Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (2)

Глава 2

Хана

Мюнхен, Германия

Септември 1900 г.

Яркочервено, после приглушени сини нюанси проблясваха пред очите на Хана — влакът спря със скърцане, пътниците се разшаваха, за да вземат багажа си. Мъжът до нея се изправи, вдигна малко куфарче над главата си, подаде го на жена си и кимна за довиждане на Хана, която нямаше багаж.

— Приятно гостуване, скъпа — каза й мило жената и я докосна по ръката.

Пътниците се наредиха по тясната пътека на вагона. Хана остана на мястото си, притиснала пръсти към ушите си, затворила очи, търсейки защита в приглушената светлина зад клепачите си. Когато отвори очи, във вагона беше останала само една млада майка с дете. Жената стискаше чанта в ръката си и дърпаше малката си дъщеря по пътечката. Момиченцето се обърна към Хана с широко отворени от тревога очи, сякаш да попита: Ти няма ли да слезеш?

Хана се принуди да се усмихне, кимна, стана от мястото си и тръгна по пътеката, после през вратата, по стъпалата и отпусна първо единия си треперещ крак, а после и другия на дървения перон на мюнхенската гара.

„Какво направих?“ — питаше се, докато вървеше с тълпата към гарата. Вдигна очи към огромния таван и едва не се препъна в малко момченце, спряло да вземе монета от земята.

— Entschuldigen Sie, bitte^[1] — каза тя и погали детето по главата. Мина покрай пейка, на която едно семейство си поделяше наденици и хляб, после покрай мъж и жена, потънали в оживен разговор, и продължи с хората, които излизаха от гарата срещу поток забързани пътници. Някои бяха облечени като нея, с баварски дрехи: жени с надиплени поли и селски обувки; мъже с кожени панталони, жакети, дебели вълнени чорапи и алпийски шапки с пера. Повечето обаче бяха с тъмни градски дрехи.

Тя излезе от гарата на оживения Банхофплац. Светлината се отразяваше в прозорците на високите каменни сгради около площада. От комините се виеше дим. Подкованите коне трополяха тежко по калдъръма, пръскайки струи от цветове.

Въздухът бе натежал от влага, облаци затулваха бледосиньото небе. Хана посегна нагоре и плъзна ръка по едната си плитка, а после и по другата, като ги подръпна леко, за да приглади кичурчетата. Както винаги, и тази сутрин бе сплела косата си, след като помогна на Дора, а после и на Лени да сплетат своите. За разлика от сестра си и доведената си сестра, които имаха хубави прави коси, нейната бе гъста и къдрава и дори сплетена като че ли не мирясваше. Във влажен ден ставаше още по-непокорна и червените спирали и кичурчета винаги правеха опит за бягство.

Тръгна сред каретите от другата страна на улицата. Беше идвала само веднъж в този град, преди четири години, когато беше на дванайсет и бе с баща си, с майка си и с по-голямата си сестра Кати. Майка им представи това пътуване до Мюнхен като невероятно приключение за момичетата, но Хана нямаше много спомени от града, освен че беше голям и шумен, звучен и пъстър. Тогава бе погълната от страх за майка си и най-яркият й спомен беше за миризмата в лекарския кабинет, а после и дългото мълчание във влака към дома.

Пъхна ръка в левия си джоб и напипа останалите монети. След като плати за билета, все още имаше достатъчно пари, за да си купи нещо за ядене. Представяше си как семейството й сяда на обяд. Баща й и по-големите й братя, Фридрих и Карл, сигурно вече се бяха върнали от пасището, където бяха отишли да нагледат добитъка. Мащехата й, Герта, сигурно се беше върнала от Вайтнау, а платовете и другите покупки от галантерията вероятно бяха в кошницата й за пазар. Дали Лени щеше да им каже, когато попитат — защото със сигурност щяха да забележат празното място на масата — че Хана просто е излязла от къщи и ги е напуснала? Тя потрепери при мисълта за стореното.

Посегна към другия си джоб за писмото от Кати. Вероятно и тя можеше да си намери работа в Мюнхен. После се упрекна за тези мисли. Не беше дошла да търси работа, а на кратко гостуване.

Продължи, взирайки се във витрините на магазините, и накрая спря пред една пекарна. Празният й стомах къркореше, докато оглеждаше сладкишите, хлебчетата и плодовите пити зад стъклото. От отворената врата лъхаше на масло, канела и ябълки.

— Добър ден — каза жената зад щанда и кръглите й бузи се издуха още повече от усмивка.

— Добър ден — отвърна Хана, без да откъсва очи от пресните лакомства. Купи си пай с малинов мармалад и го изяде права. Облиза сладкото от пръстите си, извади пак писмото от джоба си, показа го на жената и я попита как да намери улицата от адреса на плика.

— Сестра ми Кати Шмид работи при господин Мозес Флайшман — обясни гордо Хана.

— Евреинът. Галерията му е на Театинерщрасе — отвърна жената и махна с ръка, сякаш галерията бе малко по-надолу по улицата.

Хана кимна.

— Да, но тя работи в дома му, като готвачка. — Отново посочи адреса на плика и после го прочете на глас, защото жената го беше погледнала само за миг с присвити очи, и тя реши, че не го е прочела добре.

Жената й каза да отиде до Мариенплац, който тя описа с широки жестове.

— Хващаш трамвая, на който пише номер сто осемдесет и седем, после слизаш на петата спирка и вървиш наляво, около две пресечки.

— Благодаря — отвърна Хана и излезе пак на улицата. Тръгна според инструкциите на жената, докато не стигна до голям площад. Там главата й направо се замая, първо заради огромната сграда на кметството с островърхите кули, а после и заради прекрасната златна статуя на Девата върху висок пиедестал в центъра на площада. Мариенплац бе посветен на майката на Исус. Хората минаваха забързани по него, изискани дами с тъмни поли и тесни жакети, с фризирани в сложни кокове коси; мъже с дълги панталони и високи градски шапки спираха карети или поздравяваха познатите си. Заети хора, които бързаха за някъде — за събития, визити, делови срещи. Хана почувства прилив на въодушевление. Сигурно за това приключение бе говорила майка й, когато тръгваха за Мюнхен.

През едната страна на площада минаваха релси, а няколко свързани вагончета, закачени за жици отгоре, спираха и после тръгваха, след като пътниците слизаха или се качваха. Хана тръгна между редица конски карети и трамваите, докато забеляза трамвая, на който жената й бе казала да се качи. Плати за място с последните си монети, седна и се загледа в уличните табели, покрай които минаваха, стиснала писмото на Кати в ръка. На петата спирка слезе, както я бе посъветвала жената от пекарната. После измина две пресечки и усети лека, но нарастваща тръпка в корема, която като че ли избута срама и тревогата, които се бяха настанили като два камъка в нея още когато се качи във влака в Кемптен.

Когато наближи голямата къща с червен керемиден покрив, тя разбра, че е открила дома на Флайшман. Изглеждаше точно както Кати й го бе описала. Фонтан с русалки и изящни крилати коне, изваяни в основата му, се издигаше в градината пред къщата. От устите на конете шуртеше вода, която създаваше красив дъгоцветен ритъм. В края на лятото в градината все още имаше цветя.

Хана си помисли за по-ранните писма на Кати, в които разказваше за модерната кухня с най-съвременно оборудване, за стаите с електрическо осветление, за копринените завеси, изрисуваните тапети, за вратите с мраморни и резбовани дървени каси, за меките мебели, за красивите картини и скици по стените. Писмата й преливаха от подробности за красивите рокли и бижута на съпругата на изтъкнатия господин Флайшман, за вечерите и приемите, за забавленията на богатите и прочути гости, които оставаха до късно, ядяха и пиеха, разговаряха за най-интересни неща, играеха игри и слушаха музика. Писмата на Кати бяха така живописни, че Хана можеше да усети аромата на кнедлите и щруделите и да чуе музиката, която госпожа Флайшман свиреше на пианото си. Сега, когато вървеше по улицата към къщата, се опита да отгатне през кой прозорец може да надникне в кухнята, в трапезарията, в салона, музикалната стая. Къщата беше огромна, с много, много прозорци.

Тя заобиколи до страничната стена и се вгледа нагоре. Надяваше се да зърне лицето на сестра си. Една жена се появи на балкон, погледна надолу и пак се прибра. Накрая Хана реши, че трябва да мине отзад, към входа за прислугата.

Почука няколко пъти и й отвори възрастна жена.

— Добър ден — усмихна се тя на Хана.

— Бог да ви поживи — отвърна Хана.

— Работа ли търсите? — попита жената.

— Дойдох да посетя сестра си Кати.

На лицето на жената бавно се разля усмивка.

— Да, личи си, че сте й сестра. Моля, влезте. — Тя отстъпи назад и задържа вратата отворена. Хана влезе в тесен коридор с две стълбища — едното нагоре, а другото надолу. Жената й даде знак да я последва и се спуснаха по второто стълбище. Във въздуха се носеше аромат на печено месо и Хана си представи как Кати приготвя някое от разкошните ястия, които описваше в писмата си.

Жената я покани да седне в стая, която явно бе трапезарията за прислугата, защото изглеждаше съвсем обикновена. В средата й се намираха дълги дървени маси с грубо одялани пейки. На едната стена имаше огнище, а на другата — врата. Жената излезе през тази врата и приятните аромати нахлуха с по-голяма сила.

След секунди Кати се появи, бършеше ръце в престилката си и изтупваше брашно от бузите си, а на кръглото й красиво лице имаше широка, изненадана усмивка.

Хана — извика тя и прегърна сестра си.

— Какво правиш в Мюнхен?

— Дойдох да те посетя.

— Пораснала си! — възкликна Кати, все още усмихната, сякаш това бе нещо хубаво.

Хана осъзна, че вече е по-висока от сестра си. И по-едра, във всяко отношение. През последните месеци гърдите й бяха наедрели, бедрата също и тя бе започнала да се пита дали изобщо някога ще спре да расте.

Усмивката на Кати се смени с угрижено изражение.

— Всичко наред ли е у дома?

— Наред ли? — отвърна рязко Хана. Чудеше се как така Кати не разбира, че откакто баща им се ожени за Грета, вдовицата на шивач от Кемптен, с нейните команди, претенции и ревлива малка дъщеря Дора, вече нищо не е наред.

— Трябваше да ми пишеш, че идваш — каза Кати.

— Аз самата не знаех — отвърна Хана, думите засядаха в гърлото й, — че… — Как да обясни, че просто си беше тръгнала? Без да каже на никого, дори на Лени. Не бе планирала това гостуване, затова и не беше писала на Кати.

И сама не можеше да повярва, че едва тази сутрин, докато вадеше картофи, печеше хляб с Лени, опитваше се да накара Дора да донесе дърва за печката и проклинаше Петер заради безполезността му, в ума си виждаше само едно — как мащехата й седи в някое кафене във Вайтнау, отпива хубав топъл чай и си хапва сладкиш. Хана беше казала на Лени, че отива до тоалетната, но вместо това изтича горе в стаята, която делеше със сестрите си, зарови в средното чекмедже на общата им тоалетка, пъхна монетите — спестени от яйцата и скрити под кюлотите й — в джоба си, сложи там и последното писмо от Кати, а после слезе на пръсти по стълбите, излезе от къщата и забърза по алеята към пътя, където се качи в каруцата на съседа Хинкел. Каза му, че баща й я изпраща да свърши нещо в Кемптен.

— Татко добре ли е? — попита тихо Кати.

Хана кимна.

— А другите? Децата?

— Лени е добре. — Лени беше на десет, още малко момиченце, послушната дъщеря. Хана се съмняваше, че тя някога би искала да върши друго, освен да се грижи за кухнята и децата, да бели картофи, да наглежда по-малките и да прави точно каквото й казва Грета. — Петер е сладък, както винаги.

Кати се усмихна. На пет години Петер беше истински сладкиш. Беше още съвсем малък, когато майка им се разболя, затова бе отгледан предимно от сестрите си.

— Дора е разглезена, както винаги — добави Хана. Доведената й сестра беше с два месеца по-малка от Петер, но хленчеше като бебе. — Карл е висок почти колкото татко, а Фридрих е влюбен в Хелга Меркел.

Кати кимна разбиращо. Тя беше романтичка. После въздъхна, може би с носталгия. И двете не споменаха мащехата си.

— Толкова е хубаво да те видя и да ми донесеш новини от дома, но не си избрала най-подходящото време за посещението си. — Тя хвана Хана за ръката и я поведе по коридора. — Госпожата — прошепна, когато влязоха в малка като монашеска килия стая, една от многото по дългия тесен коридор — не е добре. — Тя потупа покривката на тясното легло до стената и двете седнаха. После взе ръцете на Хана и попита: — Нищо ли не носиш?

Хана поклати глава и я сведе, вълнението от голямото приключение отново бе потушено от мисълта за стореното безумие.

— Татко не знае — каза тя тихо.

Внезапно Кати пусна ръцете й, вдигна длан към устата си и с това й напомни каква голяма драматичка е. Хана се питаше дали животът в домакинството на Флайшман наистина е толкова вълнуващ и красив, както тя го описваше в писмата си, и дали сестра й, която със сигурност бе затворена в кухнята, наистина е виждала събитията в трапезарията, салона и музикалния салон, които описваше.

— О, Хана, не си избягала, нали? — изписка ужасена Кати.

Хана кимна.

— Татко много ще се разтревожи.

— Ако изобщо забележи, че ме няма… — Хана се изкикоти нервно, но се питаше как ще погледне отново баща си в очите. Превъртя пак мислите, които бяха прелитали през ума й по пътя през града. — Тук дали има работа за мен? Може ли и аз да работя като теб?

— Възнамеряваш да останеш?

Хана сви рамене.

— Може би — отвърна замислено Кати. — Бригите се прибра у дома, за да се грижи за майка си, която е много болна. Ще попитам госпожа Мецгер, икономката. Но първо трябва да изпратим вест на татко. Трябва веднага да му пишем, за да знае, че си на сигурно място, при мен. — Отново хвана ръката на сестра си и я стисна здраво, после докосна лицето й. Не се бяха виждали почти шест месеца, откакто Кати се прибра у дома за Великден. — Станала си красива млада жена. Много приличаш на мама. — Вдигна едната й плитка и я уви като корона на главата й. — Много приличаш на мама.

Всички в семейството имаха леко червеникави коси, от тъмнокестенявата коса на Фридрих до русата коса на Лени, която на определена светлина имаше оранжев оттенък. Но Хана най-много от всички приличаше на майка им, която беше огнено червенокоса. Хана обикновено покриваше косата си, защото хората се взираха в нея, но сега беше забравила забрадката си в бързината.

Кати залепи целувка на бузата й.

— О, скъпата ми малка сестричка, какво си направила? — Взира се в нея няколко секунди, после каза: — Ще говоря с госпожа Мецгер, но първо ще пиша на татко. — Коленичи на пода, взе една кутия изпод леглото и извади от нея хартия и писалка. Написа набързо една бележка и я сложи в плик. — Ще помоля госпожа Щадлер да го пусне, когато отиде на пазара утре сутрин.

Тъй като нямаше нищо друго, освен полата и блузата, с които беше облечена, тази нощ Хана спа по долна риза и кюлоти, сгушена до Кати. Будеше се често, развълнувана от новия живот, който й предстоеше.

На следващата сутрин Кати отиде да говори с госпожа Мецгер и се върна с дълга тъмна пола, бяла блуза и колосана престилка.

— Ти си почти с фигурата на Бригите и би трябвало дати станат. — Подаде униформата на Хана. — Поздравления, вече си служителка на господин Мозес Флайшман.

* * *

Домът на Флайшман наистина беше така красив, както Кати го описваше, и през следващите дни, докато изпълняваше нарежданията на госпожа Мецгер, Хана успя да разгледа почти цялата къща. В официалните стаи на долния етаж висяха тежки кадифени завеси. Рамките на вратите бяха от гладък красив италиански мрамор или от резбовано дърво, една дори бе с формата на митично същество с глава на лъв и нокти и криле на орел. Стените в салона бяха покрити с рисувани тапети в наситено червено. Стените и таванът на библиотеката и музикалния салон бяха покрити с разкошна тъмна ламперия. Госпожа Мецгер й каза, че фините килими са докарани от Ориента. Имаше и саксии с лъскави зелени папрати, които растяха в къщата и изглеждаха странни и екзотични в очите на едно момиче от село, дори я разсмяха, но въпреки това бяха красиви като всичко останало в дома на Флайшман. Хана наистина бе навлязла в нов свят. А скулптурите по пиедестали в стаите, картините по стените — никога не беше виждала нещо подобно. Беше виждала картини на светци и ангели, на Агнеца Господен в църквата във Вайтнау, но не и нещо подобно. Природни пейзажи бяха пресъздадени с най-необичайни цветове, имаше и картини и скулптури на жени, които бяха само леко покрити с тоги или напълно голи. И митични същества като описаните в книгите, които заемаха от библиотеката.

В музикалния салон имаше пиано, блестящо и фино излъскано — тя самата го беше полирала — но нямаше кой да свири на него. Нямаше приеми, нито забавления за важни гости, за които Кати разказваше в писмата си. На малкото вечери през тези първи седмици присъстваха само счетоводителят или банкерът на господин Флайшман, и те бяха много скромни и делови. Кати й каза, че това е заради болестта на господарката, но тя била сигурна, че госпожата скоро ще оздравее и отново ще има вечери и приеми.

За цяла седмица Хана почти не видя господин Флайшман, който ставаше рано, за да отиде в галерията, и се връщаше късно. Той беше едър човек с тъмна къдрава коса и говореше бавно и някак замислено. Гласът му бе тъмновиолетово син, като алпийска тинтява.

Хана не беше виждала господарката на къщата. Тя не почистваше нейната стая, тя беше следващата по коридора след стаята на господин Флайшман, която почистваше с малък уред с колелца и въртяща се четка, много по-удобен от метлата, която използваха у дома.

Госпожа Хирш носеше храната на госпожа Флайшман в стаята й. Госпожа Хирш беше мила възрастна жена с големи кафяви очи като на крава. Единствено тя се грижеше за госпожа Флайшман. Хана разбра от Фреда, която работеше в пералнята, че госпожа Хирш работи за семейството на госпожа Флайшман още откакто господарката била дете, и дошла с нея в тази къща преди две години. Първата госпожа Флайшман била покойница.

Втората госпожа Флайшман била много по-млада от съпруга си. Той имал дъщеря от първия брак, която живеела в Берлин и се омъжила за богат бижутер. Тя често посещавала баща си. И не харесвала мащехата си. Хана не беше виждала и двете, но също реши, че не харесва мащехата. Знаеше какво е някаква жена да се появи внезапно, да наруши живота в къщата и да се опитва да заеме мястото на майка ти. Тя също бе напуснала дома на баща си, за да търси нов живот. О, де да можеше и нея да я спаси някой богат бижутер от Берлин, който ще я обсипе с диаманти и любов.

Задълженията й бяха най-разнообразни — бърсане на прах, метене, полиране, поливане на саксиите, почистване на абажурите, миене на баните, сервиране на ястията. Най-много обичаше да бърше рамките на многобройните картини, които висяха по стените в коридора и във всяка стая. Бяха й наредили да не докосва самите платна. Някои от тях бяха огромни, с позлатени рамки, а други — по-малки рисунки без никакъв цвят. Точно когато започваше да свиква с някоя от тях и решаваше дали я харесва, тя изчезваше. Госпожа Мецгер й обясни, че ги отнасят в галерията или вероятно са продадени.

Един ден, докато Хана внимателно прокарваше парцала по долния ръб на рамката на картина, пристигнала предишния следобед, взираше се в цветовете, изучаваше плътността на мазките в един участък, питаше се откъде художникът е знаел как да направи това и съвсем се беше отнесла в мисли, един глас зад нея я сепна:

— Сезан.

Хана лесно разпозна гласа на господин Флайшман и се изплаши, защото осъзна, че не работи така ефективно, както госпожа Мецгер очакваше от нея. Тя никога не й се караше, както би й се скарала мащехата й, но веднъж й каза, че работи твърде бавно. Но ако картините си оставаха все едни и същи, може би щеше да се справя по-бързо. А тази беше различна от всичко, което бе виждала досега. Цветовете сияеха. Боята като че ли танцуваше и вибрираше. Отначало не можа да разбере какво всъщност има на нея, но когато се вгледа, различи силует на планина и малка горичка. Установи, че ако застане по-далеч, мазките се сливат и картината се превръща в пейзаж. Хана се чудеше как го е направил художникът и се усмихваше при мисълта, че сигурно е рисувал с четка, два пъти по-дълга от ръката му.

След като дълго чака господин Флайшман, който все още стоеше зад нея, да заговори или да си тръгне, тя каза:

— Хубава е. — Обърна се и се поклони леко. — От Париж ли е? Френски художник?

Знаеше, че господин Флайшман скоро бе ходил до Париж, и реши, че това е една от картините, които е донесъл оттам. Освен това предположи, че скоро и тя ще изчезне от стената, затова бе решила да я разгледа бавно и внимателно.

Усети, че се изчервява от смущение. Вероятно не биваше да си позволява такова любопитство пред работодателя си.

— Ходила ли си в Париж? — зададе той най-абсурдния въпрос. Тя беше дъщеря на селянин от Вайтнау.

— Само в книгите — отвърна тя. — И в мечтите си.

Той се усмихна.

— О, някой ден ще идеш в Париж. Момиче, което мечтае за Париж, един ден ще иде там.

Тя кимна любезно, макар че той отново й се стори странен, като че ли й се подиграваше. Започна пак да бърше праха, а господин Флайшман продължи да стои зад нея. Вероятно беше открил нещо ново в картината, което не бе забелязал досега.

— Всеки път, когато я погледна, виждам нещо ново — рече той замислено. — Нещо различно.

— Да, да — отвърна тя, вероятно по-разпалено, отколкото се очакваше от една прислужница. Но не можа да се сдържи.

Тогава той каза:

— Много добре. — Обърна се и продължи по коридора.

 

 

По време на третата седмица Хана най-сетне научи, че ще има истински прием. Господин Флайшман поканил преподаватели от Академията за изящни изкуства в Мюнхен и група от най-обещаващите студенти — събитие, което организираше два пъти годишно.

Хана поемаше наметалата и шапките на гостите при входа. Първи влезе красив мъж с чуплива тъмна коса и гъст черен мустак, който се извиваше така, че му придаваше дяволски или поне опасен вид. След него дойде висок, изискан господин с къса козя брадичка, интелигентни очи, царствена осанка и пенсне, а после по-млад мъж с износено палто. Един плешив господин със сближени очи бе придружаван от младеж с мазна коса и нервен тик, който нагласи вратовръзката си пред огледалото още щом пристъпи прага.

Докато господин Флайшман ги поздравяваше, Хана дочу гласа на изискания господин с козята брадичка. Той беше дълбок и мелодичен, с екзотична напевност и красив син цвят. Звучеше като чуждестранен принц и точно така го нарече мислено тя — Принца.

Господин Флайшман се обърна към мъжа с гъстия мустак по име — Фон Щук. То й се стори познато и тя си спомни подписа на една от картините, които бяха висели няколко дни в салона. Завладяваща картина, по мрачен и зловещ начин. Бе нарисувана с наситени цветове — плътта на голата жена, около която се увиваше змия, като че ли бе събрала цялата светлина в картината. Сега Хана се вгледа внимателно в този човек. В човека, който бе увил змия около една жена с четката и боите си.

Принцът беше представен от господин Фон Щук като Василий Кандински. Въведоха ги в трапезарията. На тази вечеря нямаше да присъстват дами, макар че от приказките в кухнята Хана бе останала с впечатлението, че госпожа Флайшман може и да се появи. Тя още не я беше виждала.

Тъй като сервираше на гостите, Хана успяваше да долови късчета от разговора им, докато влизаше и излизаше от трапезарията.

— Беше в Москва, на изложба на френски художници — каза принц Кандински и тя трескаво се опита да си припомни уроците по география, които майка й й преподаваше. Принцът беше руснак, което обясняваше начина, по който говореше. — В каталога беше вписана като творба на Клод Моне и се твърдеше, че изобразява копа сено. — Останалите слушаха с огромно уважение. — И все пък не ми заприлича на това. Като че ли самият обект липсваше в картината и се запитах дали идентификацията му като копа сено е необходима.

— Стига да има цвят, господин Кандински ще е доволен — отбеляза шеговито Фон Щук.

— Но вероятно формите и разпознаваемите образи стават все по-маловажни. Именно цветовете, светлината и чувствата ме привлякоха към тази картина — отвърна Принца, докато Хана внимателно поставяше порцеланова чиния с второто ястие пред него. Той я погледна с топлота и кимна, а тя се сепна леко, защото я бяха инструктирали, докато сервира, да бъде невидима.

— Господин Кандински желае една картина да бъде просто това — картина? — попита Фон Щук.

— Да, това е интересна концепция — отвърна Кандински.

Тази вечер гостите останаха до късно, разговаряха за Париж, за Виена, за художници на име Гоген, Сьора, Климт, Мунк, за млад творец на име П. Руис Пикасо, чиито творби бяха избрани за изложба на Световното изложение в Париж тази пролет.

— Обичам да държа под око такива художници — каза господин Флайшман. Очите му се плъзнаха по мъжете около масата и Хана се запита дали някои от тези студенти ще станат прочути, дали творбите им скоро ще бъдат изложени в галерии в Париж, Виена или в галерия „Флайшман“ тук, в Мюнхен. Усети тръпка на вълнение по тила си. Колко ли щеше да е забавно да надникне в Академията, където се обучаваха, да наблюдава как работят и някак да разбере кой ще стане основоположник на ново течение или кой ще продава в най-престижните галерии.

 

 

— Много бих искала да отида — каза Хана, докато смъкваше полата си и я закачаше на кука до леглото тази вечер.

— В Париж ли? — Кати отметна завивката. — За да видиш художници, които рисуват със светлина и цветове?

Хана й беше разказала за дочутото на вечерята, докато почистваха кухнята, щом гостите се оттеглиха в салона, за да пушат и пийнат след вечерята. Разказвайки го, тя сякаш можеше да го задържи по-дълго, и беше изненадана, че Кати я слуша внимателно.

— Да, Париж, Виена също — отвърна Хана, неспособна да сдържи усмивката си. Посегна и изгаси осветлението, за да не я подкача Кати.

— Къде другаде, малка мечтателко? — попита сестра й през смях, когато тя се мушна в леглото. Хана се опасяваше, че Кати няма други мечти, освен да се ожени за Ханс Кьоблер, сина на мандраджията от Кемптен, с когото редовно си пишеше. Когато получаваше писмо, устните й винаги се извиваха в странна усмивка, а очите й светваха. Когато писмата се бавеха, тя ставаше доста начумерена.

— В Академията за изящни изкуства тук — каза Хана.

— Там не допускат жени. Художничка ли искаш да ставаш?

— Не, не като студент. — Хана седна на ръба на леглото, още не беше готова да заспи. Беше твърде развълнувана, за да затвори очи. Не искаше този ден да свършва.

— А как? — Гласът на Кати се извиси, както когато смяташе, че сестра й е казала нещо невъзможно или глупаво.

— Искам да видя творбите на студентите. Да видя кой ще стане известен. Да видя как правят цветовете.

— Да слушаш как пеят цветовете? — подразни я Кати. — Да ги слушаш като музика? — Погали я по гърба. — Хайде да спим.

Хана се сви до нея. Бяха й дали малка стаичка в крилото за прислугата, но тя не беше свикнала да спи сама, а и повечето нощи в мазето беше много студено и тя спеше при Кати.

— Невинаги музика, но звук — каза тихо тя. Вече не говореше често за това. Кати знаеше. Лени знаеше. И разбира се, майка им знаеше. Когато за първи път сподели с Кати, тя се засмя и каза на майка им. Дотогава Хана си мислеше, че с всички е така, и когато казваше: „Кравите в обора издаваха такива зелени звуци днес“, не осъзнаваше, че не всеки чува в цветове. Беше едва на три години, тепърва се учеше на названията на цветовете и беше много объркана, защото цветовете бяха толкова много и нямаше достатъчно имена за всички.

— Би могла да отидеш в Академията — каза Кати, като придърпа завивката, която често обвиняваше сестра си, че присвоява, — ако си готова да си свалиш всички дрехи.

— Да си сваля дрехите?

— На тях им трябват модели. Братовчедката на Фреда е модел в Академията.

Господин Флайшман често носеше картини на голи жени от галерията, като онази на господин Фон Щук. А и скулптурите бяха предимно на голи мъже и жени. Хана бе по-скоро любопитна, отколкото смутена от това, а госпожа Мецгер каза, че било изкуство, че човешкото тяло било сред най-великите Божии творения и художниците от векове, още от гърците и римляните, черпят вдъхновение от него. Хана знаеше, че художниците в Академията трябва да се учат как да скицират и рисуват човешко тяло. Със сигурност се нуждаеха от модели.

— Значи братовчедката на Фреда се съблича пред художниците? — попита тя.

— Изморена съм — отвърна Кати, прозявайки се.

— А тя къде е? — Попита Хана, след няколко секунди размисъл. — Академията за изящни изкуства.

В отговор чу тихо изхъркване и разбра, че Кати е заспала. Тя обаче беше твърде развълнувана, за да заспи, и тази нощ реши, че някак, някой ден, ще се добере до ателието на Академията. Дори ако се наложи да свали всичките си дрехи.