Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (4)

Глава 4

Хана

Мюнхен

Октомври — ноември 1900 г.

Когато госпожа Хирш се разболя и не можеше да става от леглото, госпожа Щадлер, главната готвачка, помоли Хана да отнесе подноса на господарката и тя прие тази задача с готовност. Беше много любопитна да види жената, заради която дъщерята беше заминала, жена, която вече бе решила, че не харесва.

Когато влезе в стаята, госпожа Флайшман седеше в леглото. Имаше бледа кожа с леко розови бузи. Дългата й руса коса падаше по слабите й рамене, а във вдлъбнатинката на изящната й шия лежеше медальон с овална форма. Когато се приближи, Хана забеляза обрамчените с тъмни мигли очи. Те бяха с най-необичайния цвят, който бе виждала. Не бяха кафяви или сини, или зелени. Очите й можеха да се опишат единствено като златни и в цвета им имаше някаква мека, сладостна и тъжна нотка. Хана я чуваше съвсем ясно.

В скута на госпожа Флайшман лежеше отворена книга. Тя вдигна очи, усмихна се и Хана веднага разбра, че не може да мрази тази жена, която се усмихваше на една непозната.

— Благодаря ти, Хана — отвърна тя, обръщайки се към нея по име. — Моля те, сложи подноса тук. — Гласът й бе с почти същия цвят като очите и това сепна Хана. — Ти си сестра на Кати, нали?

— Да, госпожо Флайшман — отвърна Хана, докато оставяше подноса на масичката до леглото. Вдигна капака, както й бе казала госпожа Щадлер, наля кафе от сребърна каничка, добави две капки сметана и бучка захар и остави лъжичка в чинийката.

— Много приличаш на сестра си.

Хана отново се изненада, че тя знае името на сестра й и че дори знае как изглежда Кати. Някак си беше внушила, че госпожа Флайшман не се интересува много от прислугата. Погледна към корицата на книгата. Роман. От Теодор Фонтане.

— Ти можеш ли да четеш? — попита госпожа Флайшман, докато разбъркваше кафето. Очите й се вдигнаха, за да срещнат погледа й. Беше много по-млада, отколкото Хана бе очаквала. Знаеше, че госпожа Флайшман е по-млада от съпруга си, но тя изглеждаше почти на възрастта на Кати, която беше на осемнайсет, с две години по-голяма от Хана. И все пак в нея се усещаше някаква умора, под златните очи имаше сенки, сякаш бе живяла много дълго.

— Да, мога. — Никога не беше ходила на училище, но майка й, която вярваше, че образованието е важно дори за дъщеря на един фермер, бе научила децата си да четат, или пък те се бяха научили взаимно. Тъй като нямаше класове, изпити и всички напредваха със свой собствен ритъм. Хана бе любопитно дете — „моето любопитно малко зайче“, така я наричаше майка й. И мечтателка. Обичаше не само приказки, но и история. Четеше всичко, до което се добереше, и когато още беше добре, майка им ги водеше да взимат книги от библиотеката в Кемптен веднъж или два пъти в месеца.

Госпожа Флайшман помоли Хана да й почете от книгата, после й каза да придърпа креслото, което стоеше до паравана в другия край на спалнята, по-близо до леглото.

Хана седна на меката розова възглавница, отвори книгата и започна да чете. Не разбра много от прочетеното. Госпожа Флайшман я слушаше внимателно, като късаше нервно парченца от кифлата си и изпи две чаши кафе. После избърса нежните си тънки устни с бялата ленена салфетка, която Хана бе сгънала на подноса по нареждане на госпожа Щадлер.

— Благодаря ти — каза госпожа Флайшман след малко. Остави салфетката на подноса и пак легна, сякаш усилието да яде я беше изтощило. — Моля те, попитай как е госпожа Хирш. Надявам се, че се възстановява.

Хана така и не успя да пожелае скорошно оздравяване на госпожа Хирш. Когато се върна с подноса в кухнята, разбра, че възрастната жена е починала.

 

 

Ето така Хана се озова в сърцето на домакинството на Флайшман. След смъртта на госпожа Хирш тя стана лична прислужница на госпожа Флайшман. Изобщо не съжаляваше за работата си като помощница на икономката, макар че отначало й липсваше времето, което прекарваше с картините, докато чистеше.

В дните, когато госпожа Флайшман се чувстваше добре, Хана й помагаше да се облече за вечеря. Тя се изморяваше лесно, ядеше малко и често ставаше от масата преди последното ястие, особено когато имаха гости.

След вечеря, докато Хана й помагаше да се приготви за лягане, сваляше вечерната рокля и решеше дългата й златна коса, господарката й разказваше истории — за хората, присъствали на вечерята, за мястото им в мюнхенското общество, за ролята на всеки от тях в света на изкуството. Понякога обясняваше как съпругът й е направил продажба по време на вечерята. Хана виждаше, че тя много го обича — заради добротата, уменията му и заради способността да забавлява гостите си, да ги кара да се чувстват добре, да ги предразполага да купуват ценни и ужасно скъпи картини, да ги убеждава, че някой художник може да промени света на изкуството, като отведе и тях, като инвеститори, чак до върха. Госпожа Флайшман разбираше, че това е бизнес, макар че дълбоко уважаваше и обичаше художниците заради самите им творби. Тя познаваше всички и можеше да опише подробно особеностите на творчеството им. Даваше на Хана книги от библиотеката, в които се разказваше за изкуството на миналото, за класическите скулптури на древните римляни и гърци, за красивите картини на Италианския ренесанс, за бароковото изкуство в Германия, Холандия и Испания.

Хана й четеше най-новите романи, книги за философия и религия и модни списания, които идваха от Париж. Госпожа Флайшман казваше, че когато се почувства по-добре, ще отидат с господин Флайшман в Париж, за да пазаруват и да посетят галериите, да видят новите тенденции в най-оживения, вечно променящ се свят на френското изкуство, където художниците използваха цветове и форми по непознати досега начини.

Госпожа Флайшман бе нежна и женствена и все пак притежаваше едно почти мъжко качество. Интересуваше се от всичко, караше Хана да й чете вестника всеки ден и коментираше политическата ситуация. Интересите й не бяха свързани единствено с кухнята и домакинството, а със света, който тя сякаш успяваше да обхване дори от своя малък свят, който често се ограничаваше до спалнята й.

Казваше се Хелене, също като Елена от гръцката митология. Най-красивата жена на света, дъщерята на Зевс.

Според порядките в домовете на богатите тогава госпожа Флайшман имаше отделна спалня. Хана не знаеше дали господин Флайшман някога я посещава, освен да я вземе за вечеря. Говореше се, че госпожа Флайшман е твърде крехка, за да изпълнява съпружеските си задължения. Освен това се носеха и слухове, че съпругът й ходи в публични домове, но Хана не можеше да си представи толкова изискан господин като господин Флайшман да прави подобно нещо.

Когато бяха заедно, понякога в салона след вечеря, тя виждаше, че той я обича. Личеше по това как я гледаше в очите, по нежния му допир, когато слагаше ръка на рамото или на кръста й, докато я изпращаше нагоре по стълбите, или когато я целуваше по устните, преди тя да влезе в стаята си, а той — в неговата. Как Хана бе видяла всичко това? Тя трябваше да е винаги подръка, за да помага на своята господарка.

Настроението на госпожа Флайшман често се променяше. Понякога се наслаждаваше на закуската, която Хана носеше в стаята й, и не спираше да говори за пътуванията със съпруга й през първите години на брака им, как са посещавали ателиетата в Париж. Каза на Хана, че семейното богатство е натрупано благодарение най-вече на продажбите на антики и традиционно изкуство, а не от съвременни картини, но господин Флайшман, за разлика от баща му, който бе започнал този бизнес, много се интересувал от съвременните тенденции.

— Сега в света на изкуството се случват толкова много неща — каза тя на Хана, — толкова е вълнуващо. — Хана долавяше в гласа й ентусиазъм, желание да участва в работата на съпруга си.

И все пак понякога тя едва продумваше и я молеше да излезе от стаята. Когато Хана се връщаше да я провери, храната стоеше недокосната на подноса.

В най-добрите си дни госпожа Флайшман молеше Хана да я заведе в музикалния салон и сядаше пред пианото. Посочваше й да седне на стол до нея и свиреше най-красивата музика, която Хана бе чувала през живота си. Казваше й имената на композиторите — Бах, Хендел, Моцарт, Вагнер. Но с времето все по-често се изморяваше и пръстите не я слушаха. Имаше дни, когато не можеше да свири. И понякога плачеше. Един ден започна да свива пръстите си един по един и да удря силно по клавишите от слонова кост.

След този изблик няколко дни не се върнаха в музикалния салон, а когато го сториха, госпожа Флайшман каза:

— Моля те, седни до мен. — Потупа пейката до себе си и когато Хана седна, тя сложи ръце върху нейните. — Пръстите тук — каза и ги насочи. — Натисни този клавиш съвсем леко, а после с повече сила. Да, точно така; задръж го само за миг. Да! Да! — възкликна с удоволствие.

Странно, но на Хана й беше лесно, сякаш винаги е знаела кой клавиш на пианото да докосне, точния натиск, точния момент, ритъма. И винаги успяваше да повтори звуците в главата си, дори когато не свиреше. Цветовете — виждаше ги. О, да, какви прекрасни цветове идваха от тази музика.

След още една седмица, в която не спираше да я хвали, господарката й каза, че има дарба, и предложи:

— Нека те науча да разчиташ ноти. Някой ден няма да съм тук, за да те насочвам.

Тези думи не се харесаха на Хана и тя забеляза, че госпожа Флайшман усети смущението й.

— Е, някой ден, мила моя Хана, ти ще си идеш. Ще се омъжиш и ще имаш прекрасни малки дечица, за които да се грижиш. Ще свириш хубави приспивни песни, тихи и сладостни. Искаш ли да се научиш да разчиташ музиката?

— Да, госпожо Флайшман, искам.

Но Хана не се учеше така бързо и виждаше, че госпожата започва да се изнервя. Хана от все сърце искаше да й угоди. Искаше да я накара да се усмихне.

— Не, не — извика една сутрин госпожа Флайшман, когато седнаха в музикалния салон веднага след закуска. Обикновено се чувстваше най-добре сутрин, но вече беше краят на ноември, времето застудяваше и Хана виждаше, че тя понася много трудно зимата.

— Кое е толкова трудно? — Госпожа Флайшман пое дълбоко дъх. — О, Хана, моля те, прости нетърпението ми. — Гласът й трепереше, също като ръцете. — Не разбирам защо ти е толкова трудно. Ти си такова умно момиче, по-схватлива си от всички, които познавам. — Тя посочи към една нота, написана на партитурата върху пюпитъра, и с другата си ръка започва да движи пръстите й по клавишите. Това движение беше някак плашещо отсечено и Хана също се разтрепери.

Внезапно разбра. Вече я виждаше — тази нота беше за зеления тон, а другата за златистожълтия.

— Това е златният звук — възкликна тя и осъзна, че го е казала на глас едва когато госпожа Флайшман изправи гръб и се втренчи в нея смаяна и объркана.

— Златен звук? — попита тя.

Хана не искаше да й казва за цветовете, за да не я помисли за луда.

— Какво имаш предвид под златния звук?

— Нищо — отвърна Хана.

— Този звук те кара да мислиш за злато?

— Не да мисля.

— А?

— Виждам го — прошепна Хана.

— Виждаш цвят? — Гласът на госпожа Флайшман бе съвсем тих.

Хана кимна.

— А това? — Госпожа Флайшман натисна съвсем леко един клавиш, по-плътен тон в лявата част на пианото. Изглеждаше едновременно развеселена и любопитна.

— Синьо — каза Хана.

Госпожа Флайшман натисна друг клавиш.

— А този?

Хана не отговори.

— Моля те — настоя нежно госпожа Флайшман, — кажи ми. Всички ноти ли имат цвят?

— Синьо — каза Хана.

— Като това? — Госпожа Флайшман натисна отново клавиша, чийто звук Хана беше нарекла син.

— Да, но друго синьо.

— Като това? — Госпожа Флайшман посочи към тъмносиня кадифена възглавница на канапето.

Хана поклати глава.

— Не, много нежно синьо, като на ранна пролетна утрин, синьото на небето над хоризонта.

— Доста конкретно. Много интересно. А това?

Те продължаваха по клавишите и Хана описваше цветовете. Тогава госпожа Флайшман комбинира няколко тона. Хана не можеше да каже просто оранжево или розово, или синьо, защото не беше такова. Не това виждаше. Всяка нота бе конкретен оттенък или тон, някои от тях не знаеше как да назове, затова ги сравняваше с цветове, които познаваше предимно от природата, но невинаги успяваше да ги обясни добре. Само да можеше госпожа Флайшман да види това, което виждаше тя. Колко недостатъчни бяха думите, за да го опишат.

— Тиква, точно преди жътвата, и меден пъпеш, узрял, свеж и сладък. — Хана виждаше цветовете ясно с всяка нота. И разбираше, че госпожа Флайшман я изпитва, повтаря отново и отново, за да се увери, че тя ще каже същия цвят за конкретен звук.

— Ти наистина виждаш цветове в музиката! — каза госпожа Флайшман, гласът й звънтеше от вълнение.

Хана кимна, за първи път доволна от дарбата си, която явно много се харесваше на господарката й.

 

 

Всеки следобед, след обяда в стаята си и след като Хана й почетеше, госпожа Флайшман заспиваше дълбоко. Лекарят, който често идваше в къщата — като меценат на изкуството и приятел, а и за да се грижи за нея — й беше дал лекарство за сън. Хана знаеше, че тя трябва да го пие само вечер, но господарката й често го взимаше и през деня. Тя винаги спеше поне три часа следобед, а понякога и повече. Отначало Хана отиваше в кухнята да види Кати или да помогне за вечерята, но когато осъзна, че няма други задължения, реши следобедите да излиза на разходка.

Започна да изучава града и това й се удаваше доста лесно. Толкова много звуци, миризми и цветове. Осъзна, че сетивата й са някак преплетени, че притежава допълнителни начини да запомня места и имена. Обичаше да се вози на трамваите. Посещаваше музеите, Старата пинакотека, Новата пинакотека, стоеше пред картините на Дюрер, Рембранд и пред художниците от Италианския ренесанс, за които бе научила от книгите на госпожа Флайшман. Изучаваше картините отблизо, после отдалече, и се питаше откъде художниците са знаели, че трябва да сложат цветна мазка тук, сянка или светло петно там, и защо някои от художниците, чиито картини висяха в дома на Флайшман, са решили да го направят по съвсем друг начин. Виждаше, че начинът на рисуване е различен в различните времена и места, точно както дрехите, които жените носеха в Мюнхен, бяха така различни от дрехите на семейството й във фермата. В Мюнхен имаше толкова много възможности. Тогава защо да няма много възможности и за изобразяване на един пейзаж? На човешко тяло? Тя искаше да види как се прави. Искаше да отиде в Академията за изящни изкуства, където студентите се учеха точно на това.

Една сутрин попита Фреда за братовчедка й, която наистина беше модел в Академията.

— Парите са много добри — каза Фреда. — За няколко часа на ден изкарва колкото аз изкарвам за цяла седмица.

— И си сваля дрехите?

— Да, гола — отвърна Фреда и притисна с шепа устата си, за да заглуши кикот.

— Знаеш ли къде е? — попита Хана. — Академията за изящни изкуства.

— На Академищрасе в Университетския квартал.

На следващия ден Хана тръгна да търси Академията за изящни изкуства. Хвана трамвай до Леополдщрасе, близо до Английската градина, после измина кратко разстояние и лесно намери Академията. Започна да се разхожда пред сградата, като наблюдаваше студентите, които влизаха — първо влезе онзи с мазната коса, кльощав прегърбен момък, когото бе видяла на сбирката със студенти и преподаватели у господин Флайшман. Чакаше да види господин Фон Щук и господин Кандински, но те не се появиха.

На следващия ден, след като госпожа Флайшман затвори очи и Хана чу тихото й ритмично дишане, което подсказваше, че е потънала в дълбок сън, от който вероятно няма да се завърне през следващите няколко часа, Хана забърза по стълбите и излезе през задната врата. Хукна по улиците, скочи на трамвая, после слезе бързо и се затича към Академията. Застана на улицата и зачака, докато успее да си поеме дъх да заговори, изкачи стълбите, отвори вратата и влезе. Тръгна тихо и почтително по коридора, като кимаше на хората, които срещаше, за да изглежда все едно тук й беше мястото. Накрая видя една отворена врата, влезе и видя млад мъж зад писалище.

Той вдигна глава от счетоводната книга, в която пишеше нещо.

Тя смяташе да попита дали може да наблюдава как студентите работят, но осъзна, че едва ли подобна молба ще доведе до желания резултат. Нямаше да пуснат една млада жена в ателието, освен ако…

— Какво обичате? — попита той.

— Бих искала да попитам — започна Хана — за някаква работа тук, в Академията за изящни изкуства.

— Работа? — Веждите му леко се събраха, а после се разделиха, изглеждаше развеселен. Имаше много тъмни очи с дълги мигли, а веждите му бяха така съвършени, сякаш и те бяха нарисувани с четка. — Като…? — попита той и вдигна драматично ръце.

— Ами човешки модел — отвърна Хана. Думите прозвучаха странно дори в нейните уши.

Той като че ли се развесели още повече.

— Имате ли опит като човешки модел? — В гласа му се усещаше усмивка, сякаш се забавляваше, но после поведението му се промени и стана много делово. — Работили ли сте като модел?

Хана кимна. Не можеше да изрече лъжата с думи.

Той я огледа за миг, вероятно преценяваше дали има правилни пропорции за модел. И това донякъде я смути. Можеше да си тръгне веднага. Но в тялото няма нищо срамно, нали. То е храм на Светия Дух. Все пак го изобразяваха от векове, точно както й каза госпожа Мецгер и както бе видяла в книгите на госпожа Флайшман и в музеите в града. Не биваше да се срамува от тялото си.

— На колко сте години? — попита той и съвършените му вежди се събраха отново в израз на съмнение.

— На осемнайсет — отвърна тя без никакво колебание. Осъзна, че от нея ще излезе добра лъжкиня, щом думата се изплъзна от устните й с такава увереност.

— Къде сте работили?

— В една частна школа — отвърна тя, защото си спомни разговор от вечерята със студенти от Академията. Господин Кандински не беше ли казал, че когато е дошъл в Мюнхен, е учил в частна школа? — „Антон Абже“ — добави, спомнила си името.

Той кимна, сякаш тя отговаряше правилно на въпросите му. За миг й се прииска да я беше хванал в лъжа. Какво правеше тук? Защо се оплиташе така в лъжи?

— Сигурно някой ангел ви изпраща точно днес — каза младият мъж. — Имаме клас за рисуване от натура в… — Погледна към китката си. Носеше нещо като златна гривна, но се оказа, че е часовник. — Само след пет минути — продължи той и я погледна, — а моделът още не е дошъл. — Тя беше впечатлена от часовника му. Баща й носеше джобен на златна верижка, както и господин Флайшман. Никога не беше виждала мъж да носи часовник, който прилича на женско бижу. — Днес свободна ли сте?

— Днес? — попита тя, защото не се сети какво друго да каже. Не смяташе да го прави. Просто попита. Дори не беше сигурна, че може да го направи. — Днес?

Той отново погледна китката си. Ако имаше часовник и тя щеше да го погледне, но Хана познаваше времето по старомодния начин — по слънцето и по онзи вътрешен ритъм, който й подсказваше, че госпожата скоро ще се събуди от дрямката си и ще има нужда от помощ, за да се облече за вечеря.

Да си свали дрехите? Пред група непознати, пред млади мъже? Да, в името на изкуството, би могла.

— Да — каза тя.

— Ела, ангелче — каза той, но в гласа му нямаше нищо похотливо. Струваше й се мил, или може би добър, но Хана никак не се чувстваше като ангел. Докато го следваше, изпитваше само лека вина, която й се стори твърде малка за онова, което щеше да стори. Щеше ли да извърши смъртен грях? Храм на Светия Дух. Да си свали дрехите пред напълно непознати?

Младият мъж я въведе в ателието. То не беше каквото си го представяше. Не знаеше точно какво е очаквала, но кой знае защо си мислеше, че стените ще са покрити с картини и скици като в галерия „Флайшман“ на Театинерщрасе, където бе ходила с госпожа Флайшман при едно от редките й излизания от дома. Хана бе успяла да зърне само за миг галерията, защото се отбиха за малко. Тогава беше разочарована, че няма време да разгледа, и сега бе не по-малко разочарована от видяното.

Стените бяха бели и голи. Подът беше дървен, без килими като в разкошния дом на Флайшман. Из стаята бяха пръснати дървени столове и поставки като онези, на които господин Флайшман слагаше картините, които бе донесъл да покаже на гостите си на вечеря. Той ги наричаше стативи. Въздухът беше наситен с някаква миризма, която напомни на Хана за боровете в гората до дома. Беше хубава, чиста, успокояваща миризма. На прозорците нямаше завеси и влизаше обилна светлина. Видя завеса в ъгъла, където младият мъж й каза, че може да се съблече. Той й даде копринен халат, който изглеждаше като по-евтина версия на халата, който госпожа Флайшман обличаше над нощницата си, когато се почувстваше достатъчно добре, за да закусва на масата до прозореца в стаята си. Стори й се странно, че има специално място за събличане. Като че ли всичко беше на обратно и едва сега очакваната вина и притеснение надделяха. Ако имаше повече време да помисли, със сигурност щеше да избяга от стаята.

Свали си обувките, полата, блузата и бельото, окачи ги на месинговите куки на стената. Сложи си копринения халат и се обгърна с ръце, беше й студено. А сега? Трябва ли да отиде в ателието? Или да изчака някой да я извика? Реши да изчака. Вече чуваше шумолене на хартия, местене на столове по пода. Гласове на студенти.

Все мъже, помисли си и усети как я облива топла вълна. Ами ако свалеше халата и тялото й бе покрито с червени петна от смущение? Сега чуваше и смях, младите мъже си бяха млади мъже, като братята й, като баща й, като мъжете от фермата. Какво правеше тук? Дали все още можеше да се откаже? Да се облече и да избяга от ателието? Дали госпожа Флайшман вече се будеше от дрямката си?

Хана чу как един мъж се прокашля от другата страна на завесата.

— Госпожице, готова ли сте? Студентите са тук.

Тя излезе.

Той се усмихна, но не многозначително или неприлично, просто приятна усмивка. И все пак в същото време на челото му се оформяше бръчица от изненада. Хана позна господин Фон Щук, хубавия преподавател с тъмната къдрава коса и гъстите черни мустаци. Художникът, който увиваше змии около голите си жени. Тя усети как гърлото й се стяга и за миг си помисли, че ще припадне или ще избухне в сълзи.

— Очаквах Магда — каза той.

— Опасявам се, че Магда не можа да дойде днес — каза тя, възвръщайки си донякъде самообладанието. Прозвуча много официално, сякаш Магда лично я бе изпратила да я замести.

— Е, добре, и вие ще се справите. — Той посочи стол пред мястото за събличане, завесата му служеше за фон. След няколко секунди колебание бавно, с треперещи ръце, тя свали халата. Фон Щук й обясни съвсем делово как да седне, помоли я да отпусне ръце в скута си и да изпъне леко рамене назад.

— Студено ли ви е? — попита той загрижено.

Хана знаеше, че трепери видимо.

— Не, благодаря ви.

Не можеше да погледне към студентите. Сведе очи. Когато най-сетне ги вдигна, видя, че всички работят. Нямаше похотливи погледи, нямаше груби коментари за тялото й. Сякаш беше станала невидима. Все едно беше чепка грозде, ябълка, бутилка вино върху кадифе. Слушаше господин Фон Щук, който вървеше из стаята от ученик на ученик. Не можеше да види нито една рисунка, защото бяха все с гръб към нея.

— Източникът на светлина — каза той, посочвайки прозореца вляво, — винаги взимай предвид източника на светлина. Как може да има сянка тук — посочи към рисунката, — ако светлината идва оттам?

Тя разпозна неколцина от студентите, които бяха на вечерята преди седмици. Младият нервен художник с мазната коса, която все падаше над лицето му, изисканият господин с хубавия акцент, за когото сега осъзна, че не е преподавател, както си бе помислила, а просто студент.

— О, господин Кандински, изпитвам търпението ви — каза Фон Щук, когато застана зад Принца. — Или може би вие изпитвате моето.

Кандински се усмихна, но не каза нищо.

— Скоро ще стигнем и до цветовете, но първо трябва да разберем стойността им, а за я научим, трябва да рисуваме без цвят.

Макар че не можеше да види картините, Хана разбра, че те не рисуват, както се беше надявала, а само скицират с молив. Руменината, която сигурно покриваше тялото й от глава до пети, нямаше да личи на черно-бяла рисунка.

— Наистина изпитвате търпението ми — каза накрая Кандински, — защото цветовете пеят в ума ми. Как да нарисувам в черно-бяло жена, чийто цвят на косата просто крещи?

Хана усети как топлината в нея се засили, когато той я нарече жена. Вече не се чувстваше като неодушевен реквизит, модел за художници. Тя беше жена.

Стаята скоро се изпълни с дим. Трябваше ли всеки художник да захранва съзидателността си с тютюн? Младежът с мазната коса отвори прозорец. После направиха междинна почивка. Хана си облече халата и се върна зад завесата, където остана, докато господин Фон Щук я повика отново.

Приключиха втората част и тя се облече бързо, но въпреки това, когато излезе в ателието, студентите вече ги нямаше и стативите бяха празни. Със странна тъга си помисли, че никога няма да види рисунките. Не защото искаше да види как са я изобразили, а просто как бяха полагали светлина и сенки, как бяха предали косата и плътта й в черно-бяло.

Младият мъж зад писалището й благодари и попита:

— Ще дойдете ли отново в петък?

Тя се запита дали ще може да го направи. Госпожа Флайшман спеше всеки следобед и ако продължаваше така, тя щеше да може да идва тук. Замисли се за Магда, дали пък нямаше да се появи и да й отнеме мястото. Усмихна се леко при тази мисъл — не за завръщането на Магда, а че вече мислеше за мястото като за свое.

— Да — каза тя. — Ще дойда в петък.

 

 

В петък, докато госпожа Флайшман спеше, Хана излезе и забърза към Академията. Посрещна я същият млад мъж, който я отведе в ателието. Тя пак се съблече и зачака господин Фон Щук да обяви, че са готови.

Когато той дойде да я извика, студентите вече бяха пристигнали и разположили скицниците си, и по всичко личеше, че Магда доброволно се е отказала от кариерата си на модел. Или пък, помисли си Хана и се засмя вътрешно, Йозеф, както бе поискал да го нарича чиновникът, я е отпратил, защото е решил, че тя е по-подходяща за муза.

Тя седна, както господин Фон Щук й беше казал миналия път. Той изглеждаше доволен и не я помоли да промени нищо. Тя знаеше, че ако иска да мине за истински модел, трябва да показва, че знае какво върши. Изглеждаше много просто… запомняш позата, не задаваш въпроси, мълчиш и говориш само ако те питат нещо.

Озърна се бързо из стаята и отново видя студентите, които бяха присъствали на вечерята на господин Флайшман. Господин Кандински й се бе усмихнал, когато му поднесе телешки котлет! А сега седеше пред него чисто гола. Дали я беше познал? Тук беше и господин Алексей Явленски, също руснак — както бе научила от разговорите на студентите. И той беше присъствал на вечерята. Сега я гледаше с присвити очи, може би така се концентрираше, защото беше сигурна, че не я е познал. Вероятно бе изглеждала съвсем различно с дрехи и със скрита под малката шапчица червена коса. Разбира се, никой не обръщаше внимание на една прислужница, осъзна тя. И тази мисъл й донесе истинско облекчение.

Втора тиха въздишка на облекчение излетя от нея и тя застина съвършено неподвижна, защото намери най-добрия начин да задържи позата. Представи си картина от един австрийски художник, която наскоро бе окачена в дома на Флайшман. Макар че вече не чистеше, не обираше праха и нямаше повод да се застоява пред някоя картина, сега тя имаше време да разглежда на спокойствие. След като госпожа Флайшман я взе под крилото си, така да се каже, като я направи своя помощница, Хана вече не се смяташе за прислужница, чувстваше се по-смела и уверено се разхождаше из къщата. Господин Флайшман често се появяваше сякаш изневиделица, като че ли я беше причаквал да застане пред някоя от картините му. И тя наистина вярваше, че му е приятно да говори с нея за изкуство.

Един ден я попита:

— Госпожице Хана, какво мислите за тази картина на Густав Климт, последното ми откритие от Виена?

Цветовете вибрираха с дълбока, наситена какофония от звуци. Във формите и ъглите на фигурите имаше нещо смело, каквото не бе виждала досега, а музиката, която чуваше, бе бърза, искряща, объркана, но приятна смесица от най-високите тонове от скалата.

— Мисля, че е доста вълнуваща — отвърна тя.

— Вълнуваща? — попита той някак лековато.

Защо все описваше нещата така, с нелепи думи, които никой не разбираше? — зачуди се смутена Хана.

— Ами докосва нещо в мен — каза тя, в опит да обясни.

— О, докосваща духа — засмя се той и тя не разбра дали го е развеселила, или я разбира, защото усеща същото. — Да, тя вълнува и мен — добави той сърдечно. — Доброто изкуство винаги вълнува душата. — Докосна я леко по рамото, както баща й правеше, когато бе доволен, че е изпълнила някаква заръка. Но Хана усети друго вълнение. Не, със сигурност не беше в душата й, защото нещо съвсем осезаемо се размърда дълбоко в тялото й.

Сега усети как се изчервява при мисълта за докосването на господин Флайшман и се насили да прогони тези мисли от главата си. Студентите вече се разхождаха из стаята, беше дошла почивката. Хана облече халата и влезе зад завесата. Протегна ръце и разкърши рамене и крака, за да възвърне кръвообращението си и да се подготви отново да седне на стола. Чудеше се дали е позволено да излезе в ателието и да погледне рисунките на студентите. Нали затова бе дошла — да види как се прави, да види как реалното преминава през съзнанието на художника и после стига до хартията или платното. Но дали някой щеше да започна да я разпитва, ако излезеше? Дали сега щяха да говорят с нея като с човек? Вероятно не. Тя беше просто млада жена, тяло, модел за урок по рисуване. Докато се чудеше, художниците застанаха пак зад стативите, готови да продължат.

След урока студентите отново си събраха нещата и излязоха от стаята, преди тя да се облече. Все още не беше зърнала нито една от рисунките. Получи си парите от Йозеф, както при миналия урок, и ги пъхна в джоба си. Когато излезе от сградата и зави към Леополдщрасе, сърцето й се качи в гърлото. Срещу нея, явно на път за Академията, вървеше господин Флайшман. Тя извърна глава, наклони шапката над очите си и изви леко тяло настрани. Той я подмина, без да я познае. Това не биваше да я изненадва, тя знаеше, че той има много приятели в Академията, често се среща на питие или вечеря с професорите и винаги се интересува от работата на студентите им, следи за появата на ново течение или насока в света на изкуството, опитвайки се да ги улови преди другите търговци.

Хана забърза за дома, сигурна, че не я е забелязал.

 

 

В понеделник се върна в ателието на Академията за изящни изкуства, в сряда отново, после и в петък. Започваше да го усеща като истинска работа, макар че всъщност й беше приятно да ходи там. Мечтаеше си в тишината на ателието, докато студентите бяха потънали в концентрацията си. Слушаше ги, когато разговаряха, особено за цветовете. Някои от тях вече рисуваха с бои, а не просто скицираха. Господин Фон Щук и господин Кандински често спореха заради настояването на преподавателя Кандински да довършва творбите си и че засега трябва да работи с молив, защото е важно да разбере основните тонове, оттенъци и сенки, преди да премине към цвета.

От тези разговори в ателието, на които присъстваше като невидимо съзнание и невидимо тяло, тя научи много за самите художници. Василий Кандински беше и музикант. Той заговори как цветовете всъщност били свързани с конкретни ноти и тя видимо потрепна.

Алексей Явленски каза: „О, моят приятел Кандински не само вижда цветовете, той ги чува.“ Беше дошъл в Мюнхен едновременно с Кандински, макар че не се познаваха от родината си. Хана разбра, че и той е учил при Антон Ажбе, и предположи, че са се запознали там. Те бяха по-възрастни и като че ли по-зрели от другите студенти. Явленски беше служил в армията; Кандински беше учил за адвокат в Русия, но и двамата сега започваха кариера на художници.

— Концепция, развита още от гърците — отвърна Кандински на коментара на Явленски, — както и от повечето съвременни композитори като Бетховен и Шуберт. Това смесване на сетивата. — Той продължи да говори за опера, която гледал в Москва, и как чувал цветовете с музиката, как е преживявал и други подобни усещания — смесване на звук и цвят — през детството си, когато отварял кутия с бои и откривал симфония. — Но, уви, сега трябва да довършвам рисунки и картини без цветове. — Стрелна с поглед преподавателя си Фон Щук.

Макар че Хана жадуваше да чуе още, разговорът не продължи, защото няколко от по-младите студенти помолиха за тишина, за да могат да се съсредоточат.

— Вие може и да чувате цветовете, господин Кандински — пошегува се любезно един от тях, — но на други им трябва тишина, за да творят.

Тя продължи така, грижеше се за госпожа Флайшман и се учеше да свири, за да й достави удоволствие. Всеки ден се надяваше да поговори малко с господин Флайшман за изкуство и тичаше развълнувана към Академията три следобеда седмично.

Вероятно Кати трябваше да ревнува, че Хана е станала любимката на госпожа Флайшман, както бе дочула Фрида да си мърмори една сутрин, докато събираше прането. Но Кати беше погълната от случващото се в собствения й живот. Двете щяха да се приберат за Коледа, нещо, което Хана очакваше едновременно с нетърпение и ужас, защото още не беше писала на баща си и не му се бе извинила. Но знаеше, че Кати няма да се върне в Мюнхен с нея. Ханс Кьоблер щеше да поиска ръката й на Бъдни вечер. Затова Кати не завиждаше и дори беше доволна, че когато си тръгне, Хана ще има такова добро положение в къщата.