Лайза Клейпас
Дявол през пролетта (3)

Глава 2

Гейбриъл изруга и пъхна ръце в джобовете си.

— Съжалявам — рече искрено Уестклиф. — Ако не беше Чауърт…

— Знам. — Младият мъж закрачи напред-назад пред лятната къща като тигър в клетка. Не можеше да повярва. След всички брачни капани, които беше успявал да избегне с лекота, този път наистина се беше хванал в клопката. И то не на някоя изкусна съблазнителка или светска красавица, шлифована в девическо училище. Виновница за падението му беше една ексцентрична самотница. Пандора беше дъщеря на граф, а това означаваше, че дори да е освидетелствана луда — което определено не биваше да се пренебрегва като възможност — честта й трябваше да бъде защитена.

Тя излъчваше нервна енергия, като някой чистокръвен жребец, който очаква старта на надбягването. Дори най-леките й движения притежаваха потенциала на експлозив. Ефектът беше смущаващ, но същевременно Гейбриъл установи, че му се иска да улови този хаотичен огън и да го използва добре, докато тя не се отпусне изтощена под тялото му.

Нямаше да има никакви проблеми с вкарването й в леглото.

Проблем щеше да е всичко останало у нея.

Намръщен и притеснен, Гейбриъл се облегна на една от външните колони.

— Какво имаше предвид тя, когато каза, че ще изгуби всичко, ако се омъжи за мен? — попита той на глас. — Сигурно е влюбена в някого. В такъв случай…

— Съществуват млади жени — отбеляза сухо Уестклиф, — които имат и други цели, освен тази да си намерят съпруг.

Гейбриъл скръсти ръце на гърдите си и го изгледа язвително.

— Нима? Никога не съм срещал някоя от тях.

— Мисля, че точно сега го направи. — Графът погледна към посоката, в която се беше отдалечила лейди Пандора. — Самотница — рече тихо той с лека усмивка, зареян в спомени.

С изключение на баща си, Уестклиф бе единственият човек, на когото Гейбриъл вярваше безрезервно; той му беше като чичо. Графът бе от онези мъже, които винаги постъпваха правилно, колкото и трудно да беше.

— Вече знам мнението ти за това, което трябва да направя — промърмори Гейбриъл.

— Момиче със съсипана репутация е оставено на произвола на съдбата — каза Уестклиф. — Знаеш как трябва да постъпи един джентълмен.

Гейбриъл поклати глава с изумен смях.

— Как бих могъл да се оженя за такова момиче? — Пандора никога нямаше да се впише в живота му. Накрая двамата щяха да се избият един друг. — Тя изобщо не е цивилизована.

— Очевидно лейди Пандора не се е движила достатъчно дълго в обществото, за да се запознае със законите му — призна Уестклиф.

Гейбриъл наблюдаваше една жълта пеперуда, която пърхаше около къщата, привлечена от светлината на фенера.

— На нея не й пука за законите на обществото — каза той с увереност. Пеперудата летеше във все по-малки кръгове, като непрекъснато отскачаше от трепкащите вълни топлина в своя фатален танц с пламъка на фенера. — Що за семейство са Рейвънелови?

— Стара и уважавана фамилия, но спечелиха богатство преди няколко години. Лейди Пандора имаше по-голям брат, Тео, който наследи титлата след кончината на баща им. За нещастие скоро след това той беше убит при инцидент по време на езда.

— Срещал съм го — каза Гейбриъл, мръщейки се замислено. — Преди две — не, три — години, в „Дженър“.

Семейството на Гейбриъл притежаваше частен игрален дом, привидно клуб за джентълмени, покровителстван от кралски особи, аристокрация и много влиятелни мъже. Преди да наследи херцогството, баща му Себастиан лично беше управлявал клуба и го бе превърнал в едно от най-модните игрални заведения в Лондон.

През последните няколко години голяма част от бизнес интересите на семейството, включително „Дженър“, бяха прехвърлени върху раменете на Гейбриъл. Той винаги бе наглеждал отблизо заведението, защото знаеше, че е любимо на баща му. Една вечер Тео, лорд Триниър, беше посетил клуба. Той беше здрав, добре изглеждащ мъж, рус, със сини очи. Очарователен на повърхността, но криещ експлозивна сила под нея.

— Дойде в „Дженър“ с неколцина приятели една вечер, когато и аз бях там — продължи Гейбриъл, — и прекара по-голямата част от времето на игралната маса. Не играеше добре — беше от онзи тип хора, които се надъхват от загубите си, вместо да се откажат. Преди да си тръгне, поиска да получи членство. Леко раздразнен, управителят дойде при мен и ме помоли аз да се оправя с него заради привилегиите и титлата му.

— И ти му отказа? — попита Уестклиф, като видимо потрепна.

Гейбриъл кимна.

— Имаше лоша кредитна история, а фамилното му имение тънеше в дългове. Отказах му тактично, колкото се може по-цивилизовано. Обаче… — Той поклати глава при спомена за разговора им.

— Триниър се ядоса — предположи Уестклиф.

— Разпени се като бик в обор — рече мрачно Гейбриъл, като си спомни как Тео се беше нахвърлил върху него без предупреждение. — Не спря да замахва, докато не го прострях на пода. Познавам не един мъж, който не може да си контролира нервите, особено когато е пийнал. Но никога не съм виждал някой да избухва по този начин.

— Рейвънел винаги са се славели с избухлив характер.

— Благодаря ти — каза кисело Гейбриъл. — Сега няма да се изненадвам, ако бъдещите ми потомци се появят с рога и опашки.

Уестклиф се усмихна.

— От собствен опит знам, че всичко зависи от това как ги възпитаваш. — Графът беше спокоен, стабилен център на собственото си буйно семейство, което включваше енергична съпруга и домочадие от непокорни наследници.

А пред лейди Пандора те изглеждаха като ленивци.

Гейбриъл пощипна носа си с палец и показалец и промърмори:

— Нямам проклетото търпение, Уестклиф. — Миг по-късно забеляза пеперудата, която най-после се беше приближила твърде близо до мамещия пламък. Деликатните крилца пламнаха и съществото се превърна в димящ прах. — Знаеш ли нещо за новия лорд Триниър?

— Името му е Девън Рейвънел. Доста е харесван в Хемпшър и според слуховете се справя наистина компетентно с имението. — Уестклиф се поколеба. — Ожени се за младата вдовица на покойния граф, което не е незаконно, но предизвика доста повдигания на вежди.

— Сигурно има огромно наследство — рече цинично Гейбриъл.

— Вероятно. Във всеки случай не очаквам Триниър да възрази срещу брака ти с лейди Пандора.

Гейбриъл изкриви устни.

— Той ще е във възторг от възможността да се отърве от нея, повярвай ми.

 

 

Повечето масивни къщи на Саут Одли, китна улица в сърцето на Мейфеър, бяха със стандартна джорджианска архитектура, с много колони. Но Рейвънел Хаус беше предпочела епохата на крал Джеймс, с триетажни тераси и меланхоличен покрив с тънки комини.

Голямата всекидневна беше облицована с резбована ламперия, а белите тавани бяха украсени с митологични фигури. Върху стените висяха пищни гоблени, а френските вази от китайски порцелан бяха пълни със свежи цветя. Съдейки по тихата атмосфера, Пандора все още не се беше върнала.

Икономът го въведе в добре обзаведена приемна и го представи. Когато Гейбриъл пристъпи напред и се поклони, Девън Рейвънел се изправи да го посрещне.

Новият граф Триниър беше слаб, широкоплещест мъж на не повече от трийсет години, с тъмна коса и проницателен поглед. Около него витаеше напрегната, но дружелюбна атмосфера, спокойна увереност, която веднага допадна на Гейбриъл.

Съпругата му Катлийн, лейди Триниър, остана да седи на дивана.

— Добре дошли, милорд. — Един поглед бе достатъчен, за да разсее подозренията на Гейбриъл, че Триниър се е оженил за нея заради пари. Или поне те не бяха единствената причина. Тя бе прекрасна жена, с деликатна котешка грация и косо разположени кафяви очи. Начинът, по който червеникавите й къдрици се опитваха да се измъкнат от фуркетите, му напомняше за майка му и по-голямата му сестра.

— Извинявам се, че наруших спокойствието ви — започна Гейбриъл.

— Не е нужно да се извинявате — отвърна спокойно Триниър. — За нас е удоволствие да се запознаем с вас.

— Едва ли ще бъде, след като ви кажа защо съм тук. — Гейбриъл почувства как се изчервява, когато срещна погледите им. Раздразнен и изумен, че се е озовал в положение, намирисващо на фарс, той продължи решително, с каменно лице. — Идвам от бала на Чауърт. Възникна една… неочаквана ситуация… която трябва да бъде решена колкото се може по-скоро. Аз… — Той се спря, за да прочисти гърлото си. — Очевидно съм компрометирал лейди Пандора.

В стаята се възцари пълно мълчание.

При други обстоятелства Гейбриъл сигурно щеше да се забавлява с безизразните лица на двамата Триниър.

Лейди Триниър се окопити първа:

— Какво имате предвид под „компрометирал“, милорд? Чули са ви да флиртувате с нея или може би става дума за нещо по-неприлично?

— Бях открит насаме с нея. В лятната къща зад имението.

Последва нова смазваща тишина, преди графът да попита направо:

— Какво правехте?

— Помагах й да се измъкне от една пейка.

Лейди Триниър изглеждаше искрено озадачена.

— Много мило от ваша страна, но защо…

— Под „помагах й“ — продължи Гейбриъл — имах предвид, че трябваше да я издърпам от пейката. Някак си беше успяла да заклещи горната част на тялото си между дъските на извитата облегалка и не можеше да се освободи, без да разкъса роклята си.

Триниър разтърка челото си и за миг притисна длани към очите си.

— Съвсем в стила на Пандора — промърмори той. — Ще позвъня за бренди.

— Три чаши — каза съпругата му и отново погледна разтревожено към Гейбриъл. — Лорд Сейнт Винсънт, седнете до мен, моля, и ми разкажете какво се случи.

Докато вървеше към нея, лейди Триниър събра напръстника, кълбото с конци и няколко парчета плат и разсеяно ги пъхна в оставената до краката й кошничка.

Гейбриъл й предаде събитията от вечерта колкото се може по-сбито, като пропусна частта с обецата на Доли. Макар да не беше длъжен да пази тайната й, той знаеше, че Пандора би предпочела да го премълчи.

Триниър дойде, седна до съпругата си и се заслуша напрегнато. След като лакеят донесе подноса с брендито, той наля от течността в няколко чаши и подаде едната на Гейбриъл.

Младежът отпи една глътка за кураж и почувства как парещата напитка се стича в гърлото му.

— Дори Чауърт да не беше толкова решен да ме остави да се пека на огъня — рече той, — репутацията на лейди Пандора вече беше съсипана. Не е трябвало да излиза от балната зала.

Раменете на лейди Триниър се отпуснаха като на уморена ученичка.

— Вината е моя. Аз убедих Пандора да вземе участие в Сезона.

— За Бога, не започвай отново — рече нежно графът, като обърна главата й към себе си. — Не си виновна за всичко, колкото и да ти се иска да го вярваш. Всички се опитвахме да накараме Пандора да излезе в обществото. Алтернативата беше да си остане вкъщи, докато Касандра ходи по балове и партита.

— Ако бъде принудена да се омъжи, това ще пречупи духа й.

Триниър взе малката ръка на съпругата си и я стисна в своята.

— Никой няма да я принуждава да прави нищо. Каквото и да се случи, двете с Касандра винаги могат да разчитат на моята защита.

Кафявите очи на съпругата му сияеха нежно, когато му се усмихна.

— Скъпи ми съпруже. Дори не е необходимо да го обмисляш, нали?

— Разбира се, че не.

Гейбриъл беше объркан — не, изумен — от начина, по който двамата обсъждаха ситуацията, сякаш имаха право на избор. Мили Боже, наистина ли трябваше да им обяснява, че позорът щеше да хвърли сянка върху цялото семейство? Че всички приятелства и връзки на Рейвънел щяха да бъдат прекъснати? Че близначката на Пандора нямаше да има никакъв шанс да си намери подходящ партньор?

Лейди Триниър отново насочи вниманието си към него. Забеляза обърканото му изражение и каза предпазливо:

— Милорд, трябва да ви обясня, че Пандора не е обикновено момиче. Тя притежава свободолюбив дух и необичаен ум. И… ами, очевидно, тя е доста импулсивна.

Описанието до такава степен не отговаряше на идеала за благовъзпитана английска невеста, че Гейбриъл почувства как стомахът му се свива.

— … тя и сестрите й — казваше лейди Триниър — … бяха отгледани в изключително уединение във фамилното провинциално имение. Всички са отлично образовани, но много неопитни. Първия път, когато се срещнах с тях, бе денят, в който се омъжих за брат им Тео. Те приличаха на трио… горски духове или дървесни нимфи, на нещо, излязло от приказка. Хелън, най-голямата, беше тиха и срамежлива, но близначките бяха оставени да тичат из имението без надзор през по-голямата част от живота си.

— Защо родителите им са го позволили? — попита Гейбриъл.

— Те нямаха полза от дъщери — отвърна тихо графът. — Единственото дете, което ценяха, е синът им.

— Опитваме се да ви кажем — рече откровено лейди Триниър, — че Пандора никога няма да се чувства добре със съпруг, който очаква от нея да бъде… ами, обикновена. Тя се нуждае от някой, който да цени уникалните й качества.

Гейбриъл разклати брендито в чашата си и го допи на две бързи глътки с надеждата, че ще прогони ужасяващия хлад в корема му.

Не помогна.

Нищо не можеше да го накара да се почувства по-добре от задаващата се катастрофална промяна в живота му.

Никога не бе очаквал, че ще има брак като на родителите си — малко хора на земята имаха. Но поне се беше надявал да се ожени за изискана и уважавана жена, която да ръководи добре домакинството и да му роди послушни деца.

Вместо това изглежда щеше да се ожени за горски дух. С оригинален ум.

Гейбриъл не можеше да си представи усложненията, които щяха да възникнат за фамилните му имоти, арендатори и слуги. Да не говорим за потомците му. Господи, такава жена нямаше да има никаква представа как да се грижи за тях.

Той остави празната си чаша настрани и реши, че е най-добре да се прибере и сам да си отвори една бутилка. Или още по-добре, да посети любовницата си, в чиито обятия да намери временна забрава. Каквото и да направеше, щеше да е по-добро от това да седи тук и да обсъжда странната млада жена, която само за десет минути беше успяла да съсипе живота му.

— Триниър — каза мрачно той, — ако намерите някакво друго решение, различно от женитбата, кълна се, че ще изтанцувам една джига на стъпалата на „Свети Петър“. Но най-вероятно вместо това ще се наложи да изиграя сватбения валс. — Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади визитната си картичка. — Очаквам решението ви в лондонската ми резиденция.

Откъм прага се разнесе непокорен глас:

— Решението е мое и аз вече казах „не“.

Габриел машинално се изправи; същото направи и Триниър, когато Пандора влезе с широки крачки в стаята. След нея вървеше близначката й, красива блондинка, и Елинор, лейди Бъруик.

Роклята на Пандора беше измачкана, бюстието й бе разкривено, а ръкавиците липсваха. Върху рамото й личаха няколко червени драскотини. В каретата бе извадила фуркетите от съсипаната си фризура и сега тежката й черна коса падаше на вълни до кръста. Гъвкавата й фигура трепереше като на затворено в клетка диво създание. Тя излъчваше някаква… енергия, някакво… нещо, за което нямаше дума, но Гейбриъл усещаше неустоимото напрежение, което като че ли изяждаше разстоянието между тях. Горещото й присъствие изпълни тялото му и всяко негово косъмче настръхна.

Мили Боже. Той откъсна с усилие възхитения си поглед от нея и се поклони на лейди Бъруик.

— Графиньо — промърмори той. — За мен е удоволствие, както винаги.

— Лорд Сейнт Винсънт. — В очите на лейди Бъруик определено проблесна удовлетворение, когато видя попадналия в капан някогашен неуловим ерген. — Очевидно вече се познавате с лейди Пандора. — Тя изведе напред русото момиче и каза: — А това е сестра й, лейди Касандра.

Касандра направи грациозен, отработен реверанс.

— Милорд. — Беше красива, скромна, всяка къдрица и воланче си бяха на мястото. Погледът й остана сведен надолу, не стигна по-високо от копчето на яката му. Прелестно момиче. Което изобщо не привлече интереса му.

Пандора се обърна към Гейбриъл по начин, по който никоя друга млада жена с нейното положение не би се осмелила. Тя имаше изумителни очи, тъмносиньо, обрамчено с черно, като овъглени по ръбовете сапфири. Двете извити черни вежди изпъкваха контрастно на снежнобялата й кожа. Ухаеше на нощен въздух и бели цветя, с лек намек за женска пот. Ароматът го възбуди, всичките му мускули се изопнаха като тетива.

— Знам, че се опитвате да постъпите както трябва, милорд — каза тя. — Но аз нямам нужда да спасявате репутацията ми. Моля ви, вървете си.

— Дръж си езика зад зъбите — промърмори лейди Бъруик на Пандора. — Да не си си изгубила ума?

Пандора обърна поглед към нея.

— Нищо лошо не съм направила — настоя тя. — Или поне нищо чак толкова ужасно, заради което да си струва да се омъжа.

— Попечителите ти ще решат какво ще става по-нататък — сопна й се лейди Бъруик.

— Но тук става дума за моето бъдеще. — Погледът на Пандора се отмести към Гейбриъл. В гласа й се промъкна напрежение. — Моля ви, вървете си. Моля ви.

Тя отчаяно се опитваше да контролира ситуацията. Или не разбираше, или не искаше да приеме, че резултатът ще е същият както ако се опита да спре движещ се с пълна пара локомотив.

Гейбриъл се чудеше какво да отговори. Тъй като бе отгледан от любяща майка и бе израснал в компанията на две сестри, той разбираше жените почти толкова добре, колкото и всеки друг мъж. Но това момиче беше нещо, с каквото никога не се беше сблъсквал.

— Ще си тръгна — каза той. — Но никой от нас не може да пренебрегва дълго тази ситуация. — Той подаде картичката си на Триниър. — Милорд, очевидно вие и семейството ми имате много неща за обсъждане. Можете да разчитате на честта ми — предложението ми към лейди Пандора остава.

Но преди Триниър да успее да реагира, Пандора грабна картичката от ръката на Гейбриъл.

— Няма да се омъжа за вас, не разбирате ли? Предпочитам да се изстрелям с топ към слънцето. — И тя започна да къса картичката на малки парченца.

— Пандора! — възкликна лейди Бъруик, като гледаше как парченцата хартия се сипят по пода.

Нито Пандора, нито Гейбриъл й обърнаха внимание.

Погледите им се срещнаха и като че ли цялата стая изчезна.

— Вижте какво — каза му Пандора с делови глас, — тук изобщо не може да става дума за брак.

Вижте какво? Вижте какво? Гейбриъл беше едновременно развеселен и вбесен. Наистина ли му говореше така, сякаш той беше просто някакво момче за поръчки?

— Никога не съм искала да се омъжвам — продължи Пандора. — Всички, които ме познават, ще го потвърдят. Когато бях малка, не ми харесваха приказките за принцеси, които чакат да бъдат спасени. Никога не съм си пожелавала нещо, когато видя падаща звезда, нито съм късала листенцата на маргаритките, броейки на глас „обича ме, не ме обича“. На сватбата на брат ми раздадоха тънки резенчета от сватбената торта на всички неомъжени девойки и казаха, че ако я пъхнем под възглавниците ни, ще сънуваме бъдещите ни съпрузи. Аз си го изядох. До последната трошичка. Планът за живота ми не включва брак с когото и да било.

— Какъв план? — попита Гейбриъл. Как може момиче с нейното положение, с нейния външен вид, да си прави планове, които не включват евентуален брак?

— Не е ваша работа — отвърна му бързо тя.

— Разбрах — увери я Гейбриъл. — Бих искал да попитам само едно: Какво тогава търсехте на бала, по дяволите, щом не искате да се омъжвате?

— Мислех си, че няма да е чак толкова скучно, колкото ако си останех у дома.

— Момиче, което се противопоставя на браковете като вас, няма работа на партитата от Сезона.

— Не всяко момиче, което отива на бал, иска да бъде Пепеляшка.

— Това е сезон за лов на яребици — отбеляза Гейбриъл с леден тон, — и вие се въртите в средата на ято яребици, така че е малко неискрено от ваша страна да искате от ловеца да се преструва, че не сте яребица.

— Така ли го приемат мъжете? Нищо чудно, че мразя баловете. — Пандора го погледна презрително. — Съжалявам, че нахълтах в щастливите ви ловни полета.

— Не си търсех съпруга — сопна й се той. — Искам да се оженя не повече от вас.

— Тогава какво търсехте вие на бала?

— Исках да гледам фойерверките!

След кратка, наелектризирана пауза Пандора бързо сведе глава. Той видя как раменете й се разтресоха и за един тревожен миг си помисли, че е започнала да плаче. Но след това чу тих хъхрещ, кискащ се звук и осъзна, че тя се… смее?

— Ами — промърмори Пандора, — очевидно сте успели.

Преди Гейбриъл да осъзнае какво прави, ръката му се протегна напред и повдигна брадичката й. Тя се опитваше да потисне смеха си, но той така или иначе се изплъзна от устните й. Комичен, скрит смях, прекъсван от тихи изписквания, докато в сините й очи проблясваха искри като изгряващи звезди. От усмивката й му се зави свят.

По дяволите.

Раздразнението му се стопи, заменено от топла вълна на удоволствие. Сърцето му заби силно от неустоимото желание да остане насаме с нея. Да се потопи в тази енергия. Цялото му същество пламна като в клада и той я пожела, пожела нея с цялото безразсъдно, егоистично желание, което обикновено успяваше да потиска. Но в това нямаше никакъв смисъл. Той беше цивилизован мъж, с опит и изтънчени вкусове, а тя беше… мили Боже, какво беше тя?

С цялото си сърце пожела да не му се искаше толкова силно да разбере това.

Веселото настроение на Пандора постепенно изчезна. Онова, което бе съзряла в погледа му, я накара леко да се изчерви. Кожата й пламна под пръстите му.

Гейбриъл неохотно отдръпна ръката си.

— Не съм ви враг — успя да произнесе той.

— Но не сте ми и годеник.

— Все още не.

— Никога.

Прииска му се да се нахвърли върху нея. Да я придърпа в обятията си и да я целува до безпаметност. Вместо това произнесе със спокоен глас:

— Кажете ми го пак след няколко дни и може да ви повярвам. Междувременно — той бръкна в джоба си и извади нова визитна картичка, — ще дам това на Триниър.

Стрелна я нарочно с подигравателен поглед, от типа, който винаги успяваше да вбеси роднините му… и задържа картичката пред лицето й.

Както бе предположил, Пандора не успя да устои на предизвикателството.

Посегна към картичката. Гейбриъл я накара да изчезне сякаш във въздуха, преди да е успяла да я докосне. Като момче се беше научил да крие картите в ръкава си при многобройните си посещения в „Дженър“.

Изражението на Пандора се промени, очите й се разшириха.

— Как го направихте?

Гейбриъл сръчно изкара отново картичката.

— Научете се да молите учтиво — каза й той, — и някой ден може да ви науча.

Веждите й се укротиха.

— Няма значение. Не ме интересува.

Но той знаеше, че лъже. Истината се четеше в погледа й.

Интересуваше се, колкото и да се опитваше да се бори с това.

И, Бог да му е на помощ… той също.