Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (4)

Глава 3

Две вечери след бала у Чауърт Гейбриъл играеше билярд в частните апартаменти над „Дженър“. Луксозните стаи, в които бяха живели родителите му в първите дни след сватбата си, сега бяха запазени от семейство Чалън. Рафаел, единият от по-малките му братя, обикновено живееше в клуба, но сега пътуваше за Америка. Отиваше да проучи и да закупи огромно количество боров материал от името на притежаваната от Чалън железопътна строителна компания. Американският бор, тачен заради здравината и еластичността си, беше използван за напречни греди в релсите и се търсеше изключително много сега, когато местният английски дървен материал беше на изчерпване.

Клубът не беше същият без безгрижното присъствие на Рафаел, но Гейбриъл си прекарваше много по-добре тук, сам, отколкото в тишината на терасата си в Куинс Гейт. Наслаждаваше се на типично мъжката атмосфера, подсилена от ароматите на скъп алкохол, лули, мароканска кожена тапицерия и острата пикантна миризма на зеленото сукно. Мирисът винаги му напомняше как като млад придружаваше баща си в клуба.

Години наред херцогът ходеше почти всяка седмица в „Дженър“ на среща с управителите, за да прегледа счетоводните книги. Съпругата му Еви беше наследила клуба от баща си, Айво Дженър, някогашен професионален боксьор. Клубът беше неизчерпаема финансова мина, огромните му печалби бяха позволили на херцога да облагороди земеделските си земи и да създаде обширна империя от инвестиции. Хазартът беше незаконен, разбира се, но половината Парламент бяха членове на „Дженър“, което го правеше почти недосегаем.

Посещенията в „Дженър“ бяха изключително вълнуващи за момчето, което живееше спокоен живот. Тук винаги имаше нови неща, които да види и да научи, а мъжете, с които Гейбриъл се срещаше, бяха съвсем различни от слугите и арендаторите в имението. Редовните клиенти и персоналът в клуба използваха неприличен език, разказваха вулгарни вицове и го научиха на всякакви трикове с карти. Понякога Гейбриъл сядаше на висок стол до кръглата хазартна маса, за да гледа игрите с високи залози, а ръката на баща му спокойно обгръщаше раменете му. Притиснат уютно до херцога, Гейбриъл беше виждал мъже да печелят или губят цели състояния за една нощ, с хвърлянето на едно зарче.

Когато порасна, крупиетата го научиха да изчислява вероятностите и взятките. Освен това му показаха как да разбира дали някой използва подправени зарове, или белязани карти. Запозна се с всички сигнали за подсказване — намигване, кимане, вдигане на рамене — както и с всички скрити техники, използвани от измамниците. Знаеше всички възможни начини, по които един човек мами. По време на посещенията си в клуба беше научил много за човешката природа, без дори да го осъзнава.

Едва години по-късно Гейбриъл си даде сметка, че баща му бе използвал посещенията в „Дженър“, за да го научи на житейска мъдрост, да го подготви за всички бъдещи случаи, когато хората ще се опитват да се възползват от него. Онези уроци му свършиха добра работа. Когато най-после напусна безопасната среда на семейния дом, той бързо откри, че като наследник на херцог Кингстън е мишена за всички.

След като подреди пет бели топки в средата, Гейбриъл нагласи червената за директен удар в отсрещния ъгъл. Той методично удряше останалите подред, като ги пращаше една по една в джобчетата. Винаги бе обичал билярда, ъглите и схемите му, начина, по който му помагаше да прочисти съзнанието си, когато трябваше да мисли ясно.

След последния удар усети нечие присъствие на вратата. Все още облегнат на масата, той вдигна глава и срещна ясния, жив поглед на баща си. Устните му потрепнаха в усмивка.

— Чудех се колко време ще ти трябва, за да разбереш.

Измамно спокоен, Себастиан, херцогът на Кингстън, влезе в стаята. Той като че ли винаги знаеше какво се случва в Лондон, макар понякога да прекарваше месеци наред в Съсекс.

— Досега чух три различни версии за историята.

— Избери си най-ужасната и ще я подкрепя — рече сухо Гейбриъл, като остави щеката настрани. Изпита облекчение при вида на баща си, който винаги бе неизчерпаем източник на спокойствие и утеха. Двамата си стиснаха здраво ръцете и използваха липсата на чуждо присъствие, за да се прегърнат за миг. Подобна демонстрация на привързаност не се срещаше често при бащите и синовете с тяхното положение, но пък те никога не са били обикновено семейство.

След като го потупа няколко пъти по гърба, Себастиан се отдръпна назад и го погледна с онази топла загриженост, която Гейбриъл си спомняше от детството. Без да пропуска следите от умора по лицето му, баща му леко отметна косата му назад, както правеше, когато Гейбриъл беше още малък.

— Не си спал.

— През по-голямата част от нощта гулях с приятели — призна си младият мъж.

Себастиан се ухили, съблече палтото си и хвърли безупречно ушитата дреха на един стол.

— Наслаждаваме се на последните ергенски дни, а?

— По-точно ще е да кажа, че пляскам с лапи като давещ се плъх.

— Същата работа. — Себастиан разкопча ръкавелите си и започна да навива ръкавите на ризата си. Действеният живот в Херънс Пойнт, фамилното имение в Съсекс, го поддържаше във физическата форма на два пъти по-млад мъж. Честото излагане на слънце беше позлатило косата му и потъмнило кожата му и бледосините му очи стряскаха с яркостта си.

Докато останалите мъже на неговата възраст се бяха успокоили и улегнали, херцогът бе по-жизнен от всякога, отчасти защото по-малкият му син все още беше едва единайсетгодишен. Херцогинята, Еви, бе заченала неочаквано, много след като беше решила, че плодовитите й години са отминали. В резултат на това между бебето и следващата му по-голяма сестра, Серафина, имаше осем години разлика. Еви беше доста притеснена да роди дете на нейната възраст, особено когато съпругът й непрекъснато я дразнеше, че е жива реклама на потентността му. И наистина походката на Себастиан беше придобила някаква допълнителна напереност по време на последната бременност на съпругата му.

Петото им дете беше красиво момченце с тъмночервена коса като козината на ирландски сетер. Кръстиха го Майкъл Айво, но свадливото второ име някак му подхождаше повече, отколкото рожденото. Сега неуморният, весел Айво придружаваше баща си почти навсякъде.

— Ти си пръв — каза Себастиан, докато ровеше из щеките в търсене на любимата си. — Нуждая се от малко преднина.

— Как ли пък не — отвърна спокойно Гейбриъл, като започваше играта. — Единствената причина да изгубиш предишния път, беше, че позволи на Айво да стреля няколко пъти.

— Реших да използвам момчето като оправдание за загубата си.

— Къде е Айво? Не мога да повярвам, че ти е позволил да го оставиш в Херънс Пойнт при момичетата.

— Беше на косъм да се разсърди — отвърна със съжаление Себастиан. — Но му обясних, че ситуацията, в която си се озовал, изисква цялото ми внимание. Както обикновено съм пълен с полезни съвети.

— О, Боже. — Гейбриъл се наведе над масата, за да стреля. Удари бялата топка, която улучи жълтата и я вкара в мрежата. Две точки. Със следващия удар вкара червената.

— Много добре — каза баща му. — Остро око имаш.

Гейбриъл изсумтя.

— Нямаше да го кажеш, ако ме беше видял преди две нощи на бала у Чауърт. Щеше да ме наречеш пълен идиот — и с право — защото оставих едно наивно момиче да ме вкара в брачния си капан.

— Нито един бик не може вечно да избягва хомота. — Себастиан заобиколи масата, премери се и изпълни великолепен удар. — Как се казва тя?

— Лейди Пандора Рейвънел. — Играта продължи, докато Гейбриъл допълни раздразнено: — Изобщо не исках да ходя на тоя бал. Принудиха ме няколко приятели, които казаха, че Чауърт е похарчил цяло състояние за група самобитни „майстори на фойерверки“. Предполагаше се, че в края на вечерта ще има великолепно представление. Тъй като не се интересувах от самия бал, реших да се разходя надолу към реката, за да видя как монтират ракетите. Когато се връщах — той млъкна, за да изпълни удар за три точки, който удари две топки едновременно, — чух някакво момиче да ругае в лятната къща. Беше се заклещила със задника нагоре в пейката, а роклята й се беше закачила в резбованата облегалка.

Очите на баща му блеснаха развеселено.

— Изключително хитроумна примамка. Кой мъж би могъл да устои?

— И като някой селяндур хукнах да помагам. Преди да успея да я издърпам, изникнаха лорд Чауърт и Уестклиф. Уестклиф предложи да си държи устата затворена, разбира се, но Чауърт беше твърдо решен да понеса заслужено наказание. — Гейбриъл погледна косо баща си. — Сякаш имаше някакви сметки за разчистване с мен.

На лицето на Себастиан се изписа извинително изражение.

— Може и да съм имал кратка заигравка със съпругата му — призна си той, — няколко години преди да се оженя за майка ти.

Гейбриъл удари непремерено бялата топка и я изпрати да се върти безцелно по масата.

— Сега репутацията на момичето е съсипана и се налага да се оженя за нея. Но трябва да отбележа, че споменаването за това я накара яростно да се възпротиви.

— Защо?

— Вероятно защото не ме харесва. Както можеш да си представиш, поведението ми не беше твърде очарователно, предвид обстоятелствата.

— Не, питам те защо трябва да се ожениш за нея.

— Защото така е редно. — Гейбриъл се поколеба. — Ти не би ли очаквал същото?

— В никакъв случай. Майка ти би очаквала от теб да постъпиш както е редно. Аз, обаче, ще съм напълно доволен, ако не постъпиш както трябва и се отървеш от това. — Себастиан се наведе напред, прецени следващия си удар с присвити очи и вкара майсторски червената топка. — Някой трябва да се ожени за момичето — рече спокойно той, — но не е задължително да си ти. — Извади червената топка от мрежата и я постави обратно на мястото й за нов удар. — Ще й купим съпруг. В днешно време повечето благородни семейства са затънали в дългове до уши. За една прилична сума те с радост ще предложат някое от знатните си чеда.

Гейбриъл изгледа продължително баща си, докато обмисляше идеята. Можеше да прехвърли Пандора на друг мъж и да я направи негов проблем. Тя нямаше да бъде отхвърлена от обществото, а той щеше да продължи да живее живота си както досега.

Обаче…

Обаче той като че ли не можеше да спре да мисли за нея; Пандора се беше загнездила в главата му като досадна мелодия, която не можеше да прогони. Беше толкова обсебен от нея, че дори не посети любовницата си, защото усещаше, че даже широкият репертоар на Нола нямаше да успее да отвлече вниманието му.

— Е? — попита настоятелно баща му.

Замислен, Гейбриъл не отговори веднага.

— Идеята си струва.

Себастиан го погледна въпросително.

— Всъщност очаквах нещо от сорта на „Да, ще направя всичко, за да избегна доживотен затвор с момиче, което не мога да търпя“.

— Не съм казвал, че не мога да я търпя — сопна се Гейбриъл.

Себастиан го погледна с лека усмивка. Миг по-късно подхвърли невинно:

— Приятна ли е за окото?

Гейбриъл се отдалечи от масата, за да си сипе бренди.

— Прекрасна е, по дяволите — промърмори той.

Все по-заинтригуван, баща му попита:

— Тогава какъв е проблемът с нея?

— Тя е абсолютна малка дивачка. Неспособна да си държи езика зад зъбите. Да не говорим колко е особена: ходи на балове, но никога не танцува, само седи в ъгъла. Двамата приятели, с които пих снощи, казаха, че са я канили на валс при предишни случаи. На единия казала, че впрегатният кон е стъпил върху крака й, а на другия, че икономът случайно затиснал крака й с вратата. — Гейбриъл отпи от брендито, преди да завърши мрачно: — Нищо чудно, че още е сама.

Себастиан, който бе започнал да се смее, остана като ударен от гръм при последния коментар.

— Ах! — рече тихо той. — Това обяснява всичко. — За миг се умълча, загубен в някакъв далечен приятен спомен. — Опасни същества са самотниците. Към тях трябва да се подхожда предпазливо. Те си седят тихо в ъглите, изглеждат изоставени и забравени, а в действителност са сирени, които примамват мъжете към падение. Дори няма да забележиш момента, в който тя открадва сърцето ти — и то остава нейно завинаги. Една самотница никога няма да ти върне сърцето.

— Ще спреш ли да се подиграваш? — попита Гейбриъл, изпълнен с нетърпение от размишленията на баща си. — Защото аз съм изправен пред истински проблем.

Без да спира да се усмихва, Себастиан взе малко креда и натърка върха на щеката.

— Прости ми. От тази дума ме избива на сантименталност. Продължавай.

— От чисто практична гледна точка Пандора ще ми върши работа единствено в леглото. Тя е нещо ново. След като това премине, до седмица ще се отегча. Освен това темпераментът й я прави неподходяща за моя съпруга. За чиято и да е съпруга. — Трябваше да допие брендито си, преди да се осмели да признае с дрезгав глас: — И въпреки всичко… не бих искал никой друг да я има. — Той се облегна с две ръце на масата и се загледа невиждащо в зеленото сукно.

Реакцията на баща му беше неочаквано жизнерадостна.

— Не че искам да се правя на адвокат на дявола, но не ти ли е хрумвало, че лейди Пандора ще помъдрее?

— Бих се изненадал — промърмори Гейбриъл, мислейки за онези диви сини очи.

— Мили мой синко, естествено, че ще се изненадаш. Една жена винаги може да те изненада с това на какво е способна. Цял живот можеш да се опитваш да откриеш какво я вълнува и интересува, но никога няма да узнаеш всичко. Винаги има още нещо. Всяка жена е загадка, която не трябва да разбираш, а да й се наслаждаваш. — Себастиан взе една билярдна топка, подхвърли я във въздуха и сръчно я улови. — Твоята лейди Пандора е млада — времето ще поправи това. Девствена е — е, този проблем се решава лесно. Ти очакваш бракът да е скучен, което, прости ми, е връх на арогантността, непостигнат от никой друг, освен може би от мен, когато бях на твоята възраст. Това момиче изобщо не ми се струва скучно. Ако й дадеш шанс, тя може да ти достави по-голямо удоволствие дори от госпожа Блек.

Гейбриъл го изгледа предупредително.

Баща му не криеше неодобрението си от любовницата на Гейбриъл, чийто съпруг беше американски посланик. Госпожа Нола Блек, младата, красива съпруга на бившия офицер от Юнионистката армия, чиито рани от войната му пречеха да я задоволява в леглото, си намираше развлечения където й попадне.

През последните две години Нола бе изпълнявала всяко желание на Гейбриъл, срещите им не бяха ограничавани от никакви задръжки или предразсъдъци. Тя винаги знаеше кога да разшири границите, да измисли нови номера, с които да разпали интереса му и да задоволи дори най-неизпълнимите му желания. На Гейбриъл не му харесваше, че е омъжена, презираше характера и собственическото й чувство, а напоследък бе започнал да осъзнава, че тази връзка го превръща в най-ужасната му възможна версия.

Но продължаваше да се връща към нея.

— Никой не може да ме задоволи повече от госпожа Блек — изрече с усилие той. — Това е проблемът.

Баща му бавно остави щеката на масата с безизразно лице.

— Смяташ ли, че си влюбен в нея?

— Не. Господи, не. Просто… аз… — Гейбриъл наведе глава и разтърка тила си, по който бяха започнали да лазят тръпки на смущение. Макар той и баща му да разговаряха свободно за най-различни неща, те рядко обсъждаха личните си сексуални предпочитания. Себастиан, слава на Бога, не обичаше да се меси в личния живот на синовете си.

На Гейбриъл не му беше лесно да описва тъмната страна на характера си, нито умираше от желание сам да я приеме. Като най-голям син на семейство Чалън, той винаги се бе опитвал да оправдае най-високите очаквания — техните и на останалите хора. Още от ранна възраст беше осъзнал, че заради фамилното му име, богатството и влиянието му мнозина не му желаеха доброто. Решен да се докаже, той изкарваше високи оценки в Итън и Оксфорд. Когато останалите момчета искаха да се бият или се опитваха да го победят в различните атлетически дисциплини, той трябваше непрекъснато да се доказва. Когато откриеше някаква слабост в себе си, се стараеше да я превъзмогне. След като се дипломира, той ръководеше компетентно финансовите дела на семейството и направи собствени инвестиции в прохождащи бизнеси, които се бяха отплатили щедро. По принцип беше дисциплиниран и трудолюбив, мъж, който приемаше сериозно задълженията си.

Но той имаше и друга страна. Сексуална, невъздържана, адски изморена от непрекъснатите опити да бъде идеален. Страна, която го караше да се чувства ужасно виновен.

Гейбриъл все още не беше намерил начин да съчетае двете противоположни половини на характера си, ангела и дявола. Съмняваше се, че някога ще успее да го направи. Единственото, което знаеше със сигурност бе, че Нола Блек е готова да задоволи винаги всяко негово желание, и той не бе успял да открие подобно облекчение при никой друг.

Изчервен, Гейбриъл се опита да го обясни, без да изглежда като някой извратеняк.

— Проблемът е, че аз искам някои особени… тоест… тя ми позволява… — Той млъкна и изруга сподавено.

— Всеки мъж има своите вкусове — отбеляза практично Себастиан. — Съмнява ме, че твоите са кой знае колко шокиращи.

— Онова, което твоето поколение е считало за шокиращо, вероятно е различно от моето.

Последва кратко, обидено мълчание. Когато Себастиан отговори, гласът му прозвуча сухо.

— Колкото и древна и грохнала вкаменелост да съм аз, смятам, че руините на сенилния ми мозък са способни да осъзнаят онова, което се опитваш да ми кажеш. Толкова дълго си се задоволявал с необуздани плътски крайности, че си изгубил всякакви илюзии. Дреболиите, които възбуждат останалите мъже, са ти безразлични. Бледният чар на нито една девственица не може да се мери с пагубните таланти на любовницата ти.

Гейбриъл вдигна изненадано глава.

Баща му го погледна язвително.

— Уверявам те, момче, че сексуалната поквара е измислена много преди твоето поколение. Слободиите от времето на дядо ми могат накара и един сатир да се изчерви. Мъжете от нашия род са родени с твърде силен копнеж за удоволствие. Очевидно и аз не съм бил светец, преди да се оженя, и Бог ми е свидетел, че не съм очаквал да намеря пълно задоволство в ръцете на една-единствена жена. Но го намерих. Което означава, че няма причина ти също да не го намериш.

— Щом казваш.

— Казвам го. — След известно замислено мълчание, Себастиан заговори отново: — Защо не поканиш Рейвънелови в Херънс Пойнт за една седмица? Дай на момичето възможност и се запознай с нея, преди да вземеш решение.

— Няма нужда да каня цялото семейство в Съсекс. По ми е удобно да я посещавам тук, в Лондон.

Баща му поклати глава.

— Трябва да прекараш няколко дни далеч от любовницата си — каза откровено той. — Мъж с изискано небце като теб ще хареса следващото блюдо повече, ако елиминира конкурентните аромати.

Намръщен, Гейбриъл се облегна с двете си ръце на масата, докато обмисляше предложението. С всеки изминал ден все повече хора го преследваха заради зараждащия се скандал. Особено Нола, която вече беше изпратила половин дузина бележки, в които настояваше да узнае дали слуховете са верни. Рейвънелови сигурно се сблъскваха със същите проблеми и вероятно щяха да се зарадват на възможността да напуснат Лондон. Имението в Херънс Пойнт, с неговите единайсет хиляди акра гориста и обработваема земя и девствена брегова линия, предлагаше пълно усамотение.

Той присви очи, щом видя безизразното лице на баща си.

— Защо ме окуражаваш така? Не трябва ли да си малко по-придирчив, когато става дума за потенциалната майка на бъдещите ти внуци?

— Ти си двайсет и осемгодишен мъж, който все още не си е осигурил наследник. На този етап съм склонен да не подбирам за кого ще се ожениш. Моля те само да ни осигуриш няколко внуци, преди с майка ти да станем прекалено немощни, за да можем да ги вземаме на ръце.

Гейбриъл изгледа кисело баща си.

— Не възлагай големи надежди на лейди Пандора. Според нея бракът с мен ще бъде най-ужасното нещо, което може да й се случи.

Себастиан се усмихна.

— Бракът по принцип е най-лошото нещо, което може да се случи на една жена. За щастие това никога не ги възпира.