Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (32)

Глава 32

Хана

Америка

Юли — август 1939 г.

На 10 юли 1939 година Хана пристигна в Америка. Не беше потърсила помощ за глезена си на кораба от страх да не бъде разкрита. След като първите дни не спря да се пита дали не е направила ужасна грешка, отокът спадна и тя разбра, че е само изкълчен. Нямаше счупено и като че ли щеше да се оправи от само себе си, макар че целият й крак беше посинял.

Въпреки лятната жега в деня на пристигането си Хана сложи черни чорапи, за да скрие синината. Обу обувката си, което все още беше болезнено начинание, и слезе от кораба, с високо вдигната глава, като отчаяно се опитваше да не куца, защото се страхуваше, че това ще притесни служителите на пристанището.

Слава богу, успя да мине през митницата без проблеми и да стъпи на сушата. Нестабилната й заради дългото пътуване с кораб походка, подсилена от не съвсем читавия й глезен, я принуди да върви бавно през тълпата. Чайки пищяха и пляскаха с криле над главата й, цветните им писъци се смесваха с оживените разговори на другите пътници, които бяха посрещани от близките си. Един потен младеж подаваше куфари и трупаше сандъци и кутии по количките. Хана имаше само един куфар, който бе задържала при себе си по време на пътуването.

Високо в небето, слънцето прежуряше силно и тя вдигна ръка над очите си, за да види познато лице, макар да усещаше, че оттук ще трябва да продължи сама. Беше казала на Йохан за сестра си и зет си в Америка, но не мислеше, че той знае достатъчно, за да се свърже с тях. Трябваше да намери начин да стигне до Кати и Ханс сама. И до Изабела.

Тук, в Ню Йорк, можеше да продаде диамантите на Хелене за американски долари. А после щеше да хване влак към сестра си.

Докато вървеше и се чудеше накъде да тръгне, чу един женски глас:

— Хана.

Обърна се и видя красива, висока, стройна руса жена.

— Аз съм Елза — каза жената.

Хана се вгледа онемяла в нея. Очевидно това беше сестрата на Йохан.

— Ти ли си Хана? — попита жената тихо и любезно, гласът й бе с цвят на розово полско цвете.

— Да, аз съм Хана. — Чу треперенето на гласа си, обгърнато от дрезгаво стържене, сякаш гласните й струни бяха ръждясали от липсата на употреба през последната седмица и половина.

— Аз съм сестрата на Йохан Келер — обясни жената. — Опасявах се, че няма да те намеря. — Въздъхна с облекчение. — Но ти си точно каквато Йохан те описа.

Хана се зачуди какво ли е казал за нея. Със сигурност не и че…

— Само един куфар ли имаш? — попита Елза.

Хана кимна и жената го взе от ръката й. Хана си спомни за другия куфар и за онова, което беше скрила в подплатата му. Дали шофьорът беше отнесъл пакета и малкия куфар на Йохан?

— Ела — махна й Елза. — Съпругът ми чака в колата.

Тръгнаха, без да говорят. Когато стигнаха до колата, жената й представи съпруга си като Робърт. А Хана — просто като Хана. Тя предположи, че Йохан не им е казал фамилията й, за да скрие самоличността й. Осъзна и че паспортът беше направен за Хана Шмид, името, с което бе вписана и при пристигането си. Официално тя вече не беше Хана Флайшман.

— Как мина пътуването? — попита мъжът.

— Добре — излъга Хана.

Елза седна отзад до нея и я попита:

— Отиваш при семейството си в Онондага, нали?

Хана кимна. Йохан знаеше това, че близките й имат ферма южно от Сиракуза. Питаше се дали ще я закарат дотам. Фермата не беше близо, на няколко часа с влак.

— Те знаят ли? — попита бавно Хана, като изговаряше английските думи внимателно и неумело.

— Йохан реши, че е добре да се изчака — отвърна Елза.

Хана не разбра какво точно означава това — може би, в случай че тя не успее да се добере до Америка?

Пътуваха покрай високи и ниски сгради, а между прозорците се проточваха въжета с пране, което съхнеше на лятното слънце. Деца играеха бейзбол на улицата.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — озърна се към нея Робърт.

— Не, благодаря. — Беше твърде притеснена, за да яде. — Може ли да ви помоля нещо?

— Какво? — попита Робърт.

— Нямам никакви американски долари…

— Ние ще ти помогнем с пари — прекъсна я Елза.

— Аз имам — поколеба се Хана. — Аз имам диаманти… които искам да разменя, ако ми помогнете.

— Робърт? — попита Елза съпруга си.

— Да идем у дома да обядваме и ще се обадя тук-там.

Те живееха в хубав апартамент с големи прозорци с изглед към тревист участък, който напомни на Хана за Английската градина в Мюнхен, и за миг я обзе носталгия по дома. Запита се дали някога ще се върне в Германия. А после си помисли за Йохан. Какво ли би било да живее с него в такъв хубав апартамент тук, в Ню Йорк? Той можеше да започне работа в някой музей или в галерия; вероятно тя също. Изабела щеше да учи тук. О, Изабела, помисли си Хана, дали изобщо ще ме познаеш?

Елза й поднесе сандвич с бял хляб, сирене и шунка в красива порцеланова чиния с растителен мотив и малка купичка плодове. Хана яде бавно, докато Робърт говореше по телефона в коридора. Не можа да чуе какво казва. Елза сложи плоча на грамофона и двете седяха, без да има нужда да разговарят. Музиката беше приятна — цигулки, Брамс, приспивна песен, цветовете бяха успокояващо пастелни.

Хана се чудеше какво ли им е казал Йохан за нея и какво изобщо знаят американците за управляваната от нацистите Германия.

Спомни си разговорите си с Кати и Ханс при последното си посещение тук. Те не знаеха много за Хитлер. Но това беше преди четири години. Дали да не попита Елза?

Точно тогава обаче Робърт влезе в стаята.

— Имаме среща в осем сутринта, което означава, че не можеш да тръгнеш днес, освен ако не приемеш ние да ти купим билета. Ако желаеш, можеш да останеш тук тази нощ и да хванеш влака сутринта.

Хана се запита дали не трябва да приеме пари от тях, но се съмняваше, че ще може да продаде диамантите другаде, освен в Ню Йорк. Затова реши да го направи сега. Нямаше търпение да види Изабела, но…

— Моля ви, ако няма да ви притеснявам, бих искала да направя размяната.

Рано на следващата сутрин Елза й поднесе закуска, пожела й всичко най-добро и Робърт я откара в по-стара част на града. Спряха пред висока тухлена сграда и се качиха с асансьора до четиринайсетия етаж. Хана беше благодарна за това, защото глезенът още я наболяваше.

Слаб, хубав мъж, който й напомни на младия Якоб Кауфман, разпръсна диамантите по бял лист хартия. Прокара поддържаните си ръце по тях и после разгледа всеки с бижутерска лупа. Не каза нищо, докато не претегли всеки на везната, сякаш думите можеха да променят теглото им.

— Много са хубави — рече накрая. Не попита откъде идват, но направи предложение.

Хана нямаше представа дали цената е справедлива, но вярваше, че този човек, също като Робърт, се опитва да й помогне. Не му каза, че има още няколко диаманта. Щеше да ги запази за по-нататък. Сега й трябваха пари да отиде при Кати и да преживява, докато реши какво ще прави.

Докато се спускаха с асансьора, тя попита Робърт:

— Може ли да изпратя телеграма на сестра си?

— От гарата — отвърна той.

Когато пристигнаха там, Хана купи билет и изпрати телеграмата:

ПРИСТИГАМ СИРАКУЗА 3:45 ВЛАК ОТ НЮ ЙОРК

ХАНА

Нямаше никаква представа какво ще си помисли Кати. Бяха минали почти две години, откакто й беше писала за последно. Освен ако не се бе свързала с Лени или Фридрих, тя не знаеше какво е правила Хана през последните две години. Но дори Лени и Фридрих не знаеха защо е отишла в Берлин, макар че, разбира се, брат й се бе досетил, че тя работи за правителството, когато се появи във фермата с младия нацист.

Робърт седна да чака с нея в оживената и шумна чакалня. Хана се опита да си представи как изглежда Изабела сега. Може би като малката Лени, която беше много красива на тази възраст. Щеше й се да носеше някакъв подарък за дъщеря си. От една малка количка, пълна с цигари, вестници и бонбони, купи шоколад „Хършис“ за пет цента, но й се искаше да беше немски. Когато извади десет долара от чантата си — нямаше по-дребни — продавачът каза нещо бързо и тя не можа да го разбере. И все пак по смръщената му физиономия разбра, че не иска да й връща ресто за такава дребна покупка. Тя огледа вестниците и импулсивно грабна един брой на „Ню Йорк Таймс“ и още две шоколадчета.

Продавачът бързо отброи рестото, плесна го на дланта й и каза нещо ядосано. Тя пъхна шоколадчетата в джоба си, а вестника под мишница и се върна при Робърт.

— Съобщиха твоя влак — каза той и й подаде ръка. — С Елза ти пожелаваме всичко най-хубаво.

— Благодаря ви — рече тя. — Моля те, предай отново благодарностите ми на жена си.

Във влака тя прегледа вестника, като се питаше дали споменават за случващото се в Германия. Изяде цели две блокчета от шоколад, докато се опитваше да си преведе статия със заглавие: „Чембърлейн противодейства на преврат в Данциг. Залогът е огромен.“

Доколкото успя да разбере, статията потвърждаваше онова, което беше чула в хотел „Белвю“ през последната си седмица в Берлин — намерението на Хитлер да си върне свободния град Данциг, който беше под опеката на Обединените нации по силата на омразния Версайски договор. Британците явно нямаше да допуснат това. Очевидно светът отново отиваше към война. Хана знаеше, че Хитлер няма да се уплаши от британците.

Опита се да прочете статия за дебатите в американския Сенат за Закона за неутралитет^[1]. Главата й пулсираше, беше изморена от усилията да чете на английски и изтощена от пътуването. Предната нощ не беше спала много. Глезенът я болеше. Шоколадът се преобърна в стомаха й.

Накрая се унесе в неспокойна дрямка, като главата й подскачаше всеки път, щом влакът спираше. На всяка гара четеше внимателно табелите, защото се страхуваше да не пропусне своята спирка.

Щом влакът най-сетне спря в Сиракуза, тя огледа хората по перона, някои с багаж, други с нетърпеливи изражения, явно чакаха да посрещнат близките си.

Ето ги!

Кати стоеше с Ханс и високо слабо момиче. Хана не беше сигурна, че щеше да познае дъщеря си, ако тя не беше с леля си и чичо си. Очакваните сълзи от радост не потекоха. Хана беше ужасена.

Тя грабна куфара си и тръгна с другите пътници, които задръстваха пътечката, докато сваляха багажа си и взимаха децата си и торбите с обяда си. Хана беше толкова притеснена и изплашена, че щеше да припадне. Питаше се защо просто не изпитва огромно щастие.

Щом слезе от влака, Кати хукна към нея, като бършеше с една ръка сълзите си и влачеше Изабела с другата. После спря и внимателно побутна момичето напред.

Изабела подаде на Хана букет.

— Добре дошла в Америка, майко — каза тя сковано, докато й подаваше малката китка. Цветът на гласа й беше станал по-наситен.

Хана сграбчи дъщеря си в непохватна прегръдка и сълзите рукнаха от очите й, прималяваше й, страхът се превърна в радост, в ликуване.

Времето застина, после тя вече прегръщаше Кати, а след това Ханс я обгърна закрилнически с огромните си ръце.

Хана отново прегърна Изабела, а след това отстъпи назад с ръце на раменете й. Изабела вече не беше дете, а девойка на дванайсет, по-висока и много по-слаба, отколкото си я беше представяла. За ужас на Хана тя бе отрязала косата си, която вече беше по-тъмно руса и едва стигаше до раменете й. Беше облечена с бледозелена лятна рокля, опъстрена с жълти лалета, и Хана видя, че гърдите й вече са напъпили.

— Мислехме си, че няма да те видим повече — проплака Кати.

Ханс държеше куфара й, макар че Хана не помнеше кога му го е дала. Той даде знак на всички и каза усмихнат:

— Да се прибираме.

Докато вървяха, Хана не се отделяше от Изабела, потните им длани бяха преплетени. Кати беше от другата й страна. Хана се взираше в дъщеря си и осъзна, че много прилича на красивата жена, която я посрещна в Ню Йорк — сестрата на Йохан.

— Пораснала си — каза Хана на немски.

— Минаха четири години — отвърна Изабела на английски.

— Колко се радваме, че си отново при нас — каза Кати. — Каква прекрасна, прекрасна изненада беше твоята телеграма. — Тя отново избухна в сълзи и трябваше да спре, за да прегърне отново сестра си. Внезапно двете сестри започнаха да се смеят и да бършат сълзите си.

Хана се озърна към Изабела, която стоеше сковано, сякаш не знаеше какво да стори.

Продължиха към колата.

Още щом се настаниха в автомобила, Хана и Изабела на задната седалка, а Кати и Ханс отпред, Ханс каза:

— Гладна ли си? Да вземем ли нещо за ядене?

— У дома има много храна — отвърна през смях Кати. — Не забеляза ли, че цяла сутрин бях до печката? Всички деца ще дойдат да поздравят Хана.

Ханс също се засмя и Хана си спомни как те все се шегуваха и се зачакаха, смеейки се на грешките на другия, като млади влюбени.

Хана се обърна към Изабела. Не знаеше откъде да започне. Погледна надолу и осъзна, че още стиска цветята. Деликатните маргаритки бяха започнали да вехнат. Тя си спомни за шоколада и бръкна в джоба си. Извади го и усети, че пръстите й потъват в него. Беше омекнал от лятната жега и от топлината на тялото й. Ако свалеше кафявата опаковъчна хартия, той вероятно щеше да потече от станиола като сироп от сребърна кана.

— Донесох ти шоколадче — каза Хана, — съжалявам, но е… — Започна да търси думата.

— Разтопено? — Изабела погледна смръщено надолу, после добави: — Може да го сложим в хладилника, когато се приберем.

— Да — каза Хана.

Бяха вече извън града и минаваха през местност, която бе едновременно позната и нова — полета с пшеница, коне, пасящи под сянката на самотно дърво, прясно боядисан червен обор до избеляла от слънцето къща.

Накрая Хана каза:

— Какво учите в училище? — изричаше бавно и внимателно английските думи. Сякаш говореше с непозната на чужд език, с момиче, което току-що е срещнала, с нечие друго дете.

— Сега сме в лятна ваканция — отговори момичето.

— А на теб кой предмет ти харесва — попита Хана, — когато ходите на училище?

— Английска литература и история.

— Обичаш ли да четеш?

— Да.

— Браво — каза Хана и погледна към мекото шоколадче в ръката си. Не можеше да се сети какво да каже сега.

Топлите аромати на кухнята на Кати, както и трите й по-големи дъщеря, съпрузите им и най-малкият й син, Херман, който все още живееше при тях, посрещнаха Хана. Деца на всякаква възраст тичаха из къщата. Някои тя разпозна, други не — внучета, които се бяха родили след последното й посещение тук.

Масата преливаше от леки закуски, пържени картофи, картофена салата, зелева салата, щрудел със сливи и пресни хлебчета, все ястия от родината, които Кати беше научила от майка им, от мащехата им и от готвачката в Мюнхен.

Децата й бяха много по-големи от Изабела, но няколко внучки бяха почти на нейната възраст. Хана видя как тя отиде при момичетата и започнаха да се кикотят и да си шушукат като сестри. Изабела почти не й проговаряше, освен когато отново представи братовчедите си и й занесе чиния с храна, сякаш Хана беше инвалид. Кати беше забелязала куцането й и я попита какво й има на крака. Хана отвърна, че е добре, просто е изморена.

Изабела изглеждаше възпитано, разсъдливо младо момиче. Докато седеше тихо и я наблюдаваше, Хана знаеше, че няма голям принос за това. Кати и Ханс бяха отгледали дъщеря й през последните четири години.

Бяха приготвили стая с две легла за нея и Изабела. След като децата и внуците си тръгнаха, Хана беше изтощена. Тя се качи бавно в стаята си и заспа дълбоко, преди Изабела да си легне.

На сутринта момичето още спеше, когато Хана стана и се приближи до нея. Вгледа се в дъщеря си, както правеше, когато тя беше бебе. С лека болка наблюдаваше как гърбът й се издига и спада при всеки дъх. Спомни си за първите месеци след раждането й, когато тя самата се въртеше неспокойно в леглото, изплашена от истината — че Изабела не е дете на Мозес. И все пак беше дар, детето, за което копнееха. Хана отново си помисли: „Бях благословена.“

Облече се тихо и слезе в кухнята. Кати печеше хляб и пиеше кафе, докато работеше. Ханс седеше с вестника си и ядеше пържени яйца, картофи и шунка. Той вдигна поглед, сякаш това бе съвсем обикновен ден.

— Добро утро — рече на немски Кати и посегна към шкафа да вземе чаша.

— Добро утро — отговори Хана. Беше решила да говори само на английски. Защото с дъщеря си щеше да говори така.

Кати наля кафе, подаде й го и я покани да седне.

— Добре ли спа? — попита Ханс.

Хана кимна. Сигурно. Помнеше как се качи в стаята, облече нощницата и легна, а после вече беше сутрин. Не беше сънувала.

— Леглото удобно ли е? — Кати сложи чиния с препечени филии, масло и домашен конфитюр на масата пред съпруга си и сестра си.

— Да, много. — Хана добави сметана в кафето си и лъжица захар. Разбърка го, отпи, после отново. — Благодаря и на двама ви за… празненството. — Дължеше на сестра си и на Ханс много повече от благодарност за празненството. Те се бяха грижили за Изабела четири години, бяха я приели като член на семейството им. — Семейството ви е станало по-голямо. Много хубави деца и внуци. Изабела е много добре при вас.

— Тя е добро момиче — каза Кати.

— Не знаех — рече тихо Хана, — че ще е така трудно. — И все пак трябваше да очаква тази неловкост между нея и дъщеря й.

Кати не каза нищо, но Хана знаеше, че тя, като майка, разбира за какво говори. Кати седна и й подаде чинията с филийките.

Хана поклати глава и отпи от кафето.

— Тя преживя много — рече накрая Кати. — Баща й, Вили.

— Обвинява ли ме? — попита Хана. — Задето не бях тук да се грижа за Вили?

Кати сви устни и каза тихо:

— Мисля, че по-скоро вини себе си.

Хана си спомни деня, в който тръгна за Германия, за да се грижи за Мозес. Беше казала на Изабела да се грижи за Вили. Какво ужасно бреме за едно осемгодишно дете. И й беше обещала, че ще се погрижи баща й да оздравее. Как изобщо Изабела би могла да й се довери отново?

Хана не можа да спре сълзите. Сведе глава и заплака в шепите си.

— Нужно е време — каза простичко Кати и сложи ръка на рамото й. Това се стори много несправедливо на Хана. Тя беше прекарала последните шест години в очакване. В очакване живота в Германия да се подобри, а после и в очакване да се събере с Изабела.

— Благодаря ти, Кати, благодаря ти, Ханс, задето се грижите за моето малко момиченце.

Ханс кимна, но като че ли беше притеснен от този разговор. Взе вестника си, извини се и стана.

— Може ли? — попита Хана, като посочи вестника.

— Да, разбира се — подаде й го той. — Желая ви хубав ден, дами. — Излезе от кухнята, а после и от къщата. Вратата с мрежата се разлюля след него.

Очите на Хана пробягаха по първата страница на вестника и тя видя, че това е същият брой на „Ню Йорк Таймс“, който беше купила на гарата.

— Какво ще кажеш за една голяма, хубава американска закуска? — попита Кати, като се опитваше да звучи ведро.

Хана поклати глава.

— Не, може би ще взема филийка. — Взе една от чинията. Намаза я със сладко и отхапа. Преглътна трудно, отпи от кафето, после отново. Погледна вестника, като си спомни статиите, които се бе опитала да прочете предишния ден. — Какво знаете в Америка за случващото се в Германия? — попита тя сестра си.

— Четем всичко, свързано с Германия. А иначе… — Тя махна с ръка. — Депресията се отрази много тежко на мнозина, но сега животът е по-добър и хората просто се опитват да преживяват. Ако не ги засяга лично, американците не ги е грижа.

— А какво знае Изабела?

— Опитахме се да я предпазим. — Кати стана и си наля още кафе. Върна се до масата и напълни чашата на Хана. — Ти още беше там и нямахме вест от теб, не искахме да си мислим, че… ами… — Кати се върна до печката и сложи кафеварката на котлона. — Би трябвало да е очевидно за всеки, който чете вестници и слуша новините по радиото, че Хитлер има намерение да си върне отнетото след Голямата война и че светът е в навечерието на поредната война. Понякога всичко е заровено на втора страница. — Тя взе чинията на Хана и я отнесе в мивката. Пусна водата и я изми. — Но всички виждат какво се случва с евреите — събитията от нощта на девети ноември стигнаха до първа страница. Да, ние знаем. — Тя се вгледа през прозореца над мивката, после се обърна към Хана. — Да, светът знае, но както казах…

— Якоб беше убит — прошепна Хана, — в нощта на девети ноември. Страхувам се, че и Хелене е мъртва.

Кати кимна тъжно, после преглътна с усилие, сякаш вече се бе досетила за това.

— Имаш ли писма от Лени? — попита Хана. — От Фридрих?

— Не често. Нали я знаеш Лени? — Кати седна до масата.

Кати и Лени никога не се бяха разбирали.

— Жената на Фридрих преди ни пишеше — каза Кати, — но той не е човек, който ще седне да пише писма.

Жената на Фридрих беше починала преди повече от двайсет години. О, как минаваше времето… Майка й си бе отишла преди четирийсет години, а баща й — преди трийсет. Тя си помисли за писмото на Фридрих, което я намери в Берлин, посещението й във фермата и картината на Кандински в хамбара. Видя в ума си цветовете и звуците, макар че не беше мислила много за нея по време на пътуването към Америка.

— Кога ще свърши това? — попита Хана, но знаеше, че още много предстои. Знаеше го от чутото в хотел „Белвю“, където се хранеше с някои от най-верните последователи на Хитлер.

Дните продължиха така, Хана ходеше при Кати всяка сутрин, обсъждаха шепнешком новините, когато Хитлер тръгна към Полша, а Великобритания реагира.

Хана чистеше кухнята. Помагаше с прането и гладенето, с домакинската работа.

През деня Изабела помагаше на леля си Кати в работата по двора, с храненето на животните и събирането на яйцата. С майка си говореше малко и след като приключеше със задачите си, се качваше на колелото, без да се сбогува с Хана. Понякога молеше да отиде до града с Ханс, до библиотеката или да посети приятели от църквата и училище. Когато си беше у дома, седеше тихо и четеше книга.

Прави всичко възможно да ме избягва, мислеше си Хана.

Кати я увери, че така се държат всички момичета на възрастта на Изабела. Приятелите им бяха най-важни за тях. Кати бе отгледала пет дъщери и сигурно знаеше.

— Но ние не сме се виждали от четири години — възрази Хана.

Кати не отговори, но Хана знаеше, че това е направило нещата още по-трудни.

— Дай й малко време — предложи Кати.

* * *

През август за Хана пристигна телеграма. Кати я пъхна в ръката й, без да пита нищо, макар че Хана видя напрегнатите мускулите около устата и очите й и бръчката на челото й, и разбра, че в главата на сестра й има хиляди въпроси.

Хана прочете наум:

Пратките са доставени. Изабела трябва да знае истината.

Йохан Келер

Беше толкова лаконично, но нали така се пишеха телеграми — всяка дума повишаваше цената. А защо не писмо? — запита се тя, когато я пъхна в джоба си.

Той й беше ядосан, че не му е казала за дъщеря му. Но беше получил картините. Беше написал пратките. Това със сигурност означаваше, че е получил и по-малкия куфар, както и опакованите в хастара картини от по-големия. Дали знаеше, че рисунката и фактурата от продажбата на картината на Кандински са скрити в куфара?

Той искаше Изабела да знае истината, но Хана не можеше да понесе мисълта какво може да причини това на дъщеря й, която обожаваше Мозес, своя баща. Истината щеше напълно да прекъсне крехката нишка, която ги свързваше. Тя беше готова на всичко, за да си върне Изабела. Дори да се откаже от Йохан Келер.

И все пак той знаеше къде е тя, ако решеше да я намери. Робърт й бе помогнал да изпрати телеграмата от гарата, а после я качи на влака. Сега Йохан й изпращаше телеграма. Да, той знаеше къде е тя.

Беше проявила слабост, но вече нямаше да е такава.

Не отговори на телеграмата.

* * *

Един ден покани Изабела на сладолед. Искаше да поговори с нея някъде насаме. Ако бяха заедно сами, без никой от семейството да влиза и излиза, както правеха децата и внуците на Кати, може би щяха да се опознаят по-добре. Имаха нужда от време насаме. А Хана имаше нужда да отиде някъде, където няма да я намерят.

Ханс ги откара в града и ги остави в една дрогерия, за която Кати й бе казала, че предлага прекрасен сладолед и сода.

Изабела помоли да седнат на дългия бар на кръгли въртящи се столчета, макар че Хана предпочиташе сепаре. Изабела поръча шоколадов сладолед, Хана си взе ванилов.

— Сладолед „Кьоблер“ — каза с усмивка Хана, като посочи табелата.

— Да — отвърна Изабела, без да вдига очи.

— Имаш много приятели — опита отново Хана, като се обърна към дъщеря си.

— Да — отвърна Изабела, взирайки се в огледалото зад жената с бялата престилка, която току-що бе загребала сладоледа от дълбоките контейнери в открития хладилник.

Само да можеше да не ми отговаря така едносрично, помисли си Хана с нотка на гняв.

— Много съм щастлива, че имаш приятели в Америка. — Опитваше се да не показва раздразнението си.

— С какво се занимаваше в Германия? — попита Изабела, докато разбъркваше сладоледа си. Още не го беше опитала.

— С баща ти имахме галерия — отговори объркана Хана.

— Не, след като татко умря, когато си била сама.

— Работих. — Хана се втренчи в чашите с газирани напитки и купите със сладолед по плота под огледалото. Погледна собственото си отражение, а после и лицето на дъщеря си, която се взираше в сладоледа си и бавно въртеше лъжичката.

— Къде? — настоя Изабела. Вдигна рязко глава и се втренчи в образа на майка си в огледалото.

Хана се поколеба.

— В една галерия.

— Значи изкуството е било по-важно за теб от мен и Вили. — Изабела се извъртя със стола към майка си. Не се опитваше да скрие гнева си. Дори не го каза като въпрос, а като изявление.

— О, Изабела — проплака Хана и докосна ръката й, която беше студена като купичката със сладолед. — Опитвах се да дойда при вас, постоянно. Отчаяно се опитвах да дойда при теб и Вили.

— Малко закъсня — каза Изабела, избута сладоледа си и скочи от столчето. — Аз приключих. Искам да се прибирам.

Хана слезе от столчето и я последва навън, осъзнавайки, докато се опитваше да настигне дъщеря си, че глезенът й е напълно оздравял. Де да можеха и раните в ума и сърцето й да се излекуват толкова лесно.

 

 

Продължи така, говореха рядко и колебливо. Хана почти не можеше да накара дъщеря си да говори с нея. Когато го правеше, Изабела все искаше някаква информация. Хана се опитваше да й я даде, макар че доста премълчаваше. Тя каза на дъщеря си, че е живяла при леля й Лени, че братовчедите й са добре, макар да не знаеше дали е така. Каза и че е ходила до фермата при чичо й Фридрих, че е останала известно време при Хелене и Якоб. Не можеше да й каже, че Якоб е убит и Хелене вероятно също вече е мъртва.

Всеки ден след вечеря жените разтребваха кухнята. Хана миеше чиниите, Изабела ги подсушаваше, а Кати почистваше масата, изхвърляше остатъците и метеше пода. Хана реши, че това е най-подходящият момент да разговарят — когато бяха заети с нещо ежедневно и атмосферата бе непринудена, тогава разговорите бяха по-естествени. Тя питаше Изабела за приятелите й, какво обичат да правят, като се стараеше да не изглежда твърде настойчива.

— Днес с Тереза карахме колело и минахме покрай езерото — каза една вечер Изабела. — Онзи Андрю Флечър се перчеше пред другите момчета и се гмуркаше.

— Андрю? Най-големият син на Флечър? — попита Кати. Хана бе научила доста за малката им общност от разговорите на вечеря и при миенето на чиниите. Кати като че ли познаваше всички и можеше да каже кой на кого е роднина. Хана знаеше, че Флечър притежават едно от най-големите стада млечни крави в окръга, че Кьоблер бяха много уважавани, а мандрата на Ханс подкрепя много малки ферми в окръга.

— Андрю е на четиринайсет — отвърна Изабела, докато подсушаваше една чиния. — Сестра му Мери е в моя клас.

— Мери е високото момиче с тъмната коса, нали? — попита Хана.

Изабела кимна.

— Тереза мисли, че Андрю е много хубав.

— А ти? — попита небрежно майка й.

— О, изглежда доста добре — отвърна срамежливо Изабела, но като че ли щеше да се усмихне.

За Хана тези кратки разговори бяха скъпоценни. Постепенно щеше да си върне Изабела.

Но след два дни, докато миеха чиниите, Изабела явно не беше в добро настроение. Тя можеше да се превърне от срамежливо момиченце в нацупена млада жена по-бързо, отколкото Хана успяваше да изплакне чиния.

— Защо не носиш фамилията на татко? — попита Изабела.

Водата за чиниите беше изстинала. Хана тъкмо щеше да добави още гореща вода, когато тези неочаквани думи излязоха от устата на дъщеря й. Усети как цялата се разтреперва.

— Видях паспорта ти — каза Изабела. — Използваш моминското си име, а не Флайшман. — Тя взимаше измитите чинии от поставката и ги подсушаваше, без да спира. Хана едва успяваше да задържи хлъзгавите чинии. Продължаваше да ги мие и плакне и не каза нищо. Изабела взе друга чиния, подсуши я и я сложи в шкафа с такъв гняв, че Хана се изплаши, че ще я счупи.

Накрая тя попита:

— В чекмеджето ми ли? — Чу остротата в гласа си, макар че тя се бе появила от усилието да го овладее.

— Да — отвърна предизвикателно Изабела, без да се опита да скрие факта, че е ровила в личните вещи на майка си.

— Не можех да използвам моята фамилия — отговори Хана.

— Защото сме евреи?

Но ние не сме евреи, помисли си Хана. Твоят баща всъщност не е евреин. Тази мисъл я накара да се разтрепери още повече.

— Слушам радио — каза Изабела. — Понякога виждам и вестници или списания, когато чичо Ханс не успее да ги изнесе достатъчно бързо от къщата. Знам, че Хитлер не харесва евреите.

Кати бе казала, че се опитват да я защитят, но Хана знаеше, че Изабела е любопитна и дори чичо й да изнася вестниците и списанията от къщата, тя често ходеше в библиотеката и вероятно четеше или говореше за тези неща в училище.

Може би беше най-добре дъщеря й да знае. Но това любопитство към личните й неща плашеше Хана.

— Ти не разбираш, Изабела — каза тя, — колко беше трудно в Германия, колко трудно беше да си тръгнем. Първо Хитлер искаше да прогони всички, които не харесваше, но после… казваш, че си чела вестниците. Сега много евреи не могат да си намерят друг дом. В безизходица са. Не могат да напуснат.

— Е, щом Хитлер се е опитвал да се отърве от евреите, ти защо не дойде по-рано при нас в Америка, когато още си можела?

Образът на убития в галерията Йозеф проблесна в ума на Хана и тя чу цвета на кръвта, а после видя и себе си — как рови из изгорелите документи и картини, как проверява банковите сметки на Мозес и чака на опашка пред посолството в Берлин. Само ако беше успяла да избяга тогава, точно след смъртта на Мозес. Но как би могла да го обясни на Изабела?

— Какво си правила в Швейцария? — попита Изабела.

Хана се вгледа през прозореца над мивката. По двора имаше петна жълта, изгоряла от слънцето трева и смесените цветове създаваха несъвместими звуци. Едра котка се прокрадваше бавно през двора, готова да скочи към една кокошка, която изглеждаше по-голяма от нея.

Изабела изсумтя.

— Усещам, че криеш нещо.

— Бела — прекъсна я Кати, като използва името, с което я наричаха американските й приятелки, — не виждаш ли, че на майка ти й е трудно да говори за това? — Тя донесе останалите чаши и чинии от кафето на мивката. — Просто не я разпитвай. — Хана за първи път чуваше сестра си да говори така строго на Изабела.

— Ами онези пратки? Да не си шпионка на нацистите, майко? И кой — макар да знам, че няма да ми отговориш — е този Йохан Кеплер? Това ли е истината, която не искаш да ми кажеш? — Тя хвърли кърпата на плота и излезе от стаята.

Хана остана пред мивката, потопила ръце във водата. Тя беше още топла, но на нея й стана така студено, че зъбите й затракаха. Изабела беше видяла телеграмата в чекмеджето й. Трябваше да я изгори още когато я получи.

— Тя не разбира. — Кати вдигна кърпата и взе една чиния от сушилника.

Ти също, помисли си Хана. Дори сестра й не знаеше за Йохан Келер. Не знаеше за конфискуваните картини в Берлин. Колко още можеше да понася това бреме от лъжи и тайни? Вероятно трябваше да каже на Кати за Йохан, за картините, за Хитлер, за търга. Но как да признае, че е работила с нацистите, че е живяла в удобство в елегантен хотел в Берлин, че е пиела вино и е яла пържоли, докато избиваха евреи по улиците? Заля я гореща вълна от срам. И какво щеше да каже, ако Изабела я попиташе защо просто не си е тръгнала? Заплашена ли е била? Имало ли е решетки на вратите и прозорците? Можеше ли да оправдае стореното само като твърди, че се е опитвала да спаси картините? Спомни си дните в онзи склад в Берлин, как си позволи да забрави за външния свят, за Хелене, за Якоб и за собствените си деца.

И какво значение имаше изкуството сега, когато светът бе изправен пред още една война? Когато евреите в Германия бяха изпращани в лагери, а някои, като Якоб, бяха убивани?

Кати прибра и последната чиния в шкафа. После сложи ръка на рамото на Хана и я прегърна.

— Толкова се радваме, че най-после си при нас.

— Жалко, че Изабела не изпитва същото.

— И това ще стане — увери я отново Кати.