Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (27)

Глава 27

Хана

Берлин

Ноември 1938 — април 1939 г.

Сутринта на 10 ноември 1938 година Хана закуси в стаята си, защото щеше да ходи рано в склада, за да подготви още картини за прехвърлянето им в двореца „Шьонхаузен“ и не искаше да чака закуската в трапезарията. Предната вечер беше пропуснала вечерята, както вече често правеше. Нямаше апетит.

Когато излезе от хотела, въздухът беше изпълнен с миризмата на дим и в далечината се виждаха тъмни облаци.

Гюнтер тръгна към колата.

— Какво става? — попита го тя, когато той изтича да й отвори вратата.

— Да проверим — отвърна Гюнтер с любопитство.

Последваха дима и Хана скоро осъзна, че не идва само от едно място. Гюнтер насочи колата към най-близкото огнище и с приближаването им димът се сгъстяваше все повече, по улиците тичаха хора. В далечината завиха сирени, които пронизваха въздуха с ослепителни цветове.

Когато приближиха до сградата, Хана видя почернелите останки на старата синагога, където Якоб Кауфман, съпругът на Хелене, беше ходил като дете. Сърцето й заби учестено и като че ли пропусна удар. Тя усети пулсиране в тила си, щом минаха бавно покрай сградата. В близкото гробище се виждаха съборени камъни и осквернени гробове.

Гюнтер свали прозореца и извика на един млад войник на улицата:

— Какво става?

— Не си ли чул за убийството в Париж?

Гюнтер поклати глава. Миризмата на огън и дим се засили, когато той отвори прозореца. Хана едва дишаше.

— Евреите са убили невинни германци. — Мъжът се закашля.

— Евреите трябва да бъдат унищожени заедно с имуществото им — извика друг войник и вдигна юмрук. Едно куче се разлая в тъмносиньо, после друго започна да вие и сирените отново запищяха.

Гюнтер се обърна към Хана, тя видя съчувствието в очите му и за миг усети, че то е за евреите, а не за германците. Продължиха бавно, подминаха още хора, някои с цивилни дрехи, други в униформа. Те тичаха по улиците, крещяха и си махаха един на друг в отчаян опит да овладеят суматохата. Някои обаче като че ли насочваха и окуражаваха хаоса.

Хана видя, че прозорците на сградите са строшени и стъклата са пръснати по улиците. Чуваше как хрущят под гумите на колата.

Подминаха още млади мъже, които крещяха, хвърляха камъни и се втурваха към потрошените сгради. Минаваха от един погром към друга димяща сграда с избити прозорци. Всичко като че ли се движеше на забавен кадър, сякаш не беше истинско, а просто някакъв кошмарен, ужасен сън, от който Хана скоро щеше да се събуди.

Минаваха през квартали, в които живееха много евреи. Мъже излизаха от сградите, с пълни с плячка ръце. Гюнтер се опита да свие по странична уличка, но и тя бе изпълнена с тичащи хора. Когато приближиха една част със скъпи магазини, Хана вдигна ръка към устата си. Прилошаваше й.

Трябваше да се махне оттук. Трябваше да избяга.

Сграбчи дръжката на вратата и започна да дърпа и блъска. А после погледна надолу и застина от надигналата се ужасна воня. На улицата лежаха почернели човешки останки. Миришеше на изгоряла плът.

Всичко, което беше изяла на закуска, се изля от стомаха й по пода, вратата на колата и седалката.

Тя отново погледна навън с ужас, за да се увери в онова, което вече знаеше. Почернелият надпис над сградата вероятно щеше да е нечетлив за всеки друг, но тя го познаваше добре. Това беше магазинът на Якоб Кауфман, бижутер.

Сигурно бе припаднала. Когато се свести, Гюнтер й вееше с лист хартия, който стискаше в голямата си ръка. Очите му бяха ококорени от ужас. По челото му беше избила пот.

Хана погледна през почернелия от сажди прозорец и осъзна, че вече не са в района на погромите и Гюнтер е успял да ги изведе оттам. Миризмата на собственото й повръщано изпълваше колата, макар че горкото момче се беше опитало да почисти.

— Какво стана? — попита го тя.

— Вие припаднахте — каза той.

— Не, за…

— Съжалявам. Не трябваше да ви водя там.

Хана не намираше думите, но знаеше, че той е прав. Не биваше да я води там. Неговите задължения, както и нейните, бяха определяни от други хора. Никой не му бе разрешил да се отдалечава от назначения маршрут. Можеше да го накажат много сурово, задето не я беше откарал право в склада тази сутрин.

Те дълго се взираха един в друг.

Накрая той каза:

— Може ли да ви помоля да не го споменавате пред никого?

Отново мълчание и Хана попита:

— А може ли и аз да поискам една услуга?

Той кимна.

— Магазинът, на бижутера. Бижутерия „Кауфман“. Бихте ли попитали какво е станало със собственика?

Той пак кимна.

През следващите няколко дни в трапезарията говореха единствено за случилото се в Германия в нощта на девети срещу десети ноември.

— Защо трябваше да се стига до това? — попита един дебелак с униформа съседа си по маса. — Този еврейски заговор срещу Райха отдавна трябваше да е потушен.

— Вероятно евреите са платили за убийството още преди това — отвърна с пълна уста събеседникът му. — Те трябва да си платят за стореното.

Хана обикновено се хранеше с помощника си, но чуваше разговорите около тях. Понякога я канеха да седне на друга маса и това й беше много противно. Често изобщо не слизаше в трапезарията, но осъзна, че единствено тук може да научи какво всъщност става в Германия.

Контролираните от нацистите вестници, които бяха оставяни в трапезарията или във фоайето на хотела, разказваха истории за някакъв млад евреин в Париж, който отишъл в германското посолство, за да убие посланика. Когато видял, че той още не е пристигнал, застрелял друг служител, който умрял от раните си два дни по-късно.

За отмъщение еврейски магазини и синагоги из цяла Германия бяха опожарени. Гробища бяха осквернени, училища бяха потрошени. Много евреи бяха убити. И всичко това се представяше като някаква логична, правилна и справедлива реакция.

От разговорите на гостите на хотела Хана научи, че този младеж бил разстроен от принудителното изселване от Германия на всички евреи с полско гражданство. Те бяха арестувани, а имуществото им се конфискуваше. После бяха изпращани обратно в Полша.

— Те са полски евреи. Не германски — каза един от гостите на хотела. — Трябва да направим място за истинските германци.

А събеседникът му отпи от бирата си и каза:

— Те и поляците не ги искат. Отказали са да ги приемат.

После се чу трети глас, докато нож и вилица шумно режеха пържола.

— Ако Хитлер смята, че може да се отърве от евреите, като ги принуди да напуснат, ще се наложи да размисли. Никой не ги иска. Никой не иска да замърсява с тях страната си.

Хана си помисли, че тези полски евреи сега са в нещо като чистилище, чакат да бъдат приети в Полша и не могат да се върнат в Германия.

Застрахователните плащания след погромите над евреите бяха конфискувани от държавата и дори бяха наложени допълнителни такси. Всичко това тя научи от гостите на хотел „Белвю“, които бяха единодушни, че евреите трябва да си платят.

— Хер Гьоринг е категоричен, че евреите няма да докопат застраховките — каза един мъж, докато се наслаждаваше на десерта си. — Те започнаха всички тези неприятности и не бива да бъдат награждавани за тях.

Хана си спомни за срещите си с Гьоринг, докато той оглеждаше и после подбираше картини като изискан джентълмен.

— Той е наложил глоби за всички погроми. Ако не беше еврейската алчност, нищо такова нямаше да се случи — отвърна друг. — Справедливо е те да понесат отговорност. Ако това означава да се отървем от цялата пасмина, така да бъде.

Хана и Гюнтер се спогледаха, тя се извини и се качи в стаята си. Нима вече можеше да има съмнение колко опасен е животът на евреите в Хитлерова Германия? Нима останалият свят не виждаше какво се случва?

Тя си легна трепереща и се замоли да оцелее, за да иде при дъщеря си.

Вече знаеше, че много евреи са арестувани и изпратени в лагерите на Хитлер след нощта на девети ноември, и се опасяваше, че Якоб и Хелене може да са сред тях. Или да са мъртви.

На следващия ден, докато пътуваха към склада, помощникът й съобщи тъжно и неохотно, че намерил информацията, която искала. Якоб Кауфман бил мъртъв, убит при погромите в нощта на девети ноември.

Сълза се търкулна от окото на Хана, но тя изпита по-скоро гняв, отколкото мъка.

— А жена му Хелене?

— За нея не знам.

— Трябва да отида при нея.

Младият мъж кимна.

— Утре.

На следващата сутрин, когато слезе за закуска, Хана разбра, че Гюнтер е освободен от задълженията си и вече има нов помощник.

Тя често вадеше снимката, която Кати й беше изпратила — децата й се усмихваха пред камерата. Вили беше млад мъж, но все пак още дете. Той вече си беше отишъл, а Изабела беше на единайсет, а не малкото момиченце от тази снимка. Хана знаеше, че някак трябва да се върне при нея.

Имаше развитие по планирания търг в Швейцария. Той щеше да се проведе на 30 юни 1939 година, като щеше да има предварителни изложби в Цюрих и Люцерн преди разпродажбата. Бяха изпратени писма до евентуални купувачи — хора, които бяха ходили в Берлин да купуват картини, колекционери и търговци, проявили интерес, и представители на музеи. Много от тях не искаха вече да идват в Берлин. Хана нямаше никаква връзка с чужбина, но вярваше, че след погромите в онази ноемврийска нощ, наречена Кристалната нощ — нощта на строшените стъкла — светът може би най-сетне е разбрал какви ужаси се случват в страната й.

Нямаше никаква вест от Йохан Келер.

Един ден, докато внимателно съставяше текст за каталога, с който описваше 126 творби, които лично препоръчваше за търга, списък, който щеше да бъде прегледан много внимателно от Хофман, Циглер и Гьобелс, дори от Хитлер, Хана осъзна, че краят наближава. След търга творбите, сметнати за лишени от стойност, творби, които бе принудена да не включи в търга, и картини, които не бяха харесани от клиенти в Берлин, щяха да бъдат унищожени.

През следващите няколко дни тя обмисляше възможността да изнесе няколко по-малки творби от склада — рисунки, акварели, офорти и графики. Картините бяха твърде големи. Един следобед, в един от редките моменти, когато оставаше сама, тя скри малък офорт между полата и бельото си и като по чудо успя да го изнесе от склада вечерта. Два дни по-късно успя да вземе малък акварел, а на следващия ден — рисунка. Страхуваше се, че може да я разкрият, но при 16 000 творби трудно щяха да установят липсите. Всяка вечер тя пъхаше по някоя спасена творба под леглото, в бюрото си или в дрешника.

Сред тези, които успя да изнесе от склада, бяха малка картина на Кандински в зелено, синьо и златисто, взета от държавната галерия в Щутгарт. Тя все още съдържаше елементи от ранния му период — може би кон и ездач, планина — но вече бе много близо до абстрактното.

Тя си спомни за първата си среща с Кандински, Руския принц, на когото сервира вечеря в дома на Флайшман скоро след пристигането си в Мюнхен. После дойде образът на студента от Академията. Цветовете на „Композиция II“ просветнаха в ума й, картината, която тя и Мозес винаги наричаха „Цветовете на Вили“. Представи си как Кандински излиза от галерията, вратата се затваря след него, а после влиза един млад художник, Адолф Хитлер. Имаше нещо печално символично в този разстройващ спомен.

Хана не беше виждала Кандински повече от двайсет години, но като че ли животът и работата им отново се пресичаха.

Сред картините, които успя да измъкне от склада, бе и един малък Клее с цветни риби, конфискувана от музея в Дрезден, и една рисунка на Ото Дикс от държавната галерия в Щутгарт, която изобразяваше ужасите на Голямата война в черно и бяло. Творба на Макс Бекман от държавната галерия в Манхайм — две преплетени фигури, вероятно отвратителни в очите на Хитлер — също беше изнесена от склада. Някак щеше да ги освободи, макар още да не знаеше кога и как. Но беше решена, че поне тези четири малки картини ще оцелеят.

Щеше й се да беше спасила много повече, защото скоро хиляди творби, които не бяха закупени или избрани за търга в Швейцария, бяха извадени от склада и той вече бе почти празен. Хана знаеше, че ще ги унищожат.

На 20 март 1939 година, много по-скоро от очакванията й, тя видя как изгоряха 1004 картини и 2825 рисунки, акварели и графики — да, знаеше точният им брой, защото сама беше описала и каталогизирала всяка от тях. Бе успяла да спаси толкова малко, а знаеше, че това е само началото на чистката. Гледаше как пламъците, чиито цветове я ослепяваха и оглушаваха, облизват картините, пращят и ги поглъщат.

Теодор Фишер, строен човек с гъсти черни вежди, надвиснали над очилата му, пристигна от Люцерн през април, за да прегледа картините, избрани за търга в Швейцария. Скоро стана ясно, че той не обича изкуството. Виждаше в него само бизнес и нищо повече, затова Хана също се държеше като търговец. И работеха лесно заедно.

— Може ли да предложа нещо? — попита тя дръзко.

Фишър откъсна поглед от една картина на германския художник Емил Нолде. И кимна.

— Може да сложим на картините подходящи рамки, за да изглеждат по-привлекателни за купувачите.

Фишер отново не каза нищо.

В галерия „Флайшман“ никога не излагаха картина без рамка и Хана сама избираше материалите и цветовете, като се водеше по хармонията на звуците.

Накрая Фишер каза:

— Мисля, че сте права. Говорете с началника си за доставката на необходимите материали. Трябва да направим всичко възможно да разкрасим този боклук.

В деня след като Теодор Фишер си тръгна от Берлин, Хана научи, че е помолил тя да отиде в Швейцария, за да помага в подредбата на предварителните изложби в Цюрих и Люцерн, тъй като показала ефективност и отдаденост, които много го впечатлили.

За нейна изненада пътуването й беше уредено. Щеше да отиде в Швейцария.