Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (24)

Глава 24

Хана

Ню Йорк

Август 2009 г.

— Когато разбрах от майка си, че татко е продал Композицията на Кандински — каза Изабела, — в Германия вече се случваха много по-страшни неща.

Те седяха тихо, сякаш обгърнати в свят, който беше много далеч от този хубав нюйоркски апартамент. Светлината отново се беше променила; ярките цветове на много от картините по стената сега изглеждаха по-тъмни и неясни.

— Представям си колко опустошително е било това за нея — каза накрая Лорън, като говореше както за продажбата на Кандински, така и за ужасите, които са последвали. И тогава осъзна, че вярва на думите на Изабела Флечър за картината, макар че тя не й беше показала никакво доказателство. Лорън, която винаги се опитваше да не се влияе от емоциите, да разчита единствено на логиката, на фактите, на доказателствата, й вярваше, въпреки че във всички източници се твърдеше, че „Композиция И“ на Кандински е унищожена по време на Втората световна война. Дали историята не трябваше да се пренапише?

— Не само Кандински — каза Изабела, — а и повечето картини, собственост на семейството ми. Баща ми изпрати парите от продажбата им, за да започнем нов живот в Америка. Той възнамеряваше да дойде при нас. После щяхме заедно да се приберем, или поне аз винаги съм мислила, че това беше неговият план. За майка си не съм така сигурна. Никой не вярваше, че Хитлер ще се задържи дълго на власт. Но… — Госпожа Флечър потрепери, после раменете й се отпуснаха, сякаш притиснати от някаква физическа тежест. — Е, всички знаят какво стана. — Тя се вгледа в Лорън, но очите й бяха някак пусти и младата жена знаеше, че няма нужда от отговор.

Дали и дядо й беше мислил така, запита се Лорън. Дали и той, като Мозес Флайшман, бе смятал, че Хитлер няма да се задържи дълго? Доктор Розентал също бе изпратил семейството си в чужбина. Дали е имал намерение да се върнат по-късно в Германия?

— Парите пристигнаха точно след като мама тръгна от Ню Йорк за Германия. Тя писа на чичо Ханс да не ги изпраща обратно, макар че със сигурност са щели да й бъдат полезни. Помоли го да ги инвестира за мен и брат ми в Америка. Накрая с тях беше платено следването ми в университета.

— Картината на Кандински е била продадена на някого в Берлин?

— Да, така беше.

Лорън погледна към лавицата с книги. Успяваше да различи някои от заглавията по гръбчетата. Големи книги, озаглавени Експресионизъм, Германското изкуство на XX век, Кандински в Германия, Раждането на абстрактното изкуство. Питаше се каква част от всичко това Изабела си спомня и колко е прочела в тези книги.

— Общо взето дотам стига познатата история на картината — каза Изабела. — Навсякъде се споменава собственикът й в Берлин и се смята, че е унищожена по време на бомбардировките.

— Майка ви я е купила пак от него? — попита Лорън.

— Не беше майка ми.

Лорън вдигна рамене и отвори широко очи, сякаш да попита — кой?

— Уверявам ви, че покупката беше законна — отвърна Изабела.

— А имате ли документи, които го доказват? — попита Лорън и веднага й се прииска да беше замълчала, за да успокои гласа си, да избере други думи и да не прозвучи така остро. Изглеждаше нетърпелива, готова да обвинява, а всъщност беше просто развълнувана.

— Да, имам документи, които удостоверяват, че е собственост на семейството. — Гласът на госпожа Флечър се извиси в раздразнение и Лорън се замоли тя все пак да продължи. Изглежда, вече се приближаваха до сърцевината на тази история. Лорън пое дълбоко дъх, осъзнавайки, че и тя е емоционално изцедена.

— Баща ви не е доживял до завръщането на картината, нали? — попита тихо тя.

Изабела поклати глава.

— А майка ви е останала там?

— Не е имала голям избор. — Гняв обгръщаше думите й, а по бузите й се появиха розови петна. Лорън се запита какво ли е да таиш такъв гняв повече от седемдесет години. Замисли си за своя баща, който рядко говореше за родителите си. Понякога се изумяваше, че той успява да живее, без да таи горчивина заради миналото. Но със сигурност е имало гняв. Просто не е говорил за него.

Лорън знаеше, че дядо й е умрял в Дахау, но никога не беше ходила в концентрационния лагер при пътуванията си до Германия. Никога не беше виждала дома на предците си в Лайпциг. Никога не беше преглеждала лагерните архиви на нацистите, които бяха отваряни с течение на годините. Никога не беше виждала името на Феликс Розентал в нито един официален документ.

Усилията й бяха посветени на издирването на изгубени произведения на изкуството. Не можеше да върне дядо си. Можеше да върне тях. Платно, рисунка, творба, която може да надживее създателя си с векове. Създаденото оцеляваше дълго след смъртта на своя създател.

Обвиняваха я, че е предприела вендета. Един колекционер на съвременно изкуство — който дори според Лорън също беше жертва, защото бе закупил картината съвсем законно — й каза, че нейните неуморни усилия са продиктувани не само от търсене на справедливост, но и от желание за отмъщение. Тогава тя настръхна при това обвинение. И все пак понякога се чудеше дали не е истина. А сега се питаше защо бе станала така обсебена, както се изразяваше Патрик, от разследването на Хана Флайшман чрез нейните наследници. А единственият й жив наследник беше Изабела Флечър.

Какво се надяваше да постигне? Да върне откраднати творби? Да открие разточителен живот, платен с продажбата на конфискувани упадъчни картини?

— Не разбирах — каза Изабела с вече спокоен глас, умората беше победила гнева. — Тя не беше еврейка, но се беше омъжила за евреин. Не съм сигурна, че това е била причината да не може да напусне Германия, но по онова време почти всички, които подаваха молба за документи, имаха неприятности. Квотите за страните, готови да приемат германци, евреи или не, бяха запълнени.

Изабела посочи към фотографията със счупеното стъкло, снимката на малкото момиченце и брат му.

— Тази снимка е правена в Америка. Леля Кати ни заведе в едно студио, за да може да изпрати снимка на майка ни. Помня колко горд беше Вили, докато позирахме пред фотографа и той ни казваше как да застанем. — Изабела се усмихна леко при този спомен. Мислех, че го правим, за да не ни забрави. Тогава изобщо не можех да разбера защо не идва при нас, особено след смъртта на татко. Или защо не иска да се приберем у дома. По онова време не разбирах, че тя, че ние сме изгубили всичко; картините, галерията, дома си. Тя не пишеше за това в писмата си до Америка. След време съвсем престана да пише. — Долната устна на старата жена потрепери.

Внезапно Лорън видя госпожа Флечър като наранено, изплашено малко момиче, което чака майка си. Тя беше детето от снимката. Възрастната жена примигна, за да прогони сълзите. После се облегна назад и като че ли тялото й се смали в огромното кресло, готово да я погълне.

— Никога не съм говорила за това — каза Изабела така тихо, че Лорън едва я чуваше. — Никога не съм говорила за това с друг, освен с Андрю. — Засмя се тъжно. — А сега седя тук и разказвам всичко на една непозната. — Взе чашата си от края на масата и отпи малка глътка от вече студения чай, после я обхвана с две ръце.

Седяха в мълчание, докато накрая Лорън заговори тихо:

— Как Хана, майка ви, е оцеляла без дом и без никакви средства?

— Семейството. Тя живееше при моята сестра, при заварената си дъщеря Хелене, която й беше повече като сестра, и съпруга й Якоб в Берлин, а после при леля Лени в Мюнхен. — Изабела остави чашата на масата и отново изправи гръб, макар Лорън да усещаше, че не е възвърнала самообладанието си. — Накрая си намери работа за известно време. Трябва да разберете, че й беше трудно да говори за това. Не знам голяма част от онова, което е преживяла. Накрая се върна в Берлин и… — Изабела внезапно замълча. Думите секнаха. Лорън виждаше как ръката й върху подлакътника трепери. Жената затвори очи. Раменете й се разтресоха.

— Берлин? — попита Лорън. — Върнала се е в Берлин? — Нима най-сетне бяха стигнали до Берлин? Точно там започваше историята, от която Лорън се интересуваше. И в това колебание имаше нещо разобличаващо.

Двете се спогледаха за миг и Изабела извърна очи, погледът й спря на решетката на камината, сякаш в нея имаше огън, който можеше да прогони от стаята внезапно настъпилия хлад.

— Пак ли е отишла при Хелене? — попита Лорън. — Когато се е върнала в Берлин? Какво е правила в Берлин? Намерила си е работа? — Казваше си да забави темпото, да млъкне, да даде на жената малко време. Патрик все твърдеше, че е склонна да говори прекалено, когато е нервна, развълнувана или изморена. Да, сега имаше чувството, че времето изтича, че никога няма да научи какво точно се е случило в Берлин. След смъртта на съпруга на Хана. След като е изпратила децата си в Америка.

— Много съм изморена, госпожице… госпожо О’Фаръл — поправи се Изабела. — Бихте ли дошли пак утре?

— Да, разбира се… Благодаря ви, че говорихте с мен. — Лорън седеше и чакаше, макар и да не знаеше какво. Посегна бавно към чантата си и погледна отново към снимката на Изабела и брат й Вили. Взе чашата си, сложи я на подноса, после предложи да го отнесе в кухнята, но жената вдигна ръка да я спре.

— Аз ще се погрижа — отвърна тя и двете се засмяха леко, заради по-ранната непохватност на Лорън и резултата от това. Вероятно в края на това посещение имаха нужда от нещо не така мрачно като събитията, за които Изабела говореше.

— Ще се почувствам много по-добре — каза Изабела, — ако ми позволите да подменя стъклото на снимката. Мога да ви я донеса утре.

Изабела я стрелна с поглед, сякаш казваше: Наистина ли си мислиш, че ще ти позволя да отнесеш едно от най-ценните ми притежания?

— Да, стъклото — каза накрая жената. — Може да донесете ново стъкло и ще го заменим.

Лорън бързо извади малка ролетка от джоба на чантата си, както и бележника и химикалката си, а госпожа Флечър кимна, сякаш одобряваше, че е така организирана и добре подготвена. Младата жена измери рамката, записа цифрите, осъзнавайки, че не е стандартен размер и стъклото ще трябва да се изреже по поръчка. Беше по-добре да вземе снимката и рамката и да ги отнесе в магазина за рамки, но не искаше да го предлага тя. А Изабела не го стори.

— Благодаря ви, госпожо Флечър — каза Лорън, докато прибираше рулетката, химикалката и бележника в чантата си. После стана. — Ще се видим утре.

— Да — каза Изабела. — Ще поговорим отново утре. Някъде по обед. В един?

— Да, удобно ми е — каза Лорън, като мислено пренареждаше графика си с надеждата, че ще може да остави Адам следобед в забавачката.

Госпожа Флечър я изпрати до вратата.

— Моля — рече тя, когато излязоха във фоайето, — не споделяйте с никого това, което ви казах за Композицията на Кандински и за семейството ми. — Гласът й беше изгубил силата си.

Ароматът на рози от кристалната ваза на масичката се засили, докато стояха във фоайето, но когато ги погледна, Лорън видя, че са започнали да вехнат. И имаше чувството, че госпожа Флечър вече съжалява, че се е съгласила на този разговор и за информацията, която беше разкрила. Дали беше казала повече, отколкото е възнамерявала? Може би предложението за утрешната среща бе просто начин да се отърве от нея?

Лорън кимна в съгласие.

— Благодаря ви, че говорихте с мен.

— До утре — повтори госпожа Флечър, когато отвори вратата и Лорън пристъпи навън, чудейки се как ще се прибере при Патрик и Адам и ще удържа всички тези мисли, емоции и разкрития, които кипяха в нея.