Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (31)

Глава 31

Хана

Ню Йорк

Август 2009 г.

На следващата сутрин, след като остави Адам в занималнята, тя си купи кафе от „Старбъкс“ и тръгна към магазина за рамки, за да изрежат стъкло за снимката на Изабела. Трябваше да вземе Адам в единайсет и половина, да го нахрани — беше му обещала да го заведе в „Макдоналдс“ — после да го остави в целодневната забавачка. Той ходеше на предучилищна три дни седмично и много му харесваше, затова тя се опитваше да съобрази графика си. Но често, като вчера, а и днес, се налагаше да насрочва срещи следобед. За щастие днес можеше да го остави в забавачката, но Адам не беше много доволен от това. Оплакваше се, че там не било забавно и го карат да спи. Изпълнена с чувство за вина, тя обикновено го подкупваше с детското меню в „Макдоналдс“, за да избегне спора с тригодишния си син.

Тя обаче не би отказала следобеден сън. Не спа много през нощта, умът й бе изпълнен с мисли за казаното от Изабела. Задрямваше, сънуваше и се събуждаше. Цветовете и формите от Композицията на Кандински се появяваха и изчезваха — насън или наяве, не беше сигурна.

Вечерта, след като сложи Адам в леглото, тя се върна в своето и се настани под завивките, облегната на няколко възглавници. Отново премисли информацията, която беше записала в бележника си, и добави още бележки и описания на картините, които бе видяла в дома на Изабела Флечър, онези, които може би бяха истински и вероятно взети от конфискуваните произведения в нацистка Германия. Прегледа още книги и сайтове в интернет, като сравняваше стила на художниците. Намери няколко картини, които бяха подобни на картините на Изабела, но не и същите. Те бяха в музеи и тя предположи, че жената й е казала истината, като твърдеше, че повечето от нейните са копия.

Доколкото знаеше, пълен опис на картините от онзи склад в Берлин не съществуваше. Но бяха възстановили каталога от търга в Люцерн. Имаше и снимки на картините, взети от архивите на галерия „Фишер“ в Швейцария, както и от други източници, които се смятаха за надеждни. Лорън не видя сред картините от търга, срещу които бе изписано ужасното — местонахождение неизвестно — някоя от картините в дома на Изабела.

Тя знаеше, че творбите, които не бяха продадени в Люцерн, са изчезнали безследно в Германия. След войната беше решено, че са били законно притежавани и продавани от официалното германско правителство и поради това към тях не може да има претенции. Картини за милиони, принадлежали на държавата, сега висяха в музеи и частни колекции по целия свят. Законно придобитите творби не можеха да бъдат върнати, но откраднатите? Изкуството, откраднато от нацистите и повторно откраднато от Хана Флайшман? Както и, разбира се, конфискуваните картини, които не бяха стигнали дори до Люцерн. Вероятно някои от тях бяха продадени по-рано, бяха унищожени или изгубени.

В интернет потвърди това, което знаеше за картината на Кандински — като провери името на собственика на „Композиция II“. Бото фон Гамп.

— Какво търсиш? — попита я Патрик, когато се мушна в леглото до нея. Беше седял до кухненската маса цяла вечер, за да прегледа едно предстоящо дело.

— Не мога да ти кажа — рече тя леко закачливо. — Благодаря, че взе Адам.

— Ей, той е и мое дете. Ще приключваш ли?

Тя сви рамене, знаеше, че е твърде изморена, за да продължи.

— Не съм сигурна какво точно търся.

Да, какво всъщност търсеше?

Изгубена картина на Кандински?

Упадъчно изкуство? Конфискувани творби? Творби, които по право принадлежаха на кого? На германския народ?

Или пък търсеше богатство, което може би беше придобито по незаконен път чрез продажба на крадени картини? Изабела Флечър живееше в красива къща в район, в който дори при тази криза апартаментите се продаваха за милиони. И все пак Лорън трябваше да признае, че тези пари може да са дошли от напълно законни източници. От бизнеса на Андрю Флечър. От неговия дял при продажбата на семейната ферма в окръг Онондага. Фирмата „Флечър Ентърпрайсис“ беше частна собственост и тя нямаше достъп до финансовите данни.

Какво точно бе търсила през всички тези години? Отмъщение заради предателството на Хана?

Остави лаптопа си и телефона на нощното шкафче, взе купчината книги от леглото и ги сложи внимателно на пода. После изключи лампата.

— Приятни сънища — каза Патрик, докато я целуваше за лека нощ.

Но още тогава, докато лежеше и се взираше в мрака, Лорън знаеше, че сънищата й няма да са приятни.

Мъжът в магазина за рамки обърна табелата на „отворено“ точно когато тя пристигна. Лорън допи кафето си, хвърли чашата в коша отвън и влезе.

Каза му размерите на стъклото и му обясни, че е за много стара снимка, семейна ценност, и иска най-качественото стъкло.

— Семейна ценност? — попита той. — Ако я донесете, мога да направя стъкло и рамка, за да си пасват добре и да я предпазват.

— Не е от моето семейство. На приятел е. — Приятел ли? Нима с Изабела Флечър бяха станали приятелки? — За нещастие не нося снимката.

— Ще ви отрежа стъкло — каза мъжът и избърса ръце в престилката си, — но ще е много по-добре да се направи подходяща рамка, особено за стара снимка. Заради влагата и промените в температурата. Ако рамката не е добра, не мога да гарантирам.

— Колко време ще ви отнеме да отрежете стъклото?

— Трябва да довърша нещо отзад. Да кажем от четирийсет и пет минути до час.

Лорън погледна към часовника на дисплея на телефона си. Имаше почти три часа преди срещата с госпожа Флечър и час и половина, докато вземе Адам. Но ако това отнемеше час, времето може би нямаше да й стигне.

— Чудесно — рече тя. — Ще се върна след половин час. — Надяваше се така да го накара да побърза.

Намери едно кафене на улицата, но уцели смяната на персонала и се наложи да почака с поръчката. След като си намери място отвън, отпи от второто си кафе с надеждата, че то ще я ободри. Беше толкова изморена. Потърка очите си, после се опита да масажира слепоочията си. Затвори очи, чувстваше се замаяна. В ума й просветваха цветни образи.

После всичко й се стори безцветно, защото отново си помисли за черно-бялата рисунка на младата Хана Шмид. Невинно момиче. Невинно. Тази дума не спираше да се върти в ума й.

Клаксон на такси, група шумни младежи — туристи с раници на гръб — вървяха по тротоара.

Госпожа Флечър не искаше да говори какво е правила майка й в Берлин, докато е чакала документите. Може би не знаеше. Възможно ли е?

Лорън погледна колко е часът на телефона си.

Майката на Изабела, Хана Флайшман, беше изгубила съпруга си, децата й бяха в Америка при сестра й и дори изкуството, което толкова бяха обичали с Мозес, й е било отнето — продадено. Нямала е избор — тази думи не излизаха от ума й. Нямала е избор. Оцелявала е. Бягство. Невинна.

Сега се запита дали истинската история на Хана Шмид, историята, останала неразказана, не е много по-различна от онази, която тя се опитваше да й припише?