Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (7)

Глава 6

След като с лекота свали детето от врата си, лорд Сейнт Винсънт отвори вратата на каретата откъм страната на Пандора. Огненият пожар на обедното слънце беше позлатил идеалните му черти, а златистобронзовата му коса искреше.

Факт 12, искаше да си запише тя. Лорд Сейнт Винсънт се разхожда наоколо със свой личен ореол.

Всичко в този мъж бе прекалено идеално. Външен вид, богатство, ум, произход и отлично, мъжествено здраве.

Факт 13. Някои хора са живото доказателство за несправедливостта на вселената.

— Добре дошли в Херънс Пойнт — каза лорд Сейнт Винсънт, обръщайки се към цялата група. — Моите извинения — отидохме на брега, за да изпробваме новото хвърчило на най-малкия ми брат и ни отне повече време от очакваното. Възнамерявах да се върна навреме за пристигането ви.

— Всичко е наред — увери го бодро Катлийн.

— Важният въпрос тук е дали хвърчилото е полетяло — рече Девън.

Червенокосото момче се приближи до вратата на каретата. То печално показа на Девън снопче тънки летвички, увити в червен плат и въженце.

— Счупи се във въздуха, сър. Трябва да внеса промени в дизайна му.

— Това е брат ми, лорд Майкъл — каза Сейнт Винсънт. — Обръщаме се към него на второто му име, Айво.

Айво беше красиво момче на десет или единайсет години, с наситено кестенява коса, небесносини очи и очарователна усмивка. Той се поклони тромаво, като някой, който внезапно е израснал на височина и се опитва да се справи с новите си дълги ръце и крака.

— Ами аз? — обади се босото момче от другата страна на лорд Сейнт Винсънт. То бе здраво, тъмнокосо и розовобузесто, на не повече от четири години. Също като Айво бе облечено в туника за плуване, запасана в чисти къси панталонки.

Устните на Сейнт Винсънт потрепнаха, когато погледна надолу към нетърпеливото момче.

— Ти си моят племенник — рече сериозно той.

— Аз го знам! — тросна се ядосано детето. — На тях трябва да им го кажеш.

С напълно сериозно лице лорд Сейнт Винсънт се обърна към Рейвънелови:

— Позволете ми да ви представя моя племенник Джъстин, лорд Клеър.

От вътрешността на каретата се разнесе хор от поздрави. Вратата от другата страна се отвори и Рейвънелови започнаха да слизат от колата с помощта на двама лакей.

Пандора скочи с лекота от мястото си и срещна неразгадаемия поглед на лорд Сейнт Винсънт, ясен и пронизващ като звездна светлина.

Без да каже нито дума, той й предложи ръката си.

Останала без дъх, тя потърси ръкавиците си, но те като че ли бяха изчезнали заедно с пътната й чанта. Един лакей помагаше на Катлийн и Касандра, които слизаха от другата страна на каретата. Пандора се обърна към лорд Сейнт Винсънт, пое неохотно ръката му и слезе от каретата.

Той беше дори по-висок, отколкото си спомняше, по-едър, с по-широки рамене. Предишния път, когато го беше видяла, бе облечен в официално черно-бяло облекло, всеки сантиметър от него бе излъскан и идеален. Сега беше облечен съвсем обикновено, без сако и шапка, с разкопчана на врата риза. До ноздрите й достигна приятен аромат, слънчевия мирис на гора, който Пандора си спомняше от преди, и който сега бе допълнен от солената нотка на морски бриз.

Алеята се изпълни с народ, когато останалата прислуга слезе от другите карети, а лакеите започнаха да свалят багажа. С периферното си зрение Пандора видя, че семейството й влиза в къщата. Но лорд Сейнт Винсънт като че ли не бързаше да я въвежда вътре.

— Простете ми — каза тихо той, като я погледна. — Възнамерявах да изчакам пристигането ви тук, облечен по подходящ начин. Не искам да си мислите, че визитата ви не е важна за мен.

— О, но тя не е — отвърна смутено Пандора. — В смисъл, не очаквах фанфари при пристигането си. Не е трябвало да ме чакате тук, нито да се обличате. — Нито една дума, която излизаше от устата й, не звучеше на място. — Очаквах да видя дрехи, разбира се. — Пандора наведе глава с пламнало лице. — По дяволите — промърмори тя.

Чу тихия му смях и звукът накара потните й ръце да настръхнат.

Айво се намеси с разкаян глас:

— Аз съм виновен, че закъсняхме. Трябваше да намеря парчетата от хвърчилото ми.

— Защо се счупи? — попита Пандора.

— Лепилото не издържа.

Тъй като беше научила много за различните консистенции на лепилата, докато създаваше прототипа на настолната си игра, Пандора се накани да го попита какъв тип е използвал.

Но Джъстин се намеси, преди да е успяла да произнесе и дума.

— И аз съм виновен. Изгубих си обувките и трябваше да ги търсим.

Очарована, Пандора приклекна, за да се изравни с лицето му, без да обръща внимание на полите си, които се разстлаха върху прашния чакълест път.

— Не ги ли намери? — попита със съчувствие тя, като огледа босите му крака.

Джъстин поклати глава и въздъхна, миниатюрен възрастен, притиснат от светски грижи.

— Мама изобщо няма да е доволна.

— Според теб какво се е случило?

— Оставих ги на пясъка и те просто изчезнаха.

— Може някой октопод да ги е откраднал. — Пандора веднага съжали за забележката си — тя беше точно от типа ексцентрични коментари, които лейди Бъруик би заклеймила.

Но лорд Сейнт Винсънт се обади със загрижено лице, сякаш въпросът бе наистина сериозен.

— Ако е бил октопод, той няма да се спре, докато не си събере осем.

Пандора му се усмихна колебливо.

— Нямам толкова много обувки — възрази Джъстин. — Как можем да го спрем?

— Можем да измислим някакво средство против октоподи — предложи Пандора.

— Как? — Очите на детето блестяха от интерес.

— Ами — започна Пандора, — сигурна съм, че ще ни трябва малко… ох! — Тя не успя да довърши мисълта си, защото бе сепната от някакво същество, което бързо профуча покрай каретата. Успя да зърне клепнали уши и весели кафяви очи, преди ентусиазираното куче да я връхлети толкова нетърпеливо, че тя политна назад.

Озова се по задник на земята, съборена от атаката. Косата й се разпиля по лицето, а малкият жълтеникавочерен ритрийвър започна да подскача около нея като на пружина. Почувства кучешкия дъх в ухото си и облизването с език по бузата.

— Аякс, не! — чу тя възклицанието на Айво.

Пандора осъзна, че само за секунди се е изпоцапала здраво и изпадна в отчаяние, последвано от примирение. Естествено, че щеше да стане точно така. Естествено, че щеше да се срещне с херцога и херцогинята, след като се е въргаляла по алеята като някой малоумен циркаджия. Беше толкова ужасно, че тя започна да се киска, докато кучето душеше главата й.

В следващия миг някой я издърпа на крака и тя се озова притисната към твърда повърхност. От рязкото движение изгуби равновесие и замаяно се вкопчи в Сейнт Винсънт. Той продължи да я притиска към себе си, обгърнал гърба й с ръка.

— Долу, глупако — изкомандва той. Кучето се подчини, щастливо запъхтяно.

— Сигурно се е измъкнал през входната врата — предположи Айво.

Сейнт Винсънт приглади косата на Пандора назад.

— Наранихте ли се? — Той я огледа бързо.

— Не… не. — Продължи безпомощно да се киска, но нервното й напрежение отслабваше. Опита се да приглуши звуците от смеха в рамото му. — Просто… толкова се опитвах да се държа като дама…

Той се засмя леко и ръката му я погали успокояващо по гърба.

— Мога да си представя, че никак не е лесно да се държите като дама, докато ви дърпа куче.

— Милорд — разнесе се някъде отблизо гласът на един лакей, — пострада ли младата дама?

Пандора не можа да чуе отговора на Сейнт Винсънт, защото ускореният й пулс беше изпълнил ушите й. Близостта му, подкрепящата ръка, обгърнала тялото й, която нежно галеше гърба й… всичко това събуждаше нещо дълбоко в нея, което досега бе спало. Обзе я някакво странно ново чувство на удоволствие, което накара всичките й нерви да пламнат като свещички за рожден ден. Погледът й се спря върху предницата на ризата му, фината ленена тъкан едва успяваше да прикрие твърдите извивки на мускулите му. Зърна снопче жълтеникавокафяви косъмчета през пролуката на разкопчаната му риза, изчерви се и смутено се отдръпна назад.

Опипа с ръка косата и каза неопределено:

— Шапката ми… — Обърна се да я потърси, но откри, че Аякс е намерил малката кадифена шапка с изкусителния й сноп пера. Кучето я захапа със зъби и игриво я разтръска.

— Аякс, тук — извика веднага лорд Сейнт Винсънт, но непокорният ритрийвър се въртеше и подскачаше, като се стараеше да стои далеч от него.

Айво бавно доближи кучето.

— Аякс, дай ми я — рече той с успокояващ тон. — Хайде, момче… — Кучето се извърна и побягна. — Ще я донеса — обеща Айво и хукна след него.

— Аз също! — Джъстин го последва с късите си крачета. — Но цялата ще бъде олигавена! — предупреди той през рамо.

Поклащайки глава, лорд Сейнт Винсънт наблюдаваше как ритрийвърът препуска през поляната.

— Дължа ви една нова шапка — каза той на Пандора. — Тази ще бъде върната на парченца.

— Нямам нищо против. Аякс е още кутре.

— Кучето е плод на кръвосмешение — рече той с равен тон. — Не научава и не се подчинява на никакви команди, опитва се да копае дупки в килимите и ми се струва, че не може да върви по права линия.

Пандора се ухили.

— Аз рядко вървя в права линия — призна тя. — Твърде бързо се разсейвам, за да мога да следвам една посока — непрекъснато се отклонявам насам и натам, за да се убедя, че не пропускам нещо. Така че всеки път, когато се насоча към някое ново място, накрая се оказвам там, откъдето съм тръгнала.

Лорд Сейнт Винсънт се извърна изцяло към нея; красивите му сини очи я гледаха напрегнато и изучаващо.

— Къде искате да отидете?

Въпросът я накара да примигне изненадано. Просто бе направила няколко глупави коментара, на които никой не би обърнал внимание.

— Няма значение — отвърна тя. — Тъй като вървя в кръг, никога не стигам до крайната точка.

Погледът му се разходи по лицето й.

— Можете да направите кръговете по-големи.

Забележката бе едновременно логична и закачлива, сякаш той по някакъв начин разбираше как работи умът й. Или може би й се подиграваше.

Когато празните карети се отдалечиха, лорд Сейнт Винсънт поведе Пандора към входа на къщата.

— Как мина пътуването? — попита той.

— Не е нужно да водите с мен светски разговори — каза тя. — Не ми харесват и не ме бива особено в тях.

Двамата се спряха на сянка до колонадата, край ароматен розов храст. Лорд Сейнт Винсънт се облегна небрежно на колоната. Устните му се изкривиха в ленива усмивка и той я погледна.

— Лейди Бъруик ли ви обучаваше?

— Опита се. Но аз мразя да разговарям за времето. На кого му пука каква е температурата? Искам да разговарям за неща като… като…

— Да? — подтикна я той, когато тя се поколеба.

— Дарвин. Правото на глас за жените. Приютите за бедни, защо сме живи, щом вярваме в спиритическите сеанси, щом музиката винаги ни кара да плачем, или какви зеленчуци мразите най-много… — Пандора сви рамене и го погледна в очакване да види познатата застинала физиономия на мъж, който е готов да побегне, за да си спаси живота. Вместо това срещна напрегнатия му поглед и тишината ги обгърна.

Миг по-късно лорд Сейнт Винсънт отвърна тихо:

— Моркови.

Изумена, Пандора се опита да мисли бързо.

— Тях ли мразите най-много? Имате предвид готвените?

— Всякакви моркови.

— От всички зеленчуци точно тях? — Когато той кимна, тя продължи да упорства: — Ами морковения кейк?

— И него.

— Но това е кейк.

Устните му потръпнаха в усмивка.

— Но пак е с моркови.

Пандора искаше да спори за предимствата на морковите пред някои наистина отвратителни зеленчуци, като брюкселското зеле, но разговорът им бе прекъснат от копринен мъжки глас.

— А, ето къде сте. Пратих да ви доведат.

Пандора се отдръпна назад, когато видя, че към тях с грациозни стъпки се приближава висок мъж. Веднага разбра, че това трябва да е бащата на лорд Сейнт Винсънт — приликата беше поразителна. Кожата му беше загоряла и обветрена, с бръчици от смях в ъглите на сините му очи. Имаше буйна златиста коса, привлекателно посребрена по слепоочията. Тъй като беше чувала за репутацията му на някогашен развратник, Пандора бе очаквала да види застаряващ коцкар с подигравателна усмивка… а не този красив екземпляр, който носеше достойнството си като елегантен костюм.

— Сине мой, къде ти е умът да държиш това очарователно създание навън в горещината посред бял ден? И защо е толкова разрошена? Да не се е случило нещо?

— Беше нападната и съборена на земята — започна да обяснява лорд Сейнт Винсънт.

— Със сигурност все още не я познаваш чак толкова добре, че да се стигне до това.

— От кучето — поясни с леден тон лорд Сейнт Винсънт. — Защо не сте го обучили?

— Айво го обучава — бързо отвърна баща му.

Лорд Сейнт Винсънт погледна към далечината, където червенокосото момче гонеше подскачащото куче.

— На мен ми се струва, че кучето тренира Айво.

Херцогът се ухили и кимна утвърдително. После отново насочи вниманието си към Пандора.

Опитвайки се отчаяно да си припомни на какво са я учили, тя приклекна в реверанс и промърмори:

— Ваша светлост.

Бръчиците покрай очите му изпъкнаха леко.

— Като че ли имате нужда от спасяване. Защо не дойдете вътре с мен, по-далеч от тази сган? Херцогинята с нетърпение очаква да се запознае с вас. — Пандора се поколеба, напълно зашеметена, и той я увери: — Можете да ми се доверите. Всъщност съм почти ангел. За нула време ще ме обикнете.

— Бъдете внимателна — предупреди язвително лорд Сейнт Винсънт Пандора, докато завързваше връзките на жилетката си. — Баща ми е съблазнител на лековерни жени.

— Това не е вярно — рече херцогът. — Нелековерните също ме харесват.

Пандора не можа да сдържи смеха си. Вгледа се в сребристосините очи, озарени от игриви весели искри. В присъствието му имаше нещо успокоително, усещането за мъж, който наистина харесваше жените.

Когато бяха малки, с Касандра си бяха мечтали за красив баща, който да ги обича и да ги съветва, да ги глези. Баща, който да им позволява да стъпват на краката му, за да танцува с тях. Този мъж изглеждаше като онзи, който си бе представяла Пандора.

Тя пристъпи напред и пое ръката му.

— Как мина пътуването ви, скъпа? — попита херцогът, докато я водеше към къщата.

Преди Пандора да успее да отговори, лорд Сейнт Винсънт се обади зад гърбовете им:

— Лейди Пандора не обича светските разговори, татко. Тя предпочита да обсъжда теми като Дарвин или правото на глас за жените.

— Естествено, че една интелигентна млада жена би предпочела да пропусне празните приказки — каза херцогът и погледна Пандора с толкова одобрителен поглед, че тя буквално засия. — Но — продължи замислено той, — повечето хора трябва да се замислят дали е безопасно, преди да се осмелят да разкрият мнението си пред някой, с когото току-що са се запознали. Все пак всичко си има начало. Всяка опера има своята прелюдия, всеки сонет си има откриващо четиристишие. Светските разговори са просто начин да помогнете на един непознат да ви се довери, като първо откриете нещо, за което имате еднакво мнение.

— Досега никой не ми го е обяснявал по този начин — каза изумено Пандора. — В това дори има смисъл. Но защо толкова често се говори за времето? Няма ли нещо друго, за което да имаме еднакво мнение? Тризъбите вилици — всички ги харесват, нали? И времето за следобеден чай, и храненето на патици.

— Синьото мастило — додаде херцогът. — И мъркането на котките. И летните бури — макар че това май отново ни връща към времето.

— Нямам нищо против да разговарям за времето с вас, ваша светлост — рече искрено Пандора.

Херцогът се засмя тихо.

— Какво възхитително момиче.

Стигнаха до централното фоайе, просторно и светло, с гипсови отливки по стените и лакиран дъбов паркет. Ограденото с колони голямо стълбище водеше към втория етаж, широкият му парапет беше идеален за пързаляне. Миришеше на восък и свеж въздух, и на аромата на големите бели гардении, подредени в поставени на стойки вази.

За изненада на Пандора херцогинята ги очакваше във фоайето. Тя сияеше като пламък в хладния бял интериор със своята златиста, обсипана с лунички кожа и пищна медночервена коса, която беше заплетена на плитка. Пищното й, но стегнато тяло бе облечено в синя муселинена рокля, с коланче на кръста. Всичко в нея изглеждаше топло, достъпно и меко.

Херцогът отиде при съпругата си и отпусна ръка на кръста й. Той като че ли се наслаждаваше на присъствието й като някаква голяма котка.

— Скъпа — промърмори той, — това е лейди Пандора.

— Най-после — рече усмихнато херцогинята и протегна ръцете си, за да улови нейните. — Ч-чудех се какво ли са направили с вас.

Пандора щеше да направи реверанс, но херцогинята продължаваше да държи ръцете й. Дали въпреки това не трябваше да приклекне?

— Защо я задържа отвън, Гейбриъл? — попита херцогинята, като стисна леко ръцете на Пандора, преди да ги пусне. Момичето направи набързо един закъснял реверанс, като се заклати тромаво като патка в кална локва.

Лорд Сейнт Винсънт разказа набързо за произшествието с Аякс, като наблегна на липсата на дисциплина у кучето, за да постигне по-комичен ефект.

Херцогинята се разсмя.

— Горкото момиче. Елате, ще си отдъхнем и ще пийнем л-лимонада в летния салон. Това е любимата ми стая в къщата. Откъм океана се носи бриз и подухва право п-през засенчените прозорци. — Заекването прекъсваше ритъма на речта й, но беше едва доловимо и тя като че ли не му обръщаше внимание.

— Да, ваша светлост — прошепна Пандора, твърдо решена да не прави повече грешки. Искаше да бъде идеална за тази жена.

Те тръгнаха през фоайето към задната част на къщата, а мъжете ги последваха.

— Така, ако има нещо, което ще направи визитата ви по-приятна — каза херцогинята на Пандора, — трябва да ми го кажете веднага, щом се сетите за него. Поставихме ваза с рози в стаята ви, но ако имате л-любими цветя, трябва само да ни кажете. Най-малката ми дъщеря Серафина избра някои книги за стаята ви, но ако в библиотеката има нещо, което ви е повече по вкуса, веднага ще ги сменим.

Пандора кимна мълчаливо. След известен размисъл, тя най-после се сети за нещо, което би било подходящо за една дама.

— Къщата ви е прекрасна, мадам.

Херцогинята й се усмихна сияйно.

— Ако желаете, следобед ще ви разведа из нея. Имаме някои много добри произведения на изкуството и интересни стари м-мебели, както и прекрасни гледки от втория етаж.

— О, това ще е… — започна Пандора, но за нейно раздразнение лорд Сейнт Винсънт ги прекъсна.

— Вече съм планирал да изведа лейди Пандора на разходка следобед.

Пандора погледна през рамо намръщено.

— Предпочитам да се разходя из къщата с херцогинята.

— Не смея да ви допусна близо до непознати мебели — каза лорд Сейнт Винсънт. — Последствията ще са катастрофални. Ами ако се наложи да ви вадя от някой гардероб или, не дай си Боже, от някой бюфет?

Смутена от напомнянето за първата им среща, Пандора отвърна вдървено:

— Няма да е прилично да излизам навън без придружителка.

— Нали не се притеснявате, че ще бъдете компрометирана? — попита той. — Защото това вече го направих.

Пандора забрави за решението си да се държи достойно, спря се внезапно и се обърна с лице към заядливия мъж.

— Не, не сте. Компрометира ме една пейка. Вие просто се оказахте там.

Лорд Сейнт Винсънт като че ли се забавляваше с раздразнението й.

— Въпреки това — рече той, — вече няма какво да губите.

— Гейбриъл… — започна херцогинята, но млъкна, когато той й хвърли дяволит поглед.

Херцогът гледаше подозрително сина си.

— Ако се опитваш да се правиш на чаровник — каза той, — смея да заявя, че изобщо не се справяш добре.

— Няма нужда да се правя на чаровник — отвърна лорд Сейнт Винсънт. — Лейди Пандора само се преструва на незаинтересувана. Под маската на безразличие тя е луда по мен.

Пандора се вбеси.

— Това е най-безумното нещо, което съм чувала някога! — Но преди да успее да довърши изречението, тя зърна дяволитите проблясъци в очите на лорд Сейнт Винсънт. Осъзна, че той просто я дразни. Изчерви се от смущение и наведе глава. Само няколко минути след пристигането си в Херънс Пойнт беше успяла да падне в двора, да загуби шапката си, да си изпусне нервите. Добре че лейди Бъруик не беше тук, защото щеше да получи апоплектичен удар.

След като продължиха да вървят, лорд Сейнт Винсънт изравни крачка с Пандора, докато херцогинята тръгна след тях заедно с херцога.

— Безумно, а? — промърмори развеселено той. — Това ми хареса.

— Ще ми се да не ме дразните — отвърна тихо тя. — И без това ми е достатъчно трудно да се държа като дама.

— Не е необходимо.

Пандора въздъхна, моментното й раздразнение премина в примирение.

— Напротив, трябва — отвърна искрено тя. — Никога няма да го науча добре, но важното е да продължа да се опитвам.

Това беше твърдение на млада жена, която съзнаваше ограниченията си, но беше твърдо решена да се справи с тях. Гейбриъл нямаше нужда дори да поглежда към родителите си, за да знае, че те бяха абсолютно очаровани от Пандора. Що се отнася до него…

Той беше абсолютно изненадан от реакцията си към нея. Тя беше толкова жизнена, грееше като слънчоглед. В сравнение с апатичните и свенливи момичета, които участваха в лондонския брачен парад, Пандора сякаш беше някакъв абсолютно различен вид. Беше точно толкова красива, колкото си я спомняше, и също толкова непредсказуема. Разсмя се, когато кучето скочи върху нея в двора, докато всяко друго момиче на нейно място щеше да се разгневи или да умре от срам. Докато стоеше пред него, готова да спори за морковите, единственото, за което можеше да мисли Гейбриъл, беше колко иска да я отнесе на някое хладно, тъмно и тихо място и да я има само за себе си.

Но въпреки изкусителната привлекателност на Пандора, нямаше никакво съмнение, че тя не е подходяща за единствения начин на живот, който той можеше да й предложи. Животът, в който бе роден той. Не можеше да се отрече от титлата си, нито да обърне гръб на семействата и работниците, които зависеха от него. Негово задължение бе да управлява потомствените земи на рода Чалън и да запази наследството им за поколенията. Съпругата му трябваше да се справя с няколко домакинства, да се явява в двора, да участва в различни благотворителни комитети и така нататък.

На Пандора това изобщо нямаше да й харесва. Изобщо. Дори да свикнеше с тази роля, никога нямаше да се чувства удобно в нея.

Те влязоха в летния салон, където семейство Рейвънел вече разговаряха със сестрите му Фийби и Серафина.

Фийби, най-голямото от децата на семейство Чалън, беше наследила топлата, любяща природа на майка си и острия, хаплив език на баща си. Пет години по-рано се беше омъжила за любимия си от детските години, лорд Пиър Клеър, който през по-голямата част от живота си бе страдал от хронична болест. Влошаващите се симптоми го бяха превърнали в сянка на някогашния човек и той бе починал, докато Фийби беше бременна с второто им дете. Макар че първата година от траура беше изтекла, тя все още не беше успяла да се възстанови. Излизаше навън толкова рядко, че луничките й бяха изчезнали и тя изглеждаше вяла и слаба. Призракът на тъгата все още витаеше в погледа й.

По-младата им сестра Серафина, енергично осемнайсетгодишно момиче с червеникаворуса коса, разговаряше с Касандра. Макар Серафина да беше достатъчно голяма, за да бъде представена в обществото, херцогът и херцогинята я бяха убедили да изчака още една година. Момиче с нейния очарователен характер, красота и най-вече гигантска зестра щеше да привлече всяка изгодна партия в Европа и отвъд. За Серафина лондонският Сезон щеше да е голямо изпитание и колкото по-добре беше подготвена за него, толкова по-добре.

След като я представиха, Пандора прие чаша лимонада с лед и продължи да седи мълчаливо, докато всички останали около нея разговаряха. Когато разговорът се насочи към темата за икономиката на Херънс Пойнт, с туризма и рибната му индустрия, Гейбриъл се досети, че мислите на Пандора се бяха отплеснали в посока, която нямаше нищо общо с настоящия момент. Какво ли се случваше в този неспокоен ум?

Той се приближи до нея и попита тихо:

— Ходили ли сте някога на плаж? Да нагазите в океана и да почувствате пясъка под краката си?

Пандора го погледна и разсеяното изражение изчезна от лицето й.

— Не, аз… тук има пясъчен плаж? Мислех си, че са само камъчета.

— Имението има частен песъчлив залив. Стигаме до него по една просека.

— Какво е просека?

— Така наричаме издълбаните в пръстта пътища тук, на юг. — Ужасно му хареса начинът, по който устните й оформиха мълчаливо думата… просека… сякаш й се наслаждаваше като бонбон. Той погледна към Серафина, която стоеше наблизо, и каза: — Този следобед ще заведа лейди Пандора до залива. Мисля, че и Айво ще дойде. Искаш ли да се присъединиш към нас?

Пандора се намръщи.

— Не съм казала…

— Ще бъде прекрасно! — възкликна Серафина и се обърна към Касандра. — Трябва да дойдете с нас. Ужасно освежаващо е да се гази в океана в такъв горещ ден.

— Всъщност бих предпочела да подремна — призна извинително Касандра.

— Как може да ти се спи? — попита изумено Пандора. — Цял ден не правим нищо друго, освен да седим.

Касандра внезапно зае отбранителна поза.

— Нищоправенето е изтощително. Трябва да си почина, в случай че по-късно отново не правим нищо.

Пандора я погледна като ужилена и се обърна отново към Гейбриъл.

— Аз също не мога да дойда. Нямам бански костюм.

— Можете да вземете един от моите — предложи Серафина.

— Благодаря, но без придружителка не бих могла…

— Фийби се съгласи да ни придружи — прекъсна я Гейбриъл.

По-голямата му сестра, която само слушаше разговора, повдигна вежди.

— Нима? — попита тя с хладен глас.

Гейбриъл я погледна многозначително.

— Забрави ли, че го обсъждахме тази сутрин?

Фийби присви сивите си очи.

— Всъщност, не.

— Каза, че напоследък прекарваш твърде много време вътре — рече той. — Че имаш нужда от разходка и малко свеж въздух.

— Господи, колко разговорлива съм била — отбеляза Фийби с язвителен тон, а погледът й обещаваше отмъщение. Но повече не възрази.

Гейбриъл се ухили, когато видя бунтовното изражение на Пандора.

— Не упорствайте повече — започна да я уговаря той полугласно. — Обещавам, че ще ви бъде много забавно. А ако не е… ще получите удовлетворението да ме опровергаете.