Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (23)

Глава 22

— Все още е дезориентирана от упойката — предупреди д-р Гибсън, когато въведе Гейбриъл в стаята на Пандора. — Дадох й още една доза морфин не само заради болката, а и за да успокоя гаденето заради хлороформа. Затова да не ви притеснява какво ви говори. Вероятно няма да ви обърне внимание, ще прескача на друга тема по средата на изречението, а може да каже и нещо объркващо.

— Досега ми описвахте един съвсем нормален разговор с Пандора.

Лекарката се усмихна.

— До леглото има купа с ледени бонбони — опитайте се да я убедите да изяде няколко. Измихте ли ръцете си с карболов сапун? Добре. Искаме да поддържаме средата й колкото се може по-стерилна.

Гейбриъл влезе в малката, оскъдно обзаведена стая. Газовата лампа беше угасена и помещението се осветяваше единствено от стъклено газениче, поставено на нощната масичка.

Пандора изглеждаше ужасно дребна в леглото. Ръцете й лежаха напълно неподвижно покрай тялото. Тя никога не спеше така. Нощем винаги се свиваше настрани или се просваше по корем, прегръщаше възглавницата или изритваше завивката от единия си крак, като оставяше другия завит. Кожата й беше неестествено бяла, като порцелан.

Гейбриъл седна на поставения до леглото стол и внимателно я хвана за ръката. Пръстите й бяха леки и отпуснати, сякаш държеше малко снопче дървени трески.

— Ще ви оставя няколко минути насаме с нея — каза д-р Гибсън от прага. — След това, ако нямате нищо против, ще пусна и членовете на семейството й за малко, за да могат после да се приберат у дома. Ако искате, тази нощ можете да спите в спалнята за гости в резиденцията на Уинтърборн…

— Не, ще остана тук.

— Тогава ще ви донесем сгъваемо легло.

Гейбриъл прегъна пръстите на Пандора около своите и ги притисна към бузата си. Познатият й мирис беше заменен от стерилната миризма на безупречна чистота. Устните й бяха груби и напукани. Но кожата й бе изгубила плашещата си студенина, дишането й беше стабилно и той се изпълни с облекчение, че може да седи там и да я докосва. Леко допря ръка до главата й и погали с палец копринената й коса.

Миглите й трепнаха и тя се размърда. Лицето й бавно се извърна към него. Гейбриъл се взря в среднощното синьо на очите й и го прониза толкова силна нежност, че му се доплака.

— Това е моето момиче — прошепна той. Посегна за едно ледено бонбонче от купата и го поднесе към устата й. Пандора го лапна и изчака течността да попие в сухите вътрешни тъкани на бузите й. — Скоро ще се оправиш — каза той. — Боли ли те, любима?

Пандора леко поклати глава, без да отмества очи от него. Челото й се набърчи загрижено.

— Госпожа Блек… — изграчи тя.

Сърцето му се сви.

— Каквото и да ти е казала, Пандора, знай, че не е вярно.

— Знам. — Тя отвори уста и той пусна ново бонбонче в нея. Тя го засмука леко и изчака да се разтвори. — Каза, че те отегчавам.

Гейбриъл я погледна безизразно. От всички налудничави идеи Нола бе избрала най… Зарови лице в шепите си, изпъшка развеселено и раменете му се разтресоха.

— Не съм се отегчавал — най-накрая успя да каже той, като вдигна поглед към нея. — Нито за секунда, още от първия миг, когато те срещнах. Всъщност, любов моя, след всичко това не бих отказал няколко дни скука.

Пандора се усмихна леко.

Неспособен да устои на изкушението, Гейбриъл се наведе напред и леко притисна устни към нейните. Първо погледна към вратата, разбира се, защото подозираше, че ако д-р Гибсън го види, веднага ще стерилизира устните му.

През следващите два дни Пандора спа непрекъснато, като се будеше само за кратки интервали, когато братовчед й Уест дойде и седна до леглото й, след като бе пристигнал с влака от Хемпшър. Тя се зарадва да го види и десет минути се опитваше да го убеди, че текстът на песента „Греби с лодката си“ включва фразите „бавно по канапа“ и „животът е тежък сън“.

Вторият път беше когато Драко застана на прага, за да я нагледа. Обикновено безизразното му лице бе изопнато от тревога, докато гледаше как Гейбриъл я храни с лъжичка. Когато забеляза високата му фигура на прага, Пандора беше възкликнала замаяно: „Това е моят дракон пазител!“ и бе настояла да се приближи до нея, за да й покаже превързаната си ръка. Но още преди да стигне до леглото, отново бе потънала в сън.

Гейбриъл стоеше непрекъснато до леглото й, като понякога се оттегляше да дремне в походното легло до прозореца. Знаеше, че роднините на Пандора искаха да поостанат при нея и сигурно се дразнеха, че той не желае да напуска стаята и да я повери на който и да е друг. Но той остана както заради себе си, така и заради нея. Когато се отдалечеше дори за няколко минути, тревожността му се засилваше и удвояваше, докато накрая вече не започваше да си мисли, че като се върне, ще я завари с фатален кръвоизлив.

Напълно осъзнаваше, че част от тревогата му е причинена от ужасното чувство за вина, което го изпълваше. Нямаше да има значение, ако някой му посочеше, че той не е виновен за нищо — с лекота можеше да изтъкне множество причини, които доказваха обратното. Пандора имаше нужда от защита и той не я беше осигурил. Ако беше направил друг избор, тя нямаше да лежи в болнично легло с оперирана артерия и десетсантиметрова дупка в рамото.

Д-р Гибсън често идваше да преглежда Пандора, проверяваше за треска или признаци на загнояване, следеше за отоци на ръката или областта над ключицата, преслушваше я за непознати шумове в дробовете. Увери го, че Пандора очевидно се възстановява добре. Ако не се появяха проблеми, до две седмици щеше да се върне към обичайните си дейности. Но въпреки това през следващите няколко месеца трябваше да е изключително внимателна. Едно по-силно разтърсване като от падане, например, можеше да доведе до аневризъм или кръвоизлив.

Месеци притеснения. Месеци, в които трябваше да се опита да я държи неподвижна, спокойна и в безопасност.

Мислите за всичко, което ги очакваше, и кошмарите, които го измъчваха всеки път, когато се опиташе да заспи, както и почти непрекъснатото състояние на объркване и летаргия, в което се намираше Пандора, го направиха мълчалив и мрачен. А добротата на приятелите и роднините го правеше още по-кисел. Букетите с цветя го дразнеха особено много: доставяха ги почти всеки час в клиниката и д-р Гибсън отказваше да им позволи да преминат отвъд фоайето. И те се трупаха там като за погребение, насищаха въздуха с противно сладък аромат.

На третата вечер Гейбриъл вдигна изморено глава, когато двама души влязоха в стаята.

Родителите му.

Видът им го изпълни с облекчение. В същото време присъствието им отключи всички емоции, които до този момент беше потискал. Той успокои дишането си и се изправи с усилие, вдървен от прекараните на стола часове. Баща му пръв се приближи до него, притегли го в смазваща прегръдка и разроши косата му, преди да се приближи до леглото.

След това го прегърна и майка му с познатата нежност и сила. Когато направеше нещо нередно, той винаги отиваше първо при нея, защото знаеше, че никога няма да му се кара или критикува, дори когато го заслужаваше. Беше източник на безкрайна доброта, човек, на когото можеше да довери и най-лошите си мисли и страхове.

— Обещах, че нищо няма да я нарани — прошепна той в косата й със задавен глас.

Еви нежно го потупа по гърба.

— Свалих очи от нея точно, когато не трябваше — продължи той. — Госпожа Блек отиде при нея след пиесата — издърпах кучката настрани и бях твърде разсеян, за да забележа… — Той млъкна и се прокашля.

Еви изчака сина си да се успокои, преди да му каже тихо:

— Нали помниш като ти разказвах как баща ти получи сериозно нараняване заради мен?

— Не беше заради теб — обади се раздразнено Себастиан откъм леглото. — Еви, нима пред всичките тези години в главата ти се е въртяла тази абсурдна идея?

— Това е най-ужасното чувство на света — промърмори Еви на Гейбриъл. — Но вината не е твоя и опитите да си я припишеш няма да помогнат на никой от двама ви. Мило мое момче, слушаш ли ме?

Притиснал лице към косата й, Гейбриъл поклати глава.

— Пандора няма да те обвинява за случилото се — каза му Еви, — както баща ти не обвинява мен.

— Никой от вас няма вина за нищо — каза баща му, — освен за това, че ужасно ме дразните с глупостите си. Очевидно единственият човек, който има вина за нараняването на горкото момиче, е жената, която се опита да я набучи на шиш. — Той оправи завивките на Пандора, наведе се да я целуне нежно по челото и седна на стола. — Сине… вината може да е полезно чувство в определена степен. Но доведена до крайност, тя може да попречи на целите ти и дори да ти досади. — Себастиан изпъна дългите си крака и ги кръстоса небрежно. — Няма причина да се разкъсваш от притеснения за Пандора. Тя ще се възстанови напълно.

— Сега вече и доктор ли стана? — попита го язвително Гейбриъл, макар част от мъката и притесненията да се изпариха след увереното изявление на баща му.

— Смея да заявя, че съм виждал достатъчно болести и наранявания, включително намушквания, за да мога точно да предскажа какъв ще е изходът. Освен това познавам духа на това момиче. Тя ще се възстанови.

— Така е — рече твърдо Еви.

Гейбриъл въздъхна и я стегна прегръдката си.

След известно време чу печалния глас на майка си:

— Понякога ми липсват дните, когато можех да разреша всички проблеми на децата си със сън и бисквитка.

— Точно в този момент сън и бисквитка ще му дойдат добре — отбеляза сухо Себастиан. — Гейбриъл, намери си свястно легло и дремни няколко часа. Ние ще наглеждаме малката ти лисичка.