Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (25)

Глава 25

Хана

Берлин

Септември 1937 — май 1938 г.

Когато пристигна в Берлин, Хана веднага бе отведена в голям склад на Кьопеникерщрасе от младия мъж, който я придружи от Мюнхен. Още щом влезе, тя разбра, че в склада са събрани картини, най-вероятно конфискувани от държавни колекции. Беше представена на началника, господин Щрасер, висок, слаб човек с рошава коса, която все приглаждаше назад с дългите си пръсти.

— Какво се иска от мен? — попита тя.

— Складът е пълен с картини, които са собственост на райха — каза й той. — Трябва да се каталогизират и поради вашата експертиза, особено в областта на — той се прокашля — модерното изкуство, вие бяхте избрана като най-компетентна за това начинание. Ще имате помощници, но предимно от вашата преценка ще се определя стойността на това… дали можем да го наречем изкуство?

Значи беше тук, защото искаха да се възползват от знанията и опита й. Комисията явно бе разбрала, че тя може да бъде полезна.

Господин Щрасер я разведе из сградата. Докато вървеше по пътеките, Хана го усещаше, виждаше го, чуваше го. Взираше се смаяна. Никога през живота си не беше виждала толкова много картини, рисунки и скулптури, нахвърляни в безпорядък на такова място. Тя вървеше тихо из студената тъмна сграда, която вероятно навремето бе използвана като склад за жито, защото по пода имаше тънък слой прах и във въздуха още се усещаше някаква миризма. Картините бяха натрупани до стените, една върху друга. Скулптури бяха сложени по лавици без никакъв ред. Всички изглеждаха като творби на упадъчното изкуство, както би се изразил Хитлер.

Като се опитваше да сдържи сълзите си, Хана продължи през склада, чувстваше се, сякаш трябваше да разпознае трупове в моргата, докато се взираше в творби, които навремето бяха излагани в галерия „Флайшман“ в Мюнхен. Пикасо, Климт, Мунк, Явленски, Кандински. Цветовете вибрираха, подскачаха, смесваха се и звучаха пред очите и в ушите й. Тя преглътна с усилие и попита:

— А какво ще стане с тях, след като бъдат каталогизирани?

И едва когато мъжът отговори:

— Вероятно единствено фюрерът знае отговора на този въпрос — тя осъзна, че го е задала на глас.

Разбира се, помисли си, ако той смяташе да ги унищожи, нямаше да иска да бъдат каталогизирани.

Господин Щрасер изсумтя неодобрително, после се засмя.

— Виждали ли сте нещо по-гротескно?

Хана се усмихна, сякаш в съгласие, но не каза нищо и отново тръгна през лабиринта от картини и скулптури. Усещаше как странна топлина преминава през тялото й. Коленете й поддаваха. Олюля се и попи потта над горната си устна. Мъжът забеляза това, намери й стол и попита:

— Вода?

Хана кимна.

Когато се върна с водата, Щрасер й я подаде с гримаса.

— От тези картини на човек наистина може да му се догади, нали?

Тя не беше в състояние да отговори.

Отведоха я в малък, порутен хотел близо до склада. Не беше споменала, че има роднини в Берлин. Не искаше да привлича внимание към еврейското си семейство и да ги застрашава, макар че Якоб по никакъв начин не се опитваше да скрие, че е евреин, за разлика от много други, останали в Германия. Някои бяха избягали, но както Хана вече знаеше от печалния си опит, бягството сега беше станало много по-трудно.

На сутринта тя се яви на работа в склада на Кьопеникерщрасе. Бяха иззети документи от различните музеи. Тя трябваше да ги комбинира и да каталогизира творбите по предмет на изображение, художник, националност, дата на създаване, размер, техника, предишен собственик и предполагаема стойност.

Хана знаеше, че трябва първо да прегледа съдържанието на целия склад. Помагаше й един сипаничав младеж на име Улрих. Те започнаха работа, Хана си водеше бележки, като преглеждаше всяка картина, офорт и скица, а Улрих внимателно ги сваляше и разместваше, за да може тя да ги види. Задачата им беше почти непосилна.

Когато Улрих я потупа по рамото и попита дали могат вече да приключват за деня, Хана с изумление видя, че е станало шест следобед. Върна се в хотела, донесоха й вечеря в стаята и тази нощ спа така дълбоко, както не беше спала от години.

На сутринта господин Щрасер — който нищо не разбираше от изкуство — й съобщи, че ще обозначават всяка творба, като й слагат каталожен номер.

— Ако изписваме номерата с някакъв забележим цвят — предложи той, — вероятно със синьо, но, разбира се, със съвсем дребни цифрички отпред, в долния десен ъгъл, картините лесно ще бъдат откривани по инвентарния списък.

— Какво? — извика смаяна Хана, неспособна да скрие ужаса си. — Как може да предлагате подобно нещо? Сигурна съм, че този метод на идентификация не е предложен от началниците ви.

Той като че ли се сепна от гнева й, почти се изплаши.

— Да, да, разбира се — заекна. — Трябва да измислим друга система. — Нервно прекара пръсти през косата си.

Всеки с малко ум в главата знаеше, че тези картини не трябва да бъдат маркирани, тъй като това щеше значително да намали стойността им. Тя се чудеше как е възможно да сложат начело подобен идиот. Той беше просто един склададжия.

Накрая, след като се успокои, Хана каза:

— Номерата трябва да бъдат отбелязани така, че да не увреждат творбата.

Той кимна. Адамовата му ябълка подскочи нагоре-надолу.

— Те могат да бъдат изписани на дървените подпори на платното — предложи тя, — със син восъчен молив, и на етикетчета, залепени на гърба на скиците и офортите. Така лесно могат да се махнат или да бъдат променени, без да се увреди творбата.

— Да, да — отвърна той с готовност, почти благодарен. Сякаш разбираше, че тя му е попречила да направи нещо много глупаво. — Ще се погрижа да бъдат поръчани необходимите материали.

След този инцидент Хана беше още по-сигурна, че Хитлер и неговите идиоти няма да осквернят или унищожат произведенията на изкуството.

Една седмица измина и настъпи втората, светът навън като че ли започна да изчезва. Хана живееше единствено чрез изкуството. С всеки изминал ден се чувстваше все по-добре в тази стара сграда, сред цветовете и музиката на нейните картини. Странно, но имаше чувството за някаква цел, въобразяваше си, че е техен защитник, отдадена майка, която се грижи за децата си. Имаше и моменти на голяма радост, радост, която нямаше как да оправдае.

Рядко позволяваше на мислите си да се отдалечат от Кьопеникерщрасе към Вили и Изабела в Америка. Вече не поддържаше връзка с децата си, нито с Хелене и Якоб, в опит да ги защити, а и нямаше пари и сили да избяга. Изчакването й се струваше единствената възможност и междувременно можеше да изиграе своята дребна роля в грижата за картините. Не си позволяваше да мисли какво ще се случи с тях, или с нея, след като изпълни предназначението си.

В края на месеца получи заплащане и едва тогава призна пред себе си в какво се е превърнала. В служител на райха. Тя работеше за Хитлер!

До два дни получи и сметката за хотела и храната, която заплатата й едва успя да покрие. Не я бяха изпратили в лагер, но на практика пак беше затворник.

Продължи с педантичната работа по описването и номерирането на картините. Описите от различните музеи съдържаха големи подробности за произхода и собствениците на всяка от тях. Нито една от тези картини не беше иззета от частни лица, макар че много бяха дарени на музеите от богати хора, някои дори клиенти на „Флайшман“. Хана предположи, че след време Комисията ще започне да плячкосва и частните колекции. Но тези творби, според описите, бяха все собственост на правителството, от държавни или общински музеи. Правителството, разбира се, сега означаваше Адолф Хитлер и онези, които изпълняваха заповедите му.

Тя започна да прави свои списъци. Когато отиваше до тоалетната, слагаше в джоба си писалка и записваше информацията, която беше събрала през деня, на тънко листче, което криеше в чорапите си. Използваше съкращения, инициали и символи, за да смести възможно най-много информация на него. Всяка вечер, когато се връщаше в стаята си, допълваше записките си по памет. Знаеше, че съзнанието и сърцето й завинаги ще запазят цветовете, образите и звуците, но номерата трябваше да запише. Криеше списъците под една разхлабена дъска на пода.

Господин Щрасер, нейният началник, се държеше уважително, искаше мнението й и специфична информация за някоя творба. Един ден тя събра кураж да му каже:

— Може би фюрерът трябва да помисли да размени тези картини за такива, които смята за по-приемливи. — Веднага съжали за избора си на думи — „приемливи“ някак подсказваше, че тя не е съгласна с водача на Райха. — Или пък да ги продаде извън страната. Част от тези художници — посочи към творба на Пикасо — могат да намерят добър прием извън Германия. Вероятно с парите от тези картини нашите галерии ще могат да се напълнят с истинско арийско изкуство. — Думата „арийско“ остави горчив вкус в устата й.

Господин Щрасер стисна устни, потупа с пръст устата си, сякаш обмисляше да предаде това предложение на началството си, но не каза нищо.

Скоро в музея на Хана, както го наричаше тя в мислите си, се появиха и други посетители. Господин Франц Хофман, председател на Комисията по конфискация, идваше често. Господин Щрасер се изнервяше в негово присъствие и често я молеше да го придружава и да му обяснява какво са свършили. След няколко визити и доста разговори с господин Хофман тя усети, че той я харесва и осъзнава колко ценни са знанията й. Дори започна да я подкача, че била кураторът на дегенератите.

Господин Йозеф Гьобелс, министър на народното просвещение и пропагандата, се появи неведнъж. Хана лесно го разпозна, тъй като беше виждала снимката му във вестниците и бе стояла на ръка разстояние от него на голямото откриване на Дома на германското изкуство. Той беше слаб, блед човек с хлътнали бузи и бавна, зловеща усмивка. Тя знаеше, че навремето е харесвал „модерното“, но щом разбрал, че Хитлер не го одобрява, веднага го обявил за извращение.

Херман Гьоринг, който беше от богато семейство, беше се оженил за богата жена и бе свикнал да е обграден от изящни творби, също се отби няколко пъти.

— Госпожо Флайшман, как сте днес? — винаги я питаше сърдечно той. За разлика от Гьобелс, Гьоринг беше огромен, енергичен и дружелюбен човек, който често се отбиваше при нея. Той също беше герой от войната, награждаван пилот от германските военновъздушни сили. И навремето беше председател на германския Райхстаг. Ако Хана не знаеше, че е един от най-близките съветници на Хитлер, един от най-висшите членове на нацистката партия, може би щеше да го сметне за очарователен.

Един ден той попита:

— А този художник Ван Гог? Творбите му много ли са ценни?

— Мнозина смятат, че той е един от творците, които са оказали най-голямо влияние върху съвременното изкуство. — Тя дори не знаеше вече какво означава това. Съвременно изкуство? В Германия тези думи бяха придобили съвсем различно значение. — Смята се, че е продал само една картина през живота си, но да, сега творбите му са високо ценени.

— Аз харесвам повече класическото изкуство и декоративните творби. Какво мислите за средновековните и ренесансовите гоблени? Събрах няколко, за да украся имението си в Берлин. Трябва някой път да ми дойдете на гости.

Хана едва сдържа смеха си при тази покана. Вероятността да му отиде на гости не беше по-голяма от тази да отиде на маскен бал в Париж.

— Прекрасни са — отвърна тя, като си спомни красивия ренесансов гоблен, който Мозес беше купил в Париж за техния дом. Разбира се, вече го нямаше. — Като специалист не знам много за гоблените, тъй като това не е точно моята област, но смятам, че са великолепни.

Гьоринг беше прочут гуляйджия и един следобед дойде да заеме картина за едно „държавно“ празненство, както го нарече. Хана предположи, че няма да я върне, особено след като господин Щрасер направи малка промяна в описите.

Един следобед Гьоринг избра красива картина на Сезан, а на следващия поиска Мунк, после Марк. Обясни, че му трябвали за държавни дела или за държавни сгради. Отново бяха въведени промени в описите. Хана знаеше, че той не харесва такива картини, а Хитлер никога не би позволил да ги окачат в държавна сграда. Затова предположи, че Гьоринг ги разменя за нещо, което харесва повече, за да го окачи в хубавото си имение, което й беше описал с такова въодушевление.

Той винаги се държеше приятелски, винаги я питаше кои са ценните картини и тя с готовност му казваше. Ако бъдеха продадени на хора, които ще ги оценят, вероятно щяха да бъдат спасени.

Самият Хитлер също се отби една сутрин в склада на кратко посещение, сякаш го очакваха много по-важни задачи. Беше в лошо настроение и поздрави Хана само с кимване и тихо: „Госпожо Флайшман“. Тръгна през склада, като сумтеше и кашляше, въртеше рязко глава наляво-надясно, докато разглеждаше картините, а бедният Щрасер трепереше до нея.

— Еврейско болшевишки саботажи — ръмжеше фюрерът.

Тя отново се изплаши не само за изкуството, но и за себе си. Този човек имаше много дълга памет и се славеше с отмъстителността си. Той знаеше, че тя е жена на покойния евреин Мозес Флайшман, специалист по съвременно изкуство, и беше сигурна, че след вечерята в Берхтесгаден си е спомнил как навремето го отпрати от галерията си.

Скоро и други търговци, които Хана познаваше в Берлин, започнаха да посещават склада и тя осъзна, че предложението й е било предадено на по-високо ниво. Хитлер се възползваше от онези, които познаваха стойността на Пикасо или на Ван Гог. Той може и да презираше това изкуство, но съзнаваше, че е ценно. Най-хубавите картини, които можеха да се продадат на най-висока цена, нямаше да бъдат унищожени. А останалите?