Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (25)

Глава 24

Пандора веднага хареса Итън Рансъм, привлекателния млад мъж с хладна резервираност и чувство за хумор, което рядко изплуваше на повърхността. Но в него се долавяше и някакъв момчешки дух. Нещо в начина, по който разговаряше, в акцента му на човек от средната класа, грижливо шлифован и премерен, като на сериозен ученик. Или може би бе начинът, по който правата му черна коса падаше върху челото.

— Аз съм от тайните служби — обясни Рансъм, когато седна в приемната с Пандора и Гейбриъл. — Ние сме част от детективския отдел, но събираме разузнавателни данни, свързани с политически въпроси, и докладваме директно в Министерството на вътрешните работи, вместо на суперинтенданта. — Той се поколеба, докато обмисляше думите си. — Не съм тук като официално лице. Всъщност предпочитам да запазим тази среща в тайна. Шефовете ми ще бъдат недоволни, меко казано, ако знаеха, че съм дошъл. Но липсата на интерес към нападението над лейди Сейнт Винсънт, както и смъртта на госпожа О’Кеър са… очебийни. Не мога просто да стоя и да не правя нищо.

— Смъртта на госпожа О’Кеър? — повтори Пандора, поразена. — Кога се случи? Как?

— Преди седмица. — Рансъм погледна към Гейбриъл.

— Не ви ли казаха?

Гейбриъл поклати глава.

— Твърдят, че е самоубийство — каза Рансъм и устните му потрепнаха. — Следователят повика лекар, който да направи аутопсия, но тялото незнайно защо беше погребано преди това. Сега следователят отказва да даде заповед за ексхумация. Което означава никакво следствие. Отделът иска да замете всичко под килима. — Той ги погледна предпазливо, преди да продължи: — Първоначално си мислех, че причината е незаинтересованост или чиста некомпетентност, но сега смятам, че е нещо по-зловещо. Тайните служби умишлено са пренебрегнали и унищожили улики, а разпитът на госпожа О’Кеър беше безполезен маскарад. Отидох при детективите, които проведоха разпита и им казах за посещението на лейди Сейнт Винсънт в печатницата. Освен това се погрижих да разберат и за мъжа, когото е видяла в склада. Те не зададоха на госпожа О’Кеър нито един въпрос за него.

— Съпругата ми едва не беше убита пред Хеймаркет, а на тях не им се занимава? — попита изумено Гейбриъл. — Господи, ще отида в Сконлант Ярд и ще разръчкам това гнездо на оси.

— Може да опитате, милорд. Но те само ще ви изгубят времето с празни приказки. Нищо няма да направят. В департамента се шири корупция, невъзможно е да разбереш на кого да вярваш. — Рансъм се поколеба. — Затова започнах да разследвам сам.

— Как мога да помогна? — попита Гейбриъл.

— Всъщност имам нужда от помощна на лейди Сейнт Винсънт. Преди да обясня, трябва да знаете, че накрая може и да стане опасно.

Гейбриъл го изгледа продължително.

— Продължавайте.

Рансъм бръкна в джоба си и извади малък тефтер с няколко откъснати страници, пъхнати в него. Издърпа лист хартия и го показа на Пандора.

— Разпознавате ли това, милейди? Беше в чантата с материали, които сте донесли от печатницата.

— Да, това е малкото листче хартия, което намерих там. Прилича на проба от типографски шрифт. Заради него тръгнах да търся госпожа О’Кеър из склада. Тя го изпусна и реших, че може да й трябва.

— Това не е типографска проба — каза Рансъм. — Това е ключ за шифър. Комбинация от букви, които се използват за разшифроването на кодирани съобщения.

Пандора се ококори от любопитство.

— Колко вълнуващо!

Това го накара да се усмихне.

— Всъщност в моя свят е нещо обичайно. Всички използват шифровани съобщения — полиция и престъпници. В отдела на пълен работен ден работят двама експерти-криптографи, които помагат за разчитането на всички материали, до които се доберем. — Той отново стана сериозен. — Вчера се сдобих с една шифрована телеграма, която не можахме да разгадаем с помощта на последния ключ от централния ни офис. Но когато опитах с този — той посочи листа, — се получи.

— И какво пише? — попита Пандора.

— Беше изпратено до неизвестен лидер на Caipéné an Bhéis, радикалната група, с която е била свързана госпожа О’Кеър. Отнася се до приема, който Уелският принц дава утре вечер в общината. — Той замълча и внимателно прибра шифъра обратно в тефтерчето. — Телеграмата е била изпратена от някой в Министерството на вътрешните работи.

— Мили Боже! — възкликна Гейбриъл с разширени очи. — Откъде знаете?

— Обикновено телеграмите, които се изпращат от Министерството, се пишат на бланки с отпечатан специален номер, което позволява да се пращат безплатно. Нарича се франко. Той привлича вниманието на служителите, защото чиновниците в телеграфната кантора са инструктирани да следят да не се злоупотребява с тази привилегия. Един чиновник забелязал франкото на кодираното съобщение, което е нарушение на процедурата, и ми го донесе. Изпращачът е допуснал грешка, като не е използвал обикновена бланка.

— Защо, за Бога, някой от Министерството ще заговорничи с ирландските анархисти? — попита Гейбриъл.

— В правителството на Нейно величество има министри, които яростно се противопоставят на идеята за ирландско самоуправление. Те знаят, че ако ирландските заговорници извършат акт на публично насилие, като например покушение срещу принца, това ще сложи край на всички шансове за самоуправление. В Ирландия ще има масови репресии и хиляди ще бъдат депортирани от Англия, точно каквото искат противниците на самоуправлението.

— И какво общо има това с мен? — попита Пандора.

Рансъм се намръщи и се наведе напред, като леко допря върховете на пръстите на двете си ръце.

— Милейди, мисля, че мъжът, когото сте видели в склада, ще присъства на приема. Мисля, че той е от Министерството. И сега, когато госпожа О’Кеър е мъртва, вие сте единственият човек, който може да го идентифицира.

Гейбриъл отговори преди Пандора да има възможност да реагира. Тихият му глас съдържаше в себе си силата на вик.

— Върви по дяволите, Рансъм. Ако си мислиш, че ще ти позволя да изложиш жена ми на опасност, значи си полудял.

— Трябва само да отиде на приема за няколко минути, за да види дали е там — каза Рансъм. — Щом ми го посочи, можете да я отведете на безопасно място.

— Това ще е кратко излизане, като се замислиш — отбеляза напълно логично Пандора.

Съпругът й я погледна изумено.

— Помагането при осуетяването на покушение срещу Уелския принц не е никакво кратко излизане!

— Милорд — каза Рансъм, — ако заговорът се простира толкова на широко, колкото си мисля, лейди Сейнт Винсънт изобщо няма да се намира в безопасност, докато този мъж не бъде идентифицират и арестуван. Трябва да я пазите всяка минута и да я държите заключена вкъщи завинаги, далеч от очите на другите.

— Нямам проблем с това — сопна му се Гейбриъл.

— Но аз имам — отвърна Пандора с равен глас. Тя улови погледа на съпруга си, видя сподавената му ярост и му се усмихна извинително. — Знаеш, че ще имам.

— Този път няма да стане по твоята — уведоми я твърдо Гейбриъл. — Каквото и да кажеш или направиш, това няма да стане.

 

 

— Кой би предположил, че първото ми излизане ще бъде, за да видя Уелския принц? — отбеляза Пандора, докато слизаше от каретата пред Общината.

— Кой ли, наистина? — беше намусеният отговор на Гейбриъл. Той й помогна при слизането, докато Драко пазеше полите на официалната й рокля да не се отъркат в колелата. Беше облечена в лъскав розов сатен, полите й бяха щедро обшити със златен конец. Отрупан със златни пайети воал покриваше горната й част и спомагаше за прикриването на превръзката върху раната.

Тя погледна към Драко, който изглеждаше също толкова недоволен от ситуацията, колкото и съпругът й.

Въпреки мрачното му изражение, той изглеждаше много добре в официалното си вечерно облекло, което беше закупено и пригодено към фигурата му със светкавична скорост в „Уинтърборн“. Разбраха се да придружава Пандора и Гейбриъл вътре в Общината, а ако беше облечен като повечето присъстващи, щеше да привлича много по-малко внимание.

— Няма какво да се притеснявате — каза Пандора с увереност, каквато всъщност не изпитваше. — Ще влезем в Общината, аз ще посоча мъжа от склада, ако е там, и после ще се приберем у дома.

— Това е лудост — промърмори Гейбриъл.

Драко мълчеше, но изражението му изразяваше пълно съгласие.

— Както отбеляза господин Рансъм — обърна се Пандора към Гейбриъл, — ще бъда в много по-голяма безопасност, след като този заговорник бъде заловен. А и Рансъм се съгласи да те остави пет минути насаме с него, макар че Бог знае за какво ще разговаряш с този ужасен човек.

— Няма да разговаряме — отвърна кратко Гейбриъл.

Тримата прекосиха вътрешния двор до големия сводест вход на Общината, величествена каменна сграда, построена през петнайсети век. Последните ремонти й бяха придали готически вид и дух, но тя всъщност комбинираше разнообразие от стилове и украси. В Общината се провеждаха всякакви обществени събития, включително банкети и ежегодните обществени събрания, свиквани от лорд кмета, както и балове и приеми на кралските особи.

В двора се беше събрала огромна тълпа, която се стичаше към входа до южната веранда.

Пандора ги огледа изумено.

— Тук има поне две хиляди гости.

— По-скоро към три хиляди — каза Гейбриъл. — По дяволите. Ако попаднеш в задръстване… ако някой се блъсне в теб…

Тя се вкопчи в ръката му.

— Ще стоя близо до теб.

В следващия миг към тях се приближи Итън Рансъм, елегантен във вечерното си облекло. Пандора се загледа в него, обзе я усещането за нещо познато. Начинът, по който вървеше, формата на главата му.

— Колко странно — промърмори тя.

— Какво има? — попита Гейбриъл.

— Току-що имах усещането, че и преди съм преживявала нещо подобно… сякаш това вече се е случило. — Тя направи гримаса. — Д-р Гибсън ме предупреди, че през следващите няколко седмици мога да очаквам подобни неща, след като съм имала амнезия.

Рансъм се изправи пред тях и се поклони на Пандора.

— Добър вечер. Вие сте същинско видение, милейди.

Тя му се усмихна и направи реверанс.

— Господин Рансъм.

Докато вървяха към входа, Гейбриъл попита:

— Не трябва ли за толкова огромна тълпа да има повече униформени полицаи? Досега видях само двама.

— Трябва — отвърна язвително Рансъм. — Впечатляваща липса на полицейско присъствие, нали? — Той огледа редиците от конна охрана и церемониални стражи, и отбеляза: — Никакви истински оръжия. Но, слава на Бога, има изобилие от златни ширити, еполети, медали и лъскави нагръдници. Ако анархистите нападнат, ще можем да ги заслепим с блестяща украса.

Влязоха в Общината и продължиха по дълъг, широк коридор, който стигаше до голямата зала. Пространството беше огромно, с висок дъбов таван, изграден от извити греди, и елегантна ламперия с формата на готически прозорци. За събитието върху каменния под беше поставен временен дървен паркет, който да придаде на залата вид на древно баронско имение. Правоъгълната зала беше разделена на осем ниши, като в най-западния край свиреше оркестърът, а в най-източния имаше огромен подиум. Той беше ограден от имитации на мраморни колони, беше покрит с ивици зелен плат и обсипан щедро с цветя. В предната му част бяха разположени две тежки златни кресла с високи облегалки.

Пандора огледа неуверено тълпата. Залата бе претъпкана с народ и продължаваха да идват нови гости. Дори мъжът от склада да беше тук, как би могла да го види при толкова хора наоколо? Танцуващи двойки се въртяха в такт с жизнерадостната музика. Хората се събираха на групички, смееха се, разговаряха. В ухото й се появи познатото пищене и тя вдигна ръка към главата си, за да го прогони с потупване.

Гейбриъл я отведе настрани.

— Опитай се да огледаш залата на сектори — каза той в здравото й ухо.

Двамата тръгнаха бавно из залата, като от време на време спираха, за да разменят любезности с познати. Гейбриъл я представи на поне сто души. Той имаше забележителна памет за имена и подробности, сещаше се да попита за нечия леля, чието здраве се е влошило, или за напредъка в писането на мемоарите на някакъв джентълмен. Не беше изненада, че основна тема на разговорите беше скорошното преживяване на Пандора в Хеймаркет. Нападението, което се смяташе за неуспешен обир, бе обявено за шокиращо и отвратително, и пораждаше огромен, изпълнен със съчувствие интерес. Всичкото това внимание караше Пандора да се чувства неудобно, но Гейбриъл поддържаше разговорите с лекота.

Оркестърът свиреше красива, спокойна музика, валсуващи двойки се плъзгаха навсякъде. Сватбеният валс, валсът „Вечерно ехо“. Започна нов, и след първите няколко нотки двамата с Гейбриъл се спогледаха, защото разпознаха „Сали от нашата улица“, изпълнявана в такт три четвърти. И двамата се разсмяха.

През рамото на Гейбриъл, в източния край на голямата зала, Пандора зърна някакъв мъж със светла сламена коса и веселието й секна. Тя се сепна, приближи се до съпруга си, като се прикриваше зад него, и отново надникна. Разпозна широкото, квадратно лице, надиплената брадичка, бледата кожа.

— Видя ли го? — попита Гейбриъл.

Пандора кимна.

— Току-що излезе иззад подиума. — Тя си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Сега върви към северния край на залата.

Гейбриъл се обърна, за да погледне към мъжа с присвити очи.

Рансъм се приближи до него с изкуствена усмивка на лицето.

— Това ли е той? — попита детективът, като стрелна с поглед светлокосия мъж.

Пандора кимна.

— Това е господин Наш Прескът — рече тихо Рансъм. — Помощник-секретар във Вътрешното министерство. Понякога съм получавал нареждания от него.

Пандора отново погледна към мъжа. Той стигна до вратата, която се намираше срещу главния вход на залата и мина през нея.

— Тръгва си — каза Гейбриъл.

— Как ли пък не — промърмори Рансъм и тръгна след него, като закрачи забързано между танцуващите двойки, предизвиквайки няколко сблъсъка.

— Чудя се какво ли е правил зад подиума? — попита Пандора.

— Сега ще разбера. — Гейбриъл се обърна с лице към Драко, който се бе приближил към тях. — Пази я — каза му той. Зърна някаква каменна пейка в дъното на едната от осемте ниши. — Пандора, иди да седнеш там за няколко минути.

— Предпочитам да… — започна тя, но той вече се отдалечаваше.

Пандора го изпрати с намръщен поглед.

— Е, това не отговаряше на очакванията ми — каза тя, докато Драко я придружаваше до каменната пейка. После въздъхна. — Отново седене в ъгъла.

Драко не отговори, крачеше напрегнато до нея.

Пандора гледаше танцуващите двойки, възхищаваше се на грацията и бързината им. Харесваше й начина, по който шумолящите поли се виеха около краката на джентълмените, преди да се завъртят в другата посока. Една елегантна жена се спъна леко в плочка на пода и партньорът й веднага компенсира. Това накара Пандора да се почувства малко по-добре заради собственото си неумело танцуване. Щом толкова изкусна жена може да направи грешка…

Мислите й бяха прекъснати от Драко, който застана до пейката. Той прокара ръка по една от плочите на ламперията, натисна я, дори почука върху нея.

— Какво търсиш? — попита озадачено тя.

— Не знам. — Той продължи да крачи наоколо.

— Защо не седнеш?

— Не мога.

— Защо не?

— Сърби ме.

— Драко, не, че не ти съчувствам, но лакеите не би трябвало да споменават за личните си…

— Не такъв сърбеж. Тази вечер не съм лакей, а телохранител.

— Прав си — рече Пандора. — Всъщност изглеждаш като перфектния джентълмен. — Тя забеляза, че втора двойка има проблем на същото място на пода. Този път се спъна джентълменът, тъй като обувката му се закачи в ръба на плочка. — Може би някоя красива жена ще те забележи от другия край на залата — продължи Пандора — и ще си каже: „Кой е този непознат с елегантната брада? Ще ми се да ме покани на танц“.

— Не танцувам.

— Нито пък аз. — Нови двойки се завъртяха покрай тях и Пандора се намръщи, когато поредната дама се спъна. — Драко, много ли е трудно да се повдигне някоя от тези плочи?

— Не е трудно. Това е временен под. Но няма да им хареса, ако го изкъртя по време на танц.

— Може би по време на почивката ще ми помогнеш да погледна нещо. Видях три двойки да се спъват на едно и също място на пода. Ей там. Сигурна съм, че е просто зле уплътнено. Но сега разбирам какво имаш предвид като казваш, че те сърби.

Звуците на валса утихнаха и оркестърът засвири „Бог да пази кралицата“, за да обяви пристигането на Уелския принц в Общината. Етикетът изискваше всички в залата да стоят неподвижно, с отпуснати отстрани ръце и да пеят химна.

Но Драко не се интересуваше от етикета. Той обикаляше между застаналите мирно хора и се взираше в пода. Пандора се присъедини към него. Обувките й с тънки подметки й позволиха да почувства лекото разхлабване в една от плочките… и ръбът на една, която не беше уплътнена както трябва.

— Тази е — прошепна тя, като я опипа с крак. Неколцина я стрелнаха с обидени погледи — да не пееш химна се считаше за ужасно невъзпитано.

Драко бръкна в джоба на официалното си сако, извади доста протъркана кожа, навита на руло, разгъна я, измъкна здраво метално шило и коленичи на пода.

В залата влязоха четирима тръбачи, последвани от четирима стюарди със сребърни жезли. Под звуците на оркестъра кметът и кметицата отидоха до подиума, следвани от офицери, членове на съвета на графовете и на общинския съвет.

Когато Драко повдигна ръба на плочката, хората наоколо започнаха да мърморят.

— Мога ли да попитам какво правите? — попита ядосано някакъв мъж. — Пречите на речта на лорд кмета, а освен това… — Той млъкна, когато Драко извади плочката и я остави настрани.

Пандора погледна към спретнатата редичка от медни цилиндри, подредени между временния под и оригиналната каменна настилка отдолу.

— Какво е това? — попита тя Драко, макар да се боеше, че вече знае отговора. — Надявам се да е някакъв уред за проветряване.

— Точно това е — промърмори Драко, като изкърти още една плочка и разкри нова поредица лъскави цилиндърчета. — Направо ще издуха покрива на сградата.

— Бомба! — изкрещя някакъв мъж до тях. — Подът е покрит с бомби!

Музиката спря и в голямата зала се възцари хаос. Въздухът се изпълни с пронизителни писъци и всички се втурнаха към изхода и страничните врати. Докато Пандора стоеше зашеметена на мястото си, Драко скочи и я придърпа към себе си, като я заслони с тялото си от обезумялата тълпа.

— Къде е лорд Сейнт Винсънт? — попита тя. — Виждаш ли го?

Гласът му не можеше да се чуе през рева и грохота.

Докато обезумялата тълпа си проправяше с блъскане, мушкане и ритане път към вратите, Пандора се сгуши в него. Миг по-късно почувства как ръцете на Гейбриъл я обгръщат и се извърна сляпо към него. Без да каже нито дума, той я вдигна на ръце и я отнесе встрани, докато Драко отблъскваше хората, които се засилваха към него.

Тримата намериха убежище под един свод и Гейбриъл пусна Пандора на земята. Тя се вкопчи в реверите на сакото му и го погледна отчаяно.

— Гейбриъл, трябва да се махаме оттук.

— Всичко е наред.

— Нищо не е наред — настоя тя. — Под пода има бомби, наредени са като сардини в консерва. Консерва, която ще се взриви на милион парченца.

Гейбриъл бръкна в джоба си и измъкна някакъв странен предмет… нещо като часовник, прикрепен към малък метален патрон.

— Намерих това под една плочка зад подиума.

— Какво е това?

— Часовников механизъм с чукче, прикрепен към детонаторна капсула. Той е трябвало да взриви заряда.

— Но сега няма да го направи? — попита притеснено Пандора.

— Не, защото го откъснах от поредицата цилиндрични бомби. — Гейбриъл погледна към Драко. — Тълпата оредява край северния изход. Да вървим. Внимавай някой да не се блъсне в нея.

— Повече ме притесняват бомбите, отколкото блъскането — каза Пандора, като се притисна нетърпеливо към него. Той обгърна раменете й с ръка. Драко застана от другата й страна и тримата излязоха през вратата в задния двор към Бейзингхол Стрийт. Краката на Пандора омекнаха от облекчение, когато най-после се озоваха на свеж въздух. Намериха убежище до сградата на съда по делата за банкрут.

Наоколо цареше пълен хаос. Хората тичаха паникьосани на всички страни. Конни полицаи яздеха напред-назад, пристигаха полицейски карети и фургони. Пронизително свирене проряза въздуха — пристигналите полицаи си даваха сигнали. Отпуснала глава на гърдите на Гейбриъл, Пандора почувства вибрирането на гласа му, когато съпругът й попита:

— Изгуби ли Прескът?

Тя се обърна и видя Итън Рансъм да стои наблизо. Детективът изглеждаше по същия начин, както се чувстваше тя, изморен, но напрегнат, сякаш електрически ток караше всичките му мускули да подскачат. Драко мълчаливо му подаде часовниковия механизъм. Рансъм отговори, като не спираше да оглежда предмета в ръката си:

— Последвах го по Грешам Стрийт и го приклещих при товарното депо. Но преди да стигна до него, той… — Рансъм млъкна и поклати безпомощно глава с безизразно лице. — Таблетки стрихнин — рече той. — Глътна ги точно пред мен. Съжалявам, милорд, но няма как да получите своите пет минути насаме с него. — Той пъхна часовниковия механизъм в джоба си. — Един Бог знае докъде се простира тази мрежа и още кой от Вътрешното министерство и полицията е замесен. Прескът не е действал сам.

— Какво ще правите? — попита Гейбриъл.

Рансъм се усмихна невесело.

— Още не съм сигурен. Но каквото и да е, ще трябва да действам предпазливо.

— Ако мога да помогна по някакъв начин… — започна Гейбриъл.

— Не — прекъсна го Рансъм. — Най-добре да се разделим завинаги. След като Прескът е вече мъртъв, лейди Сейнт Винсънт е в безопасност. Колкото по-малко общувате с мен, толкова по-добре. Не говорете с никого за събитията от тази вечер. Не споменавайте за посещението ми в къщата ви.

— Ще ви видим ли отново? — попита унило Пандора.

Когато Рансъм я погледна, в очите му блесна искрена топлота.

— Не и ако зависи от мен, милейди.

Той стисна ръката на Драко, но се поколеба, когато се обърна към Гейбриъл. Обикновено мъжете се ръкуваха само ако бяха в равностойно положение.

Гейбриъл протегна ръка и стисна здраво неговата.

— Успех, Рансъм.

Детективът кимна отсечено и се обърна да си върви.

— Искам да попитам само още нещо — каза Гейбриъл.

Рансъм се извърна и повдигна въпросително вежди.

Гейбриъл го гледаше упорито и замислено.

— Каква е връзката ви с Рейвънелови?

Пандора погледна изумено първо съпруга си, после Итън Рансъм, който се поколеба малко повече, отколкото бе редно, преди да отговори:

— Никаква. Защо питате?

— Когато ви срещнах за пръв път — каза Гейбриъл, — помислих, че очите ви са черни. Но те са тъмносини, очертани с черно. През живота си съм виждал само четирима души с такива очи, всичките Рейвънел. — Той се поколеба. — А сега и вие.

Рансъм отвърна със сух смях.

— Баща ми беше пазач в затвора. Не бих споменал професията на майка ми в изтънчена компания. Не съм Рейвънел, милорд.

 

 

— Според теб какво ще стане с господин Рансъм? — попита Пандора, докато се прибираха с каретата си вкъщи. Драко бе избрал да се вози на капрата, до кочияша, оставяйки двамата насаме в купето. Тя се беше сгушила в съпруга си, топлата му ръка я галеше разсеяно.

— Намира се в трудно положение — каза Гейбриъл. — Да обвиниш правителствени служители в терористичен заговор с отявлени радикали не се отразява добре на здравето.

Пандора се намръщи разтревожено.

— Гейбриъл… — Неустоима прозявка я принуди да прекъсне изречението си. — Наистина ли смяташ, че има връзка между господин Рансъм и семейството ми?

— Ще е много странно съвпадение — призна си той. — Но в някои моменти съзирах нещо твърде познато в някои негови изражения и жестове.

— Да, и аз го забелязах. — Тя разтърка очи. — Харесвам го. И въпреки онова, което каза, все пак се надявам да се видим някой ден.

— Може и да стане. — Гейбриъл я придърпа в скута си и я настани удобно. — Облегни се на мен. Скоро ще се приберем и ще те сложа в леглото.

— Само ако си легнеш с мен. — Тя допря леко пръсти до устните му и се опита да произнесе съблазнително: — Няма да съжаляваш.

— Мисълта ми харесва — рече развеселено той, — но ти вече си полузаспала.

— Не съм изморена — настоя Пандора, изпълнена с любов към него, чувство, което бе по-силно, отколкото можеше да понесе тялото й. Той беше неин партньор, любовник и съпруг — всичко, за което несъзнателно бе мечтала. — Умът ми иска да стои буден.

— Едва държиш очите си отворени — нежно й се подигра той. — Предпочитам да изчакам до сутринта, когато ще има поне малък шанс да се включим и двамата.

— Ще ти покажа аз едно включване — заплаши го тя. — Ще те изям. Ще откъсна плътта от костите ти.

— Спокойно, малка пиратке. — Гейбриъл се усмихна и започна да я гали по косата, докато тя не се притисна успокоено към него. — За това има достатъчно време. Твой съм сега и завинаги, в радост, нещастие и хилядите присъщи на живота сътресения. — Гласът му стана нежен като кадифе. — Но сега искам просто да те прегърна, Пандора… сърце мое, мой бавен валс, моя сладка съдба. Нека тази нощ те гледам как спиш… а на сутринта ще те боготворя както заслужаваш. Какво ще кажеш?

Да. О, да. Боготворенето й звучеше добре. Сънят звучеше добре. Внезапно Пандора се почувства прекалено изморена, за да промълви и една дума, умът й се отнесе в една топла, мека тъмнина и тя потъна в прегръдките му. Усещаше как шепне нещо в болното й ухо, но този път знаеше точно какви са думите… и заспа с лека усмивка.