Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (15)

Глава 14

— Болна ли сте, милейди? — попита Айда на следващата сутрин, като застана до леглото на Пандора.

Почувствала как съзнанието й, ритащо и крещящо, бива издърпано от дълбините на удобната забрава, Пандора погледна камериерката си с присвити очи.

— Лежа си в леглото в тъмната стая — рече навъсено тя, — положила глава на възглавницата и със затворени очи. Хората обикновено правят това, когато спят.

— По това време всяка сутрин обикновено вече подскачате из стаята и цвърчите като щурец в кокошарник.

Пандора се извърна с лице към нея.

— Нощес не спах добре.

— Всички вече са будни. Ако не успея да ви приведа в ред за следващия половин час, ще изпуснете закуската.

— Не ме интересува. Кажи на когото там е необходимо, че си почивам.

— Ами прислугата? Нали ще искат да дойдат да почистят.

— Стаята вече е чиста.

— Определено не е. Килимът трябва да бъде изметен… Защо халатът ви е хвърлен върху леглото, вместо да виси на закачалка в гардероба?

Пандора се сви под завивките и силно се изчерви. Спомни си как Гейбриъл я беше донесъл в стаята и я беше положил в леглото. Беше толкова тъмно, че тя не можеше да различи нищо, но той имаше изключително добро нощно зрение.

— Ръцете отвън или отдолу? — беше я попита той, като сръчно оправяше завивките.

— Отвън. — Пандора беше едновременно объркана и развеселена. — Не знаех, че едно от уменията ви в спалнята е да завивате хората добре.

— Засега само много малки хора. Джъстин непрекъснато ми прави забележка, че не подпъхвам добре завивките. — Дюшекът хлътна под тежестта на Гейбриъл, който прехвърли ръката си през нея и се наведе напред. Когато устните му докоснаха челото й, Пандора го прегърна през врата и потърси устните му. Той се възпротиви за миг и тихият му смях погали бузата й. — Получихте достатъчно целувки за тази вечер.

— Още една — настоя тя.

Той се подчини и Пандора нямаше представа колко дълго е продължила целувката. Накрая я бе оставил и изчезнал като котка в тъмнината.

Пандора се отърси от приятния спомен, щом чу потракването на капака на кутията, в която държеше чехлите си.

— Тук е само единият чехъл — чу тя подозрителния глас на Айда. — Къде е другият?

— Не знам.

— Защо сте ставали от леглото?

— Търсех си книга, защото не можех да заспя — отвърна раздразнено Пандора. Ами ако Гейбриъл беше забравил да прибере другия чехъл от коридора? Ами падналата свещ? Ако някой от прислугата намереше предметите…

— Сигурно е някъде тук — каза раздразнено Айда и коленичи да погледне под леглото. — Как може толкова лесно да си губите нещата? Ръкавици, кърпички, фуркети…

— Приказките ти ме разсънват много бързо — каза Пандора. — Мислех си, че ще се радваш, ако спя по-дълго от обичайното.

— Щях — отвърна Айда, — но имам и други неща за вършене, освен да ви чакам цяла сутрин, лейди Ленивка. — Тя се изправи с пъшкане, излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Пандора разпухка възглавницата си и отпусна глава върху нея.

— Някой ден ще наема мила камериерка — изръмжа тя. — Която не ме нарича с разни имена и не ми изнася лекции сутрин. — Обърна се на другата страна в опит да си намери по-удобна поза. Безполезно. Беше се разбудила напълно.

Имаше ли смисъл да звъни на Айда и да се опита да се облече за закуска? Не, не й се бързаше. Всъщност не знаеше какво й се прави. В гърдите й бушуваше странна смесица от емоции… нервност, вълнение, меланхолия, копнеж, страх. Утре щеше да е последният й пълен ден в Херънс Пойнт. Страхуваше се, че трябва да си тръгва. Особено много се страхуваше от нещата, които трябваше да се изрекат.

Някой почука тихо по вратата. Сърцето й подскочи, докато се питаше дали не е Гейбриъл, който носи изгубения чехъл.

— Да? — извика тя с приглушен глас.

В стаята се вмъкна Катлийн, чиято червена коса сияеше дори в сумрака.

— Извинявай, че те притеснявам, скъпа — каза тихо тя и се приближи до леглото, — но исках да попитам как се чувстваш. Да не си болна?

— Не, но мозъкът ми е изморен. — Пандора се извъртя към ръба на дюшека, когато почувства как ръката на Катлийн поглажда косата й и се спира за миг върху челото й. От момента, в който Катлийн беше пристигнала в имението, тя се бе превърнала в най-близкото до майка същество, което Пандора бе познавала някога, въпреки че все още беше съвсем млада.

— Имаш да обмисляш много неща — промърмори Катлийн със съчувствен тон.

— Каквото и решение да взема, ще имам чувството, че правя грешка. — Гърлото на Пандора се сви. — Иска ми се лорд Сейнт Винсънт да беше покрит с брадавици стар бърборко. Тогава всичко щеше да е много лесно. Вместо това той е отвратително привлекателен и очарователен. Сякаш нарочно се опитва да направи живота ми колкото се може по-труден. Затова никога няма да разбера защо хората смятат дявола за ужасен звяр с рога, нокти и раздвоена опашка. Никой не би се изкушил от това.

— Твърдиш, че лорд Сейнт Винсънт е предрешен дявол? — попита Катлийн с развеселена нотка в гласа.

— Като нищо — рече навъсено Пандора. — Той кара всичко да изглежда толкова объркващо. Аз съм като някой щиглец, който си мисли: „О, този малък кафез с толкова красив със своите златни решетки и уютна, облечена в кадифе пръчка за кацане, и чинийката, пълна със семена — може би си заслужава да позволя да ми подрежат крилцата заради тях“. И после, когато резето на вратичката щракне, вече е твърде късно.

Катлийн я потупа успокояващо с ръка.

— Ничии крила няма да бъдат подрязани. Ще те подкрепя каквото и да решиш.

Странно, но успокояващите думи по-скоро подплашиха Пандора.

— Ако не се омъжа за него, семейството ни ще бъде ли съсипано? Ами Касандра?

— Не. Известно време ще бъдем тема за клюки, но с времето споменът ще избледнее и накрая всяко петно върху репутацията ни ще ни прави единствено по-интересна компания за вечеря. И ти обещавам, че ще намерим идеалния мил съпруг за Касандра. — Катлийн се поколеба. — Но ако в бъдеще поискаш да се омъжиш, този скандал може да представлява проблем за някои мъже. Не за всички, но за доста.

— Няма да се омъжа, докато жените не получат право да гласуват и да правят справедливи закони. Което означава никога. — Пандора зарови лице във възглавницата. — Дори кралицата се противопоставя на суфражетките — додаде тя със сподавен глас.

Почувства нежната ръка на Катлийн върху главата си.

— За да се промени начинът на мислене на хората, е нужно време и търпение. Не забравяй, че много мъже говорят в защита на равенството на жените, сред тях дори господин Дизраели.

Пандора се обърна по гръб и я погледна.

— Значи ми се иска да говорят по-силно.

— Човек трябва да говори на останалите така, че да могат да го чуят. — Катлийн я погледна замислено. — Но все пак законът няма да се промени през следващите два дни, а ти трябва да вземеш решение. Абсолютно ли си сигурна, че лорд Сейнт Винсънт няма да подкрепи компанията ти за настолни игри?

— О, ще я подкрепи, така, както мъжът подкрепя хобито на съпругата си. Но тя винаги ще бъде на второ място. Няма да е удобно да имаш съпруга, която ходи във фабриката си, вместо да планира партита. Боя се, че ако се омъжа за него, ще се наложи да правя компромис след компромис, и всичките ми мечти постепенно ще избледнеят, докато съм заета да гледам на другата страна.

— Разбирам.

— Наистина ли? — попита искрено Пандора. — Но твоят избор ще бъде различен, нали?

— С теб имаме различни страхове и различни нужди.

— Катлийн… Защо се омъжи за братовчеда Девън, след като Тео се отнасяше толкова зле с теб? Не те ли беше страх?

— Да, ужасно ме беше страх.

— Тогава защо го направи?

— Обичам го прекалено силно, за да живея без него. И осъзнах, че не трябва да позволявам на страха да взема решения вместо мен.

Пандора извърна глава настрани и меланхолията я покри като сянка.

Катлийн приглади една гънка на покривката.

— Двете с херцогинята ще заведем момичетата на разходка по крайбрежната алея в града. Смятаме да посетим няколко магазина и да си вземем плодов сладолед. Искаш ли да дойдеш? Ще те изчакаме, докато се приготвиш.

Пандора леко въздъхна и придърпа мекия ленен чаршаф над главата си.

— Не, не искам да се преструвам на весела, когато се чувствам толкова смахмузнително.

Катлийн дръпна чаршафа надолу и се усмихна.

— Както искаш. Всички се пръснаха в различни посоки и къщата е спокойна. Девън отиде на кея с херцога и Айво, за да проверят дали бурята е направила някакви поразии по семейната яхта. Лейди Клеър се разхожда навън с децата си.

— Ами лорд Сейнт Винсънт? Знаеш ли къде е той?

— Мисля, че се занимава с кореспонденцията в кабинета си. — Катлийн се наведе, за да я целуне по челото и разнесе около себе си аромат на рози и мента. — Скъпа, искам да си помислиш върху следното: в живота има толкова малко неща, които не изискват един или друг компромис. Каквото и да избереш, няма да е идеалното решение.

— Дотук с мисълта за „и заживяла щастливо“ — рече горчиво Пандора.

Катлийн се усмихна.

— Няма ли да е скучно, ако животът е само щастлив, без никакви трудности или проблеми за разрешаване? Така е много по-интересно.

 

 

По-късно същата сутрин Пандора слезе на долния етаж, облечена в копринена рокля с лавандулов цвят, с пола на няколко пласта, която беше прибрана отзад в каскада от волани. Въпреки предишното си заядливо настроение, Айда й беше донесла чай и препечени филийки, след което се беше заела с усърдие да й подреди косата. След като накъдри дългите тъмни кичури с маша, тя внимателно ги прикрепи с фуркети към заплетения венец от коса и ги пусна надолу във водопад от къдри. Всеки път, когато кичур от упоритата права коса на Пандора отказваше да се накъдри, Айда го намокряше с тоник от дюлени семки, в резултат на което се получаваше спирала, твърда като стоманена пружина. След като приключи с косата, камериерката завърши фризурата с няколко сребърни фиби с перли, поставени на произволни места.

— Благодаря ти, Айда — каза Пандора, когато огледа резултата от усилията й с помощта на малко огледалце. — Ти си единственият човек, на когото се подчинява косата ми. — След кратко мълчание добави смирено: — Съжалявам, че така си губя нещата. Сигурна съм, че всеки би се ядосал, ако трябва да върви да събира след мен.

— Това ми е работата — отбеляза философски Айда. — Но не се извинявайте, милейди — никога не трябва да казвате на прислугата, че съжалявате. Това разстройва реда на нещата.

— Ами ако наистина съжалявам толкова много, че ако не го кажа, ще се пръсна?

— Не можете.

— Напротив, мога. Ще те погледна и ще потупам с три пръста по челото си — ето така. Това ще е нашият сигнал, че съжалявам. — Ентусиазирана от идеята, Пандора продължи: — Бих могла да измисля и други сигнали — ще си имаме наш собствен език!

— Милейди — рече умолително Айда, — моля ви, не се дръжте толкова странно.

След като отминаването на бурята къщата беше озарена от слънчева светлина. Макар че не се виждаше никой, докато вървеше по коридора Пандора чуваше трополенето на прислугата в различните стаи. Някъде подрънкваше кофа за въглища, шумяха метли, стържеше шкурка за мангал. Усърдната работа, която кипеше наоколо, я караше да копнее да се прибере у дома и да поднови работата си по настолните игри. Време беше да посети потенциалните подходящи места за строежа на малка фабрика, да се срещне с печатаря си и да започне събеседвания с потенциалните работници.

Вратата на кабинета беше оставена отворена. Когато Пандора се приближи до прага, пулсът й се ускори дотолкова, че тя го усещаше в гърлото, китките и колене си. Не знаеше как ще се изправи пред Гейбриъл след всичко, което бяха правили предишната нощ. Спря се до вратата и надникна вътре.

Гейбриъл седеше зад тежко писалище от орехово дърво и профилът му се очертаваше на слънчевата светлина. Четеше някакъв документ с леко намръщено, съсредоточено изражение на лицето и от време на време спираше, за да запише нещо на лист хартия. Облечен в дневен костюм, с пригладена коса и гладко избръснат, той изглеждаше свеж като току-що изсечен златен суверен.

Въпреки че Пандора не бе издала нито звук, погледът му се вдигна към нея. Усмивката му й завъртя главата.

— Влезте — каза той и се оттласна от писалището.

Пандора се приближи с пламнало лице.

— Отивах до… всъщност просто се разхождах, но… исках да ви питам за чехъла ми. Намерихте ли го? У вас ли е?

Той се изправи и я погледна с очи като пламнали звезди, и за миг единственото, за което можеше да мисли тя, бе светлина от камина, която пада върху потъмняла кожа.

— Чехълът е у мен — рече той.

— О, слава Богу. Защото камериерката ми е готова да докладва за изчезването му на Скотланд Ярд.

— Лоша работа. Защото вече реших да го запазя.

— Не, можете да го направите само ако е стъклена пантофка. Ако е голям чехъл, оплетен от мъхната прежда, трябва да го върнете.

— Ще си помисля. — След като хвърли поглед през вратата, за да се убеди, че никой не ги гледа, Гейбриъл се наведе, за да си открадне една бърза целувка. — Ще поговорите ли с мен за няколко минути? Или искате да се поразходим? Има нещо важно, което искам да обсъдим.

Стомахът й се сви.

— Нали няма да ми правите предложение?

Устните му потръпнаха.

— Не точно сега.

— Тогава да, можем да се разходим.

— Навън? В градината?

Тя кимна.

Докато излизаха през един страничен вход и поемаха по покритата с фин чакъл пътека, Гейбриъл изглеждаше спокоен, с неутрално изражение, но не можеше да скрие леката напрегната бръчка между веждите си.

— Какво искате да обсъдим? — попита Пандора.

— Едно писмо, което получих тази сутрин. От господин Честър Личфийлд, адвокат от Брайтън. Той представлява Фийби в един спор с роднините й за някои клаузи от завещанието на покойния й съпруг. Личфийлд е отлично започнат със законите за собственост, затова му писах веднага, след като разбрах за вашия бизнес с настолни игри. Помолих го да намери начин да можете законно да запазите контрола върху компанията си като омъжена жена.

Изненадана и разтревожена, Пандора се отдалечи встрани, към края на пътеката. Престори се на заинтригувана от някакъв висок храст, който имаше огромни бели цветове с размерите на камелии.

— И какъв беше отговорът на господин Личфийлд?

Гейбриъл я доближи изотзад.

— Не ми даде отговора, който исках.

Раменете на Пандора леко се отпуснаха, но тя запази мълчание, докато той продължи да говори:

— Така, както го представи Личфийлд, щом жената се омъжи, тя става повече или по-малко „законово мъртва“. Не може да сключва договори с никого, което означава, че дори да притежава земя, не може да я дава под наем или да строи върху нея. Дори ако собствеността й е била предадена като отделно имение, отново съпругът й получава всички наеми и печалби. Според правителството жена, която се опита да притежава нещо отделно от съпруга си, всъщност краде от него.

— Това вече го знам. — Пандора отиде до другия край на пътеката и се взря невиждащо в една леха с жълти иглики. Какво символизираха игликите? Целомъдрие? Не, това беше за оранжевите цветове… Дали не беше постоянство?

Гейбриъл продължаваше да говори.

— Личфийлд смята, че законът за собствеността ще продължи да се променя в бъдеще. Но за момента нещата са такива, че щом бъдат изречени клетвите, вие ще изгубите законовата си независимост и контрола върху бизнеса си. Но… — Той замълча за миг. — Не се разсейвайте. Следващата част е важна.

— Не се разсейвам. Просто се опитвах да си спомня какво означават игликите. Дали беше невинност, или това се отнасяше за маргаритките? Мисля, че е…

— Не мога да живея без вас.

Пандора рязко се обърна към него, очите й се разшириха.

— Значението на игликите — каза Гейбриъл с равен тон.

— Откъде знаете?

Той я погледна шеговито.

— Сестрите ми често обсъждат глупости, като например какво символизират цветята. Колкото и да се опитвам да не им обръщам внимание, част от приказките им попиват в съзнанието ми. Така, сега да се върнем към Личфийлд — той каза, че според последните поправки в Закона за собственост на омъжените жени, ако получавате заплата, можете да я задържите.

Пандора примигна и напрегнато се взря в него.

— Независимо каква сума?

— Стига да вършите работа, която да я оправдава.

— Какво означава това?

— Във вашия случай ще се наложи да участвате активно в управлението на компанията. Освен това можете да получавате и годишен бонус. Ще попитам Личфийлд за комисионите при продажбите и пенсиите — може би ще успеете да задържите и тях. Ето как ще го направим: след сватбата ни, когато бизнесът ви автоматично преминава в мои ръце, аз ще учредя тръст за вас и ще ви наема като президент на компанията.

— Но… какво ще стане със сключването на договори? Щом не мога да подписвам нищо, как ще постигам договорености с доставчиците и магазините, как ще мога да наемам хора…

— Бихме могли да наемем управител, при условие че винаги изпълнява желанията ви.

— Ами печалбите на компанията? Те отиват при вас, нали?

— Не и ако ги влагате обратно в бизнеса.

Пандора го гледаше втренчено, умът й обмисляше идеята, опитваше се да разбере как би изглеждало едно подобно бъдеще.

Споразумението щеше да й даде по-голяма независимост и власт, отколкото бе възнамерявал да даде законът на омъжените жени. Но въпреки това тя нямаше да може да наема или уволнява никого, нито да подписва чекове, да взема собствени решения. Трябваше да кара управителя да подписва договори и да сключва сделки от нейно име, сякаш тя беше някакво дете. Нямаше да е лесно да договаря стоки и услуги, защото всички щяха да знаят, че властта не е в нейни ръце, а в тези на съпруга й.

Това нямаше да е собственост, само щеше да изглежда така. Като да носи тиара и да кара всички да се преструват, че е кралска особа, макар всички да знаят, че е самозванка.

Пандора откъсна погледа си от него и потрепери раздразнено.

— Защо не мога да притежавам собствен бизнес, както всички мъже, така че никой да не може да ми го отнеме?

— Няма да позволя на никого да ви го отнеме.

— Не е същото. Прекалено е объркано. Прекалено рисковано.

— Не е идеално — съгласи се тихо Гейбриъл.

Пандора закрачи в кръг.

— Искате ли да разберете защо обичам настолните игри? Правилата имат смисъл и са еднакви за всички. Играчите са равни.

— В живота не е така.

— Определено не и за жените — отвърна тя с леден тон.

— Пандора… ще създадем наши правила. Винаги ще се отнасям с вас като с равна.

— Вярвам ви. Но за останалата част от света аз законово няма да съществувам.

Гейбръл се пресегна и я улови над лакътя, като спря краченето й. В спокойствието му вече се забелязваше някаква нервност, като подгъв, който бе оставен незашит.

— Ще можете да се занимавате с работата, която обичате. Ще бъдете богата жена. Ще се отнасят към вас с любов и привързаност. Ще… по дяволите, няма да се моля като някой просяк, протегнал шапката си за милостиня. Има начин да получите по-голямата част от онова, което искате — не е ли достатъчно?

— Ами ако ситуацията беше обърната? — сопна му се тя. — Вие щяхте ли да се откажете от всичките си законови права и да предадете всичко, което притежавате, на мен? Да нямате никога и едно собствено пени, освен ако аз не ви го дам. Помислете си, Гейбриъл — последният договор, който ще подпишете в живота си, ще е брачният ни договор. Дали бракът с мен струва всичко това?

— Няма място за сравнение — отвърна намръщено той.

— Само защото в единия случай жената се лишава от всичко, а в другия — мъжът.

Очите му заблестяха опасно.

— Значи нищо не може да се спечели? Нима мисълта да живеете като моя съпруга изобщо не ви блазни? — Той улови двете й ръце и я притегли към себе си. — Кажете, че не ме желаете. Кажете, че не искате повече от онова, което правихме снощи.

Пандора пламна, пулсът й побесня. Искаше да се притисне към нещо още там, на пътечката, да придърпа главата му към себе си и да го остави да я целува до самозабрава. Но някаква упорита, бунтовна част в мозъка й не й позволяваше да се подчини.

— Трябва ли да ви се подчинявам? — чу тя гласа си.

Миглите му се спуснаха надолу и едната му ръка се притисна към тила й.

— Само в леглото — изръмжа тихо той. — Извън него… не.

Тя си пое треперливо дъх, усещайки странните спазми и топли вълни, които пробождаха тялото й.

— Тогава ще обещаете никога да не пречите на решенията ми, дори да смятате, че са грешни? И ако някой ден решите, че работата ми не ми се отразява добре, че е опасна за здравето ми, за добруването ми или за безопасността ми, ще гарантирате ли, че няма да ми забраните да я върша?

Гейбриъл рязко я пусна.

— По дяволите, Пандора, не мога да обещая да не ви пазя.

— Пазенето може да се превърне в контролиране.

— Никой няма абсолютна свобода. Дори аз.

— Но я притежавате в изобилие. Когато някой има малко от нещо, той се бори, за да го запази. — Пандора осъзна, че всеки момент ще заплаче, и наведе глава. — Искате да спорим, и аз знам, че ако го направим, вие ще печелите точки и ще изглежда сякаш аз се държа неразумно. Но ние никога няма да сме щастливи заедно. Някои проблеми ще останат нерешени. Някои неща у мен никога няма да се поправят. Бракът ни ще бъде също толкова невъзможен компромис за вас, колкото и за мен.

— Пандора…

Тя се отдалечи без да го слуша, като с усилие се въздържа да не побегне.

 

 

Веднага щом се прибра в стаята си, Пандора се отпусна в леглото, напълно облечена, и остана да лежи неподвижно с часове.

Не чувстваше нищо, което би трябвало да й подейства облекчаващо. Но някак си беше дори още по-зле, отколкото просто да се чувства ужасно.

Мисленето за неща, които обикновено я караха да се чувства щастлива, нямаше никакъв ефект. Не й помогна и представата за бъдеще като независима и свободна жена, която се наслаждава на купчините настолни игри, разположени по щандовете в магазините. Вече нищо нямаше да й достави удоволствие.

Може би имаше нужда от някакво лекарство — толкова й беше студено — дали нямаше треска?

Катлийн и останалите сигурно вече се бяха прибрали от разходката. Но Пандора не можеше да потърси утеха при никого. Дори при собствената си близначка. Касандра щеше да се опита да предложи решение или да каже нещо успокояващо и окуражаващо, и накрая Пандора щеше да се престори, че се чувства по-добре, само за да я успокои.

Гърдите и гърлото й не спираха да болят. Може би ако си позволеше да поплаче, щеше да се почувства по-добре.

Но сълзите не идваха. Стояха заключени вътре, в замръзналата крипта в гърдите й.

Досега никога не й се беше случвало нещо подобно. Започна сериозно да се притеснява. Колко дълго щеше да продължи това? Чувстваше се така, сякаш се превръщаше в каменна статуя от вътре навън. Накрая щеше да се озове на мраморен пиедестал, по главата й щяха да кацат птички…

Чук, чук, чук. Вратата на стаята леко се открехна.

— Милейди?

Гласът на Айда.

Камериерката влезе в сумрачната стая с малък кръгъл поднос в ръце.

— Донесох ви малко чай.

— Пак ли е сутрин? — попита замаяно Пандора.

— Не, три следобед е. — Айда се приближи до леглото й.

— Не искам чай.

— Изпрати го негова светлост.

— Лорд Сейнт Винсънт?

— Той ме извика и поръча да ви отведа при него, но аз му казах, че си почивате и той рече: „Тогава й занеси малко чай. Ако трябва й го налей насила в гърлото“. След това ми даде бележка за вас.

Колко досадно. Колко невероятно безцеремонно. Безчувствеността, която я беше обзела, бе прорязана от някакъв проблясък на чувство. Пандора изморено се опита да се надигне.

След като й даде чашата с чай, Айда отиде да дръпне завесите. Ярката светлина накара Пандора да потрепне.

Чаят беше горещ, почти нямаше аромат. Насили се да го изпие и разтърка сухите си, парещи очи с кокалчетата на пръстите си.

— Ето, милейди. — Айда й подаде малък запечатан плик и взе празната чаша.

Пандора погледна унило червения восъчен печат на плика, върху който бе отпечатан сложният фамилен герб. Ако Гейбриъл й беше писал нещо мило, тя не искаше да го чете. Ако беше написал нещо не чак толкова мило, него също не искаше да вижда.

— За Бога! — възкликна Айда. — Просто го отворете!

Пандора неохотно се подчини. Когато извади отвътре малкото сгънато писъмце, навън изпадна някакъв мъничък пухкав предмет. Тя неволно извика, защото го помисли за насекомо. Но като се взря отблизо осъзна, че това е просто парче от някаква тъкан. Вдигна го предпазливо и видя, че това е едно от декоративните листенца от изчезналия й чехъл. Беше внимателно изрязано.

 

 

Милейди,

Задържах чехъла ви за откуп. Ако искате да го видите отново, елате сама в стаята за рисуване. За всеки час закъснение ще бъде премахвана по още една украса.

Сейнт Винсънт

 

 

Пандора се вбеси. Защо постъпваше така? Нима се опитваше да я въвлече в нов спор?

— Какво пише? — попита Айда.

— Трябва да сляза долу, за да преговарям за заложник — отвърна Пандора. — Ще ми помогнеш ли да се приведа в ред?

— Да, милейди.

Лавандуловата рокля се беше омачкала ужасно и Пандора беше принудена да се преоблече в обикновена дневна рокля от мека вълна. Не беше толкова фина като първата, но затова пък по-лека и по-удобна, без толкова много фусти. За щастие сложната й прическа беше толкова добре закрепена, че се нуждаеше от съвсем малко оправяне.

— Ще свалиш ли фуркетите с перли? — попита Пандора. — Твърде хубави са за тази рокля.

— Но изглеждат много красиво — възрази Айда.

— Не искам да изглеждам красива.

— Ами ако негова светлост ви направи предложение?

— Няма. Вече дадох ясно да се разбере, че ако го направи, няма да приема.

Айда я погледна изумено.

— Вие… но… защо?

Беше немислимо, разбира се, камериерка да пита такова нещо, но въпреки това Пандора отговори:

— Защото тогава ще трябва да бъда нечия съпруга, вместо да имам собствена компания за настолни игри.

Четката за коса се изплъзна от пръстите на Айда. Очите й бяха станали кръгли като чинии, когато срещна погледа на Пандора в огледалото.

— Отказвате да се омъжите за наследника на херцог Кингстън, защото предпочитате да работите?

— Харесва ми да работя — отсече Пандора.

— Само защото не трябва да го правите през цялото време! — Намръщено изражение изкриви кръглото лице на Айда. — От всички глупости, които съм ви чувала да казвате, това е най-лошото! Направо сте се чалнали! Да откажете на мъж заради това… къде ви е умът? Толкова красив мъж… млад, здрав мъж в разцвета на силите си, на всичкото отгоре богат като крал. Само някоя малоумница би го отхвърлила!

— Не те слушам — каза Пандора.

— Естествено, че не ме слушате, защото говоря смислени работи! — Айда въздъхна и прехапа устната си. — Изобщо не мога да ви разбера, милейди.

Избухването на камериерката изобщо не помогна за оправянето на настроението на Пандора. Тя слезе на долния етаж с усещането, че има тухла в стомаха си. Ако изобщо не беше срещнала Гейбриъл, сега нямаше да се намира в това положение. Ако не се беше съгласила да помогне на Доли и не се беше заклещила в пейката. Ако Доли не си беше изгубила обицата. Всъщност, ако изобщо не беше отишла на бала. Ако, ако…

Когато стигна до стаята за рисуване, тя чу звуци на пиано през затворената двукрила врата. Гейбриъл ли беше? Той свиреше на пиано? Озадачена, тя отвори едното крило и влезе вътре.

Стаята за рисуване бе красива и просторна, със сложен рисунък на пода, с дървена облицовка на стените, боядисана в бяло с кремав оттенък, и множество прозорци с меки, бледи, полупрозрачни копринени завеси. Килимите бяха навити на руло и оставени в единия край на стаята.

Гейбриъл стоеше пред махагоновото пиано в ъгъла и прелистваше партитури, докато сестра му Фийби седеше на пейката пред клавишите.

— Опитай това — каза той, като й подаде лист хартия. При звука от затварящата се врата се обърна и погледът му срещна този на Пандора.

— Какво правите? — попита Пандора. Приближи го с предпазливи стъпки, напрегната като кон, който е готов да препусне. — Защо сте изпратили да ме повикат? И защо лейди Клеър е тук?

— Помолих Фийби да ни помогне — отвърна мило Гейбриъл, — и тя любезно се съгласи.

— Бях принудена — поправи го Фийби.

Пандора поклати объркано глава.

— Да ни помогне с кое?

Гейбриъл се приближи до нея, широкият му гръб ги скри от погледа на сестра му.

— Искам да танцувате валс с мен — рече той с тих глас.

Пандора почувства как лицето й пребледнява от обида, после пламва от срам, после отново пребледнява като раиран стълб пред бръснарница. Никога не си бе представяла, че той е способен на такава злобна подигравка.

— Знаете, че не мога да танцувам валс — успя да произнесе тя. — Защо говорите такива неща?

— Просто се опитайте с мен — опита се да я придума той. — Мислех си за това и смятам, че има начин да направя танцуването на валс по-лесно за вас.

— Не, няма — сопна му се шепнешком Пандора. — Казахте ли на сестра си за проблема ми?

— Само, че ти е трудно да го танцуваш. Не обясних защо.

— О, благодаря ви, сега тя си мисли, че съм тромава.

— Намираме се в голяма, практически празна стая — обади се Фийби откъм пианото. — Няма смисъл да си шепнете, чувам всичко.

Пандора се обърна, за да си върви, но Гейбриъл й препречи пътя.

— Ще опитате да танцувате с мен — каза й той.

— Какво ви става? — попита го тя. — Ако нарочно сте се опитвали да измислите най-неприятната, смущаваща, дразнеща дейност за мен в сегашното ми нестабилно емоционално състояние, то това със сигурност е танцуването на валс. — Вбесена, тя погледна към Фийби и разпери ръце, сякаш искаше да попита какво да прави с това невъзможно човешко същество.

Фийби я погледна съчувствено.

— И двамата ни родители са изключително мили — рече тя. — Нямам представа откъде се е получил такъв.

— Искам да ви покажа как родителите ми са се научили да го танцуват — каза Гейбриъл на Пандора. — По-бавно и елегантно, отколкото е модерно сега. Има по-малко завъртания и стъпките се правят с приплъзване, а не с подскачане.

— Няма значение колко завъртания има. И едно не мога да направя.

Гейбриъл беше непреклонен. Очевидно нямаше намерение да я пусне от стаята, докато не му угоди.

 

 

Факт 99: Мъжете са като шоколадови бонбони. Онези с най-привлекателната опаковка имат най-противен пълнеж.

 

 

— Няма да ви притискам много — рече тихо той.

— И сега ме притискате много! — Пандора усети, че трепери от гняв. — Какво искате? — процеди през зъби тя.

Пулсът й отекваше в ушите и едва не заглуши тихия му отговор:

— Искам да ми се доверите.

За голям неин ужас сълзите, които по-рано не искаха да идват, сега заплашваха да изригнат. Тя не спираше да преглъща в опит да ги потисне и застина, когато усети ръката му на кръста си.

— А вие защо не ми вярвате? — попита Пандора с горчивина. — Вече ви казах, че това е невъзможно, но очевидно трябва да го доказвам. Много добре. Не се страхувам от ритуалните унижения: все пак оцелях три месеца в лондонския Сезон. Ще се препъвам в ритъма на валса за ваше развлечение, щом това ще ми помогне да се отърва от вас.

Тя отмести поглед към Фийби.

— Защо да не кажа и на теб: като малка баща ми ме удари силно по ухото и сега с него съм почти глуха и не мога да пазя равновесие.

За нейно облекчение Фийби не я гледаше съжалително, а само загрижено.

— Това е ужасно.

— Просто исках да знаеш каква е причината танцуването ми да наподобява размахването на пипала на побъркан октопод.

Фийби й се усмихна успокояващо.

— Харесвам те, Пандора. Нищо няма да промени това.

Част от силния гняв на Пандора се изпари и тя си пое дълбоко дъх.

— Благодаря.

После се обърна неохотно към Гейбриъл, който като че ли изобщо не съжаляваше за онова, което й причинява. Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре в окуражаваща усмивка и той протегна ръце към нея.

— Не ми се усмихвайте — каза Пандора. — Ядосана съм ви.

— Знам — отвърна тихо той. — Съжалявам.

— Ще съжалявате още повече, когато ви раздърпам ризата.

— Струва си риска. — Гейбриъл плъзна дясната си ръка по лявата й лопатка, върховете на пръстите му достигнаха гръбнака й. Пандора неохотно зае позата за валс, която беше научила, и притисна лявата си длан към горната част на ръката му.

— Не, сложете я направо върху рамото ми — каза той. Като видя колебанието й, додаде: — Така ще получите по-добра опора.

Пандора го остави да я придърпа към себе си, стиснал дясната й ръка със своята. Когато застанаха един срещу друг, тя не можа да не си спомни за онези мигове на пълно дезориентиране в тъмнината, когато ръцете му я бяха обгърнали и той бе прошепнал: „Нищо няма да ви нарани, сладко мое момиче“. Как можеше онзи мъж да се превърне в този безсърдечен звяр?

— Не трябва ли да сме малко по-раздалечени? — попита тя, като се взираше нещастно в гърдите му.

— Не и при този вид валс. Сега, на едно, когато започна да се завъртам, пристъпете напред с десния крак, така че да се окажете между моите.

— Но така ще ви спъна.

— Няма, ако ме следвате. — Той кимна на Фийби да започва да свири и бавно поведе Пандора в първото завъртане. — Вместо да броите едно-две-три, третата стъпка ще бъде продължително плъзване, ето така.

Пандора се опита сковано да се движи заедно с него. Спъна се, настъпи го и изпъшка отчаяно.

— Сега ви осакатих.

— Да опитаме отначало.

Гейбриъл я поведе в ритъма на валса, който наистина беше по-различен от обичайните повтарящи се кръгове. При първия такт изпълниха само три четвърти от завъртането, последвани от бърза смяна на ръцете при следващия такт и три четвърти завъртане в другата посока. Беше много красив танц и несъмнено щеше да изглежда грациозно, ако беше изпълняван правилно. Но щом започнаха завъртането, Пандора изгуби усещане за горе и долу и стаята започна бясно да се върти. Тя се вкопчи панически в Гейбриъл.

Той спря и я задържа.

— Видяхте ли? — рече задъхано Пандора. — Всичко се накланя и аз започвам да падам.

— Не падате. Само ви се струва, че падате. — Той протегна ръка и притисна ръката й по-силно към рамото си. — Усещате ли твърдостта му? Усещате ли дланта ми на гърба си и как ви обгръщат ръцете ми? Забравете собственото си чувство за равновесие и използвайте моето. Аз съм здрав като скала. Няма да ви оставя да паднете.

— Невъзможно е да пренебрегна онова, което ми казват собствените ми сетива, дори да грешат.

Гейбриъл я поведе през още няколко такта. Той бе единственото стабилно нещо в свят, в който всичко се люлееше и се накланяше. И въпреки че този вариант на валса беше по-плавен и по-сдържан от онзи, на който я бяха учили, вътрешният й жироскоп не успяваше да се справи дори с три четвърти завъртания. Скоро я изби студена пот и взе да й се повдига.

— Лошо ми е — изпъшка тя.

Гейбриъл веднага спря и я придърпа към себе си. Стоеше неподвижно и я прегръщаше, докато тя се опитваше да овладее гаденето. Постепенно се успокои.

— Ако трябва да го обясня по начин, който да разберете — рече най-накрая Пандора, докато попиваше потното си чело в рамото му, — валсът е моят морков.

— Ако успеете да издържите още малко — отвърна Гейбриъл, — ще изям цял морков пред вас.

Тя го стрелна с поглед.

— Ще може ли аз да избера моркова?

Гърдите му завибрираха от тих смях.

— Да.

— Може би си заслужава само заради това. — Тя се отдалечи от него, постави ръка на рамото му и послушно зае стартова позиция.

— Ако си изберете някоя неподвижна точка в стаята — каза Гейбриъл, — и не откъсвате очи от нея по време на завъртането…

— Не, опитвала съм. Не ми се получава.

— Тогава гледайте само в мен и не обръщайте внимание на нищо наоколо. Аз ще бъда неподвижната ви точка.

След като отново я поведе в танца, Пандора неохотно трябваше да признае, че когато престана да се ориентира в заобикалящата я среда и се съсредоточи единствено върху лицето на Гейбриъл, вече не й се виеше толкова силно свят. Той проявяваше изумително търпение, водеше я през завъртанията, приплъзванията и смяната на стъпките, внимаваше във всичко, което тя правеше или казваше.

— Не се повдигайте толкова много на пръсти — посъветва я той. И когато в края на едно завъртане тя залитна опасно, й каза: — Когато се случи нещо такова, ме оставете да ви стабилизирам.

Проблемът се криеше в това, че тя трябваше да се бори с инстинктите си, които й крещяха да се накланя точно в неправилната посока, когато губеше равновесие, а това се случваше често. В края на следващото завъртане тя се напрегна и се опита да се изправи, когато й се стори, че залита напред. В резултат на това се спъна в крака на Гейбриъл. Точно когато подът се надигна към нея, той я подхвана с лекота и я притисна към себе си.

— Всичко е наред — промърмори той. — Държа ви.

— По дяволите — промърмори тя.

— Не ми вярвате.

— Но имах чувството, че ще…

— Трябва да оставите всичко на мен. — Едната му ръка се движеше нагоре-надолу по гърба й. — Мога да разчитам тялото ви. Мога да почувствам кога губите равновесие и знам как да го компенсирам. — Лицето му се наведе над нейното и той погали бузата й със свободната си ръка. — Движете се заедно с мен — рече тихо Гейбриъл. — Почувствайте сигналите, които ви давам. Трябва просто да оставим телата ни да общуват. Ще се опитате ли да се отпуснете и да го направите по този начин?

Докосването върху кожата й… този тих, кадифен глас… като че ли накараха всяко стегнато място в тялото й да се отпусне. Страхът и възмущението преминаха в течна топлина. Когато отново заеха позиция, тя имаше усещането, че работят заедно, че се стремят към една обща цел.

Че са партньори.

След първия валс последва втори, обсъждаха различните трудности. Така ли ще е по-лесно завъртането или иначе? Как е по-добре, с по-малки стъпки или с по-големи? Пандора не беше сигурна въобразяваше ли си, или завъртанията вече не я замайваха и дезориентираха така, както в началото. Като че ли колкото повече ги правеше, толкова повече тялото й свикваше с тях.

Дразнеше се всеки път, когато Гейбриъл я хвалеше… добро момиче… да, така е идеално… а още повече се дразнеше, когато похвалите му я караха да се изчервява от благодарност. Усещаше как постепенно се подчинява, съсредоточава се върху лекия натиск на ръцете му. Имаше няколко изключително удовлетворяващи моменти, когато стъпките им си съвпадаха съвсем точно. Но имаше и моменти на почти абсолютен провал, когато тя изпускаше такта и Гейбриъл поправяше пропуска в ритъма им. Беше превъзходен танцьор, разбира се, умееше да води партньорката си и да определя стъпките.

— Спокойно — промърморваше от време на време. — Отпуснете се.

Мозъкът й постепенно се успокои и спря с опитите да се противопоставя на прелитащите наоколо предмети и непрекъснатото измамно усещане за падане. Тя изцяло се довери на Гейбриъл. Не можеше да се каже, че танцуването й беше приятно… но беше доста интересно усещане да изгуби напълно контрол и същевременно да осъзнава, че е в абсолютна безопасност.

Гейбриъл забави ход, преди да спре напълно и да отпусне хванатите им ръце. Музиката беше спряла.

Пандора го погледна в усмихнатите очи.

— Защо спряхме?

— Танцът свърши. Току-що изпълнихме триминутен валс без никакви проблеми. — Гейбриъл я придърпа към себе си. — Сега вече трябва да търсите друго извинение да седите по ъглите — прошепна той в здравото й ухо. — Защото можете да танцувате валс. — Последва кратко мълчание. — Но въпреки това нямам намерение да ви връщам чехъла.

Пандора стоеше съвсем неподвижно, неспособна да го проумее. Неспособна да произнесе дори една дума. Сякаш някаква плътна завеса беше повдигната и бе разкрила другата страна на света, гледка към места, за чието съществуване дори не беше предполагала.

Явно озадачен от мълчанието й, Гейбриъл отпусна ръцете си и я погледна с очи, ясни като зимна утрин, а кичур жълтеникавокафява коса падна на челото му.

В този момент Пандора осъзна, че ще умре, ако не го притежава. Че сърцето й щеше наистина да спре. С него се бе превърнала в съвсем нов човек — двамата се бяха превърнали в нещо заедно — и нищо не се беше оказало такова, каквото бе очаквала. Катлийн беше права — какъвто и да беше изборът й, нямаше да е идеален. И в двата случая щеше да изгуби нещо.

Но каквото и да се окажеше то, единственото, което не можеше да си позволи да изгуби, беше този мъж.

Тя избухна в плач. Не в деликатен, женски плач, а в безразборен взрив от хлипания. Най-ужасното, красиво, зашеметяващо чувство, което бе познавала някога, я смаза под огромна вълна и тя се давеше в него.

Гейбриъл я погледна разтревожено и бръкна в джоба си за кърпичка.

— Не, не… не трябваше да… Господи, Пандора, не правете така. Какво има? — Той започна да бърше лицето й, докато тя не грабна кърпичката и не си издуха в нея носа с потреперващи рамене. Той продължи да кръжи около нея и да задава разтревожени въпроси, а Фийби стана от пианото и се отиде към тях.

Сграбчил Пандора в прегръдките си, Гейбриъл погледна разстроено сестра си.

— Не знам какво не е наред — промърмори той.

Фийби поклати глава, протегна ръка и разроши косата му с любов.

— Всичко е наред, глупчо. Връхлетя в живота й като светкавица. Всеки би се почувствал малко изгорен.

Пандора не забеляза, че Фийби напусна стаята. Когато бурята от сълзи утихна достатъчно, че да може да повдигне глава и да погледне Гейбриъл, тя срещна пронизващия му поглед.

— Плачете, защото искате да се омъжите за мен — каза той. — Нали?

— Не. — От гърдите й се отрони тих стон. — Плача, защото не искам да се омъжа за вас.

Гейбриъл си пое рязко дъх. Целуна я толкова грубо, че почти го заболя. Докато устните му търсеха алчно нейните, цялото му тяло трепереше.

Пандора се откъсна от него, обхвана лицето му с ръце и го погледна печално.

— К-коя здравомислеща жена би си пожелала съпруг, който изглежда като вас?

Той отново се впи настоятелно в устните й. Тя затвори очи и се потопи в тъмната вълна от удоволствие.

Накрая той повдигна глава и попита с дрезгав глас:

— Че какво ми има на вида?

— Не е ли очевидно? Прекалено красив сте. Другите жени ще флиртуват, ще се опитват да привлекат вниманието ви и ще ви преследват непрекъснато.

— Винаги са го правили — отвърна той, докато целуваше бузите, брадичката и шията й. — Дори не ги забелязвам.

Тя се отдръпна, за да избяга от алчните му устни.

— Но аз ще го забелязвам и ще ми е ужасно неприятно. Пък и ще ми е безумно монотонно да гледам всеки ден един толкова красив човек. Можете поне да се опитате да надебелеете или да си пуснете косъмчета от ушите, да изгубите някой преден зъб… Не, дори тогава пак ще сте твърде красив.

— Бих могъл да оплешивея — предложи той.

Пандора се замисли, протегна ръка и приглади назад гъстите златисти кичури, които бяха паднали на челото му.

— Има ли плешиви мъже в семейството ви? От която и да е страна?

— Не се сещам — призна си той.

Тя се намръщи.

— Тогава не ми давайте фалшиви надежди. Просто си признайте: Винаги ще бъдете красив и аз някак трябва да намеря начин да живея с това.

Пандора се опита да се измъкне от прегръдката му и той напрегна мускули.

— Пандора — прошепна Гейбриъл, докато я прегръщаше силно. — Пандора.

Само да можеше да спре това прекрасно чувство, което я изпълни. Топлина. Студ. Щастие. Страх. Не можеше да разбере какво се случва с нея. Гейбриъл шепнеше прекрасни думи в ухото й:

— Толкова сте красива… толкова сте ми ценна. Не искам подчинение, предлагам ви своето. Готов съм на всичко. Вие сте единствената, Пандора… само вие… до края на живота ми. Омъжете се за мен… кажете, че сте съгласна…

Устните му върху нейните, ръцете му, които се движеха по тялото й с разперени пръсти, сякаш не можеха да я почувства достатъчно добре. Мускулите му се напрегнаха и отпуснаха, когато се опита да я притисне по-плътно към себе си. След това застина, допрял устни към шията й, сякаш бе осъзнал безполезността на думите. Беше съвсем тих, с изключение на неравномерното дишане. Бузата й бе притисната към косата му, лъскавите кичури ухаеха на слънце и океанска сол. Ароматът му я изпълни. Топлината му я обгърна. Той чакаше с безмилостно, опустошаващо търпение.

— Добре — изрече тя с прегракнал глас.

Дишането му спря и той рязко вдигна глава.

— Ще се омъжите за мен? — Говореше изключително предпазливо, сякаш не беше сигурен дали е разбрал правилно.

— Да. — Едва успя да произнесе думата.

През загара му изби червенина и устните му бавно се разтеглиха в усмивка, толкова сияйна, че едва не я заслепи.

— Лейди Пандора Рейвънел… Ще ви направя толкова щастлива, че дори няма да се интересувате, че сте изгубила парите, свободата и цялото си законово съществуване.

— Не смейте дори да се шегувате с това — простена Пандора. — Имам условия. Хиляди.

— Отговорът ми е „да“ на всичките.

— Започвам със… искам своя собствена спалня.

— С изключение на това.

— Свикнала съм на усамотение. Голямо. Имам нужда от стая в къщата, която да е само моя.

— Ще имате няколко стаи за усамотение. Ще си купим голяма къща. Но леглото ни ще е общо.

Пандора реши да спори по-късно за леглото.

— Важното е, че не мога да обещая, че ще ви се подчинявам. Буквално не мога. Тази дума трябва да бъде премахната от брачните обети.

— Съгласен — отвърна твърдо той.

Очите й се разшириха изумено.

— Наистина ли?

— Ще трябва да я заменим с някоя друга дума. — Гейбриъл се наведе над нея и върхът на носа му докосна нейния. — Добра дума.

Трудно й беше да мисли, когато устните му бяха толкова близо.

— Милвам? — предложи тя, останала без дъх.

Той изсумтя развеселено.

— Щом искате. — Когато се опита отново да я целуне, тя отметна глава назад.

— Чакайте, има и друго условие. За любовницата ви. — Пандора почувства как Гейбриъл застина и впи поглед в нея. — Не би ми харесало… тоест, не мога… — Тя млъкна, раздразнена от себе си, и се насили да произнесе думите: — Няма да ви споделям с никого.

Погледът му сияеше с горещината на жив пламък.

— Казах „вие сте единствената“ — напомни й той. — И бях напълно сериозен. — Миглите му се сведоха и той притисна устни към нейните.

Дълго време след това нямаше никакви разговори.

 

 

Остатъкът от деня представляваше размазано петно в спомените на Пандора. Само няколко момента изпъкваха в мъглата. Първо отидоха да споделят новината със семейството й, които изглеждаха изключително въодушевени. Докато Катлийн и Касандра се редуваха да прегръщат Гейбриъл и да му задават въпроси, Девън отведе Пандора настрани.

— Това ли искаш? — попита тихо той, като я гледаше със сините си очи, които толкова приличаха на нейните.

— Да — отвърна тя с лека нотка изненада. — Това.

— Сейнт Винсънт дойде да говори с мен този следобед относно писмото от адвоката. Каза, че ако успее да те убеди да се омъжиш за него, ще направи всичко възможно, за да ти помага в бизнеса и ще се въздържа от намеса. Разбира какво означава той за теб. — Девън замълча и погледна към Гейбриъл, който продължаваше да разговаря с Катлийн и Касандра, след което продължи с тих глас: — За семейство Чалън е традиция джентълменската дума да е непоклатима. Те продължават да спазват договорите с арендатори, които са сключени от преди век чрез просто ръкостискане.

— Значи според теб можем да разчитаме на обещанието му.

— Да. Но освен това му казах, че ако не го спази, ще му счупя и двата крака.

Пандора се усмихна и облегна глава на гърдите му.

— … искаме да стане скоро — чу тя гласа на Гейбриъл.

— Да, но има толкова много неща за планиране — чеиза, церемонията и приема, сватбената закуска и медения месец, и разбира се неща като цветята и роклите на шаферките…

— Аз ще помагам — възкликна Касандра.

— Не мога да направя всичко това — избухна нетърпеливо Пандора, обръщайки се към тях. — Всъщност нищо не мога да направя. Трябва да подам още две молби за патент, да се срещна с печатаря ми, да потърся място за фабриката и… не, не мога да позволя на сватбата да застане на пътя на всички важни неща, за които трябва да се погрижа.

Устните на Гейбриъл потръпнаха при сравняването на сватбата им с нейната компания за настолни игри.

— Предпочитам да избягаме и да се оженим някъде, след което направо да се залавям за работа — продължи Пандора. — Меденият месец ще бъде просто загуба на време и пари.

Тя беше наясно, разбира се, че меденият месец е традиция за новобрачните от висшите класи. Но се ужасяваше от мисълта, че ще бъде погълната от новия си живот, а всичките й планове и мечти ще бъдат изоставени настрана. Нямаше да й хареса да замине някъде, а през цялото време да си мисли какво я чака у дома.

— Пандора, скъпа… — започна Катлийн.

— Ще го обсъдим по-късно — прекъсна я спокойно Гейбриъл и се усмихна успокояващо на Пандора.

Тя се обърна към Девън и промърмори:

— Видя ли? Вече ме командва. И е много добър.

— Много добре ми е познато това чувство — увери я Девън и стрелна Катлийн с проблясващ поглед.

Вечерта семействата Чалън и Рейвънел се събраха във фамилната всекидневна, преди да седнат да вечерят. Поднесено беше шампанско и се вдигнаха тостове за годениците и за сродяването на двете фамилии. Цялото семейство на Гейбриъл прие новината с топлота и готовност, които поразиха Пандора.

Херцогът я улови леко за раменете, усмихна се и се наведе, за да я целуне леко по челото.

— Вие сте прекрасно допълнение към семейството ни, Пандора. Но ви предупреждавам — от днес нататък с херцогинята ще ви смятаме за едно от децата ни и ще ви глезим подобаващо.

— Аз не съм разглезен — възрази Айво, който стоеше наблизо. — Майка смята, че съм бижу.

— Майка смята, че всички са бижута — обади се сухо Фийби, която се приближи заедно със Серафина.

— Трябва веднага да изпратим телеграма на Рафаел — възкликна Серафина, — за да може да се върне от Америка навреме за сватбата. Не ми се иска да я пропусне.

— Не бих се притеснявала за това — каза Фийби. — Подготовката за толкова голяма сватба ще отнеме месеци.

Пандора мълчеше неловко, докато те продължаваха да бъбрят. Всичко й изглеждаше нереално. Само за една седмица животът й се беше променил изцяло. В мислите й цареше пълно объркване и тя имаше нужда да отиде на някое тихо място, за да ги подреди. Напрегна се внезапно, когато почувства нечия ръка да обгръща раменете й.

Беше херцогинята, сините й очи сияеха от доброта и лека загриженост, сякаш разбираше колко плашещо е да вземеш най-важното решение в живота си, когато познаваш човека само от няколко дни. Но тази жена просто нямаше как да знае какво е да си изправена пред перспективата за брак с практически непознат мъж.

Херцогинята безмълвно поведе Пандора към един от балконите. Макар да бяха прекарвали доста време заедно в компанията на останалите, двете не бяха получавали възможността да поговорят насаме. Херцогинята винаги имаше нещо за вършене: всички, от малкия й внук до самия херцог, имаха нужда от вниманието й. По някакъв свой, тих начин, тя беше основният стълб, около който се въртеше цялото имение.

Навън беше тъмно и студено, ветрецът накара Пандора да потрепери. Надяваше се, че херцогинята не я е довела тук, за да й каже нещо неодобряващо. Нещо като: Определено имате да учите още много, или не бих избрала точно вас за Гейбриъл, но очевидно ще трябва да се примирим.

Докато стояха една до друга до парапета, обърнати към тъмния океан, херцогинята свали шала от раменете си, разгъна го и обгърна с него и двете. Пандора застина от изумление. Кашмирът беше лек и топъл, ухаеше на люлякова вода и едва доловим аромат на талк. Пандора стоеше онемяла до жената, докато двете слушаха успокояващото чуруликане на козодоите и музикалните трели на славеите.

— Когато Гейбриъл беше на възрастта на Айво — заговори херцогинята с напевен глас, загледана в тъмносиньото небе, — той намери две осиротели лисичета в гората, близо до имението, което бяхме наели в Хемпшър. Разказвал ли ви е за това?

Пандора поклати глава.

Споменът накара херцогинята да се усмихне.

— Бяха две женски, с големи уши и очи като лъскави черни копчета. Цвърчаха като малки птичета. Майка им беше убита от капана на бракониер, затова Гейбриъл уви горките с-същества в палтото си и ги отнесе в къщата. Бяха твърде малки, за да оцелеят сами. Той, естествено, ни умоляваше да му позволим да ги задържи. Баща му се съгласи да го остави да ги отгледа под наблюдението на лесничея, докато не пораснат достатъчно, че да бъдат пуснати отново в г-гората. Седмици наред Гейбриъл ги хранеше с лъжица със смес от пастет и мляко. По-късно ги научи да дебнат и да ловят плячка в една кошара.

— Как? — попита Пандора, очарована.

По-възрастната жена я погледна с неочаквано пакостлива усмивка.

— Влачеше през кошарата мъртва мишка, вързана на връвчица.

— Това е отвратително! — възкликна Пандора през смях.

— Наистина — съгласи се херцогинята. — Гейбриъл се преструваше, че не му пречи, разбира се, но си беше доста п-противно. Но лисичетата трябваше да се научат. — Херцогинята замълча, преди да продължи замислено: — Мисля, че за Гейбриъл най-трудното беше да ги отгледа, без да се привързва към тях, колкото и да ги обичаше. Никакво галене или г-гушкане, не им даде дори имена. Те не трябваше да губят страха си от хората, иначе нямаше да оцелеят. Лесничеят го предупреди, че ако ги опитоми, все едно ги е убил. Това измъчваше Гейбриъл, той толкова искаше да ги прегърне.

— Горкото момче.

— Да. Но когато най-после ги пусна в гората, те веднага избягаха и можеха да живеят свободно и сами да си ловуват храната. А той научи добър урок.

— Какъв е урокът? — попита сериозно Пандора. — Да не обича нещо, което знае, че ще изгуби?

Херцогинята поклати глава и я погледна топло и окуражаващо.

— Не, Пандора. Научи се как да обича, без да се опитва да ги променя. Да ги остави такива, каквито е писано да бъдат.