Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (19)

Глава 19

Хана

Мюнхен

Септември 1935 — юни 1936 г.

Нервите на Хана бяха опънати до краен предел, когато потегли от Ню Йорк за Мюнхен. Чувстваше се като през последните месеци в Германия, сякаш постоянно се озърташе за нещо толкова зло, че беше почти нереално. Когато разбра от Хелене, че Мозес се е разболял само седмици след като бе пристигнала в Ню Йорк с децата, Хана веднага започна да урежда завръщането си у дома. Остави Вили и Изабела при сестра си в Америка и възнамеряваше да доведе Мозес там, когато се почувства по-добре.

Той взимаше много лекарства срещу болката и понякога не беше на себе си. Наричаше я Хелене, но Хана не знаеше дали я мисли за мъртвата си съпруга, или я бърка с дъщеря си, която беше дошла от Берлин още щом бе научила за болестта му.

Понякога сутрин след закуска провеждаха истински разговор, но с напредването на деня думите му от напълно ясни постепенно ставаха съвсем объркани. Лекарствата я плашеха не по-малко от болестта му. Искаше да говори с доктор Лангерман, на когото вярваше безрезервно, но той вече живееше в Швейцария. Беше почти невъзможно да намери лекар, който да се грижи за Мозес, евреина. Лекарствата за болките струваха десет пъти повече, отколкото преди няколко години. На аптекарите беше наредено да не продават на евреи и бе трудно да се снабдиш законно с необходимото. Хана имаше чувството, че вече не може да се довери на никого в тази страна.

Една сутрин реши, че музиката ще успокои малко болката и нервите й, и влезе в музикалния салон. Но преди да седне на пианото, забеляза колко зловещо тиха е стаята. После осъзна, че големият Кандински, Композицията, която бяха купили преди години, вече не виси на стената. Изтича паникьосана от стаята и хукна из къщата да я търси, но скоро осъзна, че липсват и други картини. Погълната от грижите за Мозес и тревогите за децата, тя не беше забелязала колко много картини са изчезнали от дома й. Забърза през къщата, влизаше в стаи, където не беше стъпвала след завръщането си. Обзета от гняв, нахлу в гостната при Хелене.

— Какво има? — попита Хелене, когато Хана отвори вратата.

— Ами… картините — каза Хана. — Много от тях липсват. Знаеш ли къде са?

— Картините ли? — попита Хелене с някак далечен глас и Хана разбра, че и тя не е забелязала, защото е била твърде погълната от грижите за Мозес. След малко добави: — Сигурно са ги отнесли в галерията.

— Да, разбира се. — Вероятно Хелене беше права. Бяха затворили галерията, но още притежаваха сградата. Хана знаеше, че Мозес продава неофициално или поне го правеше, преди да се разболее. Картините бяха складирани в сградата на Театинерщрасе. Сигурно ги бяха отнесли там, когато е уреждал делата си, преди да тръгне към Америка. Щеше да попита Йозеф, който ги посещаваше няколко пъти седмично. Той управляваше бизнеса и финансите на домакинството, откакто Мозес вече не беше в състояние да го прави.

— Йозеф, къде е изчезнал моят прекрасен Кандински? — попита го тя на следващата сутрин.

— Избяга в Париж — отговори той с лукава усмивка. Още беше запазил чувството си за хумор въпреки мрачните времена. И Хана го обичаше заради това.

— Да — каза тя през смях, който й достави удоволствие — като че ли не се беше смяла от години. — Знам, че Василий Кандински и всички с капка разум в главата избягаха.

„Баухаус“, който бе поддържан от либералната германска република, беше преместен от Ваймар в Десау, а после и в Берлин, в опит да избяга на нацистите, но вече беше затворен.

— Но какво стана с картината? С композицията на Кандински? — попита тя. Все още не беше притеснена за по-малките творби от Кандински, за рисунките на Пикасо, за Матис и Шагал, които също липсваха.

Виждаше, че Йохан не бърза да отговори.

— Отнесли сте ги в галерията? — попита тя.

— Да… е, някои.

— Някои? Ами другите? Кандински?

— Продадена е — каза той тихо.

— Извън страната? — Тя опитваше да се успокои.

— За нещастие, не.

Хана не беше сигурна защо Йохан казва „за нещастие“, но предположи, че и той осъзнава, че изкуството, както и евреите, са на по-сигурно място извън Германия. Хитлер често наричаше „модерното“ изкуство болшевишко или еврейско. Всичко, което не харесваше, беше наричано еврейско, дори въпросните художници да нямаха и капка еврейска кръв.

— Къде? — попита тя.

— В Берлин.

— Бото фон Гамп?

Йозеф кимна.

Бото фон Гамп, също художник, беше голям почитател на Кандински и притежаваше една от ранните му творби, „Композиция III“. Хана знаеше, че се бе опитвал да добави и тяхната Композиция в колекцията си, но Мозес всеки път отхвърляше щедрата му оферта, защото знаеше, че тя и Вили обичат картината.

— Как е възможно? Мозес знае, че тя е много специална за мен.

— Сега е трудно — обясни Йозеф — във финансово отношение. Галерията не работи, а условията за еврейските търговци са меко казано неблагоприятни.

Хана се опитваше да разбере. Не попита Йозеф за цената, но предположи, че е много по-ниска от предложената преди няколко години. Освен това подозираше, че имат нужда от тези пари.

Не попита съпруга си за картините. Знаеше, че той не би ги продал, ако е имал друг избор.

Хана не се отделяше от леглото му и рядко излизаше. Новините за случващото се в Германия стигаха до нея чрез Йозеф и прислугата, макар че бяха освободили част от персонала, откакто тя напусна Мюнхен. Беше освободила Саша лично, преди да отведе децата в Америка, като я посъветва да постъпи в нееврейско семейство. Надяваше се тя да разбира, че се опитва да я защити.

През септември беше гласуван закон, който определяше евреите като „поданици“, което означаваше, че вече не са смятани за пълноправни граждани на Германия.

Якоб, който понякога идваше с жена си от Берлин, каза:

— Не само евреите, всички германци изгубиха гражданските си права. — И Хана виждаше, че е точно така. Републиката отдавна си беше отишла. Сега живееха в диктатура, макар че малцина протестираха. Хората пак имаха работа, имаха храна на масата си и обещание за светло бъдеще.

Хитлер изграждаше нова система от магистрали, Аутобана, който описваше като най-великата пътна мрежа на света. Лени й каза, че със съпруга й скоро ще могат да си купят автомобил и Хитлер искал всички германци — като имаше предвид само арийците, разбира се — да разполагат със собствен автомобил. Естествено семейство Флайшман, богатите евреи, имаха автомобил от години.

Хана виждаше как Хитлер контролира всеки аспект от икономиката, културата, образователната система и пресата. Нямаше никакъв начин да разбереш какво всъщност се случва, защото нищо не беше извън контрола на нацистите.

Понякога, когато излизаше — до пазара или да се поразходи на чист въздух — тя усещаше напрежението сред хората, които уж бяха много доволни. В трамвая чуваше как хората си шепнат за лагерите, където нацистите изпращаха политическите си врагове.

— Една сутрин той изчезна, просто изчезна — каза тихо една жена.

— Мислиш, че са го затворили?

Жената кимна.

— Какво е направил? — попита другата.

— Беше евреин — каза жената, но така тихо, че Хана се запита дали не е чула грешно. Но знаеше, че не е.

Вече почти не можеше да понася сестра си Лени, а и много от познатите й я избягваха. Повечето от приятелите им евреи бяха напуснали страната или живееха възможно най-тихо.

Но Лени беше нейното семейство и Хана не можеше да позволи тези различия да ги разделя. Един следобед тя покани сестра си на чай. Двете й най-малки деца дойдоха с нея. Като добра германска майка Лени имаше осем деца, патриотично се размножаваше, както се очакваше от всички арийки.

Сервираха им в салона и те внимателно избягваха всички теми, които биха могли да станат повод за противоречия. Децата приключиха бързо с почерпката и се качиха горе в детската стая.

— Много са пораснали — каза Хана.

— Да, растат бързо — отвърна ведро Лени.

Хана знаеше, че и двете мислят за Вили и Изабела в Америка. Тази тема също беше неудобна. Понякога Хана се питаше дали Лени изобщо разбира защо тя се страхува да ги доведе у дома.

— Искаш ли още чай? — попита Хана.

— Да, моля. Бадемовите бисквитки са много вкусни.

Макс, най-малкият, стоеше на прага и търкаше с пухкавите си ръчички мокрите си бузи.

— Какво има, скъпи? — попита Лени, когато момченцето се приближи, и избърса една сълза с кърпичката си.

— Алберт казва, че чичо Мозес е лош, че е евреин и затова е болен.

— Не, Мозес е добър човек — отвърна Лени.

— Но евреите са лоши.

— Хайде, бягай да играеш. — Подаде му една джинджифилова бисквитка и той изглеждаше доволен.

Тя не чу ли какво иска собственото й дете? — питаше се Хана.

След като Макс излезе, тя попита:

— Защо не го поправи? — Цялата се тресеше от гняв.

— Казах му, че Мозес е добър човек — отвърна отбранително Лени.

— Но спря дотам, сякаш искаш той да вярва, че евреите са лоши, а Мозес е някакво странно изключение.

— Просто се опитвам да го предпазя, Хана. Сигурно ме разбираш. Ако защитя евреите… — Тя посегна и прокара длан по бузата си. — Той е само дете и ще повтори това в училище. Ще му се подиграват. Вероятно дори ще го набият. Искам децата ми да получат образование, а не да се страхуват. По-късно, когато порасне…

— Трудно се изкореняват идеи, посадени още в детството — каза Хана, усещаше тик в крайчеца на устата си.

Лени кимна в съгласие, но Хана знаеше, че не бива да продължават този разговор. Беше благодарна, че поне децата й не са тук и не виждат нарастващото напрежение между нея и сестра й.

 

 

Тази зима намериха прекрасен лекар, който промени лекарствата и понякога им се струваше, че здравето на Мозес се подобрява. Хана мечтаеше да заминат скоро за Америка, за да са с децата. В мигове на дори още по-голяма заблуда, тя дори си въобразяваше, че някоя сутрин ще се събуди и ще научи, че Хитлер вече го няма и страната се е възстановила — икономиката е добра за всички, а не само за онези, които имат право да се наричат истински германци. Децата щяха да си дойдат у дома.

Мозес много тъгуваше за тях и понякога се извиняваше, сякаш той беше виновен за болестта си и за тежкото положение в Германия. Имаше дни, когато бе изключително объркан и Хана не беше сигурна, че разбира каквото и да било. Когато беше добре, Мозес я молеше да го заведе в музикалния салон и да му посвири. Той лягаше на дивана, завит с одеяло, затваряше очи и искаше да му изсвири произведение, което беше любимо на жена му Хелене.

— Казвай ми за цветовете — помоли я той една сутрин. — Кажи ми какво виждаш.

Неговото зрение започваше да се влошава, ставаше замъглено, както го наричаше той, а това бе особено несправедливо за човек, който си изкарваше хляба с умението си да вижда и чиято истинска любов вероятно беше изкуството, а не жените, които идваха и си отиваха от живота му — трите му съпруги. Влошеното му зрение много натъжаваше Хана. И все пак по някакъв още по-тъжен и егоистичен начин й стана приятно, че я попита за цветовете, защото единствено тя виждаше цветовете на музиката. И той говореше на нея, на Хана.

— Казвай ми цветовете — помоли той отново, гласът му беше напрегнат шепот. — Казвай ми ги, скъпа моя Хана.

— Синьо — каза тя, докато свиреше.

— Небесен цвят?

— Да, все едно гледаш право нагоре в ясен летен ден. — Тя знаеше, че той обича това — какво има предвид човек под синьо? Имаше хиляди, вероятно милиони сини цветове в природата, в изкуството, в картините, които той обичаше — безброй различни начини, по които Бог бе създал синьото, изобилие от нюанси в смесването на пигментите от един художник. Какво е синьото? Как изглежда? Как звучи?

— Да, лазурното на лятно небе — каза той. — Виждам го. — Засмя се. — Сега и аз мога да чувам цвета.

Хана също се засмя.

— Не — подразни го, — не ти вярвам.

— Хана, какъв дар беше ти за мен — каза Мозес.

 

 

Тя чакаше с нетърпение писмата от Америка, разкъсваше пликовете развълнувано и нервно, за да прочете новини за децата. Кати винаги я уверяваше, че те са добре, но мама и татко много им липсват. От страх Хана не й пишеше за Хитлер. Кати изпрати снимка на децата и тя я разгледа много внимателно. Вили си изглеждаше същият — с голямата усмивка. Изабела беше пораснала. Изглеждаше по-висока, по-голяма, а в усмивката й, за разлика от тази на Вили, без съмнение се усещаше и нотка тъга.

Вили изпращаше прекрасни цветни картинки. Изабела пишеше писма с красивия си равен почерк. Вече ходеше на училище в Америка и беше започнала да пише на английски.

Мамо и татко, трябва да упражнявате английския си, преди да дойдете да живеете при нас в Америка — пишеше тя. Сърцето на Хана се сви при това „нас“, сякаш тя и Мозес вече не бяха нейното семейство.

По време на едно от честите посещения на Хелене двете с Хана седяха в салона, потънали в тихата празнота на собствените си мисли. Времето се влачеше бавно и Хана имаше чувството, че може да чуе тиктакането на часовника в коридора на горния етаж. Или може би това бе тиктакането на сърцето й, което отброяваше минутите.

— Той строи огромен стадион. — Хелене вдигна очи от бродерията в скута си.

Продължаваха разговор, който бяха започнали на закуска. Хана затвори книгата, която се опитваше да чете. Добре знаеше, че Хитлер е поканил целия свят. Германия беше домакин на Олимпийските игри в Берлин. Жребият беше теглен, преди нацистите да дойдат на власт, но сега Хитлер виждаше това като идеалната възможност да покаже на света колко здрави, щастливи и атлетични са неговите хора. В Берлин се строеше огромен олимпийски стадион. Хана не беше ходила до столицата, но знаеше за стадиона от новините, които хвалеха впечатляващите приготовления на фюрера за това световно събитие.

— Отвратителна, ужасна конструкция — каза Хелене и заби иглата в бродерията.

Хана знаеше и че Хитлер възнамерява да построи архитектурни монументи из цяла Германия, особено в Мюнхен, където Домът на изкуствата, националната художествена галерия, все още не беше завършен. Той също можеше да се нарече отвратителен и ужасен. Хана не спираше да мисли как беше окуражила Хитлер да развива таланта си в архитектурата.

— Сигурно са символи на провалите в личния му живот — добави сухо Хелене. — Изглежда смята, че колкото е по-голямо, толкова по-хубаво. — Тя изсумтя и после се засмя дрезгаво. — Не като сгърченото му малко… — После изрече дума, която Хана никога не беше чувала от нейната уста — вулгарна дума за част от мъжко то тяло. Дума, която не подхождаше на жена с добро потекло. Хана поклати глава и се изчерви от смущение, макар че не можа да сдържи усмивката си. Хелене повтори думата съвсем бавно и двете започнаха да се кикотят, което бе едновременно тъжно и забавно.

— На входа има огромни статуи — каза Хелене, като описваше с ръце. — Но те скоро ще паднат, ще се катурнат като… — Тя издаде звук като свистене на въздух от балон или може би като една физиологична функция, което ги разсмя още повече. О, как се нуждаеха от някаква пролука в тежкия мрак, надвиснал над тях, и ако беше за сметка на Хитлер още по-добре.

— Знаеш ли, че започнаха да свалят табелите? — Настроението на Хелене внезапно се промени. — Всички табели, на които пише: „Не обслужваме евреи“ и „Само за арийци“. — Сякаш светът не можеше да види какво прави Хитлер с евреите. Той искаше светът да мисли, че управлява много прогресивно и толерантно общество.

Хана се зачуди дали светът наистина вижда? По време на краткия си престой в Америка беше говорила с Кати и Ханс за случващото се в Германия, но те не знаеха почти нищо за Адолф Хитлер. Сега сигурно вече разбираха, след като тя не поиска децата да се върнат.

Хитлер твърдеше, че Германия отново ще възстанови положението си на световна сила. С въвеждане го на военната повинност армията започна да нараства, открито пренебрегвайки условията на Версайския договор. Със сигурност всички извън Германия разбираха, че той се готви за световно господство.

Йозеф й беше казал, че са получили оферта за сградата на Театинерщрасе и трябва да я приемат. Тя разчиташе на него да се грижи за финансите, както в бизнеса, така и в домакинството, и знаеше, че може да му вярва.

Йозеф беше освободил цялата прислуга, освен една готвачка и една домашна помощница, макар че може би повечето бяха напуснали сами. Тъй като малцина искаха да работят като прислуга в дома на евреин. Бяха гласувани закони, забраняващи на арийски жени под определена възраст да работят в еврейски домакинства. Сякаш работодателят евреин щеше да прелъсти или изнасили младите жени. Хана си спомни колко добри бяха Мозес и Хелене с нея и е Кати, колко добре се грижеха за тях и за останалите си служители. И внушението, че една млада германка не е в безопасност в еврейско домакинство, я разгневяваше толкова много, че не можеше дори да говори за това.

Хана не знаеше дали Мозес разбира какво става. Не знаеше и дали има някакво понятие в какво състояние са финансите им.

И както се оказа, тя също нямаше.