Александра Бракен
Тъмна дарба (13)

Дванайсета глава

Топлата вода ме накара да забравя, че стоя под душа на стар мотел и мия косата си с шампоан с неприятно остра миризма на лавандула. В тясната баня имаше само шест неща: мивка, тоалетна, кърпа, душ, завеса и мен.

Влязох да се къпя последна. Когато най-сетне прекрачих прага на стаята, Зу вече се беше изкъпала, а Дунди току-що се беше барикадирал в банята, където прекара цял час в търкане на себе си и дрехите си със стар сапун. Струваше ми се безсмислено да пере в мивката със сапун за ръце, но така или иначе нямаше вана или прах за пране. Ние тримата просто се настанихме в стаята и опитахме да забравим пламенната му реч за значението на добрата хигиена.

— Ти си следваща — беше казал Лиъм. — Само не пропускай да изтриеш отпечатъците си, като приключиш.

Хванах кърпата, която ми хвърли.

— Ами ти?

— Аз ще се изкъпя сутринта.

Щом заключих вратата на банята след себе си, оставих раницата върху капака на тоалетната и се поразрових из нея. Извадих дрехите от Роб и ги пуснах на пода. Нещо копринено и червено се изхлузи върху купчината и аз отскочих назад от страх.

След няколко секунди на подозрително оглеждане се досетих какво беше — яркочервената рокля от гардероба в онази каравана.

Зу — помислих си, прокарвайки уморена ръка през лицето си. — Явно я е взела, докато не съм гледала.

Побутнах я с крак и сбърчих нос, като долових миризмата на цигарен дим. Май щеше да ми е голяма, а и ми ставаше гнусно при мисълта откъде беше дошла.

Но очевидно Зу бе искала да я взема — пък и макар да ми беше неприятно да си го призная, беше за предпочитане пред лагерната ми униформа. Щях да го направя за Зу; ако успеех да я зарадвам така, то, значи, неудобството ще си е струвало.

В раницата нямаше шампоан, но от Детската лига ми бяха подсигурили дезодорант, яркозелена четка за зъби, пакетче носни кърпички, тампони и дезинфектант за ръце — всичките в компактни размери и запечатани в найлоново пликче. Под него имаше малка четка за коса и шише с вода. А най-отдолу намерих още един паникбутон.

Явно си беше стоял там през всичкото време, без да подозирам. Бях изхвърлила първия сред калта и храсталаците. От мисълта, че този се беше крил в раницата ми през цялото това време — през цялото, — ме побиха тръпки. Защо по-рано не се бях сетила да претърся раницата?

Хванах го с два пръста и го пуснах в мивката, сякаш беше нажежен въглен. Сложих ръка на крана, готова да удавя проклетата джунджурийка и да й видя сметката завинаги, но нещо ме спря.

Не знам колко време се взирах в нея, преди да я взема и да я вдигна към светлината, за да надникна в черния й корпус. Търсех онази червена мигаща светлинка, която щеше да ми каже дали записва. Доближих я до ухото си, ослушвайки се за издайническото жужене или пиукане. Ако беше включена и ако наистина беше проследяващо устройство, нямаше ли да са ни хванали досега?

Имаше ли нещо лошо да я задържа — за всеки случай? Ами ако отново ни застигнеше беда и не можех да помогна на останалите? Не беше ли за предпочитане да се сдружа с Лигата, отколкото отново да ме хвърлят в Търмънд? Да ме убият — имаше ли по-лошо от това?

Върнах паникбутона в джоба на раницата, но не заради себе си. Ако Кейт ме беше видяла, несъмнено щеше да се усмихне… мисъл, която само ме вбеси. Не вярвах дори в собствената си способност да помогна на новите ми приятели.

Като влязох под съвършената топла струя на душа, ме обзе достатъчно силно чувство на нереалност, а и не ми се налагаше да чувам в главата си онова щрак-щрак-щрак-пиу — автоматичния таймер в Търмънд, който не ми позволяваше да се къпя повече от три минути. Мръсотията като че ли се свличаше от тялото ми на пластове. След петнайсетина минути усилено търкане имах усещането, че съм обърнала всеки сантиметър от кожата си наопаки. Дори употребих бебешко розовата самобръсначка от хотелския комплект тоалетни принадлежности, като обелих стари и нови корички от рани по пищялите и коленете си.

На шестнайсет години съм — помислих си окаяно, — а бръсна краката си за пръв път.

Каква глупачка — кръгла глупачка. Нямах представа какво правя, не че ме интересуваше. Бях достатъчно голяма. Никой нямаше да ме спре.

Образът на майка ми винаги ми се явяваше чрез откъслечни проблясъци. Понякога чувах гласа й, само думичка или две. В други случаи ме спохождаха толкова ярки спомени, че беше все едно да преживявам момента наново. А сега, докато плъзгах самобръсначката по кожата си, в главата ми се въртеше само разговорът, който бяхме провели за същото това нещо, и усмивката й, докато повтаряше: Може би, като станеш на тринайсет.

Накрая изплакнах самобръсначката и я хвърлих към раницата. Едва ли някой друг щеше да я използва. След като добре бях окървавила краката си, обърнах вниманието си към гнездото върху главата ми. Косата ми беше твърде оплетена, за да прокарам пръсти през нея. Наложи се да я разплета възел по възел, използвайки повече шампоан, отколкото бях възнамерявала, а докато приключа, вече имах сълзи в очите.

На шестнайсет съм.

Не знам кое предизвика изблика ми. В единия момент си бях добре, а в следващия сякаш гърдите ми се вдълбаха. Опитах да вдишам дълбоко, но въздухът беше твърде горещ. Ръцете ми усетиха студените бели плочки на стената, преди и останалата част от тялото ми да се срути върху нея. Свлякох се до грубия гранитен под на душа и притиснах ръце към гърдите си, благодарна, че шумната струя вода и вентилаторът заглушаваха внезапния ми пристъп. Не исках останалите да ме чуват в такова състояние, особено Зу.

Чувствах се толкова глупаво. Бях на шестнайсет — и какво от това? Какво от това, че не бях виждала родителите си от шест години? Какво от това, че вероятно никога повече нямаше да ги видя? И бездруго подозирах, че вече са ме забравили.

Трябваше да се радвам, че всичко е приключило, че съм се измъкнала от онова място. Но там или тук, бях сама и започвах да се питам дали винаги е било така, дали винаги ще си остане така.

Някой пусна водата в съседната тоалетна и струята над мен спадна и се нагорещи. Не че имаше значение. Почти не я усещах върху гърба си. Натиснах с пръсти кървящите си колене, но и там не изпитах болка.

Кейт ми беше казала, че трябва да разделя живота си на три действия и да спусна завесите след първите две — но как точно? Как да забравя?

На вратата се почука. Първо леко, почти колебливо, а като не отговорих — по-настоятелно.

— Руби? — чух гласа на Лиъм. — Добре ли си?

Вдишах дълбоко, пресегнах се назад и опипах стената за крана. Водната струя спадна до ситен дъждец, после до леко покапване, докато не пресъхна изцяло.

— Ще… ъ… ще отвориш ли вратата? Само за секунда? — Звучеше толкова разтревожен, че успя да разтревожи и мен. За един ужасяващ миг реших, че се е случило нещо. Взех кърпата и я увих около себе си. Отключих вратата и вече завъртах дръжката, когато мозъкът ми влезе в действие.

Струя леден въздух беше първото нещо, което ме блъсна в лицето. Широките очи на Лиъм бяха второто. Чифтът големи бели чорапи в ръцете му — третото.

Той надникна към банята през рамото ми с мрачно стиснати устни. Мотелската стая беше притъмняла; явно вече се беше спуснала нощ. Затова нямаше как да съм сигурна, но ми се стори, че връхчетата на ушите му почервеняха леко.

— Всичко наред ли е? — попитах шепнешком. Той продължи да се взира в мен, докато топлата пара от банята се увиваше около него като мъгла. — Лиъм?

Чорапите се озоваха пред мен. Погледнах ги, сетне вдигнах очи към него с надеждата, че не изглеждах толкова смаяна, колкото се чувствах.

— Просто исках да… ти дам това — пророни той и ги раздруса леко в ръката си. След което отново ги бутна към мен. — Ето, за теб са.

— Не ти ли трябват? — попитах аз.

— Имам още няколко чифта, а ти май нямаш никакви, нали? — Вече изглеждаше така, сякаш го измъчва болка. — Наистина. Моля те. Просто ги вземи. Дунди казва, че крайниците изстиват първи, така че ще ти трябват, пък и…

— Боже господи, Зелена — чу се гласът на Дунди някъде от стаята. — Просто вземи проклетите чорапи и спри да мъчиш клетия човечец.

Лиъм не изчака да протегна длан. Вместо това се пресегна през мен и ги остави на шкафа до мивката.

— Ами… благодаря — скалъпих аз.

— Чудесно… тоест, няма защо. — Лиъм се обърна да си ходи, но в следващия момент отново врътна глава към мен, сякаш се беше сетил за нещо. — Добре. Чудесно. Супер… е, значи, ти…

— Използвай човешки думи, Лий — обади се пак Дунди. — Някои се опитваме да спим.

— О, да. Време е за сън. — Лиъм се отправи колебливо към вътрешността на стаята. — Със Зу ще спите на едно легло, дано не възразяваш.

— Разбира се, че не — отвърнах аз.

— Добре, хубаво! — На лицето му изникна неестествено ярка усмивка. Зачудих се какво още очакваше от мен; дали това не беше поредният момент, за който не бях подготвена заради годините живот в колиба с десетки момичета. Имах чувството, че говорим на различни езици.

— Да, ъ, хубаво — повторих, по-объркана от всякога.

Явно отговорът ми беше задоволителен, защото Лиъм се обърна и си тръгна, без да каже нищо повече.

Взех новите си чорапи от шкафа и ги огледах. Преди да затворя вратата, чух гласа на Дунди с обичайния му покровителствен тон.

— … дано си доволен от себе си — казваше той. — Трябваше просто да я оставиш на мира. Добре си е.

Само че не бях и Лиъм го беше усетил някак си.

 

 

Бяха ми нужни няколко дълги момента, за да осъзная, че се намирах в съня на Зу.

Двете спяхме на голямото легло в стаята, сгушени, за да се топлим една друга. Момчетата бяха легнали върху одеяла на пода и използваха сухите кърпи от камериерската количка като възглавници.

Колективната мозъчна сила на Дунди и Лиъм не беше намерила начин да изключи климатика, който бълваше леден въздух всеки път, когато температурата в стаята надвишеше петнайсет градуса.

Съзнанието ми от часове витаеше край сладките, млечни предели на съня, когато усетих познатия гъдел в дъното му. Една част от мен го беше очаквала; макар и тялото ми да лежеше като парче бетон върху леглото, умът ми още кръжеше, анализираше случката с войниците, чудеше се дали бях способна да направя отново онова, което бях причинила на очилатия, когато босите крака на Зу се докоснаха в моите. И толкова беше достатъчно; сънят й ме засмука с бясна мощ.

Вече бях Зу и Зу се намираше в малко легло, вперила поглед в долната част на тъмнокафяв дюшек. Мракът се размиваше покрай нас, докато накрая от него не изплуваха разпознаваеми форми. Двуетажни легла, черна дъска, яркосини шкафове от пода до тавана, големи прозорци, заковани с шперплат, и квадратни светли участъци по стените, където явно бе имало плакати.

Не можех да се откъсна. Това им беше опасното на сънищата — бързо те оплитаха в себе си. Човешкото съзнание сваля гарда си по време на сън, затова дори не ми е нужно докосване, за да проникна в него, особено ако го тормозят достатъчно страшни кошмари.

Не подуших дима, но веднага го видях — разливаше се като мляко изпод старата врата на класната стая. Подскочих и се изтърколих от леглото. С муден и назряващ ужас наблюдавах как поне десетина други момичета изскачат от околните легла и се струпват в смутна групичка в центъра на стаята.

Едно от момичетата, поне с глава по-високо от останалите и с около четири години по-голямо, опита да ги накара да клекнат под прозорците, но така и не успя. Размахваше ръце във въздуха и дългите ръкави на тъмножълтата му униформа сякаш се сливаха с пушилката.

В този момент противопожарната аларма запищя и вратата в далечния край на стаята се отвори със замах.

Звукът на алармата беше почти толкова оглушителен, колкото „Белия шум“, а сънят на Зу го разтягаше и изопачаваше. Останалите момичета хукнаха към вратата, тласвайки ме напред. Като че ли не ги интересуваше, че пушекът е задушлив и няма видим източник.

Вместо евакуация в спокойни, дисциплинирани колони, настана масов хаос. Деца в зелени, тъмносини и жълти униформи се изливаха на талази в коридора. Сигналните лампи по стените светеха в червено и жълто. Бурната река от тела ме повлече тъкмо в посоката, откъдето извираше димът.

Сълзи премрежваха очите ми, а дъхът в гърдите ми не стигаше. Надникнах през рамо и видях как няколко от по-големите деца — и момчета, и момичета, извлачват високите сини шкафове от стаята си и ги събарят пред двойните сребристи врати в другия край на коридора.

Това не беше евакуация. Беше бягство.

Когато потокът се изля през отсрещните врати, водещи към тясното стълбище, пред очите ми вече чернееше. Тук димът беше още по-гъст и излизаше не от пламъци, а от два малки черни флакона — от онези, които войниците носеха закачени на коланите си, за да разпръсват тълпите от бунтуващи се деца.

Значи, соповците са го направили? Невъзможно. Доста по-вероятно беше няколко от децата да им ги бяха отмъкнали, така че да задействат алармите и да отворят вратите. Навярно дотам се простираше протоколът им за действие при спешни случаи.

Заклещихме се на стълбището в трепереща камара от плътно притиснати тела. Стараех се да гледам напред, да напипвам стъпалата с крака, но нямаше как да не почувствам въздействието на тъмнината и проблясващите светлини върху психиката на останалите деца. Някои ридаеха истерично, други изглеждаха на път да припаднат, а трети се смееха. Смееха се, сякаш всичко беше просто игра.

Не знам как очите ми попаднаха точно върху другото малко азиатско момиче, подаващо се сред прилива от ръце и глави. Беше притиснато в долния ляв ъгъл на стълбищната площадка и стоеше на пръсти. Виждах малко от зелената му униформа. Черната му коса лъщеше под сигналните лампи и беше протегнало ръка нагоре — към мен?

Веднага щом погледите ни се срещнаха, лицето му се озари. Видях устата му да изговаря името на Зу. Опитах да се пресегна към ръката му, но пълчището ме повлече надолу. Като се обърнах, вече го нямаше.

Не видях нито един войник или надзирател — не и докато не стигнахме дъното на стълбището, където прекрачихме, или по-скоро стъпкахме, трите черни фигури, проснати на земята. Лицата им приличаха на подпухнали, посинени маски. Лежаха в локви кръв.

Някой, навярно Син, изтръгна вратите от пантите им и ги запрати навън към морето от бял сняг. Земята беше неестествено светла под безлунното небе — отчасти заради съня, отчасти заради прожекторите, които заобхождаха терена, когато противопожарната аларма бе заменена от предупредителна сирена.

Веднага щом изхвърчахме и през тези врати, се втурнахме в луд бяг.

Снегът беше дълбок до коляно, а повечето деца бяха облечени в тънки като хартия униформи — голяма част от тях дори не се бяха сетили да нахлузят обувките си. Ситни снежинки се ръсеха в набраздените пресичащи се линии в снега и за момент усетих, че забавям крачка, за да се почудя как така нито летят, нито падат към земята, а просто си висят във въздуха като задържан в гърдите дъх. Мъждукаха като хиляди светулки под ярките прожектори.

В следващия момент магията рухна, пръсна се на парчета при първите изстрели.

И тогава заваляха куршуми, не снежинки.

От гърлата на стотици деца екнаха продрани, оглушителни писъци. Пет — десет — петнайсет — беше невъзможно да преброя телата, които внезапно политаха напред и се строполяваха по лице в снега, виейки от болка. Бялата снежна покривка се напои в кошмарно червено, пълзящо, всепоглъщащо като разлято мастило. Докоснах бузата си на мястото, където усещах, че ми мокрее странно, и когато погледнах ръката си, умът ми най-сетне схвана факта, че бях минала през кървав фонтан. Нечия кръв се стичаше по бузите и брадичката ми.

Хукнахме още по-бързо, още по-усилено към задния десен край на телената мрежа около някогашното училище. Надникнах през рамо към тухлената сграда зад нас, към десетките черни фигури върху керемидения й покрив, към десетките други, изскачащи през прозорците и вратите на първия етаж. Обърнах се да продължа, а полето пред мен вече беше осеяно с купчинки във всякакви цветове — Жълто, Синьо, Зелено. И червено. Толкова много червено. Неволно образуваха барикади, които трябваше да прескачаме, за да продължим напред.

Спънах се и паднах по очи. Някой беше хванал глезена ми. Зелено момиче пълзеше по корем в снега с изцъклени очи и зейнала уста. Помогни ми. — стенеше през бълбукащо от кръв гърло. — Помогни ми.

Но аз станах и продължих да тичам.

В единия край на лагера имаше порта; вече я съзирах — беше на петдесетина метра от мен. Не виждах обаче защо децата се скупчват на едно място, защо не търчат през портата. С внезапен ужас установих, че повалените деца зад гърба ми бяха три пъти повече, отколкото тези пред мен.

Сплотената група напъна напред с дружен вик и стотици ръце. Благодарение на дребния ми ръст успях да се промъкна измежду краката им и да се добера до най-предната редица, където три по-големи момчета в сини униформи се мъчеха да удържат децата по-назад от портата и кабинката на пазача, в която в момента се помещаваха трима души: войник в безсъзнание, Лиъм и Дунди.

Толкова се смаях да ги видя, че очите ми за малко да пропуснат малкото момченце в зелено, хукнало към оградата. То заобиколи чевръсто тийнейджърите по пътя си и се хвърли върху дебелите жълти лостове, придържащи портите здраво затворени.

Едва ги беше докоснало, когато всичката коса по главата му щръкна нагоре и под пръстите му проблесна ярка светлина. Но вместо да пусне лоста, ръцете му като че ли се вкопчиха още по-здраво в него и тялото му се разтресе бясно от хилядите волтове електричество, протекли през него.

О, боже!

Защитата на вратата още беше включена. Лиъм и Дунди се опитваха да я изключат.

Когато момченцето се свлече на земята вкочанено, в гърлото ми се надигна ужасен писък. Лиъм изкрещя нещо от кабинката, но така и не чух какво заради шумотевицата, настанала край мен. Случката с момченцето бе пръснала временното затишие като сапунен мехур.

Войниците наближаваха; осъзнах го, когато започнаха да стрелят отново и този път редовете с жертви падаха с лекота, като разкриваха нови и нови тела за разстрел — снегът под тях вече не се виждаше.

Децата се разхвърчаха във всички посоки — някои хукнаха обратно към училището, други тръгнаха по продължение на електрическата ограда в търсене на изход. Чух кучешки лай и ръмжене на двигатели. Заедно звучаха като воя на адово страшилище. Тъкмо се обърнах към пътеката, по която прииждаха животните и снегомобилите, когато нещо тежко ме смушка отзад и ме бутна по лице в дебелия сняг.

Простреляха ме, помислих си в шок.

Не — грешах. Ударът беше дошъл от нечий лакът в тила ми. Синьото момиче дори не ме беше видяло в устрема си обратно към лагера. Преобърнах се в снега тъкмо навреме да я зърна с ръце във въздуха: предаваше се и въпреки това — въпреки това — получи куршум в гърдите. Тя изпищя от болка и се свлече на земята.

Никой не ме виждаше в дълбокия сняг. Студът щипеше ръцете ми, но всеки път, опитах ли да се надигна, да се измъкна от хватката му, поредният крак настъпваше раменете или гърба ми. Имах достатъчно време да покрия главата си, но друго не успях да направя. Не можех да си поема въздух — пищях, а никой не ме чуваше.

Гняв и отчаяние превзеха тялото ми. Тежестта на паническото бягство ме заравяше все по-надълбоко и по-надълбоко в снега и постоянно си мислех: Може ли да се удавиш така? Може ли да се задушиш в ледения мрак? Дали така няма да е по-добре?

Нечии ръце обхванаха кръста ми. Студеният въздух нахлу в дробовете ми за една болезнена секунда, а в следващата усетих, че ме вдигат от снега.

Портата беше отворена и децата, запазили достатъчно спокойствие да не побягнат — имали късмета да не бъдат уцелени, — се изляха през нея и хукнаха към гъстата гора отпред. Едва ли надхвърляха двайсетина. От стотиците деца, превзели коридорите на някогашното училище, бяха останали само двайсетина.

Стана ми топло, непоносимо топло. Хватката около кръста ми се стегна. Вдигнах поглед към пламналите очи на Лиъм.

Дръж се, чу ли?

 

 

Зу се събуди с изпъшкване и си пое дълга глътка въздух.

Несъзнателно ме изхвърли от кошмара си и ме запрати обратно в студената хотелска стая. Обърнах се към Зу през хаотичния световъртеж в главата си и очите ми с трудност намериха силуета й в тъмното.

Пресегнах се към нея, но видях нечия ръка върху рамото й.

Лиъм разклати глава, за да се отърси от полепналия по очите му сън.

— Зу — прошепна. — Ей, Зу…

Аз останах съвършено неподвижна.

— Ей — продължи угрижено Лиъм, — всичко е наред. Беше просто кошмар.

Чух хлипането й и стомахът ми се сви на топка. Чух и стържене на дърво в дърво, сякаш Лиъм беше взел нещо от нощното шкафче.

— Напиши ми — каза й той. — Не се напрягай.

Явно беше взел лист и химикалка. Затворих очи и зачаках да светне евтината нощна лампа, но той спази собственото си правило: никаква светлина, освен тази в банята.

— За какво съжаляваш? — попита я шепнешком. — Само на Дунди му трябва разкрасяващ сън.

Тя се засмя треперливо, но все още усещах тялото й напрегнато до моето.

— Пак ли беше… същият като преди? — Лиъм седна на ръба на леглото и дюшекът хлътна леко. — Малко по-различен? — Повтори след момент. — Така ли?

Този път тишината се проточи по-дълго. Не знаех дали все още пише в мрака, докато Лиъм не проговори дрезгаво:

— Как бих могъл да го забравя? Притеснявах се… притеснявах се, че си докоснала портата, преди Дунди да е изключил тока. — А после добави с глас, толкова тих, че се зачудих дали не си го бях въобразила: — Много съжалявам.

Чувството за вина и болката в думите му ми подействаха като ритник в гърдите. Усетих как се придвижвам напред в леглото, привлечена от всичката мъка в този му край. Изгарях от желание да го уверя, че не е виновен за случилото се на онова заснежено поле. Прозрението, че го разбирах толкова издълбоко, ме уплаши.

Но не биваше да се обаждам. Това беше личен разговор, също като лошите й спомени. Защо вечно прекосявах граници, които нямах право да преминавам?

— Не само Дунди смята, че е прекалено опасно. Но мисля, че Руби е достатъчно жилава да се справи и без нас, ако така избере. Защо?

Още писане.

— Дунди иска единствено да сме в безопасност — обясни все така тихо Лиъм. — Понякога това му пречи да помага на околните, да гледа по-мащабно на живота. Минали са само две седмици, откакто избягахме. Трябва да му дадеш повече време.

Звучеше толкова уверено, че усетих как една малка частица от мен омеква. Вярвах му.

— О, боже! — Съвсем ясно си представих как прокарва ръка през косата си. — Никога не се срамувай от уменията си, чуваш ли? Ако не ни беше помогнала, сега нямаше да сме тук.

Стаята отново потъна в тишина, нарушена единствено от хрипкавото хъркане на Дунди.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Лиъм. — Трябва ли ти нещо от Бети? — Явно беше поклатила глава, защото долових как тялото му се вдига от дюшека. — Тук съм. Просто ме събуди, ако размислиш, става ли?

Не го чух да казва лека нощ. Вместо да легне отново, седна на земята и облегна гръб на леглото, наблюдавайки вратата.

 

 

Няколко часа по-късно, макар че луната още се виждаше в сиво-синьото небе, откачих пръстите на Зу от предницата на роклята ми и станах от леглото. Електронният часовник на нощното шкафче жигоса червените си цифри върху мозъка ми: 5:03. Време за тръгване.

По настояване на Лиъм никой не беше разопаковал багажа си, но трябваше да взема поне четката и пастата си за зъби от шкафчето в банята. На мивката, точно до най-грозната машина за разтворимо кафе в света, намерих още един хотелски комплект тоалетни принадлежности. Пъхнах го в раницата си заедно с една от по-малките кърпи за ръце.

Навън не беше много по-топло, отколкото вътре. Типичната биполярна пролет на Вирджиния. Освен това май беше валяло през нощта. Пухкавата бяла мъгла, свидетелство за кротко преминалата буря, се сучеше покрай колите и близките дървета. Микробусът, който уж трябваше да е нощувал в далечния край на паркинга, сега стоеше точно пред стаята ни. Ако не бях минала покрай него и не бях прокарала пръсти по натъртеното му тяло, едва ли изобщо щях да видя Лиъм.

Беше коленичил до плъзгащата врата и бавно остъргваше с ключовете за колата последните остатъци от надписа ПРОФЕСИОНАЛНО ПОЧИСТВАНЕ БЕТИ ДЖИЙН. В краката му лежеше регистрационната табела от Охайо, която доскоро беше завинтена на Черната Бети. Спрях на около метър от него.

Под очите му имаше тъмни петна. Лицето му беше изопнато в дълбок размисъл, а устата му — стисната в нетипично сурова гримаса. С мократа си сресана коса и току-що обръснато лице можеше да изглежда с две-три години по-млад от предишния ден, но очите му говореха съвсем друго.

Обувките ми застъргаха ронливия асфалт и привлякоха вниманието му. Той се понадигна.

— Какво има?

— Хъ?

— Станала си доста рано — поясни той. — Обикновено ми се налага да тикна Дунди насила под душа и да го облея със студена вода, за да се свести.

Свих рамене.

— Свикнала съм с графика в Търмънд.

Лиъм се изправи бавно и избърса ръце в предницата на дънките си. Очите му отскочиха към мен, сякаш искаше да ми каже нещо, но вместо това просто ми се усмихна леко. Метна охайската регистрационна табела на задната седалка; на нейно място вече имаше такава от Западна Вирджиния. Така и не го попитах откъде се е сдобил с нея.

Пуснах раницата в краката си и се облегнах на вратата на микробуса. Лиъм го заобиколи и след няколко минути се върна с червена бензинова туба и смачкан черен маркуч в ръка. Аз затворих очи и долепих ухо до студения прозорец на Бети, заслушана в лигавата песничка от рекламата за някакъв местен хранителен магазин. След това радиоговорителката превзе ефира с лоша прогноза за онова, което беше останало от Уолстрийт. Прочете новината като погребална реч.

Отворих очи и ги насочих към мястото, където Лиъм бе стоял едва преди секунда.

— Лиъм? — извиках, преди да съм успяла да се спра.

— Тук съм — дойде незабавният отговор.

Хвърлих един бърз поглед към редицата зеленикавосини врати и тръгнах бавно покрай микробуса, спирайки на около метър зад Лиъм. Понадигнах се на пръсти и се наклоних надясно, за да видя какво прави на сребристия джип, паркиран до микробуса.

Лиъм работеше мълчаливо, съсредоточил светлите си очи върху задачата си. Единият край на маркуча беше пъхнат надълбоко в бензиновия резервоар на джипа. Той нави излишната му дължина около рамото си и вмъкна другия му край в червената туба.

— Какво правиш? — Не си направих труда да скрия шока си.

Свободната му ръка сякаш прелетя над маркуча и се плъзна в моята посока. Все едно дърпаше въже или махваше на някого да ни доближи. Няколко капки зловонна течност прокапаха от свободния край на маркуча.

Източваше бензин. Бях чувала, че доста хора са го правили през последната петролна криза, но не го бях виждала с очите си. Течността се заизлива плавно в тубата и изпълни въздуха край нас с острата си миризма.

— Петролна криза е — сви невинно рамене той. — Живеем в отчаяни времена, а вчера доста време карахме на изпарения.

— Ти си Син, нали? — попитах с кимване към ръката, водеща бензина към червената туба. — Не можеш ли просто да придвижваш Бети без гориво?

— Да, но… не за дълго — отвърна стеснително Лиъм. Като стисна устни, те се оцветиха в неестествен бял цвят, който подчерта малкия белег в десния им ъгъл.

Усетих, че съм го зяпнала, затова клекнах до него — повече за да скрия смущението си, отколкото да му помагам. Кражбата на бензин беше изненадващо елементарна.

— Е, май просто съм впечатлена, че можеш да прилагаш способностите си на практика.

В този момент една част от мен се запита дали не бях живяла в заблуда през цялото това време. Все пак в Търмънд надзирателите вечно се стремяха да ни внушат страх от мисълта да използваме уменията си и още от самото начало ни бяха втълпили колко опасни и противоестествени бяха те. Грешките и случайностите не бяха оправдание, а наказанието беше неизбежно. Пробите от любопитство и опознаването на собствените ни способности бяха забранени начинания.

Щом Лиъм владееше така умело своите, значи, вероятно ги беше упражнявал години наред, и то повечето от тях извън стените на лагера. Никога не ми беше хрумвало, че малкото щастливци, успели да се укрият в домовете си — децата, които никога не бяха виждали колиба и не познаваха мрачната празна действителност на лагерния живот, може да са усъвършенствали свръхестествените си заложби. Те не се бояха от себе си; не се превиваха под тежестта на неизвестното.

Споходи ме странното чувство, че бях загубила нещо без дори да съм го притежавала — че не бях някогашната Руби, нито пък онази Руби, която ми беше писано да стана. Мисълта ме накара да се почувствам куха чак до костите.

— За нас, Сините, всичко е доста елементарно — обясни Лиъм. — Вглеждаш се в нещо, съсредоточаваш се достатъчно силно, че да си представиш как въпросният предмет се придвижва от точка А до точка Б, и всичко просто… се случва. — Довърши той. — Обзалагам се, че множество Сини от Търмънд са се научили да използват способностите си. Но вероятно са се старали да ги потискат. Предполагам заради онзи ужасен шум.

— Сигурно си прав. — Не бях общувала задоволително със Сините, за да съм наясно.

Струята бензин спадна до нищожно църцорене и Лиъм поразклати маркуча. Вдигнах очи, оглеждах паркинга и хотелските врати за признаци на живот; отместих поглед чак като се уверих, че наоколо няма никого.

— Ти сам ли се научи? — попитах, за да проверя теорията си.

Той надникна към мен.

— Аха. Вкараха ме в лагера доста късно и разполагах с много време да умра от скука и сам да разнищя нещата.

Естествено, следващият въпрос беше Крил ли си се?. Но зададях ли го, той задължително щеше да ме разпита за моята история и как са ме хванали.

Този разговор трябваше да спре. Ръцете ми трепереха, сякаш току-що се беше заканил да ме удуши. Макар че досега не се беше проявил като нещо различно от свестен човек. Не ми ли беше демонстрирал отново и отново, че е готов да ми бъде приятел, ако аз съм готова да му го позволя?

От толкова много време не бях пожелавала да имам приятел, че не знаех дали изобщо си спомням как се сприятеляват хората. В първи клас беше смехотворно просто. Учителката ни беше възложила задача да напишем кое е любимото ни животно върху лист хартия, след което да обиколим стаята, докато не намерим дете със същото животно. Явно е смятала, че сприятеляването е нещо толкова елементарно — да намериш друг човек, чието любимо животно е слонът.

— Харесвам тази песен — пророних неочаквано. Гласът на Джим Морисън беше тих и едва ни достигаше откъм колонките на Бети.

— Така ли? The Doors? — Лицето му грейна. — Хайде, мила, разпали огъня ми. — Заприпява заедно с Морисън. — Ела да запалим нощта…

Засмях се.

— Харесвам я в негово изпълнение.

Лиъм стисна гърдите си, сякаш го бях ранила, но бързо се възстанови. Радиоводещият обяви следващата песен и Лиъм подскочи от радост.

— Еха, върхът!

— Allman Brothers? — Веждите ми се надигаха бавно. Странно, бях си наумила, че е от свитата на Led Zeppelin.

— Това е музиката на моята душа — обясни той, кимайки в ритъм с песента.

— Случайно някога да си се вслушвал в текстовете им? — попитах го, докато напрежението бавно се изпаряваше от раменете ми. Гласът ми ставаше все по-стабилен с всяка следваща дума. — Да не би и твоят баща да е бил комарджия от Джорджия, изплатил дълговете си с куршум в главата? А може би си роден на задната седалка на междуградски автобус?

— Ей — обади се той и протегна ръка да перне леко един кичур от косата ми. — Казах, че е музиката на душата ми, не на живота ми. За твое сведение доведеният ми баща е механик в Северна Каролина и доколкото знам, още си е жив. Но наистина съм роден на задната седалка на автобус.

— Сигурно се шегуваш. — Изобщо не можех да преценя.

— Никак даже. Пишеше ме по вестниците. През първите три години от живота ми всички с това ме помнеха, а сега…

— Сега се мъча да прокопсам и душата си раздавам всеки ден — довърших аз.

Той се засмя и ушите му се оцветиха в бледорозово. Песента продължи и изпълни въздуха помежду ни с бързите си пулсации и безпощадни китари. Елементите й — имаше и кънтри, имаше и рокендрол — си пасваха съвсем естествено. Топла и жива южняшка мелодия. Харесваше ми още повече с припяването на Лиъм. Когато потокът на бензина почти секна, той извади внимателно маркуча и завъртя капачката на тубата. Преди да стане, блъсна рамото си в моето.

— Откъде, за бога, се сдоби с тая рокля?

Изсумтях, подръпвайки подгъва й.

— Подарък ми е от Зу.

— Май ти се иска да я запалиш.

— Не мога да обещая, че няма да я сполети някой нещастен случай — казах сериозно, а когато Лиъм се засмя, сърцето ми подскочи триумфално.

— Е, Зелена, много мило от твоя страна, че си я облякла — отбеляза той накрая. — Но внимавай. Зу е толкова зажадняла за момичешки развлечения, че нищо чудно да те превърне в своя лична кукла.

— Такива са децата в наши дни — коментирах аз. — Въобразяват си, че целият свят е техен.

Той се усмихна широко.

— Такива са.

Тръгнахме да оглеждаме и другите коли по паркинга. Лиъм не поиска помощта ми, а аз не му зададох повече въпроси. Дори с часове да останех в уютната тишина помежду ни, пак нямаше да ми е достатъчно.