Кели Джоунс
Жената, която чуваше цветове (14)

Глава 14

Лорън и Изабела

Ню Йорк

Август 2009 г.

— Родена съм в Мюнхен през двайсет и девета година — информира я Изабела и Лорън бързо пресметна наум. Изабела Флечър беше на осемдесет и две години. За жена на тази възраст изглеждаше доста жизнена, както физически, така и умствено. Лорън тъкмо щеше да й направи комплимент, когато тя добави: — Казват, че съм нямала търпение да се появя, родила съм се с няколко седмици по-рано — дребно червено сбръчкано същество с черна коса и тъмносини очи, както ме описваше майка ми. Но след седмици кожата ми избледняла до цвят на слонова кост и черната туфа била заменена от светлоруса коса. Очите ми, за които лекарят казал, че ще потъмнеят, станали дори по-светлосини. Татко все ме дразнеше — казваше, че би ме обичал каквато и да съм, но бил много доволен, че съм се оказала истинска красавица. — Госпожа Флечър кимна скромно. — О, скъпа, моля за извинение. Сигурно за млада жена като вас е невъзможно дори да си го представите.

— Съвсем не. — Лорън беше впечатлена, че дори на осемдесет и две Изабела беше красива жена; предположи, че като млада е била поразителна. — Все още сте красива жена — добави тя, с надеждата, че Изабела няма да сметне думите й за снизходителни.

— Благодаря ви — отвърна Изабела и кимна. — Вече не е толкова лесно да поддържам хубостта си. — Засмя се леко.

Лорън се усмихна. Определено бе завладяна от историята и й беше приятно да разговаря с госпожа Флечър за изкуството в Германия и цяла Европа, но твърде бавно напредваха към целта на посещението й. Всъщност вече дори не беше сигурна защо дойде тук. Първоначалното й намерение бе да научи повече за участието на Хана Шмид Флайшман в проведената от нацистите чистка в изкуството, но Изабела Флечър беше добавила съвсем нов аспект към проекта й — Композицията на Кандински. Лорън не знаеше защо възрастната жена е така открита с нея, но не искаше да каже или направи нещо, което ще я накара да замълчи.

Докато седяха, Лорън превърташе в ума си новите факти, разкрити от Изабела, и ги наместваше до онова, което вече знаеше, опитваше се да ги напасне. Според Изабела „Композиция ІІ“ на Кандински беше закупена през хиляда деветстотин и единайсета година, скоро след като е била създадена в началото на века. Тя била любимата картина на Вили Флайшман, както и една от любимите на Хана, а тя имала афинитет към Кандински, защото и двамата имаха заболяването синестезия. Или може би дарбата, ако се има предвид как си бяха изкарвали хляба. Но госпожа Флечър беше казала, че семейството е купило картината два пъти. Дали я бяха купили отново от човека в Берлин, който я бе притежавал по време на войната? Лорън не можеше да си спомни името му. Как „Композиция ІІ“ се беше озовала от колекцията на Флайшман в Мюнхен в семейството в Берлин? Ако изобщо беше вярно, че Мозес и Хана Флайшман бяха първоначалните й собственици.

— Госпожице О’Фаръл, бихте ли желали още чай? — Изабела се изправи.

— Да, моля — каза Лорън, усетила, че докато госпожа Флечър продължава да пълни чайника, ще продължава и да говори. След инцидента с разлятата чаша беше особено благодарна за това предложение, но след толкова много чай наистина се налагаше да отиде до тоалетната. Озърна се към коридора и попита:

— Може ли да отида до тоалетната?

— Втората врата вдясно — посочи Изабела с глава, докато отнасяше подноса в кухнята.

Лорън се изправи, разкърши леко рамене, за да се освободи от напрежението и сковаността, и взе чантата си. Трябваше да се обади на Патрик. Не спираше да проверява, а още нямаше съобщение. Ако не се свържеше с него скоро, щеше да се наложи да си тръгне.

Тръгна по коридора, но спря и се вгледа в една творба, която й заприлича на Шагал. Бързо извади блекбърито от чантата си и я снима, после продължи бавно и снима малка рисунка от Пикасо. Вероятно оригинал? После още една — Габриел Мюнтер — селска сцена, която много напомняше по стил картините на Кандински от ранния му период, в началото на двайсети век, когато двамата бяха работили заедно.

Накрая Моне, една от водните му лилии. Колко ли от тях бе нарисувал самият художник? Лорън предположи, че тази е копие.

Изабела използва малката тоалетна в мокрото помещение до кухнята, хвърли подгизналите салфетки в коша за пране, после тръгна бавно към печката, взе чайника, напълни го с вода и се върна до котлона. След това седна до масата да го изчака да заври, като се питаше дали трябваше да кани тази млада жена в дома си.

Когато Лорън О’Фаръл й се обади тази сутрин, тя позна името й от статия, която беше чела преди около година. След това намери изрезката в чекмеджето в спалнята си и заключи, че жената иска да я разпитва за Кандински, че някак е разбрала за оцеляването му, въпреки че картината се смяташе за изчезнала по време на войната. Дали подозираше, че я е придобила незаконно? Това ли беше причината да я излъже за причината за посещението си?

Трябваше да изясни това — че е законният собственик на картината на Кандински. Когато реши да се срещне с младата жена, си каза, че ще е полезно да сподели тази информация с компетентен човек, особено такъв, чиято професия е да търси законните собственици на произведения на изкуството, изчезнали по времето на нацистите в Германия.

Но още щом спомена за Кандински, разбра от сдържаната реакция на Лорън, че не е дошла заради една изчезнала картина. Още навремето я предупредиха, че може да я разпитват за действията на майка й в Германия по време на Втората световна война, и тя живя в страх от това — че някой ще дойде да разпитва за Хана Флайшман. Но после не стана нищо — нямаше въпроси, нямаше разследване, нямаше обвинения. Дори Лорън О’Фаръл още не беше изказала подобни твърдения. Но от начина, по който седеше спокойно и търпеливо и я окуражаваше да говори за семейството си, Изабела се досети, че тя търси не конкретна картина, а информация, уличаваща Хана. И точно затова й разказваше спомени, които беше гонила от мислите си толкова години. Искаше Лорън да разбере колко красива и талантлива жена беше майка й, колко много обичаше децата си. Искаше да контролира този разговор, да предложи своята страна от историята — страната на Хана. Макар че всъщност заради неохотата на майка й да говори за много неща, имаше периоди от живота й, за които Изабела знаеше съвсем малко. Дали тази млада жена знаеше повече за Хана от собствената й дъщеря? И дали госпожица О’Фаръл си въобразяваше, че тя не се досеща какво цели? Сега сигурно оглеждаше къщата. Дали си мислеше, че не се досеща и за това?

Дали да не я отпрати? Но вече й беше казала твърде много и трябваше да продължи. Ако Лорън О’Фаръл дори намекнеше, че майка й е сторила нещо позорно, Изабела щеше да я защити. Ако подобни обвинения бъдеха повдигнати по-късно, след смъртта й, нямаше да има кой да се застъпи за Хана.

Изабела стана, отвори чекмеджето, в което държеше ленените салфетки, и извади две.

Лорън чуваше как госпожа Флечър се движи из кухнята. Пусна водата. Напълни чайника. Лорън излезе от дневната и тръгна по коридора към банята, като надникна зад първата врата и видя впечатляваща трапезария с големи тапицирани столове. Прозорците на отсрещната стена бяха закрити със завеси. Разкошен ориенталски килим в тъмночервено и златисто покриваше дървения под. Погледна към стената вляво и забеляза няколко малки картини. Приближи се и бързо снима едната, приличаше на Матис, а после още един Шагал. След това и проста рисунка, за която бе сигурна, че е от Пикасо. Три големи картини висяха над бюфета, на стената срещу прозорците, очевидно репродукции, но със скъпи рамки. Ван Гог. Климт. Сезан. Всяка с растителен мотив в характерния за художника стил. И тримата не бяха германци, но все пак бяха отречени от Министерството на народното просвещение и пропагандата в Райха. Все дегенерати. Когато отстъпи назад, забеляза неясна правоъгълна форма, по-тъмна от стената. Сякаш нещо, нещо много по-голямо, беше висяло на това място. Голям правоъгълник, неизбледнял от светлината. Дали тук не беше висяла Композицията на Кандински?

Тя продължи надолу по коридора към малката тоалетна. Очите й се стрелкаха към стените, още картини и гравюри. Лесно разпозна Франц Марк — цветна композиция на котки. Очевидно беше любимец на Изабела Флечър. И Алексей Явленски — рисунка на лице с прости щрихи. Вероятно оригинал. Огледа я по-отблизо. Да, приличаше на автентична. Бързо направи няколко снимки.

След като използва тоалетната, Лорън си изми ръцете с прекрасно ухаещ на ванилия сапун и ги подсуши с дебела яркожълта кърпа. После се обади на Патрик, който вдигна веднага и каза, че тъкмо й пишел съобщение. През последния час бил на съвещание.

— Къде си? — попита той.

— При госпожа Флечър. Е, в момента тя е в кухнята, а аз…

— Значи коварният ти план проработи? — Тя усети одобрителната усмивка в гласа му.

— Не съм сигурна. Но да, вероятно. Тя ме покани в дома си. Имам толкова много да ти разказвам, но не мога да си тръгна точно сега. Ще можеш ли да вземеш Адам от забавачката?

— Няма проблем.

— Много ти благодаря.

— Тя е дъщеря на Хана, нали?

— Да, и научих толкова много. Ще ти разкажа довечера.

— Нямам търпение — каза Патрик. — До довечера.

Лорън провери пак дали звукът на телефона е изключен и го върна в чантата си. От разговорите с по-възрастни хора беше научила, че губят доверие в теб, щом извадиш някакво миниатюрно електронно устройство, затова гледаше да не го показва пред тях. Когато се върна в коридора, чу пронизителното свирене на чайника в кухнята. Продължи тихо, стигна до една отворена врата и надникна през нея. Стаята не изглеждаше обитаема и заради двете отделни легла реши, че е за гости. Озърна се отново към другата врата по коридора — голямата спалня? Чуваше стъпки, госпожа Флечър вървеше през кухнята към всекидневната. Колкото и да се изкушаваше, Лорън не огледа втората стая. Отново подмина трапезарията и сега за миг й се стори, че си е въобразила по-тъмното петно на стената. Докато водата за чая заври, светлината се беше променила. Цветът на стените вече не изглеждаше същият.

Госпожа Флечър тъкмо слагаше подноса на масата, когато Лорън влезе във всекидневната. Беше донесла и нови салфетки. След като се настаниха отново и чашите бяха напълнени с чай, Изабела каза:

— Знаете ли какво е станало с картините на Кандински, които Габриел Мюнтер е задържала, след като той е напуснал Германия? Някои от тях били върнати след намеса на властите. Други тя скрила добре в къщата си в провинцията, в Мурнау, по време на Първата война и по-късно — при управлението на нацистите и разрушителните години на Втората световна. На осемдесетия си рожден ден ги дари на град Мюнхен, където сега се съхраняват в обществена галерия.

— Това е прекрасно — отвърна Лорън, макар да знаеше тази история. Беше посетила галерия „Ленбах“ в Мюнхен, където бяха изложени много от тези картини. — Тя ги е запазила за света. Щеше да е ужасно, ако бяха унищожени от огорчена любовница, от войната или от нещо друго.

Изабела кимна в съгласие и двете помълчаха известно време, отпиваха чай. Лорън се чувстваше по-спокойна сега, след като беше говорила с Патрик, но трябваше да научи още много неща. За Хана. За Композицията на Кандински. За изкуството в дома на госпожа Флечър.

— Значи картината на Кандински е висяла в дома ви в Мюнхен, когато сте били дете? — попита тя. — В края на двайсетте и началото на трийсетте?

— Да. Имам прекрасни спомени от тези години — отговори Изабела, — макар че сигурно родителите ми са се опитвали да ме предпазят от случващото се. Вече всички знаят, че това бяха ужасни времена. Борсата в Ню Йорк се срина точно когато навърших две години и, разбира се, засегна цялата световна икономика. За Германия, която още опитваше да се справи с последствията от Голямата война, това не беше приятно събитие. Но аз нямах представа. Когато погледна назад, когато чета за историята на този период, почти не мога да го свържа с детството си. Бях толкова щастлива и обичана. Но да, страната продължаваше да страда. Всички се надяваха на някакво спасение. На някой — на супергерой, който ще възстанови някогашната слава на Германия.

— И тогава на сцената се появява Адолф Хитлер — каза Лорън.

— Да — отговори госпожа Флечър. — Перфектната буря. Мисля, че така го наричат сега — когато се съчетаят всички условия за появата на нещо ужасно. Тогава на сцената се появи Адолф Хитлер.