Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (36)

Глава 36

Хана

Америка

Септември 1945 — юни 1946 г.

На 1 септември 1945 година Хана се събуди с ужасни спазми и откри, че чаршафите са подгизнали от кръв. Месечният й цикъл беше спрял преди години, макар че понякога имаше болки и кървене. Това беше много по-силно. Тя стана, отиде в банята и взе една от превръзките, които Изабела държеше в аптечката. Изабела беше заминала за през седмицата и излизаше рано, за да учи в училищната библиотека. Бяха я приели във Васар, престижен колеж за жени в щата Ню Йорк.

Хана свали чаршафите и ги сложи във ваната да се накиснат. А по-късно щеше да ги отнесе в пералното помещение на сградата. Направи си кафе, както всяка сутрин, взе вестника и седна да го прочете.

Според заглавията на първа страница войната в Тихия океан на практика беше приключила. Японците още не се бяха предали, но през август Япония бе съкрушена, когато САЩ хвърлиха атомните бомби над Хирошима и Нагасаки — нещо толкова ужасно, че Хана дори не можеше да си го представи. Светът знаеше, че войната в Азия скоро ще приключи, отново с победа за Съюзниците, макар че Хана не виждаше победители в тази война.

Войната в Европа беше свършила през май, когато Германия капитулира. Оказа се, че Хитлер не е доживял до капитулацията.

Хана ясно помнеше първия ден на май. Беше студено и валеше, в сивите цветове и тонове нямаше и намек за пролетта. Тя тъкмо беше приключила поръчка и взе метрото, за да я достави в химическото чистене и да вземе още работа. При купонния режим и липсата на всякакви стоки, включително и на дрехи, тя беше много заета и трябваше да отнесе голям вързоп. Тръгна към метрото, като се бореше с вятъра, с една ръка стискаше пакета, а с другата се опитваше да затвори чадъра си, когато наближи входа. Един възрастен човек, подгизнал от дъжда, но ухилен като безумец, спря да й помогне. Откакто Америка се беше включила във войната, като че ли всички си помагаха. Внезапно той затанцува по улицата и после закрещя така, че всички да го чуят:

— Той е мъртъв! Хитлер е мъртъв!

— Значи се свърши? Войната свърши? — попита една майка, която водеше две малки дечица.

— Що повярвам, когато видя трупа му — каза един младеж. — Ако това идва от коварните германци, няма да повярвам, докато не видя трупа му.

Хана слезе на спирката си, като все още се чудеше дали е истина. През войната имаше всякакви невероятни слухове. Хитлер бе умирал вече десетина пъти.

Управителят на химическото чистене беше чул същото, а по пътя към дома Хана купи един вечерен вестник. Германия наистина беше обявила смъртта на Хитлер. Фюрерът, според германското радио, се борил смело до самия край.

Хана беше изтръпнала. Странно, но не се радваше за смъртта на този човек.

Статиите, които се появиха през следващите дни, потвърждаваха смъртта на Хитлер, но тя се оказа не толкова геройска — беше се самоубил в бункер в Берлин.

Хана сгъна вестника и стана да измие чашата си. Почувства се замаяна. Трябваше да хапне нещо. Седна отново. Телефонът иззвъня.

— Мамо — каза Изабела, — свърши се. Войната свърши. Японците са капитулирали.

Силна топлина обля в тялото й. Кръвта нахлу в главата й и запулсира силно в основата на черепа. А после почувства, че се свлича на пода.

Следващото, което усети, бе, че я качват на носилка. Госпожа Семпъл, хазяйката, стоеше до нея, докато я вкарваха в линейката. Хана знаеше, че кръвта й е избила през превръзката и по покривалото на носилката. Надушваше я. Загриженият поглед на госпожа Семпъл й подсказа, че положението никак не е добре.

— Изабела се обади — каза й госпожа Семпъл. — Каза, че е говорила с теб по телефона и внезапно ти си млъкнала. Затова се качих в апартамента ви и… Тези мили младежи ще те отведат в болницата. Аз ще се обадя на Изабела.

— Войната свърши — каза Хана.

— Да — отвърна госпожа Семпъл. — Чудесна новина.

Новините от лекаря, който я прегледа в болницата, обаче не бяха чудесни.

— Имам някои опасения — каза й той, след като Хана му обясни, че и преди е имала нередовно кървене, но не така силно.

— Реших, че е част от промяната — каза тя, като сама усети отбранителната нотка в гласа си. Трябваше да се досети.

— Ще ви изпратя на гинеколог — каза той делово и й записа информацията.

Когато Изабела се обади ужасена и каза, че се прибира у дома, Хана я увери, че просто е припаднала от щастие, че тази ужасна война най-сетне е свършила.

 

 

През ноември, както правеше всяка година, Хана отиде във фермата да празнуват Деня на благодарността с Кати, Ханс и семейството. Изабела щеше да я чака там. Хана си беше записала час при специалист, но реши, че може да го отложи за след празника. Не искаше да безпокои никого.

В сряда вечерта, в деня на пристигането й, тя помагаше на Кати да извади хубавия порцеланов сервиз и кристалните чаши за обяда на другия ден. Къщата кипеше от оживление още от ранния следобед, дъщерите на Кати сновяха из кухнята. Всички се бяха събрали за Деня на благодарността. Две от момичетата, които живееха извън щата, и семействата им щяха да пристигнат късно вечерта.

След като помогна за пайовете, Изабела посети семейство Флечър. Беше си писала с Андрю Флечър, откакто той отиде на фронта, и Хана предполагаше, че когато се върне, той ще й предложи брак. Дъщеря й бе само на осемнайсет години. Хана се надяваше да изчакат, докато тя завърши колежа.

— Едно писмо пристигна за теб тази седмица — каза Кати. Вече й беше казала по пътя от гарата, че има писмо за нея от снахата на Фридрих, Ана Шмид. То бе пристигнало скоро след като тя бе писала и на Кати, че е изгубила и двамата си сина във войната.

— Да, от Ана ли? — попита объркана Хана. Кати се беше качила на табуретка и й подаваше чинии. Хана предположи, че в писмото си до нея Ана съобщава същите лоши новини и не бързаше да го прочете. — Нали каза, че е на леглото ми?

— Друго писмо. От Швейцария — отвърна Кати, но с въпросителна интонация. — И двете са на леглото ти горе.

Ханс беше качил багажа й по-рано. Дали Изабела беше влизала в стаята? Хана остави чиниите на кухненската маса и хукна към стаята си. Взе писмата, облегнати на възглавницата. Първото беше от Ана, а под него — писмо от Йохан Келер.

Хана се взираше в името си, написано с характерния му почерк. Зави й се свят. Гърдите й се стегнаха. Седна на леглото и започна да прехвърля писмата в ръцете си като тесте от две карти. Сложи писмото от Ана отгоре и бавно го отвори.

Скъпа моя Хана,

Преди да се спомине, татко Фридрих ни каза, че в хамбара има една картина за теб. Доскоро не знаехме, че си в Америка при Кати. Фридрих съзнаваше, че не можем да ти я върнем тогава, но беше непреклонен, че ти знаеш, че тя е тук. Имам лоши новини. И двамата ми сина загинаха на фронта. Може би ще се наложи да продадем фермата. Фриц няма сили да продължи. Германия сега трябва да лекува дълбоки рани. Картината беше свалена от гредите и можем да ти я изпратим. Моля те, пиши какво искаш да направим.

Ана Шмид

Хана знаеше, че Германия отново трябва да се възстанови и че много млади мъже са загинали. Фактът, че картината е оцеляла, почти не я зарадва. Тя остави писмото настрани и взе това от Йохан. Отново огледа плика. Адресът на изпращача бе същият адрес в Базел, който бе написал и на писмото преди повече от пет години. А оттогава животът й много се беше променил. Тя отвори писмото.

Скъпа моя Хана,

Най-сетне се свърши. Започнах с опитите да върна картините, но може да се окаже по-трудно от очакваното. Германия претърпя огромни загуби. Там няма никакъв ред. Каналите, по които обикновено бих върнал картините, вече не съществуват. Ще дойда в Ню Йорк през лятото, за да посетя сестра си. Бих искал да се видим и да ти върна рисунката, както и фактурата за продажбата на твоята картина на Кандински. Надявам се да се запозная и с Изабела. Осъзнавам, че е вече на осемнайсет. Моля те, Хана, пиши ми. Преживях твърде много години, без да имам вест от теб. Разбирам, че не искаш Изабела да разбере, че аз съм нейният баща, а не Мозес. И двете сте преживели толкова много. Може би е егоистично да искам тази дъщеря, която не съм отгледал, но не аз избрах да стане така. Моля те, пиши ми. Не искам да навредя нито на теб, нито на Изабела. Искам да поговорим какво ще правим сега. Вероятно краят на тази ужасна война може да се превърне в ново начало за всички ни.

Йохан

Хана прибра писмото в плика, стана и го пъхна в джоба си.

 

 

На сутринта след Деня на благодарността Хана седеше с Кати, пиеше кафе и ядеше остатъците от един пай за закуска. Ханс вече беше излязъл заедно с младия Херман, който се беше върнал жив и здрав от Европа. Всички други още спяха. Двете говореха за края на войната и за загубите на близките им в Германия. Хана се чувстваше изтощена, сякаш лично се беше сражавала в тази война. Мислеше за младия Андрю Флечър и бе благодарна, че е оцелял, за разлика от толкова много други младежи, които заминаха на война.

— Надявам се, че Изабела и Андрю ще изчакат — каза Хана. — Тя е твърде млада.

— Тя е влюбена — каза Кати и се засмя тихо.

— Понякога любовта трябва да почака — каза Хана.

Утринната светлина рисуваше меки шарки по стената, създаваше тиха, приглушена мелодия. Хана се взираше през прозореца. Когато се обърна отново, видя, че Кати я гледа. Стана да си налее кафе и се върна на мястото си.

— Писмата от онзи мъж в Швейцария? — попита Кати.

— Един познат… отпреди… след като… — започна да заеква Хана. — Преди да дойда в Америка.

— Ти заслужаваш някакво щастие — каза Кати, като я гледаше право в очите. Сестра й се беше досетила, че с Йохан са били любовници. Вероятно и само това трябваше да знае.

— Аз вече преживях много щастие — каза Хана. — Детството ни в Бавария, преди мама да умре, живота с Мозес в Мюнхен, когато бях свидетел на невероятен творчески подем в Германия. Бях толкова близо до него, познавах художниците, ходихме на много места, открихме красиви картини. Вили, сладкият Вили, и моята безценна Изабела. Аз бях много щастлива, скъпа Кати.

Горе се чуха стъпки, шум на вода в тоалетната, някой пусна душа. Останалите се събуждаха.

— Хана — каза Кати и сложи ръка върху нейната. — Отслабнала си.

— Заради дажбите — отвърна нехайно Хана.

— Ти не си добре — каза Кати.

Хана мълчеше.

— Ходи ли на лекар?

— Да. Имам час при специалист в Ню Йорк.

— Изабела знае ли? — попита Кати.

— Ще изчакам. Трябва първо да ида при лекаря. Сега няма нищо за казване. Няма нужда да я тревожа. — Хана чу леки стъпки по стълбите и тънките гласчета на внуците.

— Малките явно слизат — каза Кати с лека усмивка, докато ставаше.

Хана посегна към нея.

— Той не бива да разбира — каза тя тихо. — Йохан не бива да разбира къде сме с Изабела. Моля те.

Кати кимна.

 

 

— Ако трябва да уреждате някакви дела — каза й лекарят, — предлагам да го направите скоро.

— Колко? — попита Хана.

— Шест месеца… може би година.

Хана взе такси до дома. Седна в кухнята и огледа малкия апартамент. Всичко беше чисто и подредено. Различните тигани и тенджери, които Кати им беше дала, когато се преместиха в града, бяха в чекмеджета и под фурната. Порцелановият сервиз за четирима — макар че им трябваше за двама — беше прибран в шкафовете. Три кутии, със захар, брашно и кафе, стояха на плота. Тя стана и отиде във всекидневната. По стените нямаше картини. Когато искаше да види картини, ходеше в „Метрополитан“. По масите нямаше книги; взимаше ги от библиотеката. Отиде бавно в спалнята и седна на леглото. Дрешникът беше миниатюрен; тя нямаше много дрехи. Лекарят бе казал да уреди делата си и Хана осъзна колко малко има за уреждане. Взе писалка и хартия от долното чекмедже на нощното шкафче, върна се до кухненската маса и написа:

Скъпи мой Йохан,

С Изабела си изградихме нов живот в Америка. Моля те да приемеш това. Моля те да ми простиш, но не желая да получавам повече писма от теб. Моля те, върни картините в германските музеи, когато условията там се подобрят. Прилагам списък с описание на всяка картина и на музеите, които са я притежавали преди войната. Бих желала, ако е възможно, това да стане анонимно. Ще съм ти вечно благодарна. Няма да ти пиша отново. Помолих сестра си да унищожава всякаква бъдеща кореспонденция.

Искрено твоя:

Хана

После написа и списъка, като ясно си спомняше всяка подробност за четирите малки произведения на изкуството. Пъхна го в писмото и залепи плика. Щеше да го изпрати, когато отидеше във фермата за Коледа.

 

 

Хана знаеше, че умира, но дъщеря й пишеше, все едно пред майка й имаше цял живот. Дори Изабела да беше забелязала влошеното й здраве по време на Деня на благодарността, с нищо не го показваше в писмата си, които винаги бяха ведри. Нямаше смисъл да я тревожи сега. Щеше да й каже по-късно, след празниците.

С Изабела бяха говорили вече за Кандински и си пишеха, че трябва да отидат в Бавария да я вземат. Но Хана знаеше, че дори да беше добре, щеше да й е трудно да пътува до Германия. Страната беше разрушена. Не искаше да я вижда такава. Не искаше и Изабела да я вижда.

В деня след Коледа у Кати Изабела каза на Хана:

— Бих искала да ида, майко. Ще идем заедно във фермата в Бавария, за да вземем картината на Кандински, а после в Мюнхен.

— Това преди или след сватбата? — попита Хана. Андрю се беше прибрал у дома два дни преди Коледа и на Бъдни вечер подари на Изабела годежен пръстен, макар че още не бяха избрали дата. — Преди или след като се дипломираш?

— И двамата ще се дипломираме. Вече ти обясних. — Изабела се вгледа в искрящия диамант на лявата си ръка и вдигна очи към майка си: — Андрю може да дойде с нас.

Но Хана знаеше, че не би могла да се върне в Германия.

— Да — каза тя и посегна към ръката на дъщеря си. — Да, ще идем заедно.

В светлосините очи на Изабела имаше сълзи. Разбира се, помисли си Хана, тя знаеше, че майка й не е добре, но и двете не искаха да говорят за това, сякаш плановете за завръщане в Германия, за да вземат картината на Кандински, щяха да я поддържат жива.

 

 

През юни Хана разбра, че краят наближава. Беше постъпила в болницата. Изабела си беше у дома за лятната ваканция и се грижеше за нея. Двете се подготвяха за неизбежното.

— Ти трябва да се оправиш — каза Изабела с треперещ глас и треперещи устни. Хана знаеше, че дъщеря й често говори с лекаря и знае, че тя няма да се оправи. — Трябва да отидем да вземем картината на Кандински.

— Да, ще се върнем у дома — каза Хана, макар че вече беше уредила да изпратят картината, която Ханс Кьоблер щеше да съхранява за Изабела. Трябваше да й каже, но всичко ставаше някак мрачно и неясно. Умът й се замъгляваше. Понякога й се струваше, че си е въобразила, че картината е оцеляла през войната и ще бъде изпратена в Америка. Дори, че войната е свършила. — Да, ще се върнем у дома — каза тя отново.

Тази нощ Хана се върна. Беше с братята и сестрите си на зелените пасища под сянката на покритите със сняг планини. Изтича към къщата, майка й и баща й я чакаха на прага. Усети аромата на здравеца, който преливаше от сандъчетата на прозореца, на кравите, които пасяха зелената трева, усети и аромата на майка си, която я погали по косата. Звукът и цветът на гласа й, музиката на детството. А после беше в Мюнхен, седеше с красивата златоока Хелене до прозореца в спалнята й, който гледаше към града. Хелене наля топъл чай и й предложи ароматно хлебче. После стоеше с Мозес пред картината на Сезан, дълбокият му глас я успокояваше. Бяха хванали Вили за ръце. А след това всички се усмихваха на това красиво дете. Изабела, неочакваният дар за всички тях.

Тя чу гласа й:

— Обичам те, мамо. Всичко вече е наред. Да вървим, мамо. Да вървим. Обичам те.