше той да бъде нейният избор.

По дяволите, времето не беше достатъчно. Ако, когато тя се върнеше в Лондон, двамата вече не бяха сгодени, скандалът щеше да изригне с пълна сила и Рейвънелови щяха да бъдат принудени да действат решително. Пандора сигурно щеше да напусне Англия и да се засели на място, където ще може да произвежда игрите си. Гейбриъл нямаше никакво желание да я гони из целия континент, а може би дори до Америка. Не, трябваше да я убеди да се омъжи за него още сега.

Но какво би могъл да й предложи, което да означава за нея повече от свободата й?

Когато Пандора завърши историята си, замъкът беше готов. Джъстин погледна възхитено мъничкия рак. Поиска да чуе още от приключенията на Шели с чайката, и Пандора се засмя.

— Ще ти разкажа друга история — рече тя, — докато го носим обратно при скалите, където го намери. Сигурна съм, че семейството му вече му липсва. — Двамата се изправиха и Джъстин предпазливо вдигна рачето от кулата, където го беше поставил. Докато вървяха към водата, Аякс напусна сенчестото място до машината за къпане и затопурка подир тях.

Когато се отдалечиха достатъчно, Айво обяви:

— Харесва ми.

Серафина погледна по-малкия си брат и се ухили.

— Миналата седмица каза, че си приключил с момичетата.

— Пандора е различно момиче. Не като онези, които се страхуват да пипат жаби и винаги говорят за косата си.

Гейбриъл слушаше с едно ухо разговора им и не отместваше поглед от отдалечаващата се фигура на Пандора. Тя отиде до ръба на водата, където пясъкът беше лъскав, и се наведе да вдигне една мидена черупка. Съзря друга наблизо, взе и нея, после още една. Щеше да продължи да ги събира, ако Джъстин не я беше хванал за ръката и не я беше задърпал след себе си.

Мили Боже, тя наистина ходеше в кръг. Гърдите на Гейбриъл бяха пронизани от нежен копнеж.

Искаше му се всичките й кръгове да я водят при него.

— Скоро трябва да тръгваме — каза Фийби, — ако искаме да сме измити и облечени за вечеря.

Серафина се изправи и погледна намръщено опесъчените си ръце.

— Цялата съм в пясък. Отивам да измия каквото мога във водата.

— Аз ще събера хвърчилата и кофичките — каза Айво.

Фийби изчака, докато се отдалечат, преди да заговори.

— Чух част от разговора ти с Пандора — рече тя. — Вятърът донесе гласовете ви.

Гейбриъл замислено протегна ръка и подръпна периферията на шапката й.

— И какво смяташ, червеношийке? — Това беше галено име, което използваха само той и баща им.

Фийби се намръщи замислено и приглади с длан стените на пясъчния замък.

— Мисля, че ако искаш спокоен брак и подредено домакинство, трябваше да предложиш на която и да е от породистите глупачки, които от години се въртят около теб. Айво е прав: Пандора е различно момиче. Странно и чудесно. Не се осмелявам да предсказвам… — Тя млъкна, когато го видя да гледа отдалечаващата се фигура на Пандора. — Глупчо, дори не ме слушаш. Вече си решил да се ожениш за нея и да пратиш по дяволите всички последствия.

— Дори не беше решение — отвърна Гейбриъл. — Не мога да се сетя за нито една добра причина да я желая толкова силно.

Фийби се усмихна, загледана във водата.

— Някога споделяла ли съм какво ми каза Хенри, когато ми предложи, макар да знаеше колко малко време ни остава заедно? „Бракът е твърде важен въпрос, за да се решава с разум“. И беше прав, разбира се.

Гейбриъл загреба шепа топъл, сух пясък и го остави да изтече между пръстите си.

— Рейвънелови по-скоро ще предпочетат скандала, вместо да я принудят да се омъжи. И, както сигурно си чула, тя е против самата брачна институция.

— Как някой би могъл да ти устои? — попита Фийби полуподигравателно, полуискрено.

Той я изгледа мрачно.

— Очевидно тя няма проблем. Титлата, богатството, имението, социалното положение… за нея всички те са за отвличане на вниманието. Някак трябва да успея да я убедя да се омъжи за мен въпреки всички тези неща. — После добави с болезнена откровеност: — И проклет да съм, ако знам кой съм всъщност без тях.

— О, Господи… — рече нежно Фийби. — Ти си братът, който научи Рафаел да плава с лодка и показа на Джъстин как да си връзва обувките. Ти си мъжът, който носеше Хенри долу до потока с пъстърва, когато той пожела да лови риба за последен път. — Тя звучно преглътна и въздъхна. Заби пети в пясъка и протегна краката си, издълбавайки две каналчета. — Да ти кажа ли какъв ти е проблемът?

— Това въпрос ли е?

— Проблемът ти — продължи сестра му, — е, че си твърде добър в поддържането на тази фасада на божествено съвършенство. Никога не ти е харесвало останалите да виждат, че си един простосмъртен. Но няма да успееш да спечелиш това момиче по този начин. — Тя започна да изтупва пясъка от ръцете си. — Покажи й някои от слабостите си, скъпи. Те ще я накарат да те хареса повече.