Александра Бракен
Тъмна дарба (20)

Деветнайсета глава

Когато ми предстоеше да навърша десет години, най-значимото нещо около тази възраст ми се струваше фактът, че е двуцифрена. И бездруго не можех да се надявам на истински рожден ден. На вечеря седях между родителите ми на масата и въртях грахчетата из чинията си, мъчейки се да не обръщам внимание на това, че не продумваха и дума — нито един на друг, нито на мен. Очите на мама бяха зачервени и насълзени заради спора, който се беше развихрил между двама им преди половин час, защото след всичките й храбри опити да събере деца за тържество изненада, татко я беше принудил да отмени събитието. Годината не била подходяща за празненства, а тъй като аз бях единственото оцеляло дете в квартала ни, щяло да е жестоко от наша страна да закачим обичайната празнична украса пред вратата. Подслушах целия им разговор от стълбището.

И без това не ме беше грижа за тържеството. Вече нямаше кого да поканя. По-важното в случая беше, че навършвах едва десет, а внезапно се чувствах стара — или поне скоро щях да съм стара. Щях да заприличам на момичетата от списанията, да се принудя да нося рокли и високи токчета и грим — да вляза в гимназия.

— След десет години ще съм на двайсет. — Не знам защо го казах на глас. Явно прозрението ми беше толкова съществено, че трябваше да го споделя с някого.

Тишината, която го посрещна, се оказа истински болезнена. Мама изопна гръб и притисна салфетка към устата си. За момент реших, че ще стане и ще излезе от стаята, но татко сложи ръка върху нейната, задържайки я като котва.

Той преглътна пилешката си пържола и ми се усмихна колебливо. После се приведе напред, така че еднаквите ни зелени очи да се срещнат.

— Точно така, Пчеличке. А на колко години ще си още десет години по-късно.

— На трийсет — отговорих аз. — А ти ще си на… петдесет и две!

Той се засмя.

— Правилно! С един крак в…

Гроба — прошепна умът ми. — С един крак в гроба. Татко осъзна грешката си, преди думата да е напуснала устата му, но вече нямаше значение. И тримата знаехме какво е искал да каже.

Гроба.

Разбирах какво е смъртта. Наясно бях какво се случва с нас, след като умрем. В училище бяха поканили специалисти, които да разговарят с оцелелите деца. Психоложката от нашата стая, госпожица Финч, изнесе презентацията си две седмици преди Коледа, облечена в яркорозово поло. Огромните й очила покриваха половината от лицето й. Написа основното на бялата дъска с дебели, главни букви.

СМЪРТТА НЕ Е СЪН. СЛУЧВА СЕ НА ВСИЧКИ НИ. МОЖЕ ДА НИ СПОЛЕТИ ПО ВСЯКО ВРЕМЕ. НЕ СЕ ВРЪЩАМЕ ОТ НЕЯ.

Когато хората умрат, обясни тя, спират да дишат. Вече не се хранят, не говорят и не могат да мислят, нито да страдат по нас, както ние страдаме по тях. И повече никога, никога не се събуждат. Продължи да ни затрупва с още и още примери, сякаш бяхме малоумни или твърде малки, за да разберем — сякаш с другите пет оцелели деца от класа ни не бяхме станали свидетели на случката с Грейс. Мъртвите котки не мъркат, а мъртвите кучета не си играят вече. Увехналите цветя — госпожица Финч посочи изсъхналия букет върху бюрото на учителката ни — спират да растат и цъфтят. И така часове наред. Часове наред, пунктирани с въпроса Разбирате ли?. Но колкото и отговори да ни даваше, така и не стигна до единствения въпрос, който ми се бе искало да й задам.

— Какво е чувството?

Татко вдигна рязко очи.

— За какво говориш?

Забих поглед в чинията си.

— Какво е чувството да умреш? Усещаш ли го? Знам, че е различно за всички и че спираш да дишаш, а сърцето ти спира да бие, но какво е чувството?

— Руби! — Долових ужаса в гласа на майка ми.

— Дори да боли, не ме е страх — продължих аз. — Но оставаш ли в тялото си, след като всичко спре да работи? Усещаш ли, че си мъртъв?

— Руби!

Татко сбърчи рунтави вежди и раменете му увиснаха.

— Ами…

— Да не си посмял… — спря го мама и изтръгна треперещите си пръсти изпод голямата му ръка. — Джейкъб, да не си посмял да…

Стисках ръце под масата, мъчейки се да не гледам лицето на мама, което рязко избледня от тъмночервено до восъчнобяло.

— Никой… — запъна се татко. — Никой не знае със сигурност, миличка. Не мога да ти отговоря. Всеки научава, когато му дойде времето. Бих казал, че зависи от…

— Спри! — изкрещя мама и плесна с длан по масата. Чиниите ни подскочиха. — Руби, качи се в стаята си!

— Успокой се — нареди й строго татко. — Важно е да обсъждаме тези неща.

— Напротив! В никакъв случай не е важно! Как смееш? Първо отменяш тържеството, а като ти казах…

Гледах с отворена уста как опитва да измъкне ръка изпод неговата. В следващия момент взе чашата си за вода и я запрати към главата му. Той се наведе и несъзнателно вдигна ръка от масата достатъчно, че мама да изхлузи нейната и да стане. Столът й изтрополи на земята секунда след като чашата се разби в стената зад главата на татко.

Изпищях… без да искам, писъкът се изплъзна от гърлото ми. Мама заобиколи масата, сграбчи ме за лакътя и ме вдигна с такава сила, че едва не повлякох покривката със себе си.

— Престани! — чух татко да крещи. — Спри! Трябва да говорим с нея по тези въпроси! Докторите казаха, че трябва да я подготвим!

— Боли ме — скалъпих аз. Мама се стресна от гласа ми и сведе поглед към меката кожа на мишницата ми, където беше впила ноктите си.

— О, боже мой… — пророни тя, но аз вече тичах по коридора и нагоре по стълбището, а като стигнах до стаята ми, затръшнах вратата и я заключих, изолирайки бесните крясъци на родителите ми.

Гмурнах се под тежките лилави завивки на леглото и старателно подредените върху тях плюшени играчки се разпиляха по земята. Дори не съблякох дрехите си от училище, нито изгасих лампата; не и докато не се уверих, че още са в кухнята и достатъчно далеч от мен.

Час по-късно продължавах да дишам същия топъл въздух под завивката, заслушана в трополенето на вентилационната шахта, и размишлявах върху другото важно нещо около десетата годишнина от живота ми.

Грейс беше на десет. Същото важеше и за Фарнки и Питър, и Марио, и Рамона. И за половината ми съученици — онази половина, която така и не се върна в класната стая след Коледа. Децата на десетгодишна възраст са най-податливи на ОМИН — бях чула по една новинарска емисия, — но болестта може да порази всеки на възраст между осем и четиринайсет.

Опънах крака и притиснах ръце до тялото си. После задържах дъха си, затворих очи и останах неподвижна. Мъртва. Госпожица Финч беше описала смъртта като съвкупност от неща, които спираш да правиш. Спираш да дишаш. Спираш да се движиш. Сърцето ти спира. И не е сън. Само че на мен не ми се струваше толкова просто.

— Когато някой наш близък почине, не се събужда — беше ни обяснила. — Няма завръщания и повторения. Може да ни се иска да го видим отново, но е важно да разберем, че това е невъзможно и не се случва.

По двете страни на лицето ми се търкулнаха сълзи и намокриха ушите и косата ми. Обърнах се на една страна и покрих главата си с възглавница, за да заглуша кавгата от долния етаж. Дали нямаше да се качат и при мен? Веднъж или два пъти чух тежки стъпки по стълбището, но гласът на татко ги спираше, грохотен и ужасен, изричащ думи, които нито харесвах, нито разбирах. Мама звучеше така, сякаш я изкормваха.

Свих крака до гърдите си и зарових лице в коленете си. Вдишвах по две глътки въздух, а едва успявах да издишам. Имах чувството, че сърцето ми препускаше от часове — подскачаше при всеки трясък от долния етаж. Само веднъж се престраших да подам глава изпод завивките, и то за да се уверя, че съм заключила вратата. Това щеше да ги ядоса още повече, ако опитаха да влязат, но не ме интересуваше.

Чувствах главата си едновременно олекнала и натежала, но най-лошото беше бумтенето в дъното й — сякаш нещо блъскаше по черепа ми, решено да излезе.

— Спри! — прошепнах и затворих очи, все едно така щях да изгоня болката. Ръцете ми трепереха толкова силно, че не можех да ги задържа върху ушите си. — Моля те, моля те, спри!

Часове по-късно, когато краката ми ме заведоха до долния етаж, намерих родителите ми да спят дълбоко в спалнята си. Застанах пред отрязъка светлина от открехнатата им врата и зачаках да се събудят. Дори ми хрумна да се намърдам в леглото между тях, както правех някога — на онова местенце, което винаги беше топло и безопасно. Само че татко ми беше казал, че вече съм прекалено голяма за подобни детинщини.

Затова просто отидох до мама и я целунах за лека нощ. Бузата й лъщеше от розмаринов крем, хладна и гладка на допир. Веднага щом докоснах устни до нея, отскочих назад с прогорени от ярък проблясък очи. За една странна секунда собственото ми лице бе изскочило пред дълга редица смътни мисли, а после се беше размило, подобно на снимка, плаваща в тъмни води. Внезапният тласък стигна чак до мозъка ми и го обгърна за миг в плътна бяла светлина.

Мама явно не беше усетила нищо, защото така и не се събуди. Нито пък татко, когато и с него ми се случи същото странно нещо.

Докато се качвах по стълбите, напрежението в гърдите ми започна да се разсейва, а като си легнах, бутайки завивката на пода, то изчезна напълно. Пронизителната болка в мозъка ми отшумя и ме остави без всякакви жизнени сили. Наложи ми се да затворя клепачи, за да не гледам как стаята се върти пред очите ми в тъмнината.

Сутринта настъпи неусетно. Часовникът ми иззвъня точно в седем и превключи на радиото, където тъкмо започваше Goodbye Yellow Brick Road на Елтън Джон. Спомням си, че се изправих в леглото като струна, и то най-вече от изненада. Докоснах лицето си, гърдите си. Стаята изглеждаше неестествено светла за толкова рано сутринта, въпреки че пердетата бяха дръпнати, и само до няколко минути главоболието ми се върна с наострени зъби.

Седнах на ръба на леглото и провесих крака до пода, а стомахът ми се преобърна заедно с мен. Изчаках тъмните петна да напуснат полезрението ми и преглътнах, за да облекча пресъхналото си гърло. Чувството ми беше познато — подобни коремни спазми означаваха само едно. Болна. Бях болна навръх рождения си ден.

Станах мудно от леглото и на път към вратата облякох пижамата си със символа на Батман. Мама щеше да ми е още по-бясна, ако разбереше, че съм спала с хубавата си риза; сега беше намачкана и пропита с пот, независимо от студа, напиращ откъм прозореца на стаята ми. Но пък нищо чудно мама да се чувстваше гузна заради предишната вечер и да ми позволи да си остана вкъщи като някакъв вид извинение.

Не бях стигнала дори средата на стълбището, когато видях хаоса във всекидневната. Оттук изглеждаше така, сякаш стадо диви животни бяха проникнали в дома ни и се бяха заели да разхвърлят възглавници, да преобръщат столове и да трошат всички стъклени свещници, които бяха подредени по вече спуканата масичка за кафе. Всички снимки от полицата над камината лежаха по земята, обърнати с лицето надолу; същото важеше и за училищните портрети, които мама държеше на масичката зад дивана. Тогава видях книгите. Десетки. Явно в гнева си мама беше изсипала цялата си библиотека на земята. Сега книгите й покриваха килима като шарени бонбони.

Но колкото и страшно да беше положението в стаята, не изпитах нужда да повърна, докато не достигнах последното стъпало, откъдето надуших бекон вместо палачинки.

Семейството ни нямаше много традиции, но палачинките с шоколад на всеки рожден ден бяха една от малкото и точно нея никога не забравяхме. През последните три години родителите ми бяха забравяли да оставят мляко и курабийки за Дядо Коледа, бяха забравяли уговорката ни да ходим на къмпинг през уикенда около всеки Ден на независимостта и дори веднъж бяха забравили да отпразнуват Деня на свети Патрик. Но да забравят рожденическите палачинки?

А може би просто мама ми беше достатъчно ядосана, че да загърби традицията. Може би ме беше намразила заради снощните ми думи.

Щом влязох в кухнята, прикривайки очите си от слънчевата светлина, струяща откъм прозореца над мивката, тя стоеше с гръб към мен. Тъмната й коса беше прибрана в нисък, небрежен кок, натежал върху яката на червения й халат. И аз имах същия; тате ни ги беше купил за Коледа преди месец. Рубинено червено за моята Руби, беше обяснил.

Тананикаше си тихичко и обръщаше с една ръка бекона върху печката, докато с другата държеше сгънат вестник. Не знам коя песен се беше забила в главата й, но при всички случаи беше ведра и закачлива, което за миг ме наведе на мисълта, че може би всичко си беше наред. Беше преживяла снощната случка. Щеше да ме остави у дома. След като месеци наред се беше гневила и разстройвала за най-малкото нещо, доброто й настроение най-сетне се беше възвърнало.

— Мамо? — Не ме чу, затова повторих по-високо: — Мамо?

Тя се завъртя толкова бързо, че бутна тигана от печката и за малко да изпусне сивия вестник върху газовия огън. Стрелна ръка към копчетата и завъртя едното, докато миризмата на газ не изчезна.

— Не се чувствам добре. Може ли да си остана вкъщи днес?

Тя не ми отвърна, дори не мигна. Челюстите й се мърдаха, триеха се една в друга, но успя да намери гласа си чак когато отидох до масата и седнах.

— Как… как влезе тук?

— Имам силно главоболие и коремът ми е зле — поясних аз, облягайки лакти върху масата. Знаех, че не обича да мрънкам, но не очаквах да дойде до масата и да сграбчи отново ръката ми.

— Попитах те как влезе тук, момиче. Как се казваш? — Гласът й звучеше странно. — Къде живееш?

Колкото повече бавех отговора си, толкова повече се затягаха пръстите й около ръката ми. Това трябваше да е някаква шега, нали? Да не би и тя да беше болна? Понякога лекарствата за настинки й действаха странно.

Странно. Не стряскащо.

— Знаеш ли името си? — повтори тя.

— Ау! — изкрещях аз и опитах да измъкна ръката си от хватката й. — Мамо, какво ти става?

Тя ме вдигна грубо на крака.

— Къде са родителите ти? Как влезе в дома ми?

Нещо в гърдите ми се стегна до пределна точка.

— Мамо, мамо, защо…

— Престани — изсъска тя. — Спри да ми викаш така!

— Ама какво…? — Не можах да довърша изречението си, защото ме завлачи към вратата на гаража. Босите ми крака се пързаляха по дървото и кожата им направо гореше. — К-Какво ти става? — Изпищях. Опитах да се изтръгна от ръката й, но тя дори не ме погледна. Не и докато не стигнахме до вратата за гаража, в която блъсна гърба ми.

— Можем да действаме по лесния или по трудния начин. Виждам, че си объркана, но нека те уверя, че аз не съм майка ти. Не знам как си проникнала в къщата ни и откровено казано, май не искам да знам…

— Аз живея тук! — изкрещях й. — Живея тук! Аз съм Руби!

Когато погледите ни отново се срещнаха, не разпознах в нея нищо от нещата, които правеха мама моя майка. Малките бръчици, които се образуваха около очите й, когато се усмихнеше, бяха загладени, а челюстите й се бяха вкопчили в следващите й думи. Гледаше към мен, но не ме виждаше. Не че бях невидима, но просто не бях Руби.

— Мамо — проплаках аз. — Съжалявам, не исках да те ядосам така. Много съжалявам, много! Моля те, обещавам вече да съм добричка… днес ще отида на училище и няма да се оплаквам, че ми е лошо, и ще почистя стаята си. Съжалявам, моля те, спомни си. Моля те!

Тя сложи едната си ръка върху рамото ми, а другата — върху дръжката на вратата.

— Съпругът ми е полицай. Той ще ти помогне да се прибереш у дома. Почакай тук. И не пипай нищо.

Тя отвори вратата и ме избута в ледения януарски въздух. Аз залитнах назад и паднах върху мръсния, покрит с петна от автомобилно масло цимент, избягвайки на косъм сблъсъка с колата й. Чух вратата да се затваря зад мен и щракването на ключалката. Чух я да вика татко толкова ясно, колкото чувах и песента на птиците от храсталаците пред тъмния гараж.

Дори не ми светна лампата.

Изправих се на четири крака, без да обръщам внимание на хапливия студ по голата си кожа. Хвърлих се в посока на вратата и заопипвах слепешком стената, докато не я намерих. Започнах да натискам дръжката с мисълта, надеждата, упованието, че всичко това е просто изненада за рожденичката… и че като вляза вътре, на масата ще ме чака чиния с палачинки и татко ще дойде с подаръците, и всички ще успеем — ще успеем — ще успеем да забравим снощната случка, независимо от доказателствата в съседната стая.

Вратата беше заключена.

— Съжалявам! — изпищях и заблъсках с юмруци по дървото. — Мамо, съжалявам! Моля те!

Секунда по-късно едрият силует на татко се очерта на светлината от стаята. Видях яркочервеното лице на мама над рамото му, но той се обърна да я прогони, след което се пресегна да светне лампата в гаража.

— Тате! — викнах аз и го прегърнах през кръста. Той ми позволи да задържа ръцете си там, но в замяна получих единствено леко потупване по гърба.

— В безопасност си, спокойно — увери ме той с обичайния си нежен, дълбок глас.

— Тате, нещо е станало с мама — бръщолевех аз. Сълзите прогаряха бузите ми. — Не исках да я разстройвам така! Трябва да й помогнеш, чу ли? Тя… тя…

— Знам, вярвам ти.

Тогава отлепи внимателно ръцете ми от униформата си и двамата седнахме на стъпалото пред червеникавокафявата кола на мама. Той ровеше в джобовете си за нещо, докато изслушваше историята ми за случилото се преди малко. Накрая извади малък бележник.

— Тате — подхванах отново, но той ме прекъсна, вдигайки ръка помежду ни. Ясно, не искаше да го докосвам. Бях го виждала да прави нещо подобно, когато веднъж ме заведе в полицейското управление. Тогава подходи по същия начин с едно дете, само дето то имаше насинено око и счупен нос. Непознато дете.

Всяка надежда, бълбукаща в душата ми, се пръсна на хиляди парченца.

— Мислиш, че си разстроила родителите си, така ли? — попита той, когато успя да вземе думата от мен. — Нека позная, избягала си от дома си, защото те е било страх, че ще те накажат?

Станах от земята. Това е моят дом! — искаше ми се да изкрещя. — Вие сте родителите ми! Но гърлото ми сякаш се беше запушило.

— Можеш да ми кажеш — продължи с приятелски тон баща ми. — Няма да позволя на никого да те нарани. Просто трябва да ми кажеш как се казваш, а след това ще отидем в управлението да се обадим на…

Не знам точно коя част от думите му успя да ме пречупи напълно, но без да осъзная, стрелнах юмрук към него и го заблъсках отново и отново, сякаш така щях да го вразумя.

— Аз съм твое дете! — изпищях. — Аз съм Руби!

— Успокой се, Руби — нареди ми той и хвана китката ми. — Всичко ще е наред. Ще звънна в поделението и тръгваме натам.

— Не! — изкрещях отново. — Не!

Той ме отблъсна леко, стана и се запъти към вратата. Ноктите ми закачиха ръката му и чух как изохка. Дори не се обърна назад, преди да затвори.

Останах сама в гаража, на няколко метра от синьото ми колело. От палатката, в която бяхме лагерували десетки пъти, от шейната, на която едва не бях счупила ръката си. И къщата, и гаражът бяха осеяни с частици от мен, но мама и татко не можеха да ги напаснат. Не виждаха пъзела сглобен.

Накрая явно бяха мернали снимките ми във всекидневната или се бяха качили в разхвърляната ми стая.

— … това дете не е мое… Руби! — чувах как крещи мама. Несъмнено говореше с баба. Баба щеше да й обясни нещата. — Аз нямам дете! Не е моя… вече им се обадих, недей да… престани! Не съм луда!

Трябваше да се скрия. Не биваше да му позволявам да ме води в полицейското управление, но и не можех да се обадя на 911, за да извикам помощ. Дали пък нямаше сами да се съвземат след известно време? Втурнах се към пластмасовите контейнери за съхранение на вещи в другия край на гаража, промъквайки се покрай колата на мама. Оставаха ми само още една-две стъпки, преди да скоча в най-близкия и да се заровя под одеялата. Ала гаражната врата се отвори преди това.

Не докрай, но достатъчно, за да видя снега по входната алея, премръзналата трева и панталоните на нечия тъмна униформа. Примижах и вдигнах ръка да блокирам ослепителната бяла светлина. Главата ми отново запулсира, но хиляда пъти по-болезнено отпреди.

Мъжът в тъмната униформа коленичи в снега. Очите му бяха скрити от слънчеви очила. Виждах го за пръв път, но все пак не познавах всички полицаи от поделението на татко. Този изглеждаше по-възрастен. По-сериозен.

Махна ми да го доближа с думите:

— Тук сме, за да ти помогнем. Излез, ако обичаш.

Направих колеблива стъпка към него, после още една. Това е полицай — повтарях си. — Мама и татко са болни и се нуждаят от помощ. Тъмносинята му униформа изглеждаше все по-тъмна с всяка моя стъпка, сякаш беше подгизнала от дъждовна вода.

— Родителите ми…

Полицаят не ми позволи да довърша.

— Излез, миличка. Вече си в безопасност.

Чак когато босите пръсти на краката ми докоснаха снега и мъжът сграбчи грубо косата ми, за да ме издърпа през отвора, осъзнах, че униформата му всъщност е черна.

 

 

Щом най-сетне дойдох в съзнание сред сивкавата светлина, познатата извивка на задната седалка и миризмата на лимонов почистващ препарат ми подсказаха, че съм в Бети.

Двигателят й не работеше и пътят не прелиташе покрай мен, но ключовете висяха от таблото и радиото свиреше. Боб Дилън шепнеше първия куплет от Forever Young през колонките.

Песента секна рязко и на нейно място прозвуча смутеният глас на радиоводещия.

— … оп, прощавайте. — Мъжът се засмя напрегнато. — Нямам представа защо на компютъра му щукна да пусне точно това парче. Все пак е в списъка със забранени песни. Ъ… и така… обратно към… музиката. Следва едно парче по желание на Бил от Съфолк. We Gotta Get Out of This Place на The Animals.

Отворих едното си око и неуспешно опитах да се надигна. Главата ми пулсираше толкова брутално, че ми се наложи да стисна зъби, за да не повърна върху себе си. Минаха цели пет минути, преди да събера сили да докосна епицентъра на болката — дясното ми слепоочие. Пръстите ми обходиха раздраната, изпъкнала повърхност на кожата ми, усещайки всеки шев по нея.

Дунди.

Придърпах дясната си ръка пред себе си. Чувствах я заспала и безполезна, докато кръвта не започна да я изпълва отново. Тогава изтръпна болезнено и направо пламна. Но болката беше хубаво нещо. Успя да изтръгне и останалата част от тялото ми от летаргията.

И ми напомни за всичко.

Трябваше да се махна оттук. Сега, преди да са се върнали. При мисълта, че ще ги видя отново, в гърдите ми се загнезди познатото напрежение.

Те знаят.

Знаят.

Тогава заплаках. Не се гордеех с това, но знаех, че няма начин да преживя всичко наново, без да рухна. Отвън се чуха стъпки.

— … че е твърде опасно. — Дунди. — Май е най-разумно да се разделим с нея.

— Не ми се говори за това в момента. — Лиъм звучеше тревожно.

Хванах един от предпазните колани и се набрах на него. Плъзгащата врата беше широко отворена и виждах Дунди и Лиъм, щръкнали пред малък огън, обграден с камъни. Небето притъмняваше с нощта.

— А кога ще ти се говори? — попита Дунди. — Никога? Просто ще се преструваме, че нищо не е било, така ли?

— Зу ще се върне всеки момент…

— Добре! — изкрещя Дунди. — Добре! И тя има право на глас… Решението е на всички ни, не само твое!

Досега не бях виждала лицето на Лиъм толкова зачервено.

— И какво искаш да направим? Да я зарежем?

Да — помислих си аз. — Точно това трябва да сторите. И тъкмо прескачах средната седалка, за да им го кажа, когато Дунди се стрелна напред и хвърли Лиъм на земята, без дори да го докосва. Лиъм стисна устни, вдигна ръка и буквално изтегли земята изпод краката на приятеля си. Дунди тупна в чакъла, обездвижен от смайване.

Лиъм също остана на земята, притиснал юмруци към очите си.

— Защо ни го причиняваш? — извика Дунди. — Да не би да искаш да те заловят?

— Знам, знам — отвърна той. — Всичко е по моя вина. Трябвало е да съм по-внимателен…

— Защо просто не ми каза? — продължаваше Дунди. — През цялото време ли си знаел? Защо си ни лъгал? Искаш ли изобщо да се прибереш, или…

— Чарлс!

Името му излетя с пукот от гърлото ми. Звучах непознато дори за себе си, но момчетата разпознаха гласа ми веднага. Лицето на Дунди поохладня, като се обърна към мен. Лиъм стана от земята.

— Сама ще си тръгна, така че… престанете да се карате, ясно? — обявих аз. — Съжалявам, че ви излъгах. Знам, че трябваше да ви оставя още в началото, но исках да ви помогна да се приберете, защото и вие ми помогнахте, и много съжалявам, толкова много…

— Руби — извика Дунди. После повтори още по-силно: — Руби! О, за бога… говорим за Черната Бети, не за твоя Оранжева милост.

Замръзнах намясто.

— Ама аз… реших, че… бих разбрала, ако решите да ме зарежете…

— Хъ? — Лиъм изглеждаше ужасен. — Оставихме радиото включено нарочно: за да не си помислиш, че сме те изоставили, като се събудиш.

Бог да ми е на помощ, това ме накара да заридая още по-силно.

Що се отнася до плачещо момиче, почти нищо не е толкова безполезно, колкото едно момче. А когато са двама — е, просто гледаха един в друг безпомощно, вместо в мен. Продължиха да стърчат неловко, докато Дунди не се престраши да протегне ръка и да ме потупа по главата като куче.

— Помислила си, че ще искаме да те зарежем, защото всъщност не си Зелена? — Лиъм звучеше така, сякаш му е трудно да приеме идеята. — Тъй де, неприятно ми е, че не си ни имала достатъчно доверие да ни споделиш истината, но всеки има право на своите си тайни.

— Имам ви доверие, наистина — поправих го аз. — Но не исках да си помислите, че съм ви манипулирала някак, за да ме приемете в групичката си. Не исках да се страхувате от мен.

— Така, първо… — подхвана Лиъм. — От къде накъде ще ни скимне, че си направила някой джедайски номер, за да те приемем в групичката ни? Гласувахме дали да те вземем. Ние поканихме теб. И второ, обясни ми, ако обичаш, какво лошо има в това да си Оранжев.

— Нямаш представа… На какво съм способна.

— Именно — обади се Дунди. — Нямаме представа, но и ние не очакваме награди за нормалност. Влизаш в чужди глави: и какво от това? Ние двамата пък можем да размятаме хората като играчки. Зу пък веднъж взриви един климатик само като мина край него.

Не беше същото, а като че ли не го разбираха.

— Аз обаче не мога да контролирам способностите си като вас — обясних им. — И понякога правя разни неща… лоши неща. Виждам неща, които не бива. Превръщам хората в неща, които не са. Ужасно е. Когато съм в нечия глава, е като да съм в плаващи пясъци; колкото повече опитвам да се измъкна, толкова повече вредя.

Дунди понечи да каже нещо, но се спря. Лиъм се наведе и приближи лице до моето — толкова, че челата ни почти се докосваха.

— Искаме да си с нас — каза той, плъзвайки ръка под косата ми, за да обхване тила ми с длан. — Искахме същото нещо вчера, искаме го днес и ще го искаме утре. По никакъв начин не можеш да ни разубедиш. Ако си изплашена и не разбираш шантавите си способности, ще ти помогнем. Но дори за миг не си помисляй, че просто ще те изоставим. — Изчака да го погледна в очите, преди да добави: — Затова ли реагира така, когато ти казах, че Беглеца може да е от Оранжевите? Затова ли искаш да го намериш, или просто искаш да се прибереш при баба си? Защото и в двата случая, скъпа, ще ти помогнем.

— И двете — отвърнах аз. Грешно ли беше да искам и двете?

Бях спряла да плача, но чувствах дробовете си лепкави, натежали и ми беше твърде трудно да си поема дори глътка въздух. Не знам защо мозъкът ми изпадна в такава летаргия, но нарочно не мислех по въпроса. Лиъм и Дунди ме хванаха за ръка. Вдигнаха ме от микробуса и ме отведоха до пукащия огън.

— Къде сме? — попитах накрая аз.

— Някъде между Северна Каролина и Голямото мрачно блато, надявам се — обясни Лиъм, потривайки гърба ми с длан. — Югоизточна Вирджиния. Така, ти вече си будна, но трябва да проверя Зу. Вие двамата стойте тук.

Дунди кимна, изпратихме Лиъм с мълчаливи погледи, после той се обърна към мен.

— Руби — подхвана със съвършено сериозен глас, — ще ми кажеш ли кой е президентът?

Примигнах насреща му.

— А ти ще ми кажеш ли защо питаш?

— Помниш ли какво се случи?

Помнех ли? Споменът беше размит в съзнанието ми, сякаш наблюдавах нечий чужд сън.

— Агресивен мъж — отговорих накрая. — Пушка. Главата на Руби. Ау.

— Престани, говоря сериозно!

Докоснах шевовете по челото си и отново изтръпнах.

— Имаш ли нещо против да говориш по-тихо? Имам чувството, че главата ми всеки момент ще се пръсне.

— Е, така ти се пада, задето ни уплаши. Ето, пийни си. — Той ми подаде остатъка от бутилката ни с вода. Нямаше значение, че водата е стара и топла; изпих я на един дъх. — Баща ми все разправяше, че травмите по главата обикновено изглеждат по-тежки, отколкото всъщност са, но аз най-откровено си помислих, че си труп.

— Благодаря, че си ме зашил — казах аз. — Приличам на Франкенщайн, но май е уместно, като се имат предвид обстоятелствата.

Дунди въздъхна тягостно.

— Франкенщайн е името на лекаря, създал чудовището, не на самото чудовище.

— Не можа да се стърпиш, нали?

— Хич не ми се подигравай. Ти не си запозната с класическата литература, не аз.

— Странно, като се замисля, май точно тази книга я нямаше в библиотеката на Търмънд. — Коментарът ми прозвуча по-остро, отколкото бях възнамерявала, но не ми беше приятно да ми се напомня, че нивото ми на образованост е като на десетгодишна.

Той въздъхна дълбоко и прояви благоприличието да сведе гузно очи.

— Просто… внимавай, чу ли? Сърцето ми не може да понесе много стрес.

През цялото време, докато Дунди и Лиъм ме бяха успокоявали, една част от мен се беше мъчила да си изясни разговора помежду им, който бях подочула. Колкото и ужасяващо да звучеше, разбирах защо е нужно да зарежем Бети. СОП и преследвачите вече я познаваха. Но бях усетила и нещо друго в думите им — друг повод за напрежение между тях. Май се досещах какъв беше, но не можех да попитам Лиъм. Трябваше ми истината, не някоя захаросана нейна версия. Само Дунди можеше да ми сервира жестоката реалност.

Но и него се колебаех да попитам, тъй като видях на земята до краката му Хълмът Уотършип. И в главата ми се завъртя онова изречение, което адски ме беше ядосало, когато я бях прочела като дете.

Зайците се нуждаят от достойнство и най-вече от готовност да приемат съдбата си.

Героите на книгата се натъкваха на един зайчарник — цяла общност от зайци, които приемаха храна от хората, но с уговорката, че някои от тях ще платят с живота си за това. Не се бунтуваха срещу системата, защото им беше по-лесно да се примирят със загубата на свободата си, да забравят какъв е бил животът, преди да ги оградят с мрежа, отколкото да скитат по света в търсене на подслон и храна. Бяха стигнали до решението, че жертването на малка част от тях си струва заради временното удобство на мнозинството.

— Винаги ли ще е така? — попитах накрая, като свих колене до гърдите си и зарових лице в тях. — Дори след като намерим Ийст Ривър? Винаги ли ще се оглеждаме за Лейди Джейн? Струва ли си изобщо?

… готовност да приемат съдбата си. В нашия случай съдбата ни беше повече да не зърнем семействата си. Вечно да ни преследват и да се крием по най-тъмните ъгълчета на земята. Накрая късметът щеше да ни предаде — не можехме да живеем така. Не беше заложено в природата ни.

Той сложи тежка длан върху главата ми, но мина доста време, преди да формулира отговора си.

— Възможно е никога нищо да не се промени — каза накрая. — Но не искаш ли да си наоколо, ако случайно настъпи промяна?

 

 

Не знам дали пушекът от огъня ме успокои, или внезапната поява на Зу, която се връщаше от оглед на съседния лагер. Тя дойде да ме прегърне, а момчетата се заеха да събират остатъците от храната ни.

— Значи, така си се досетила? — подхвана Лиъм. — Видяла си нечий спомен за уликата?

Кимнах с глава.

— Май така не звучи особено впечатляващо, а?

— Не… не, напротив — побърза да отрече Лиъм и добави: — Просто се опитвам да си представя как изглежда съзнанието на онова хлапе и все ми идва наум блато, гъмжащо от алигатори. Сигурно изживяването е било ужасно.

— Не по-ужасно от това да проникна в главата на човек, когото харесвам — признах си аз.

— А случвало ли се е? — попита Дунди след почти десетминутно мълчание. Лиъм се мъчеше да отвори консервите с плодове и супа с ключовете от Бети.

— Какво да се е случвало?

— Случвало ли се е да проникнеш в нашите мисли? — довърши въпроса си той. Тонът на гласа му беше като на малко детенце, разпитващо за финала на някоя приказка за лека нощ. Нетърпелив. Изненадващ… във всичките ми кошмари, породени от страха, че ще разкрият тайната ми, Дунди понасяше истината най-тежко.

— Разбира се, че е в мислите ни — отговори вместо мен Лиъм, напрягайки сили да отвори поредната консерва. — Руби е една от нас.

— Не това имах предвид — изпуфтя Дунди. — Просто искам да знам как става. Досега не съм срещал никого от Оранжевите. В Каледония нямахме.

— Навярно защото правителството ги е ликвидирало всичките — обясних аз и отпуснах ръце в скута си. — Поне това им се случваше в Търмънд.

Лиъм вдигна тревожен поглед.

— Как така?

— През първите ми две-три години там имахме деца от всички цветове, дори Червени и Оранжеви — поясних аз. — Но… никой не знае със сигурност как и защо се случи. Някои смятаха, че са ги изгонили заради всички неприятности, които причиняваха, но се носеха слухове, че ги местят в друг лагер, където правят всевъзможни опити с тях. Просто една сутрин се събудихме и всички Червени, Оранжеви и Жълти вече ги нямаше. — Сега мисълта ме ужасяваше не по-малко от тогава.

— Ами ти? — подкани ме Дунди. — Как си успяла да им се изплъзнеш?

— Още от самото начало се преструвах на Зелена — отговорих. — Видях колко уплашени са соповците от Оранжевите деца, затова изиграх номер на учения, който провеждаше класификационния ми тест. — Следващите думи напуснаха устата ми с голяма трудност. — Онези деца… бяха доста сбъркани. Може и да са били така още преди да развият способностите си, а може и да са се мразили заради тях, но въпросът е, че правеха ужасни неща.

— Например? — подкани ме Дунди.

О, боже, дори не можех да говоря за това. Бях физически неспособна да им споделя за стотиците игрички, които си играеха с войниците от СОП. За това как трябваше да търкаме пода в столовата, след като един Оранжев беше наредил на един от войниците да влезе вътре и да открие огън срещу всичките си колеги. Стомахът ми се преобърна и дори вкусих металическата горчилка на кръвта. Подуших я. Спомних си колко трудно ми беше да почистя ноктите си от нея.

Дунди отвори уста, но Лиъм вдигна ръка да го спре.

— Просто знаех, че трябва да се защитя някак.

Защото, откровено казано, аз също се страхувах от Оранжевите. Имаше нещо сбъркано в тях. В нас. Сигурно беше резултат от постоянната врява, в която живеехме заради сблъсъка с чувствата и мислите на всички околни. С времето се научавахме да блокираме част от тях, да градим тънка стена между собственото ни съзнание и това на другите хора, но дотогава отровните им мисли вече ни бяха опорочили. Някои прекарваха толкова много време извън собствените си глави, че не бяха на себе си, когато се завърнеха.

— Е, сега вече разбирате — завърших аз — каква грешка допуснахте, като ми позволихте да остана с вас.

Зу клатеше глава, смаяна от твърдението ми. Дунди потри очи, скривайки изражението си. Само Лиъм имаше смелостта да ме погледне в лицето. И в погледа му нямаше нито отвращение, нито страх, нито която и да било от хилядите грозни емоции, които имаше пълното право да изпита — само разбиране.

— Опитай да си представиш къде щяхме да сме без теб, скъпа — каза тихо, — и може би тогава ще проумееш какъв късмет сме извадили с теб.