Александра Бракен
Тъмна дарба (11)

Десета глава

Събуди ме Дунди. Перна ме бегло по рамото, сякаш нямаше желание да влага усилието, което бе нужно, за да ме разтърси, но и това се оказа достатъчно. Бях се свила като стрида върху една от тесните седалки, ала допирът му ме накара да скоча от нея, блъсвайки глава в студения прозорец. Едва не се сгромолясах в тясното пространство между предната седалка и моята. За един смътен момент не можах да си спомня къде се намирам, камо ли как бях стигнала дотам.

Лицето на Дунди отново попадна в полезрението ми — наблюдаваше със саркастично вдигната вежда оплетените ми крайници. В следващия момент реалността нахлу в съзнанието ми като удар в гръкляна.

По дяволите, по дяволите, по дяволите, нареждах наум, докато махах косата от лицето си. Бях възнамерявала просто да затворя очи за няколко минути — а кой знае колко време бях откарала. Ако съдех по изражението на Дунди, явно не бях подремнала за кратко.

— Не се ли наспа предостатъчно? — изпуфтя той и скръсти ръце пред гърдите си. Микробусът се беше постоплил и не осъзнах каква бе причината, докато не се надигнах и не видях тъмносиния плат, с който бяха покрили задното стъкло.

Действителността ме връхлетя като юмрук в ребрата. Бях се отпуснала в кола, пълна с непознати, и то до такава степен, че Дунди бе успял да ме докосне. Боже, не знаех кой от двама ни е извадил по-голям късмет — той, задето не бях изтрила мозъка му до последния спомен, или аз, задето ми се беше разминало поредното евентуално бедствие. Толкова глупава ли бях? Научеха ли какво представлявах всъщност, щяха да ме изхвърлят на пътя и тогава какво? А като стана въпрос за това…

— Къде сме? — Надигнах се в седалката. — Къде са другите?

Дунди седеше в една от средните седалки и разпределяше вниманието си между книгата в скута си и морето от дървета отвъд единия от затъмнените прозорци на микробуса. Преместих се, за да проследя погледа му, но нямаше нищо за виждане.

— Някъде в близост до разкошния Кингууд, Западна Вирджиния. Лий и Сузуме отидоха да проверят нещо — обясни той.

Несъзнателно се бях привела напред и надничах през рамото му. От години не бях виждала книга, какво оставаше за четене. На Дунди обаче не му хареса. Веднага щом усети близостта ми, затвори книгата и ми хвърли възможно най-кръвнишкия си поглед. Независимо от възмалките му очила и факта, че държеше бабешки комплект под седалката си, не биваше да забравям колко вероятно беше да е способен на убийство с мозъка си.

— Колко време спах?

— Цял ден — отвърна Дунди. — Генералът те иска на дежурство. Изпаднал е в едно от своите превъзбудени и енергични състояния. Може да си просто Зелена, но очаква помощта ти.

Подбрах внимателно следващите си думи и умишлено пренебрегнах самодоволното изражение на лицето му. Нека се заблуждава, щом така му харесва. Но далеч не беше глупав. Навярно ме превъзхождаше с повече години, посветени на образованието, със стотици прочетени книги и практични познания по математика. Но колкото и да ме омаловажаваше с думите си, само с едно докосване можех да видя цялото съдържание на мозъка му.

— Лиъм е Син, нали? — попитах аз. — И вие със Зу ли сте Сини?

— Не. — Той свъси вежди и му бяха нужни няколко секунди да реши дали да разкрие следващата информация. — Сузуме е Жълта.

Понадигнах се в седалката си.

— Имали сте Жълти в лагера си?

Дунди изсумтя.

— Не, Зелена, просто те будалкам. Да, имахме Жълти.

Но в това нямаше никаква логика — щом бяха махнали Жълтите от Търмънд, защо не бяха постъпили така и в другите лагери?

— А там… — подхванах, макар че не знаех как да му задам въпроса си. Когато ме издърпа в микробуса, реших, че просто е срамежлива и плаха пред непознати. Но всъщност не бях чула и дума от нея през цялото си време с тях. Не говореше нито с мен, нито с Дунди… дори с Лиъм. — Правили ли са й нещо в лагера ви?

Единственият начин атмосферата в микробуса да се нажежи по-бързо беше да хвърля оголена жица във вана с вода.

Дунди се обърна рязко към мен, вдигна ръце и ги скръсти пред гърдите си. Погледът, който ми отправи над очилата си, можеше да превърне нечия по-слаба душа в камък.

— Това — подхвана бавно, премерено, сякаш за да се увери, че ще го разбера — не ти влиза в работата.

Вдигнах ръце в знак на отстъпление.

— Замисли ли се дори какво може да й се случи, когато хукна след нея? — продължи със същия тон. — Грижа ли те е изобщо, че приятелчетата ти от зеления джип на драго сърце щяха да я отвлекат?

— Хората от зеления джип… — подхванах аз и щях да довърша, ако вратата не се беше плъзнала най-неочаквано зад нас. Дунди издаде звук, който можеше да се опише единствено като грак, и буквално изхвърча към предната пасажерска седалка. Докато се осъзнае, очите му бяха почти толкова ококорени, колкото тези на Зу, която го наблюдаваше от вратата.

— Не прави така! — процеди той, стиснал гърдите си. — Предупреждавай първо.

Зу ме погледна с вдигната вежда, а аз й отвърнах със същото. След малко като че ли си спомни защо е дошла и ни замаха да излезем навън със своите ярки като слънцето жълти ръкавици.

Дунди разкопча предпазния си колан с ядна въздишка.

— Обясних му, че това си е чиста загуба на време. Казаха Вирджиния, не Западна Вирджиния. — Отново обърна поглед към мен. — И между другото — добави, — оня джип беше бежов. Страшна фотографска памет имаш, няма що.

Оправданието скочи до гърлото ми, но той ме прекъсна с многозначителен поглед и затръшна вратата след себе си.

 

 

Слязох от микробуса и последвах Зу. Докато стъпалата ми потъваха в калта и тъжната пожълтяла трева, за пръв път успях да се огледам наоколо.

Голяма дървена табела бе наклонена назад, сякаш някой се беше блъснал в нея. Отгоре й пишеше: КЪМПИНГ ИЙСТ РИВЪР, но река нямаше, а и определено не се намирахме в типичен къмпинг. По-скоро наподобяваше стар караванен парк.

Колкото повече се отдалечавахме от микробуса, толкова повече ме обземаше тревога. Не валеше, но чувствах кожата си обляна в студена пот. Навсякъде около нас, докъдето око стигаше, се виждаха обгорелите сребристи или бели останки на някогашни домове на колела. Няколко от по-големите и по-стабилни каравани и кемпери бяха загубили цели стени и отвътре надничаха кухни или всекидневни с непокътнато обзавеждане — ако не брояхме дъждовната вода и животинските следи, както и бавно гниещата шума от близките дървета. Цялото място наподобяваше масов гроб на множество животи от миналото.

Макар че комарниците бяха разкъсани или изметнати и повечето каравани клечаха върху срязани гуми, все още се виждаха следи от обитатели. Стените бяха украсени със снимки на щастливи, усмихнати семейства, голям часовник с махало още отброяваше времето, по печките стояха чайници, малка люлка стърчеше самотно в далечния край на къмпинга.

Двете със Зу заобиколихме една катурната настрани каравана, следвайки пътека от дълбоки стъпки в калта. Само надникнах към ръждивите й кости и веднага извърнах поглед. Стиснах инстинктивно ръката на Зу, напъхана в жълта ръкавица; тя вдигна въпросителен поглед към мен, но аз просто поклатих глава с думите:

— Страшничко е тук.

Заваля отново и дъждът забарабани по металните трупове край нас; няколко от по-паянтовите тавани и комарници захлопаха. Една врата се стовари точно на пътя ни и аз подскочих уплашено. Зу обаче просто я прехвърли и посочи напред, където Дунди и Лиъм говореха разпалено.

Отне ми известно време да разпозная Лиъм. Под якето си имаше син суитшърт, чиято качулка беше вдигнал върху шапка с козирка. Чифт незнайно откъде докопани пилотски очила скриваха голяма част от лицето му.

— … нали така? — питаше нещо Дунди. — Казах ти.

— Разправяха, че е в източния край на щата — настояваше Лиъм. — Не е изключено да са говорили за Западна Вирджиния…

— Нито пък да са ни взели на подбив — довърши изречението му Дунди. Явно чу стъпките ни, защото подскочи и се обърна. Веднага щом погледите ни се срещнаха, свъси вежди.

— Добро утро, сънливке! — провикна се Лиъм. — Добре ли поспа?

Зу се стрелна пред мен, но усетих как моите крака сякаш натежават в обувките ми. Скръстих ръце пред гърдите си и събрах смелост, за да попитам:

— Какво е това място?

Този път Лиъм въздъхна.

— Е, надявахме се, че е Ийст Ривър. Ийст Ривър, сещаш ли се?

— Ако говорите за реката, тя се намира във Вирджиния — обясних, свеждайки поглед към платненките си. — На полуострова. Влива се в залива Чесапийк.

— Благодарим ти, инспектор Зубър — поклати глава Дунди. — Ние обаче говорим за Ийст Ривър на Беглеца.

— Ей — смъмри го строго Лиъм. — По-кротко, друже. И ние не знаехме почти нищо за него, преди да избягаме от лагера.

Дунди кръстоса гневно ръце и извърна поглед.

— Все тая.

— За какво става дума?

Усетих, че Лиъм връща вниманието си към мен, което незабавно ме подтикна да обърна своето към Зу, която просто гледаше объркано. Вземи се в ръце — наредих си. — Престани.

Не се боях от тях, дори от Дунди. Е, може би малко, като се замислех колко лесно можех да съсипя живота им или си представех ужасените им реакции, ако случайно научеха с кого си имаха работа. Просто не знаех какво да говоря и правя пред тях. Имах чувството, че всичките ми действия и думи бяха нескопосани, и започвах да се притеснявам, че неувереността и смущението никога нямаше да ме напуснат. Възприемах се като изчадие и без прозрението, че не бях способна да общувам нормално с други човешки същества.

Лиъм въздъхна и се почеса по тила.

— За пръв път чухме за Ийст Ривър от едни сълагерници. Носят се слухове — и засега са просто слухове — че това било място, където всички спасили се деца можели да живеят заедно. Беглеца, основателят, е способен да те свърже с родителите ти, без онези от СОП да разберат. Има храна, покрив… е, схвана картинката предполагам. Трудното е да го намериш. Съдейки по указанията на няколко доста безполезни Сини, на които се натъкнахме в Охайо, смятаме, че е някъде наоколо. Просто има правило…

— Ако си от просветените, трябва да си мълчиш — досетих се сама аз. — Но кой е този Беглеца?

Лиъм сви рамене.

— Никой не знае. Или пък… ами, вероятно все някой знае, но просто се пази в тайна. Слуховете за него са изумителни. Онези от СОП му измислили този прякор, защото им се изплъзвал цели четири пъти, или поне така се говори.

Бях твърде смаяна да реагирам по какъвто и да било начин.

— Май трябва да ни хване срам, а? Чувствах се доста зле в кожата си, докато не ми разказаха за него. — Лиъм потрепери. — Твърди се, че бил един от онези… Оранжев. — Думата прокънтя около мен и накара костите ми да се смръзнат. Лиъм продължи да говори, но вече без отвращение, ала аз не го чувах заради грохота в ушите ми. Не долавях нито дума.

Беглеца. Някой, който помагаше на децата да се приберат у дома — ако все още имаха дом и родители, които си ги искаха обратно. Ако изобщо можеха да си върнат живота.

И навярно един от последните Оранжеви в света.

Затворих очи и ги притиснах с дланите си за всеки случай. Аз самата не можех да се възползвам от услугите му, не и по утвърдения начин. Дори да имаше как да се свържа с родителите си, едва ли щяха да приветстват с отворени обятия момиче, което вече възприемаха като непознат човек. Е, да, имах си баба, но пък не знаех къде се намира в момента. А и дали изобщо щеше да ме приеме, след като вече знаеше какво съм направила?

— Защо ви е нужна помощта му? — прекъснах го аз все още замаяна. — Не можете ли просто да си отидете у дома?

— Използвай мозъка си, Зелена — обади се Дунди. — Не можем да се приберем, защото соповците вероятно наблюдават семействата ни.

Лиъм поклати глава и свали очилата си. Имаше уморен вид и кожата под очите му изглеждаше отпусната и синкава.

— Трябва много да внимаваш, чу ли? Сигурна ли си, че искаш да те оставя на автогарата? Защото с удоволствие бихме…

— Не! — побърза да отрече Дунди. — В никакъв случай. Вече загубихме предостатъчно време с нея, а и тя е виновна, че Лигата е по петите ни.

Остра болка ме прониза отляво, точно над сърцето. Имаше право, разбира се. Най-добре за всички беше да ме оставят на най-близката автогара и просто да се разделим.

При всички случаи имах нужда да намеря Беглеца. Но не можех да им се натрапвам повече, в противен случай рискувах да им навредя със същите онези невидими пръсти, чиято единствена цел сякаш беше да скъсват всички връзки, които успявах да създам. Ако Лигата ни настигнеше и ги пленеше, никога нямаше да си го простя. Никога.

Имах ли желание да намеря Беглеца, трябваше да действам сама. Вероятно беше най-логично да се стремя към самотния живот, да избягвам постоянната опасност от неволната свръзка с нечий чужд мозък. Но не се стремях към това. Не исках да изляза сама под сивото притулено небе и да пусна студенината му под кожата си.

— Значи — присвих очи към най-близката каравана, — това не е Ийст Ривър?

— Може и да е било някога — отвърна Лиъм. — Сигурно им се налага да се местят от време на време. Не се бях замислял по въпроса.

— Или пък — промърмори Дунди — СОП вече са ги прибрали. Нищо чудно това да е било Ийст Ривър и вече просто да го няма и да ни се наложи да търсим друг начин да предадем писмото на Джак и да се приберем у дома, само дето това няма да се случи, понеже преследвачите ще ни спипат и ще ни хвърлят обратно в лагера, ама този път…

— Благодаря ти за приповдигащата реч, господин Оптимизъм — прекъсна го Лиъм.

— Може да съм прав — додаде той. — Не бива да пренебрегваш тази вероятност.

— Но може и да грешиш — посочи Лиъм и погали успокоително главата на Зу. — За момента ще приемем, че това е било просто фалшива тревога. Да огледаме за полезни неща и да продължаваме напред.

— Най-сетне. Писна ми да си губим времето с глупости. — Дунди пъхна ръце в джобовете на панталоните си и закрачи към мен. Ако не бях отскочила от пътя му, щеше да ме блъсне с рамо и да ме прати на земята.

Обърнах се подир него и загледах как подритва боклуци и камъни с върха на обувките си. В следващия миг Лиъм се озова до мен, скръстил ръце пред гърдите си.

— Не го приемай лично — посъветва ме той. Липсата на отговор от моя страна го накара да продължи: — Така де… вярно, говорим за седемдесетгодишен старчок, попаднал в тяло на седемнайсетгодишен, но всъщност се държи толкова ужасно, за да те изгони.

Е — помислих си аз, — получава му се.

— И знам, че това не оправдава поведението му, но все пак е не по-малко уплашен от всички нас и… Май се опитвам да ти кажа, че цялата тази враждебност всъщност извира от добро сърце. Повярвай ми, ако го изтърпиш, сама ще се увериш, че е безкрайно предан приятел. Страхува се какво може да ни се случи, особено на Зу, ако ни заловят.

При тези му думи вдигнах поглед, но Лиъм вече се беше запътил към по-далечния ред очукани каравани. В един необясним миг ми хрумна да го последвам, но мярнах яркожълтите ръкавици на Зу с ъгълчето на окото си. Тя влизаше в произволни каравани, в други надничаше през изпотрошените им прозорци и дори пропълзя до останките на една, която изглеждаше като разцепена на две от торнадо. Металният й покрив, увиснал на два изгнили болта, се люшкаше и подскачаше под комбинираната атака на дъжда и вятъра.

Макар че беше нахлупила качулката на грамадния си суитшърт, видях как бръсва с жълта ръка едната страна на лицето си — като че да отмести кичур коса от очите си. Не ми се стори странно, докато не го направи отново; в този момент се осъзна и пребледня леко.

Разговорът, който бях провела с Дунди в микробуса, изскочи в паметта ми.

— Ей, Зу… — подхванах, но веднага се спрях. Как да попиташ малко дете дали някой си е правил опити с мозъка му, без да го върнеш в болезненото минало?

Истината беше, че в Търмънд бръснеха главите на децата само ако искаха да се поровят из черепите им; когато ме докараха в лагера, тази практика почти беше отмряла, но на обръснатата коса й беше нужно време да порасне отново. Някъде в дъното на съзнанието си се питах дали и нейният случай не беше подобен — дали не беше останала няма заради няколко грешно свързани жички или в името на науката.

— Защо са обръснали главата ти? — попитах я накрая.

Познавах доста момичета, които предпочитаха да носят косата си къса — аз включително, — но подстригване ни се полагаше само веднъж в годината. Фактът, че Зу се опитваше да отметне несъществуващата си коса, ме наведе на мисълта, че не беше с гола глава по своя воля.

Ако въпросът ми я беше разстроил, то не го показа. Вместо това вдигна ръце към главата си и я зачеса, придобивайки кисела физиономия. Като видя, че не разбирам, измъкна едната си ръка от ръкавицата и продължи да чеше скалпа си усилено.

— О! — възкликнах накрая. — О! В групата ти е имало въшки?

Тя кимна.

— Гадост — коментирах аз. В отговора й имаше логика, но не обясняваше защо не отваря уста. — Много съжалявам.

Зу вдигна небрежно рамене, после се втурна към най-близкия кемпер.

Аз тръгнах след нея. Изгнилата врата се клатушна на пантите си и простена под натиска й. Зу направи гримаса и аз й отвърнах със същата. Някогашният дом миришеше на сладко, но… не в хубавия смисъл. По-скоро на гнили плодове.

Влязох в централното помещение и се заех да отварям и затварям вратичките на светлите шкафове. Малкото диванче имаше отвратителен лилав цвят, но и то като телевизора, окачен на стената срещу него, беше покрито с прахоляк. На кухненския плот имаше единствено самотна чаша за кафе. Спалното помещение се оказа също толкова опразнено — вътре намерих само няколко възглавници, лампа и гардероб с червена рокля в него, бяла риза и цял куп празни закачалки.

Тъкмо се пресягах към ризата, когато видях нещо с периферното си зрение.

Някой го беше закачил на предното стъкло в кабината на мястото на огледалото за задно виждане. Отвън не би привлякло ничий поглед, освен ако човек случайно не се загледаше в него. Намирайки се вътре обаче, и то от толкова малко разстояние, видях червената светлинка в дъното му, видях, че камерата в него беше насочена така, че да улавя всичко, минаващо по пътя пред кемпера.

А щом аз виждах Бети от мястото си, значи, попадаше в обсега на камерата.

Формата й беше малко по-различна от на тези, които монтираха в Търмънд, но достатъчно сходна да се досетя, че принадлежеше на същите хора. Сведох поглед към Зу, а тя вдигна своя към мен.

— Не мърдай оттук — казах й и се пресегнах към стъкления чайник на масата.

С три крачки прекосих кемпера, като държах чайника пред себе си като меч. Разритах няколко празни кутии и други боклуци и сред разпръснатите наоколо найлонови торби видях малка червена ръкавичка. Твърде малка, за да пасне на голям човек.

Почти бях забравила за чайника в ръката си, преди да го засиля към камерата. Евтиното стъкло се счупи и опада по земята, а в ръката ми остана само дръжката. Черното устройство остана невредимо, но по-лошото беше, че окото му се завъртя към мен.

Включена е — помислих си през паническа мъгла, докато търсех с какво друго да я ударя. — И записва.

Не си спомнях да съм я викала, но Зу се появи до мен, като тъпчеше нещо в предния джоб на възголемия си суитшърт. Явно и тя се беше досетила какво гледаме, защото преди да успея да кажа и дума, вече беше свалила една от жълтите си ръкавици и протягаше ръка към камерата.

— Недей…!

За пръв път виждах Жълто дете да използва силите си. Бях запозната с последиците, разбира се — прекъсване на електричеството в целия лагер и Бял шум, ако надзирателите сметнеха, че е било умишлено. Но в Търмънд нямаше Жълти от толкова много време, че бях спряла да се питам какво ли е чувството да говориш мистериозния език на електричеството.

Зу едва я докосна с пръсти, но камерата запищя. От голия пръст на момиченцето излизаше бяло-синкава светкавица, която шареше по черния метален корпус на устройството, а като стигна до пластмасата, тя се огъна и запуши.

Най-ненадейно лампите светнаха с нажежена мощ и се пръснаха на парчета. Двигателят се съживи като по чудо след дългия си сън, закашля се и ни разтресе в корубата на кемпера.

Зу пъхна ръката си обратно в ръкавицата и кръстоса ръце пред гърдите си. Стисна очи, сякаш се молеше всичко да спре. Само че нямахме време да чакаме.

Сграбчих я за предницата на суитшърта и едва ли не я завлачих към вратата на кемпера. Макар че се препъваше в собствените си крака, я поведох обратно към Черната Бети.

— Хайде! — пришпорих я. Светлината беше изчезнала от лицето й като духната свещ. — Всичко е наред. — Излъгах я. — Просто трябва да намерим останалите.

Камери имаше на предните стъкла на всички каравани и кемпери в първия ред; откривах ги една по една, докато тичахме към Бети. Вече нямаше смисъл да ги унищожаваме. По всяка вероятност онзи, който трябваше да ни види, вече ни беше видял. Просто трябваше да се махнем оттук, и то възможно най-бързо.

Може пък да са стари, опитвах да се успокоя, докато отварях вратата на Бети. Може да са монтирани още преди години като предпазна мярка срещу обири. Кой знае докъде стигаше сигналът. Вероятно доникъде.

В същото време сърцето ми пееше съвсем друга песен. Идват, идват, идват…

Хрумна ми да извикам момчетата, но те можеха да са къде ли не из парка. Затова влязох в микробуса след Зу и направих единственото нещо, което ми се струваше логично в момента: натиснах с длан средата на волана. Силният вой на клаксона разтърси летаргичния пейзаж. Ято птици отлетяха от близките дървета и се гмурнаха в небето, а ръката ми започна да удря волана в забързан, настоятелен ритъм.

Дунди се появи пръв между близките редици каравани, а Лиъм изскочи секунда по-късно, няколко реда по-далеч. Като видяха, че сме само двете, забавиха крачка. По лицето на Дунди се появи ядосано изражение.

Надвесих се през отворения шофьорски прозорец и изкрещях:

— Трябва да вървим… веднага!

Лиъм каза нещо на Дунди, но в крайна сметка и двамата ми се подчиниха. Когато скочиха в микробуса, аз клечах между предните седалки.

— Какво има? — попита задъхано Лиъм. — Какво е станало?

Посочих най-близката каравана.

— Във всичките има камери — обясних с дрезгав глас. — Във всичките до една.

Дунди вдиша рязко.

— Сигурна ли си? — Гласът на Лиъм беше спокоен, твърде спокоен. През това време треперещите му пръсти се мъчеха да пъхнат ключа в таблото.

Като запали двигателя, превключи на задна скорост и гумите на микробуса се превъртяха в калта. Потегли с такава скорост, че паднах върху мокета.

— О, боже — тюхкаше се Дунди. — Не мога да повярвам. Изиграха ни като Хензел и Гретел. Мили боже, дали е била тя?

— Ей — опита да го успокои Лиъм. — Абсурд. Вярно, доста е коварна за преследвач, но това не е нейно дело.

— Може да са пребивавали тук известно време — обадих се аз тъкмо когато излизахме на магистралата. Тя се отвори съвършено празна пред нас, досущ като зейнала паст, готова да ни погълне цели. — Може да са държали под око собствените си хора. Нищо чудно това наистина да е било Ийст Ривър…

Или просто поредният капан за деца, издирващи истинския Ийст Ривър.

Лиъм облегна лакътя си на вратата и отпусна брадичка върху дланта си. Когато заговори, стотиците пукнатинки по предното стъкло нарязаха отражението му. Увеличи скоростта и вятърът засвири през дупката от куршум.

— Просто си отваряйте очите и ми кажете, ако видите нещо подозрително.

Дай определение за подозрително. Редовете къщи със спуснати кепенци? Потрошеният микробус?

— Знаех си, че трябва да изчакаме нощта — каза Дунди, потупвайки с пръсти по прозореца на пасажерската седалка. — Знаех си. Ако онези камери са били включени, вероятно са записали регистрационната табела на колата.

— Аз ще се погрижа за табелата — обеща Лиъм.

Дунди отвори устни, но не каза нищо, а само отпусна глава върху прозореца.

— За соповци ли да се оглеждам? — попитах аз, докато минавахме през поредния железопътен прелез.

— По-лошо — въздъхна Дунди. — За преследвачи. За ловци на глави.

— СОП нямат много хора на разположение — обясни Лиъм. — Същото важи и за Националната гвардия и останките от местната полиция. Не ми се вярва да изпратят цял отряд до тук. Освен ако не се окаже, че най-случайно имат свой наемник в района, иначе — няма страшно.

И това ако не беше блестяща предсмъртна реплика.

— Наградата за предаване на избягало дете е десет хиляди долара. — Дунди се извъртя в седалката си, за да ме погледне. — А цялата страна е потънала в мизерия. Така че — има страшно.

Дочух влак в далечината и сигналната му свирка ми напомни на онези, които бях слушала по всяко време през нощта в Търмънд. Споменът ми беше достатъчен да впия нокти в кожата на бедрата си и да стисна клепачи в очакване гаденето да отмине. Дори не съзнавах, че разговорът е продължил без мен, докато не чух Лиъм да пита:

— Добре ли си, Зелена?

Избърсах лицето си и ми стана чудно дали влагата по бузите ми беше от дъжда, или просто бях плакала несъзнателно. Пропълзях до задната седалка, без да отговоря. Колкото и да ми се искаше, не се включих в дискусията им относно следващата им отправна точка в издирването на Ийст Ривър. Съществуваха стотици, хиляди, милиони места, където Беглеца можеше да е устроил лагера си, а аз имах желание да им помогна в разследването. Да бъда част от него.

Но не можех да искам подобно нещо от тях и трябваше да спра да се заблуждавам. Защото колкото повече стоях с тях, толкова повече се увеличаваше шансът да открият, че преследвачите и военните не бяха най-големите чудовища на света. Не. Най-голямото седеше на задната седалка в колата им.

 

 

За пръв път музиката беше изключена.

Но мълчанието на колонките ме притесняваше повече дори от безлюдните пътища и празните коруби на иззетите от банката къщи. Лиъм непрекъснато се движеше. Оглеждаше изоставените градчета, през които минавахме, следеше стрелката на бензиномера, човъркаше по лостовете за мигачите и пръстите му постоянно барабаняха по волана. Веднъж стрелна очи към мен в огледалото за обратно виждане. Беше само за миг, но стомахът ми подскочи, сякаш беше прокарал пръст по дланта ми.

Лицето ми пламна, но нещо вътре в мен изстина. Беше задържал погледа си върху мен само за половин секунда, не повече, но и толкова ми стигаше да забележа как очите му бяха притъмнели от нещо — тревога може би?

Дунди сгъваше и разгъваше нещо в скута си, отново и отново, сякаш не съзнаваше, че го прави.

— Ще спреш ли, ако обичаш? — избухна накрая Лиъм. — Ще го скъсаш.

Дунди престана незабавно.

— Не може ли просто да… опитаме? Наистина ли ни трябва помощта на Беглеца?

— Наистина ли искаш да рискуваш?

— Джак би рискувал.

— Да, но Джак… — Гласът на Лиъм заглъхна. — Да действаме разумно. Той ще ни помогне, като намерим лагера.

— Ако го намерим — изпуфтя Дунди.

— Джак? — Не съзнавах, че съм го казала на глас, докато очите на Лиъм не ме погледнаха в огледалото.

— Не е твоя работа — отвърна лаконично Дунди.

Лиъм също не изгаряше от желание да ми отговори.

— Той ни беше приятел… живеехме в една стая в лагера. Опитваме… просто опитваме да се свържем с баща му. Това е една от причините да издирваме Беглеца.

Кимнах към листа в скута на Дунди.

— Но преди да избягате, той ви е написал писмо?

— И тримата го направихме — обясни Лиъм. — В случай че някой от нас се откажеше в последния момент или… не успееше да избяга.

— Както и стана с Джак. — Дунди можеше да разреже стомана с гласа си.

Зад него като пъстроцветна канонада се нижеха разкошни колониални къщи.

— Както и да е — прокашля се Лиъм. — Целта ни е да предадем писмото на баща му. Отидохме до адреса, който Джак ни даде, но къщата беше иззета от банката. Баща му беше оставил бележка, че заминава да работи във Вашингтон, но нямаше нов адрес или телефонен номер. Затова ни е нужна помощта на Беглеца; да разберем къде живее сега.

— Не може ли просто да го пратите по пощата?

— Точно поради тази причина започнаха да проверяват всички писма около две години, след като ти си влязла в Търмънд — обясни Лиъм. — Само правителството е упълномощено да чете, говори и пише. Съчинили са прекрасна историйка за това как в лагерите ни спасяват и трансформират обратно в кротки същества, затова не искат никой да научава истината.

За момент онемях.

— Извинявайте — пророних накрая. — Не исках да ви изнудвам за информация.

— Няма нищо — увери ме Лиъм, след като мълчанието се проточи толкова, че само̀ се скъса. — Всичко е наред.

 

 

Не знам как точно разбрах. Може би защото ръцете на Лиъм се стегнаха около волана, или защото продължи да наднича към страничното огледало дълго след като сребристата кола ни подмина в обратна посока. А може би защото раменете му се напрегнаха осезаемо, а гърбът му се преви някак пораженчески. Важното е, че разбрах още преди да засека угрижения му поглед в огледалото. Бавно, така че да не привлека вниманието на Зу и Дунди, които наблюдаваха безкрайната крайпътна върволица от дървета през страничните прозорци, се придвижих напред и клекнах между предните седалки.

Лиъм ме погледна за част от секундата и кимна към страничното огледало, сякаш ми казваше: Виж сама. Така и направих.

На разстояние от около две коли зад нас се движеше стар бял пикап. Тъй като дъждът замъгляваше въздуха помежду ни, не можех да видя дали вътре има един, или двама човека.

— Интересно — коментирах с равен тон.

— Аха — потвърди със стиснати челюсти той. Мускулите по врата му бяха видимо напрегнати. — Как да не обича човек Западна Вирджиния? Щатът на величествените планини. Земята, неведнъж възпята от Джон Денвър.

— Като се замисля… — подхванах бавно, — май е най-добре да отбиеш, за да хвърлиш едно око на картата?

Така щяхме да проучим ситуацията. Лиъм всеки момент щеше да свие по главен път Джордж Вашингтон — малко по-широк от лъкатушещото шосе, което предстоеше да напуснем. Ако пикапът наистина ни следеше, нямаше как да спре зад нас, без да се издаде. Засега шофьорът далеч не караше агресивно. Но ако вътре имаше ловци на глави, както очевидно смяташе Лиъм, навярно и те опипваха почвата в момента.

Продължи по Горман Роуд, следвайки естествената му извивка. Черната Бети намали скоростта в подготовка за предстоящия завой. Лиъм се поколеба за част от секундата, преди да включи мигача. Погледнах в огледалото и сърцето ми подскочи от облекчение, щом зърнах, че пикапът включва другия мигач. Щеше да завие надясно. Ние самите отивахме наляво.

Лиъм въздъхна и най-сетне се отпусна в седалката си, а микробусът достигна пресечката с шосето. Още една кола завиваше по него, малък сребрист фолксваген; двамата с Лиъм едновременно вдигнахме ръце да скрием очите си от силните слънчеви отблясъци по задното му стъкло.

— Хайде, старче. — Лиъм махна припряно на другата кола. — Завий преди следващия век, ако обичаш. Е, добре де, не си давай зор, обръсни се, поразмишлявай върху смисъла на живота…

Lynyrd Skynyrd бумтеше през отворените прозорци на пикапа, който спря до нас с типичното за старите таратайки скърцане и тропане. Песента беше Free Bird. Естествено. Трябваше да е точно любимото парче на татко. Само две секунди ми трябваха да я послушам и сякаш се озовах на предната седалка в патрулката му. Само тогава ми се отдаваше шанс да послушам хубава музика — когато ме взимаше на обиколките си. Мама ненавиждаше рок.

В гърдите ми се надигна смях, като гледах как шофьорът клати глава в такт с музиката. Пригласяше на радиото с пълно гърло, издишвайки цигарен дим с някои от куплетите.

В следващия момент музиката бе заменена от различен звук — нещо като висок писък. Вдигнах поглед тъкмо навреме да видя как фолксвагенът спира рязко пред нас, заслепявайки ни отново с яркото слънчево отражение върху стъклото си.

Не. Светът изплува в остри цветове пред очите ми. Звукът се изпари напълно. НЕ.

Пресегнах се и включих радиото на Черната Бети, а после завъртях копчето за звука докрай. Лиъм и Дунди се разкрещяха в хор, но аз избутах ръката на Лиъм, преди да го е изключил.

Белият шум прониза музиката и влетя право в ушите ни. Не беше толкова силен и оглушителен, колкото бях свикнала, нито пък убийствен като последния път, но въпреки това изтезаваше слуха ми. Радиото не можеше да го заглуши, не и напълно.

Останалите започнаха да се гърчат край мен, поразени от първия резлив писък.

Лиъм падна напред върху волана, притиснал длани към ушите си. Дунди заблъска глава в страничния прозорец, сякаш се мъчеше да избие звука оттам. Усетих как Черната Бети тръгва леко напред, но Лиъм веднага скочи върху педала за спирачката, а не като мен върху този за газта.

Вратата до мен се отвори и чифт ръце сграбчиха Дунди през кръста, борейки се с предпазния колан. Надигнах се от пода, стрелнах ръка към мъжа и впих нокти в едната му буза. Това беше достатъчно да уплаши шофьора на пикапа, онзи, който допреди няколко секунди бе поклащал глава в такт с Free Bird, и той пусна Дунди, чието тяло увисна от седалката.

Нападателят залитна назад към пикапа си и думите му се загубиха в гръмотевичната буря от Бял шум, разразила се над трите коли. Чак тогава забелязах табелката, окачена на сребристо въженце около врата му — на нея имаше яркочервено ψ. Не бяха преследвачи.

Пси. СОП. Лагерът. Търмънд. Засада.

Мъжът от фолксвагена беше отворил шофьорската врата и се мъчеше да разкопчае предпазния колан на Лиъм. По никакъв начин не беше едър — по-скоро приличаше на счетоводител с дебелите си очила и прегърбени от канцеларската работа рамене. Но, така или иначе, не му трябваше сила, не и при положение че държеше черния мегафон в ръцете си.

Някои от войниците в Търмънд разнасяха шумовите устройства със себе си, за да потушават по-малки размирици или просто да гледат как децата се гърчат. Какво ги интересуваше? Нали те самите не чуваха сигнала.

Всеки нерв в тялото ми крещеше, но забих лакът в гърдите на мъжа от пикапа. Той отново залитна назад, а аз дръпнах вратата и я заключих. Хвърлих кос поглед към Зу и се метнах върху Лиъм. Фраснах Фолксваген право в очилата и те паднаха от лицето му. През това време Пикап беше заобиколил до другата плъзгаща врата и този път имаше успех.

Зу се беше вкаменила пред дулото на пушката, насочена към лицето й — ако съдех по воплите й, сбърченото й чело и притиснатите към ушите й жълти ръкавици, едва ли разбираше какво се случва.

Не знаех как да постъпя. Стисках Лиъм с ръце и го клатех, за да се съвземе. Очите му се отвориха, бистри и толкова сини, но само за момент. Мегафонът се озова на пет сантиметра от лицето ми и Белият шум проникна в мозъка ми като брадва. Костите ми се втечниха. Не усетих, че падам върху гърба на Лиъм, докато не се стоварих отгоре му. Единственият звук, по-силен от „Белия шум“, от радиото, от писъците на Дунди, беше грохотът на полудялото му сърце.

Стиснах очи отново и пръстите ми се впиха в меката кожа на якето му. Една част от мен искаше да се откъсна от него, да не позволя на съзнанието си да нахлуе в неговото — но другата, отчаяната, вече се опитваше да си пробие път, да ме свърже с него и да го събуди. Щом бях способна да наранявам хората, нима не можех и да им помагам?

Стани — умолявах го, — стани, стани, стани, стани…

В ушите ми проникна оглушителен вой, звук, какъвто човешко гърло не можеше да произнесе. Отворих очи. Онзи от пикапа държеше пушката си в една ръка, а яката на Зу в другата и я теглеше към колата си. Опитах да извикам името й, макар че вече усещах ръцете на Фолксваген в косата си — дърпаше ме към вратата. Бутна ме право върху земята и чакълът разрани коленете и дланите ми.

Завъртях се по гръб и опитах да се изтръгна от хватката на соповеца. Изпод корема на Бети видях как две жълти петънца кацат на земята като малки птички и чух затръшването на врата.

— Стюарт, потвърждавам залавянето на пси-номер 42755… — Фолксваген отвори шофьорската врата отново и извади нещо яркооранжево от джоба си. Аз избърсах очи в опит да избистря двойната картина пред тях. Оранжевият предмет в свободната ръка на войника беше не по-голям от мобилен телефон, затова лесно го насочи към лицето на Лиъм, което бе долепено до волана на микробуса.

Посегнах към глезена му, но се оказа напълно безполезно — беше толкова ангажиран с работата си, че дори не ми обърна внимание.

Лиъм! — Устата ми не се движеше, отказваше да се отвори. — Лиъм!

Оранжевото устройство просветна и след секунда чух гласа на Фолксваген, извисяващ се дори над воя на Усмирителната сирена.

— Положителна идентификация на Лиъм Стюарт.

Нещо горещо и остро проряза въздуха, изхвърчавайки изпод Бети като жулещ пясъчен облак. Усетих абразивния му допир по голата си кожа и извърнах лице от ослепителната светлина, която го последва — ярка светкавица, заличаваща всичко по пътя си. Чух Фолксваген да изругава над мен, но след миг гласът му бе заглушен от скърцането на метал и експлозия на стъкло, толкова мощна, че малки парченца заваляха като градушка на земята пред мен.

В следващия момент всичко изчезна. Белият шум прекъсна рязко и нещо издрънча върху чакъла. Мегафонът.

Пресегнах се към дръжката му. Фолксваген крещеше нещо, което не чувах заради бученето в ушите ми, а и бях твърде съсредоточена върху дяволското устройство, за да ме е грижа. Нечия ръка сграбчи голия ми глезен и ме завлачи по земята — но не и преди пръстите ми да докопат дръжката.

— Ставай, жалко…! — Отекна електронен писък, подобен на аларма, и мъжът незабавно пусна крака ми. — Тук Ларсън, изпратете незабавно подкрепление…

Надигнах се на колене, после и на крака. Мъжът ми обърна гръб само за секунда, а щом осъзна грешката си, веднага надникна през рамо и получи удар с металния мегафон в лицето.

Радиостанцията му изтрополи на асфалта и аз я изритах настрана. Той вдигна ръце да предпази лицето си от следващия ми удар, но нямаше да му се размине толкова лесно. Нямаше да му позволя да ме върне в Търмънд.

Сграбчих предмишницата му и я дръпнах надолу, като го принудих да ме погледне. Зениците на лешниковите му очи се свиха като карфици, преди да възвърнат нормалния си размер. Мъжът беше с поне трийсетина сантиметра по-висок от мен, но това не му попречи да падне на колене. Не успя дори да си поеме дъх, камо ли да ми попречи да вляза в съзнанието му.

Напусни! — опитах да му заповядам. Челюстите ми бяха стиснати, а мускулите им сковани, сякаш Белият шум продължаваше да тече като електрически ток през тях. — Напусни!

За пръв път правех подобно нещо и нямаше как да знам дали ще подейства, но какво имах за губене така или иначе? Спомените му заляха мозъка ми вълна след вълна, а в мислите ми се въртеше само едно: Ще се справя. Ще подейства.

Мартин беше казал, че внушава разни чувства на хората, но моите способности не работеха по този начин. Просто виждах картини, които можех да размътвам, подреждам и изтривам.

Но никога не бях опитвала друго. И не ми беше хрумвало… не и досега. Защото, ако не можех да помогна на тези хлапета, ако не можех да ги спася, тогава защо изобщо съществувах? Какъв беше смисълът на живота ми? Просто го направи. Направи го.

Представих си как мъжът вдига радиостанцията — до най-малката подробност: как опипва земята слепешком, останал без очила, как дънките му се набират. Представих си как отказва подкреплението. Как тръгва по скалистия хълм до пътя и навлиза в пустошта.

А когато бавно разхлабих пръсти от ръката му, той направи именно това. Отдалечи се от мен и всяка негова стъпка ми носеше нова и нова доза удивление. Аз го бях направила. Аз.

Обърнах се към мястото, където черен пушек се издигаше на талази над пътя, обгръщайки тревистия склон наблизо в дебело, грозно одеяло. И тогава си спомних.

Зу.

Димът разкри за миг разбитата кола и аз закуцуках към нея.

Пикапът, който бе паркирал до Бети, сега се намираше на около стотина метра от нея, насред празното зелено поле. Малкият сребрист фолксваген лежеше на една страна пред него — купчина смачкан метал, която едва разпознах. От вътрешността му извираше толкова много пушек, че очаквах дори най-малката искра да го запали.

Изблъскал го е — осъзнах. — Пикапът го е изблъскал от пътя.

Последвах дирята от изтерзани гуми и стъкло, но намерих само шофьора на пикапа. Или поне каквото беше останало от него.

Тялото му сякаш се беше оплело сред дивата трева; не можех да преценя кой крайник кой е. Нито един не ми се струваше на правилното място. Лактите му стърчаха от земята като скършени крила. И той самият беше претърпял страшен сблъсък.

Щом установих, че Зу не е в никоя от двете коли, нещо студено и крехко се уви около гърдите ми и ме изтръгна от тежката димна завеса. Като се измъкнах от най-гъстата й част, паднах на колене и повърнах малкото храна, която имах в стомаха си.

Чак когато вдигнах поглед, успях да я видя: седеше на пътя до Бети с превит гръб и сведена глава, но жива — жива и невредима. Съзнанието ми се вкопчи в тези две думи и извиках името й. Зу ме погледна задъхано. Докато я доближавах, пушекът ми я разкриваше на части: кръвясалите очи, дълбоката рана на челото, сълзите по мръсните й бузи.

Главата ми пулсираше в такт с ударите на сърцето ми. Коленичих пред нея, но за няколко мъчителни секунди не чувах друго, освен песента на собствената ми кръв.

— Добре… ли си? — попитах накрая, сякаш с чужда уста.

Тя кимна и зъбите й изтракаха.

— Какво… стана? — скалъпих.

Зу се сви на кълбо, сякаш се опитваше да изчезне от полезрението ми. Жълтите й ръкавици лежаха на земята до нея и голите й ръце още бяха вдигнати с длани, насочени напред, все едно току-що бе докоснала колата.

Не знаех с какви думи да я успокоя — та аз не знаех как да успокоя себе си. Това момиче с Жълти способности бе унищожило две коли и човешки живот само за няколко секунди. И като гледах, май само с едно-единствено докосване.

Но въпреки това тя продължаваше да си е Зу. А ръцете й бяха същите онези, които ме бяха спасили неотдавна.

Макар че цялата треперех, успях да я кача в Бети. Зу не просто беше вдигнала температура, а направо гореше. Сложих я на най-близката седалка и долепих ръце до бузите й, но очите й не можеха да се съсредоточат върху мен. Тъкмо се канех да затворя вратата, когато малката ме хвана за китката и ми посочи ръкавиците си, които се търкаляха в прахта.

— Ето. — Хвърлих й ги и се отправих към предната част на микробуса.

Дунди още беше в безсъзнание на пасажерската седалка и тялото му висеше от отворената врата. Слава богу, шофьорът на пикапа не беше успял да се пребори с дългите му крайници — иначе Дунди вероятно щеше да е в тревата заедно с него. Щом треснах вратата, отпуснатото му тяло се блъсна в нея като торба с кокали.

Заобиколих предницата на микробуса, препъвайки се в платненките си. Със замъглено от облак ярки точици зрение отворих шофьорската врата докрай. Лиъм също не се беше съвзел и макар да го разклатих с всички сили, така и не дойде в съзнание. Зу захленчи тихичко, свряла лице в коленете си.

— Всичко е наред, Зу — уверих я. — Ще се справим. Ще видиш.

Разплетох ръцете на Лиъм от сивия предпазен колан и го избутах от шофьорската седалка. Нямах достатъчно сили да го завлека до задните седалки, не и в онзи момент. Затова го оставих на пода между двете предни. Лицето му беше обърнато към мен и виждах как мускулите около устата му потрепват и вдигат от време на време ъгълчетата й в неестествена усмивка.

Вперих поглед във волана и опитах да си припомня как се шофира. Как го правеше Лиъм, как го правеше Кейт, как го правеше баща ми. Бях на шестнайсет, а още не знаех къде е проклетата ръчна спирачка, камо ли дали е включена, или не.

В крайна сметка реших, че няма значение. Доколкото знаех, можех да карам и на включена, а най-важното в случая ми се струваше, че десният педал беше за газта, а левият — за спирачката. Фасулска работа.

Бети се измъкна от черното сърце на пушилката и продължи напред по задимения път, докато най-сетне, най-сетне, най-сетне не избяга от грозната сцена зад нас и въздухът, нахлуващ през отворите на таблото, не спря да отеква с останките от „Белия шум“ и да пълни дробовете ни с миризмата на пушек.