Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (15)

Глава 15

Хана

Мюнхен

Февруари — март 1932 г.

Вили и Изабела тичаха нагоре, после надолу, после пак нагоре по стълбите, и Надничаха през прозореца на коридора, откъдето се разкриваше по-добра гледка към улицата.

— Още не ги виждам — извика Вили със силен глас, който Хана и Хелене ясно чуваха в музикалния салон. Мозес и Якоб, съпругът на Хелене, бяха в библиотеката. Хана предполагаше, че говорят за политика и бизнес, макар че беше помолила да избягват тези теми днес. Днес беше двайсет и първият рожден на Вили. Той беше необичайно здрав тази есен и зимата и Хана бе много благодарна за това. Въпреки ужасните условия в цяла Германия днес я изпълваше голяма радост.

— Още не ги виждам — извика отново Вили.

— Чака от дни — каза Хана на Хелене. — Надявам се да не се забавят прекалено.

— Лени — отвърна Хелене и поклати глава. — Тя сигурно вече не може да разчита само на естествената си красота и не е справедливо да искаме от нея да пристигне навреме без допълнителни приготовления. — Хелене, с всичките си бижута и скъпи дрехи, не можеше да се мери с красотата на Лени. Беше доста напълняла, откакто Хана я видя за първи път, а Лени, която сякаш постоянно беше бременна, все още имаше стройната и слаба фигура на момиче, и винаги изглеждаше красива.

— Идват, идват — отекна гласът на Вили от върха на стълбището.

След секунди той извика развълнувано:

— Мамо, мамо. — И нахлуха в музикалния салон, като четиригодишната Изабела го влачеше за ръката. — Трябва да започваме музиката. Моята сестричка бебе каза да започваме музиката.

Хана се усмихна, Изабела отдавна не беше бебе, но Вили винаги щеше да я нарича „сестричка бебе“. Тя си спомни разходките в парка в Мюнхен, когато Вили буташе бебешката количка и канеше всички да надникнат в нея, като обявяваше:

— Трябва да погледнете. Тя е най-красивото бебе на света!

Някои се извръщаха отвратени и Хана виждаше прикритото изумление на много други, които се питаха как този странен младеж би могъл да има нещо общо с най-красивото бебе на света. Но тези, които приемаха поканата и надничаха в количката, винаги възкликваха: „О, да, сестричката ти е най-красивото бебе на света!“

Сега Изабела водеше Вили, дърпаше го нагоре-надолу по стълбите и издаваше нареждания как да се проведе партито. Изабела беше предложила да празнуват в музикалния салон, защото Вили бе най-щастлив там. Тя често си позволяваше да взима решения вместо по-големия си брат, но той винаги се съгласяваше и много, много я обичаше. Вили, разбира се, мислеше, че това прекрасно малко момиченце е било създадено само заради него.

— Виждала ли си по-голяма командирка от нея? — обърна се със смях Хана към Хелене.

— Знае какво иска — отвърна Хелене с горда усмивка, сякаш това красиво дете беше нейно.

От самото начало стана съвсем очевидно, че Изабела има собствено мнение за всичко. Проговори рано, първата й дума беше „тати“, а втората „баба“, бебешкото име, с което наричаше брат си Вили. Тя беше много енергично дете с независим дух и искаше всичко да става на нейната, което понякога бе изпитание както за майка й, така и за нея. Ако Хана й дадеше ябълка, тя настояваше за портокал. Ако Хана избереше сатенена панделка за косата й, Изабела щеше да вземе кадифена.

Лени, която раждаше бебета по-бързо, отколкото човек можеше да ги преброи, увери сестра си, че всичко това е нормално, но Хана знаеше, че всъщност има предвид: Ти така и не роди нормално дете.

— Напълно нормално е едно дете да предизвиква родителя си — каза Лени авторитетно. И Изабела наистина го правеше, но беше и много мила и сладка. Вечерите, когато Хана я слагаше в леглото, четяха приказка, говореха за случилото се през деня, казваха си молитвата и благодаряха на Бог за татко, за Вили, Хелене, Саша, леля Лени и огромен списък, включваш всички чичовци, братовчеди и изобщо всеки, който по някакъв начин се бе появявал в живота на Изабела, и тя винаги я молеше да остане още малко. Когато Хана я завиваше и я целуваше по челото, по носа, по бузите и по брадичката, тя усещаше, че Изабела е нейното истинско постижение.

Всеки път, щом дъщеря й се усмихнеше, Хана виждаше Йохан Келер. И все пак вината, която изпитваше, беше опъстрена с радост и благодарност за това красиво дете. Мозес я обожаваше и никога не се усъмни дали е негова.

Хана стана от стола си и погледна през прозореца. Дворът беше поръсен със светлината на зимното слънце и избледнелите цветове създаваха приглушена мелодия. Често по това време на годината тя копнееше за звуците и цветовете на пролетта. Едно от децата тъкмо отваряше портата и после всички хукнаха към къщата, като най-малките се навеждаха да вземат камъче, за да го хвърлят във фонтана, който сега не работеше. Едно от момичетата внимателно носеше подарък. Лени и Курт вървяха след тях с най-голямата си дъщеря, съпруга й и бебето им.

Лени беше с костюм, който Хана й беше дала и който щеше да е вече старомоден, ако сестра й не бе направила някои промени. Тя явно беше внимавала, когато мащехата им ги учеше да шият. Изглеждаше великолепно.

— Тя много прилича на леля си Лени — отбеляза Хелене и се озърна към Изабела, която подреждаше листовете, на които беше накарала майка си да напише думите на любимите песни на Вили. Още нямаше пет, а вече можеше да чете.

— Така е — отвърна Хана.

— Какъв късмет — отбеляза тихо Хелене и леко тръсна глава, — че е взела красотата си от вашия род, а интелектуалните способности от татко.

Хана потрепна леко при тези думи, но се обърна и се вгледа пак през прозореца. Не смееше да се обиди, защото се радваше, че Хелене приписва ума на детето на баща си, Мозес Флайшман. И да, беше благодарна, че Изабела прилича на Лени, и също толкова благодарна, че не е наследила нейния интелект. Сестра й лесно се поддаваше на влияние и понякога Хана се чудеше дали изобщо може да мисли със собствената си глава.

Братовчедите влязоха в стаята, прегърнаха Вили и Изабела, и поздравиха лелите си, като оставиха подаръците на малка масичка, украсена с празнична покривка. Лени протегна ръце и целуна бързо двете жени по бузите.

— Хелене, ти пак си тук! Ще си помисли човек, че си се преместила в Мюнхен, но сигурно съпругът ти не може да остави бизнеса си в Берлин. — Огледа рубинената й брошка. — Много си красива за този хубав празник! — възкликна тя и се обърна към по-голямата си сестра.

— Децата са толкова развълнувани — каза Хана, като гледаше веселата групичка. — Изабела, моля те, отиди в библиотеката и кажи на татко си, че празникът е започнал. — Изабела хвана за ръка любимата си братовчедка и й нареди да отиде с нея.

Докато Вили посрещаше гостите си, а после децата седнаха да пеят, да играят и да се наслаждават на почерпката и подаръците. Хана си помисли, че щастието й щеше да е пълно, ако семейството й можеше някак да бъде вдигнато и отнесено на друго място и в друго време. Откакто Изабела се роди, любовта и близостта между нея и съпруга й се възродиха и тя почти не можеше да си спомни отчаянието, обзело я при пътуването до Америка. Беше доволна да е тук с Хелене и Лени, със съпрузите и децата им.

И въпреки че беше поискала от Мозес да не говорят за политика, никой не можеше да забрави какво се случва в Германия. Мозес казваше, че нещата ще се оправят, но Хана се страхуваше, че тази нестабилност, тази несигурна икономика, може да погълне всички. Борсовият крах беше отекнал по целия свят. Германската република все още не беше спечелила доверието на хората и те едва имаха време да си поемат дъх и да прегрупират силите си след войната и големите трудности, които я последваха. Германия не можеше да изпълни репарациите. Американците поискаха заемите си, с които беше поддържана икономиката, и Германия отново търсеше някакво спасение.

Хана усещаше и виждаше напрежението навсякъде в Мюнхен.

У дома чуваше страха и тревогата в разговорите на прислужниците. Съпрузите им, които работеха във фабриките, бяха изгубили работата си.

— Германия, най-могъщата нация на света? — беше чула да казва една вечер госпожа Вайс, готвачката. Спря за миг на прага. — А сега просто оцеляваме — добави жената с примирение в гласа.

Младата й помощничка рече:

— Аз съм благодарна за работата си тук, но колко дълго още ще ни задържи господин Флайшман? Дори богатите вече нямат пари, кой ще харчи за красиви картини и статуи?

През последните седмици Хана постоянно чуваше едно име, което се споменаваше в разговорите на хора от всички прослойки в Мюнхен вече две години и постепенно набираше инерция.

Адолф Хитлер.

Една сутрин, когато се прибираше от галерията, тя спря на пазара да купи пресни плодове за обяда на Вили и Изабела и чу разговор между непознати.

— Съпругът ми ходи снощи до бирарията и го слушал как говори — каза една жена, докато оглеждаше купчина ябълки. — Господин Хитлер иска да направи живота на работниците по-добър. Той подкрепя синдикатите. За възрастните ще има пенсии, а за децата — безплатно образование.

— Той ще възстанови армията — присъедини се една пълна млада жена.

— Но договорът забранява това — каза друга жена, която тъкмо питаше търговеца за цената на ябълките.

— Да върви по дяволите договорът! — намеси се и търговецът, докато слагаше няколко яркочервени ябълки на кантара. — Републиката ни предаде, като сключи този френски договор. Трябва ни някой истински германец, който да прати по дяволите този боклук. Заедно с Републиката, която не прави нищо, освен да ни забива нож в гърба.

В трамвая към дома Хана отново чу същото.

— Той ще възстанови военната сила на Германия — каза тихо на съседа си един възрастен мъж.

— Неговите щурмоваци са най-обикновени хулигани — отвърна другият. — Снощи бяха пред съседите и хвърляха камъни по прозорците.

— Евреи ли са? — попита другият дори още по-тихо. — Може би си го заслужават. Евреите са причината за всичко.

Хана потрепери и тогава мъжът, който седеше до нея, явно също дочул разговора, се намеси:

— Щурмоваците на Хитлер ли? — Той беше с дървен крак и Хана предположи, че е ветеран от войната. — Хулигани и насилници, така ги наричат всички, но може би точно това ни е нужно. Омръзна ми да ме баламосват. Нека и ние ги притиснем малко.

Беше й трудно да свърже този Адолф Хитлер със скромния художник, който бе дошъл в галерията преди години. След това го видя още веднъж, беше изложил картините си на Леополдщрасе, близо до Академията за изящни изкуства. Художниците често излагаха картините си на тази улица с надеждата да привлекат купувачи, които щяха да решат, че те учат в академията, и може би да си въобразят, че ще открият талант, преди още да е станал известен. Имаше и купувачи, които просто търсеха хубава картина.

Хана беше спряла за миг да ги разгледа. Той говореше с клиент и тя реши, че не я забеляза. Беше изложил архитектурните си творби, които тя помнеше от посещението му в галерия „Флайшман“ и вероятно бяха най-добрите. Бяха направени добре, но тя не виждаше нищо иновативно или оригинално. Надяваше се той да се справя, защото не желаеше на никой млад художник тежка съдба. Искрено се надяваше Хитлер да намери начин да се възползва от таланта си.

После той изчезна. Както стана с всички млади художници. С всички млади мъже. Голямата война беше започнала.

Тя вероятно щеше да го забрави, но няколко години след войната, докато Германия се луташе в мрака и затъваха все повече заради репарациите, видя снимката му в един вестник, към статия, описваща събитие, случило се в Мюнхен на 8 ноември 1923 година.

Статията разказваше как Адолф Хитлер скочил на една маса в „Бюргербраукелер“, бирария в покрайнините на Мюнхен, където служители от баварското правителство имали среща с група предприемачи. Той стрелял два пъти във въздуха и извикал: „Революцията започна!“.

Той наистина беше прекъснал такава среща и ги бе заплашил с предполагаемата си армия, която щяла да нахлуе. Този бунт беше потушен, макар че неколцина последователи на Хитлер бяха убити. Той се беше скрил в Мюнхен и го арестуваха след няколко дни. Неуспешният му опит да свали правителството бе почти смехотворен.

Този Бирен пуч бе приписан на партия, наречена Националсоциалистическа германска работническа партия. Адолф Хитлер, водачът й, беше представян като ветеран от Голямата война.

Хитлер получи малка присъда и после като че ли изчезна. Но ето че се бе завърнал.

 

 

Хана се опита да прогони тези мисли от ума си, но знаеше, че мъжете са обсъждали точно това в библиотеката. Днес беше двайсет и първият рожден ден на сина й и всяка година с Вили беше повод за празник. Тя погледна към Хелене и забеляза тихата й тъга, докато гледаше децата. Хана знаеше, че мисли за момчето, което не беше доживяло до двайсет и първия си рожден ден. Рядко говореха за Малкия Якоб и Хана никога не би изрекла на глас онова, което и двете знаеха — тя никога нямаше да загуби своя син на фронта. Той винаги щеше да си остане дете.

— Възможно ли е да изберем този човек за следващия ни президент? — попита една вечер Хана, докато с Мозес се прибираха от кино. Не можеше да минеш по мюнхенска улица, без да видиш политическите плакати на нацисткия кандидат по всяка сграда и стена. Камиони с високоговорители обикаляха града и изстрелваха славословия за него, които хвърляха ярки цветни искри. Дори в киното тази вечер прожектираха кратък преглед преди филма — големият величествен лик на Адолф Хитлер и огромни знамена със свастики, развяващи се на фона на безоблачно небе.

— Не, никога — отговори Мозес. — Хората много уважават президента Фон Хинденбург. Смятат го за герой от войната, за защитник на германския народ.

— Но Хитлер също играе на струната на патриотизма и национализма — каза Хана — и се представя като герой от войната. — Когато кампанията му започна, опозицията извади факта, че той дори не е германски поданик. Партията веднага отвърна с военното му досие и със службата му в германската армия. Чрез умело оркестрирана политическа маневра Хитлер беше обявен за аташе на легацията на Брауншвайг в Берлин и това му даде гражданство.

— Фридрих е убеден, че той ще облекчи положението на фермерите — каза Хана на съпруга си, — щял да се погрижи цените на храните да им позволят да водят сносен живот и да не бъдат облагани с прекалено много данъци. — Скоро се беше върнала с децата от посещението във фермата, която най-големият й брат бе наследил след смъртта на баща им. — Семейство Хинкел били принудени да продават. Притежават фермата от поколения. Фридрих се страхува, че семейството ще изгуби всичко. А сега, при цялата тази пропаганда… — Хана посочи редицата плакати, от които Хитлер се взираше решително в тях. — Просто се страхувам — рече тя. — Толкова хора вярват на обещанията му. Лени също. Тя се тревожи, че ако положението не се оправи, ще трябва да се преместят отново при нас.

— Бог да ни пази — засмя се Мозес. Той обичаше децата, но при мисълта, че челядта на Лени ще се нанесе отново при тях, започваше да говори как щял да си занесе легло в галерията.

— Просто се опасявам, че този Адолф Хитлер ще стане следващият президент.

— Не — успокои я Мозес. — Ще изберат отново Фон Хинденбург.

Съпругът й умееше да я успокоява, но въпреки това тя се страхуваше, че водачът на националсоциалистите има достатъчно подкрепа и наистина може да спечели изборите.

— Дано да си прав.

— Скъпа, кога не съм бил прав? — каза той с лека закачка в гласа и я прегърна покровителствено.