Александра Бракен
Тъмна дарба (4)

Трета глава

Настаниха двете ни със Саманта — Сам — в колиба 27 заедно с останалите момичета от автобуса ни, класифицирани като Зелени — общо бяхме четиринайсет, а на следващия ден ни доведоха още двайсет. Седмица по-късно закръглиха бройката на трийсет и започнаха да пълнят съседната дървена постройка, разположена малко по-надолу по вечно разкаляната главна пътека на лагера.

Разпределиха ни леглата по азбучен ред, благодарение на което Сам се озова точно над мен — добро стечение на обстоятелствата, като се имаше предвид, че останалите момичета не приличаха на нея. Едни прекараха първата нощ във вцепенено мълчание, а други в плач. Аз обаче нямах повече време за сълзи. В съзнанието ми тежаха въпроси.

— Какво ще ни правят? — прошепнах към горното легло. Намирахме се в далечния ляв ъгъл на колибата, чиито стени бяха сковани толкова набързо, че в тях зееха пролуки. От време на време в помещението тихо влетяваше я леден полъх на вятъра, я някоя заблудена снежинка.

— Не знам — отвърна шепнешком Сам. Момичето на едно от съседните легла най-сетне бе потънало в забвението на съня и похъркването й прикриваше разговора ни. Когато един от военните ни доведе в новото ни жилище, заповяда следното: никакви приказки след угасване на лампите, никакво излизане, никакви свръхестествени прояви — умишлени или случайни. Това беше първият път, в който чувах някой да нарича способностите ни свръхестествени прояви, вместо тактичното симптоми. — Сигурно ще ни държат тук, докато измислят лечение — продължи Сам. — Поне така каза баща ми, когато войниците дойдоха да ме вземат. Вашите какво ти обясниха?

Ръцете ми не спираха да треперят и всеки път, опитах ли да затворя очи, виждах единствено празния поглед на учения в бялата престилка. При мисълта за родителите ми болезненото туптене в главата ми се усили още повече.

Нямам представа защо излъгах. Явно така беше по-лесно, отколкото да кажа истината — а може би усещах поне една малка част от лъжата като истина.

— Родителите ми са мъртви.

Тя вдиша рязко измежду стиснатите си зъби.

— Ще ми се и моите да бяха.

— Не говориш сериозно!

— Все пак те ме изпратиха тук — опасно повиши глас Саманта. — Очевидно са искали да се отърват от мен.

— Не мисля, че… — подхванах аз, но не довърших. Нима и моите родители не бяха пожелали да се отърват от мен?

— Все тая. Всичко е наред — заяви тя, макар и съвсем явно да не беше, а и едва ли някога щеше да е. — Ще стоим тук, ще си пазим гърбовете една на друга, а когато излезем, ще можем да отидем където си поискаме и никой няма да ни спре.

Майка ми обичаше да казва, че е достатъчно да изречеш на глас някои неща, за да се осъществят. Преди не вярвах в това, но скритият пламък под думите на Сам ме накара да размисля. Внезапно ми се стори напълно възможно нещата да се развият именно така — дори да не можех да се прибера у дома, всичко щеше да се нареди, ако просто останех с нея. Имах чувството, че накъдето и да тръгнеше Сам, подир нея се отваряше път и за мен; трябваше единствено да стоя в сянката й, скрита от очите на войниците, и да не привличам вниманието им по никакъв начин.

Успях да следвам плана си цели пет години.

Пет години се усещат като цяла вечност, когато дните се сливат, а светът ти се простира само до сивата електрическа ограда около трите квадратни километра с паянтови колиби и повсеместна кал. Животът в Търмънд далеч не беше щастлив, но поне Сам го правеше поносим. Спомням си как врътна иронично очи, когато Ванеса, една от съквартирантките ни, опита да подстриже косата си с градинската ножица, за да й придаде по-стилен вид (За кого? — беше промърморила Сам. — За отражението си в огледалото?); и онзи неин смешен фасон зад гърба на военния, който й четеше конско, задето отново го беше прекъснала; и как със строг, но внимателен тон напомняше на момичетата къде се намират, когато въображението им се развихреше прекомерно или плъзнеха слухове, че военните щели да ни освободят.

Двете със Сам не витаехме в облаците. Отлично знаехме, че никога няма да ни пуснат от лагера. Бляновете водеха до разочарования, а те от своя страна — до черна дупка, от която трудно се изпълзяваше. По-добре беше да стоиш в сивото, отколкото да те погълне пълен мрак.

 

 

Две години след пристигането ми в Търмънд управниците на лагера започнаха работа по фабриката. Опасните деца, които не бяха успели да усмирят, изчезваха посред нощ, но така наречените подобрения не свършваха с това. Стигнаха до заключението, че лагерът трябва да е напълно независим. Затова взеха решение да отглеждаме и приготвяме храната си сами, да чистим тоалетните, да шием униформите си и дори техните.

Тухлената сграда се намираше в далечния западен край на лагера, скътана в единия ъгъл на продълговатата правоъгълна площ. Накараха ни да изкопаем основите на Фабриката, но не ни повериха самото й изграждане. Гледахме отстрани как работниците я издигат етаж по етаж и се чудехме каква ли роля ще изпълнява, какво ли ще ни правят зад стените й. Това се случи по времето, когато всевъзможни слухове се носеха из лагера като пухкавите семена на глухарче — някои разправяха, че учените се завръщали за поредните експерименти; други — че новата сграда щяла да е домът на Червените, Оранжевите и Жълтите, ако или когато ги докарат обратно; а трети — че в нея щели да ни избиват.

— Всичко ще е наред — увери ме Сам една нощ малко преди да изключат осветлението. — Каквото и да стане. Чу ли?

Но нищо не беше наред. И никога нямаше да бъде.

Говоренето не беше разрешено във фабриката, но и за това се намираха начини. Всъщност имахме право да общуваме едни с други единствено в колибите ни, преди да изгасят светлините. Навсякъде другаде изискваха усърдие, подчинение, мълчание. Но дългогодишното съжителство ни беше позволило да развием свой собствен език, състоящ се от скришни усмивки и бързи погледи. Онзи ден имахме заповед да лъскаме кубинките на войниците и да затягаме копчетата на униформите им, но едно поклащане на черна връзка за обувки и остър поглед към момичето срещу теб — същото онова, което те беше обидило предишната вечер — говореше повече от красноречиво.

Фабриката не беше точно фабрика. Повече й подхождаше названието склад, тъй като се състоеше от едно-единствено просторно хале с висяща пътека над работната площадка. Строителите бяха благоволили да сложат по два големи прозореца на западната и източната стена, но понеже помещението не се отопляваше през зимата, нито се охлаждаше през лятото, всъщност те повече вредяха, отколкото помагаха.

Надзирателите в лагера се стремяха всичко да е възможно най-просто; затова по протежението на прашния циментов под бяха подредени само дълги редици маси. Онази сутрин във фабриката работехме стотици деца, всичките в униформи на Зелени. Десет войници патрулираха по висящите пътеки над нас, всеки въоръжен с черна пушка. Други десет се разхождаха между нас.

Вече бяхме свикнали да усещаме натиска на мнителните им погледи от всички страни. Но предишната нощ не спах добре, дори след дългия работен ден в градината. Легнах си с главоболие и се събудих с обгърнат от трескава мъгла мозък и подобаващо възпалено гърло. Усещах дори ръцете си тежки като олово, а пръстите — сковани като моливи.

Съзнавах, че не се справям добре с работата си, но имах чувството, че се давя. Колкото повече се напрягах да задържа главата си над водата, толкова по-уморени и мудни ставаха движенията ми. След известно време дори стоенето права се превърна в непосилно и ми се наложи да се подпра на масата, за да не се сгромолясам отгоре й. През повечето дни ленивостта можеше да ми се размине безнаказано. Все пак не вършехме важна работа, нито пък ни възлагаха крайни срокове. Целта на всичките им задачи беше просто да ни занимават с нещо, да държат телата ни в действие и да приспиват умовете ни. Сам го наричаше принудително междучасие — пускаха ни да излезем от колибите, а и работата не беше толкова трудна или уморителна като тази в градината, но никой нямаше желание да идва тук.

Особено когато хулиганите превземаха игралната площадка.

Усетих, че стои зад мен дълго преди да започне да брои на глас готовите лъснати кубинки пред мен. Миришеше на пикантно месо и автомобилно масло, което беше неприятна комбинация и преди да добави цигарен дим към уравнението. Опитах да изопна гръб под тежкия му поглед, но имах чувството, че е забил кокалчетата на двата си юмрука между раменете ми.

— Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет… — Как успяваха да придадат укорително звучене дори на цифрите?

В Търмънд нямахме право да се докосваме един друг и ни беше повече от забранено да докосваме войниците, но това не важеше за тях. Мъжът направи две стъпки напред; върховете на кубинките му — същите като онези върху масата пред мен — побутнаха петите на белите ми платненки. Когато не отвърнах по никакъв начин, той преметна ръка през рамото ми, преструвайки се, че следи какво правя, и ме притисна към гърдите си. Смали се — наредих на тялото си, превих гръб и сведох лице към масата, — смали се и изчезни.

— Безполезна си — изсумтя войникът до ухото ми. Тялото му излъчваше достатъчно топлина да сгрее цялата сграда. — Не правиш нищо както трябва. Погледни. Гледай ме в ръцете, момиче!

Той грабна изцапания с боя парцал от треперещите ми пръсти и застана до мен, а аз най-сетне успях да го видя с ъгълчето на окото си. Беше нисък, само с два-три сантиметра по-висок от мен, с топчест нос и увиснали бузи, които сякаш се полюшваха всеки път, като си поемеше въздух.

— Ето така — обясняваше той, бършейки една от кубинките. — Погледни ме!

Това беше номер. Нямахме право да ги поглеждаме в очите.

Наоколо се разнесе тих смях — не от момичетата, а от войниците, струпали се зад гърба му.

Имах чувството, че кипя отвътре. Беше декември и температурата във фабриката едва ли достигаше пет градуса, но по бузите ми вече се стичаше пот и усещах как в гърлото ми се надига тежка, хриплива кашлица.

Усетих лек допир от едната си страна. Сам не биваше да отлепя очи от работата си, но забелязах как погледът й се плъзва към мен. Яростна червена вълна се катереше нагоре по шията й и можех да си представя колко бесни думи се мъчеше да сдържи зад зъбите си. Отново допря кокалестия си лакът до моя, сякаш за да ми напомни, че е с мен.

В следващия момент мозъкът ми отчете с болезнена мудност, че същият войник пак се беше доближил до мен, като търкаше рамото и ръката си в моите, докато връщаше внимателно кубинката на масата пред мен.

— А онези там? — попита с тих, хъхрещ глас, потупвайки с пръст пластмасовия кош, съдържащ вече лъснатите кубинки. — Наниза ли им връзките?

Ако не знаех какво наказание би ме сполетяло, навярно щях да избухна в сълзи. Колкото повече бавех отговора си, толкова по-глупава и засрамена се чувствах, но не можех да пророня и дума. Не можех да помръдна. Езикът ми се беше надул двойно зад стиснатите ми зъби. Мислите, жужащи из главата ми, бяха вятърничави и сякаш замъглени. Очите ми не успяваха да се фокусират.

Дочух още хилене зад нас.

— Нанизала си ги грешно. — Другата му ръка ме обгърна отляво и вече всеки сантиметър от тялото му се допираше до моето. Нещо ново се надигна в гърлото ми; имаше остър киселинен вкус.

Масите покрай нас бяха потънали в абсолютна тишина.

Мълчанието ми го подразни още повече. Без всякакво предупреждение войникът вдигна коша и го обърна, като разпръсна с оглушителен тътен десетки кубинки по цялата маса. Вече всички във фабриката гледаха към нас. Бях се превърнала в централна фигура на сцената.

— Грешно, грешно, грешно, грешно, грешно! — повтаряше той, докато разбутваше кубинките по масата. Но не беше така. Връзките им бяха нанизани съвършено. Може и да бяха най-обикновени кубинки, но знаех чии крака щяха да ги носят. Затова не смеех да допусна грешка. — Да не би освен няма да си и глуха, Зелена?

Тогава Сам се обади с глас, бистър като камбанен звън и нисък като гръм.

— Това беше моят кош.

И в главата ми закръжа една-единствена дума: Не. О, не.

Усетих как, осезаемо изненадан, войникът се отлепи от мен. Винаги се държаха така — сякаш се изненадваха, ако си спомнехме някоя дума и я използвахме срещу тях.

— Какво каза? — излая той.

Обидата се надигаше зад устните й. Сам я премяташе върху езика си като твърд лимонов бонбон.

— Чу ме. Или изпаренията от боята за обувки са изтребили и малкото беззащитни мозъчни клетки, които си имал?

Веднага щом ме погледна, разбрах какво иска. Разбрах какво очаква. Същото, което ми беше дала току-що: подкрепа.

Аз отстъпих крачка назад и скръстих ръце върху стомаха си. Не го прави — казах сама на себе си, — недей. Тя ще се справи и сама. Сам нямаше нищо за криене и беше смела — но винаги когато постъпваше така, когато се изправяше в моя защита, а аз посървах от страх, имах чувството, че я предавам. Гласът ми за пореден път се скри зад пластовете предпазливост и уплаха. Ако погледнеха досието ми, ако видеха празнотите в него и им хрумнеше да ги попълнят, никое наказание, което биха дали на Сам, не би се сравнило с онова, което очакваше мен.

Или поне това се опитвах да си втълпя.

Дясното ъгълче на устните му пропълзя нагоре и превърна сериозната му гримаса в подигравателна усмивка.

— Охо, имаме си жива гадинка.

Хайде, Руби, хайде! Четях думите в килнатата й настрани глава и стегнатите й рамене. Тя не разбираше какво ще ме сполети. Не бях надарена с нейната смелост.

А ми се искаше. Толкова ми се искаше.

Не мога. Нямаше нужда да го казвам на глас. Всичко бе изписано по лицето ми. В нейните очи бавно изплува прозрението, че няма да се застъпя за нея, а в следващия момент войникът направи крачка напред, сграбчи я за ръката и я дръпна настрани от масата и мен.

Обърни се, умолявах я наум. Русата й конска опашка се люшкаше в такт със стъпките й, надигайки се над раменете на ескортиращия я войник. Обърни се. Исках да види колко съжалявам, да разбере, че тежестта в гърдите ми и неприятното чувство в стомаха ми нямаха нищо общо с треската. Всяка окаяна мисъл в главата ми ме караше да се гнуся от себе си. Очите, досега впити в мен, започнаха да се отместват чифт по чифт, а войникът така и не дойде да продължи с тормоза си над мен. Вече нямаше кой да види сълзите ми; пък и още преди години се бях научила да плача тихомълком, без излишен драматизъм. Никой нямаше причина да поглежда към мен. Отново се бях скрила зад дългата сянка на Сам.

Наказанието за обаждане без позволение беше еднодневна изолация с ръце, закопчани за един от стълбовете на градинската порта, независимо от температурата и климатичните условия. На същото място често виждахме деца, затрупани от сняг, с посинели лица и оставени без едно одеяло дори. Още по-често виждахме такива, почервенели от слънцето, омазани с кал и дръгнещи ухапаната си от насекоми кожа със свободната си ръка. Съвсем очаквано наказанието за дръзко отношение към войник или лагерен надзирател беше същото, само дето те лишаваха и от храна, а понякога дори от вода.

Наказанието за повторно нарушение беше толкова жестоко, че Сам нямаше желание или сили да го коментира, когато се прибра в колибата ни след цели два дни. Влезе през вратата мокра и разтреперана от ледения зимен дъжд, видимо спала не повече от мен самата. Аз скочих от леглото и се спуснах към нея още преди да е извървяла половината път до своето.

Увих ръка около нейната, но тя се отдръпна от мен, стиснала челюсти в свирепа гримаса. Бузите и носът й бяха яркочервени от безпощадния вятър навън, но поне не виждах синини или рани. Дори очите й не бяха подпухнали от плакане, за разлика от моите. Да, накуцваше леко, но ако не знаех какво се бе случило, щях да предположа, че се прибира от поредния тежък работен ден в градината.

— Сам — подхванах и веднага се отвратих от разтреперания си глас. Тя дори не благоволи да ме погледне и спря чак когато достигнахме леглата ни, като сграбчи в шепа чаршафа на горното, за да се повдигне. — Кажи нещо, моля те… — продължих окаяно аз.

— Не се застъпи за мен. — Гласът й беше нисък и дрезгав, сякаш не го беше използвала от дни.

— А ти не биваше да…

Тя отпусна брадичка върху гърдите си. Дълги, оплетени кичури коса провиснаха върху раменете и лицето й, скривайки изражението по него. И в този момент го почувствах — връзката ми с нея внезапно се бе скъсала. Изпитах странното усещане, че се рея във въздуха и течението ме отнася все по-надалеч и по-надалеч от нея, и няма за какво и за кого да се хвана. Стоях точно до Сам, но помежду ни бе зейнал каньон, който не можех да прескоча.

— Права си — каза накрая Сам. — Не биваше. — Пое си треперлива глътка въздух. — Но какво щеше да ти се случи тогава? Щеше просто да си стоиш и да му позволиш да постъпва така с теб, без да се защитиш.

После впи поглед в мен и ми се прииска отново да го извърне. В очите й проблясваше искра, по-мрачна от всякога.

— Каквото и да ти говорят, колкото и да те нараняват, ти не им отвръщаш. И знам, Руби, знам, че просто си такава, но понякога се чудя дали изобщо те е грижа. Защо поне веднъж не им се опълчиш?

Гласът й едва надвишаваше шепот, но яростта в него ме караше да си мисля, че или ще ми се разкрещи, или ще избухне в истерични сълзи. Сведох поглед към ръцете й, които дърпаха нервно краищата на късите й панталони; движеха се толкова бързо, че за малко да пропусна яркочервените белези около китките й.

— Сам… Саманта…

— Искам… — Тя преглътна сухо. Първите сълзи се заплетоха в миглите й, но не се търкулнаха надолу. — Искам да остана сама. Поне за малко.

Не биваше да протягам ръка към нея, не и под влиянието на треската и умората. Не и докато се мразех до мозъка на костите. Но си помислих, че ако можех да й кажа истината, да й обясня, нямаше да ме гледа по онзи начин. Щеше да разбере, че от всичко — от абсолютно всичко — най-малко исках да страда заради мен. Тя беше единствената ми опора тук.

Но в мига, в който пръстите ми докоснаха рамото й, светът пропадна под краката ми. Усетих как по краищата на косата ми руква огън и я прогаря чак до черепа ми. Треската, която уж бях преодоляла, внезапно оцвети всичко пред очите ми в размито сиво.

Виждах празното лице на Сам, но нея вече я нямаше, беше заменена от нажежени до бяло чужди спомени — бяла училищна дъска, изпълнена с математически задачи, голдън ретривър, копаещ дупки в нечий двор, светът се издига и пропада през погледа на някого в люлка, нечии ръце изкореняват зеленчуците в градината, лицето ми е притиснато към задната тухлена стена на столовата и поредният юмрук лети към мен — безмилостна атака от всички страни, насечена като от светкавица на фотоапарат.

А когато най-сетне се върнах в реалността, двете още стояхме една срещу друга. За секунда ми се стори, че виждам собственото си ужасено лице, отразяващо се в тъмните й, лъскави очи. Сам обаче не гледаше в мен; като че ли не гледаше в нищо, освен в прашинките, хвъркащи лениво из въздуха от дясната ми страна. Познавах това празно изражение.

Бях го зървала върху лицето на майка ми още преди години.

— Нова ли си тук? — попита тя с внезапно отбранителен, уплашен тон. Очите й отскочиха от лицето ми към мършавите ми колене и обратно. Вдиша рязко, сякаш излизаше да си поеме въздух след дълъг престой в тъмни води. — Имаш ли си име поне?

— Руби — прошепнах аз. И това беше последната дума, която изрекох в продължение на почти цяла година.