Александра Бракен
Тъмна дарба (22)

Двайсет и първа глава

В крайна сметка Ийст Ривър се оказа най-обикновен къмпинг. Голям, разбира се, но нищо, което не бях виждала десетки пъти с родителите си. След възхваляващото представяне от страна на Майк и останалите едва ли не бяхме очаквали да се озовем пред райските порти, а не пред някакъв си лагерен терен, наричан Чесапийк Трейлс в миналия си живот.

Тъй като Майк беше човекът, убедил спътниците си да ни вземат, на него се полагаше задачата да ни служи като екскурзовод нагоре по калния черен път, който изкачвахме натоварени с кашони плодове, колкото тежки, толкова и съблазнителни.

— Организираме такива удари, както им викаме, за подсигуряване на лагера с провизии. Храна, лекарства и какво ли още не. От време на време ограбваме и магазини.

Лиъм ми беше отстъпил якето си, за да ме пази от дъжда, който, макар и ситен, вече беше наквасил тънките кашони в ръцете ни. Случваше се някой от тях да се продъни и извадилото лош късмет хлапе се принуждаваше да тъпче мокрите плодове по джобовете си или да ги носи в тениската си. Децата зад нас поемаха пъстроцветната диря от разпилени плодове, която оставяхме след себе си. Много често и моите очи се задържаха върху нея.

Когато Майк ни обърна гръб, Лиъм бръкна в най-горния кашон и поднесе един портокал пред лицето ми със свенлива усмивка на уста. Пусна го в джоба на якето ми, наведе се към мен и целуна нежно натъртената ми буза. След това студената тръпка по кожата ми като че ли изчезна.

— Ау, ау, ау, ау — припяваше зад нас Дунди. — Ау, ау, ау, ау.

— Знаеш ли — подхвана Майк, — изпълвам се с надежда, като виждам, че след всичко преживяно Дунди си остава същият онзи Дунди, когото всички познаваме и обичаме.

— О, грешиш — каза Лиъм. — Това е Дунди две-точка-нула. Не се е разплакал нито веднъж през цялото ни пътешествие на крак.

— Дай му още няколко минути — изсумтя Грег. — Сигурен съм, че няма да ни разочарова.

— Ей — обадих се аз с нисък, предупредителен тон, — хич не е забавно.

Дунди продължаваше да се влачи зад нас и разстоянието помежду ни се разширяваше с всеки километричен маркер по пътя ни.

— Искаш ли помощ? — предложих, когато накрая докуцука до мен. — Моят кашон не е особено тежък. — За разлика от неговия. Носеше грейпфрути.

По погледа му си пролича, че има отчайваща нужда да ги сменим за малко поне, но вместо да признае, вдигна брадичка и заяви над люлеещия се капак на кашона си:

— Няма нужда, но благодаря за предложението.

Лиъм и Майк се разсмяха за нещо — дори Зу погледна назад да им се ухили, а шапката на Лиъм падна върху очите му. Не можех да повярвам колко се е съживил само за няколко часа; лицето му грееше от енергия, каквато не бях виждала там… ами, никога.

— Какъв е бил някога? — попитах тихо. — Когато сте живели заедно в лагера?

Дунди въздъхна дълбоко.

— Хм, като начало… беше много по-досаден с постоянните си оптимистични изказвания от рода на Ще се справим, момчета, ще се измъкнем някой ден. Тази му нагласа отмира с всеки изминал ден, откакто осъзна колко прецакано е всичко.

Той спря, за да нагласи кашона в ръцете си.

— Е, какво да ти кажа? Лий си е Лий. Всички го обичаха, дори някои от соповците. Избраха него от всички Сини за куриер на нашия Контролен център.

— Така ли? Ами ти какъв си бил в лагера? — попитах с усмивка.

— Невидим през повечето време — отвърна той. — Освен ако не бях с Лий.

Сякаш дочул името си, Лиъм ни подвикна:

— Побързайте, госпожици! Ще изостанем съвсем.

Когато двамата с Дунди най-сетне ги настигнахме, Майк тъкмо разказваше как след бягството от Каледония се придвижил на стоп от Охайо до Вирджиния. Зу подръпна ръкава на якето ми и посочи към дърветата от лявата страна на пътеката.

Толкова се бях съсредоточила в разговора ни с Дунди, че напълно бях пропуснала да видя коприненото езеро, изникнало в полезрението ни. Облаците се разкъсаха, отваряйки път на високото слънце. Водата заблещука под милувката му и разпрати отблясъци по обточващите я дървета. През стволовете им се виждаше малък Т-образен кей в отсрещния край на езерото, а отвъд него — няколко дървени бунгала.

— Значи, лагерът му е по-скоро убежище — говореше Лиъм. — Наистина ли може да ни помогне да се свържем със семействата си?

Майк свъси вежди.

— Да, но в замяна ще поиска да останете в лагера няколко седмици и да му се отплатите с труд. Пък и защо ви е да се прибирате у дома? Тук е много по-безопасно.

Усетих, че Дунди иска да обсъдят въпроса по-сериозно, но Лиъм го предвари със следващия си въпрос.

— Преди колко време се е устроил тук прословутият Беглец?

— Преди около две години, доколкото знам — отвърна Майк. — Човече, нямам търпение да ви запозная. Направо ще откачиш.

Дунди завъртя очи към небето и нещо ме наведе на мисълта, че двамата с Майк не се разбираха особено.

— И какво, в лагера има стотици деца, които просто си живуркат най-спокойно? — попитах аз. — Как е успял да се задържи тук толкова време, без войниците от СОП да го надушат?

Майк вече ни беше обяснил на какъв принцип функционира лагерът. Всичките му обитатели — деца, избягали от поправителните лагери, и такива, успели да се крият достатъчно дълго, че изобщо да не попаднат в някой от тях — си имаха свои задължения.

— Аха, именно затова си струва да си под протекцията на Беглеца — отговори Майк. — Соповците не могат с пръст да го пипнат, защото знаят кой е и на какво е способен. Дори Грей се бои от него.

— Сетих се кой е той! — щракна с пръсти Лиъм. — Дядо Коледа!

Зу се изкиска.

— Не си много далеч от истината — отбеляза Майк. — Вероятно ще прозвучи лигаво и ако искате, ми се подигравайте, но тук всеки ден е като Коледа.

Скоро разбрах какво е имал предвид. Като достигнахме поляната, на която вероятно лагеруващите бяха разпъвали палатките си, се оказахме обградени от десетки деца. Вдясно имаше волейболно игрище — с истинска мрежа. Дочух радостни писъци и спрях, за да пропусна няколко момиченца, играещи на гоненица. Именно те грабнаха вниманието на Зу.

Всички изглеждаха щастливи. Ведри и здрави, и лъчезарни. И чисти. Не покрити с рани и синини, и кал като нас, а в хубави дрехи и обувки. Няколко от децата, които се излежаваха под дърветата, оставиха каквото правеха и се спуснаха да ни помогнат с носенето на кашоните към бяла сграда, обозначена като ОФИС/МАГАЗИН, без дори да сме поискали помощта им.

ОФИС/МАГАЗИН беше най-стабилната постройка наоколо и значително се открояваше от малките дървени бунгала с тъмнозелени врати.

— Тук складираме храната — обясни Майк, сякаш по-вълнуващо нещо нямаше да чуем. — И оттук Беглеца ръководи всичко. След малко ще ви представя. И ще го помоля за разрешение да останете известно време.

— Трябва ни разрешение? — учуди се Дунди. — Ами ако откаже?

— Досега не се е случвало — каза Майк и прехвърли кашона върху рамото си, за да преметне ръка през раменете на Дунди. Като видя, че го гледам, се ухили до уши. — Ти със сигурност не си била в Каледония. Несъмнено щях да запомня лице като твоето. — Май се имаше за много чаровен с тъмните си очи и трапчинките си. Надникна към Лиъм, който едва сдържаше усмивката си в очакване да забележи реакцията ми. — Откъде я намери и как мога да се сдобия със същата?

— Попадна ми на една бензиностанция в Западна Вирджиния, и то на доста сносна цена — пошегува се Лиъм. — Беше последната, съжалявам.

Майк се засмя отново и стисна рамото на Дунди, след което изкачи стълбището и се шмугна под белия чаршаф, окачен пред малката верандичка. Погледът ми мина покрай него, но бързо се върна.

Огромното черно ψ беше накарало Зу да замръзне намясто, оцветявайки лицето й в болнаво жълтеникаво. Аз също не можех да помръдна — не можех да откъсна очи от него. Лиъм се покашля и челюстите му се задвижиха, сякаш се мъчеха да прогонят думите, заседнали на езика му. Той обърна смаян поглед към приятеля си.

— Какво? — попита Майк, забелязал реакцията ни.

— Случайно да има обяснима причина, поради която сте украсили щабквартирата си със символа на смъртните ни врагове?

За пръв път, откакто се познавахме — около два часа, — виждах усмивката на Майк да посърне. Нещо вкамени очите му и накара мускулите по челюстта му да изпъкнат.

— Това е нашият символ, не мислите ли? Това е пси. Би трябвало да представлява нас, не тях.

— Тогава как ще обясниш черното? — настоя Лиъм. — Лентите на ръкавите ви, тениските…?

Имаше право. Всички носеха цвета под една форма или друга. За повечето явно беше достатъчно да вържат черна лента около ръката си, но други, и то не само онези, които бяха ограбили камиона, бяха облечени в черно от глава до пети.

— Черното е липсата на цвят — обясни Майк. — Тук не се делим по цветове. Всички се уважаваме един друг и си помагаме взаимно да разберем способностите си. Мислех, че ако някой би схванал идеята, то това ще си ти, Лий.

— О, не ме разбирай погрешно, направо съм проповедник на идеята ви — увери го Лиъм. — Просто… обърках се, това е. Черното е цветът. Ясно.

Стъклената врата се отвори отново. Майк я задържа с крака си.

— Идвате ли?

За моя изненада, вътре имаше и отопление, и осветление. Електричество — спомних си, че Грег беше споменал нещо за това, че Жълтите поддържали мрежата, но да не би да имаха даже течаща вода?

Предните стаи бяха пълни с одеяла и чаршафи, няколко подредени един върху друг дюшека и сиви пластмасови кофи с неясно предназначение. Задната стаичка — магазинът в комбинацията Офис/магазин — се намираше вдясно от малка, облепена в бели плочки кухничка. Майк помаха на децата в нея, които бъркаха разни вкуснотии с дървени лъжици.

Дървените рафтове на стария магазин бяха боядисани в потискащо зелено, но и заредени с разноцветен асортимент от консерви и пакети чипс и макарони, и дори бонбони маршмелоу. Лиъм изсвири впечатлено, като видя кутиите със зърнени закуски, подредени високо над главите ни.

Очаквах Дунди да се разплаче всеки момент.

Оставихме плодовете на пода в едно от тъмните ъгълчета на помещението, до момиче с къса руса коса и къса черна блузка. То пляскаше с ръце и подскачаше на пръсти от радост. Сигурно беше на около четиринайсет-петнайсет и май имаше по толкова обеци на всяко ухо.

— Знаех си, че ще се зарадваш, Лизи — каза Майк и й хвърли един грейпфрут.

— Не сме яли плодове от цяла вечност — възкликна тя с все по-извисяващ се глас. — Дано ни стигнат за няколко седмици.

Майк ни изведе от стаята и оставихме Лизи да се любува на ананасите и портокалите.

— Да се качим на горния етаж. Сигурно срещата му с охранителния екип е приключила. Хейс отговаря за ударите, а Оливия — ще се запознаете и с нея — координира караулите около периметъра на лагера. Ако имате желание, мога да говоря с нея да ви вземе в нейния екип.

После сведе поглед към Зу.

— За твое нещастие, скъпа, всички деца под тринайсетгодишна възраст са длъжни да посещават уроци.

Това привлече вниманието на Дунди.

— Какви уроци?

— Училищни… предполагам. Математика, малко природни науки, четене… зависи от това какви книги сме успели да набавим. Шефът държи всички да имат поне основни познания по важните предмети. — Майк спря на върха на стълбището и надникна през рамо към нас. — Знам, че не обичате да използвате способностите си, но имаме уроци и по правилното им приложение.

Дунди се покашля зад мен.

— На мен ми е достатъчно наученото от Джак.

— Джак… — Гласът на Майк заглъхна. — Боже, колко ми липсва този човек.

По време на пътешествието ни до лагера ни беше обяснил, че в него пребивават пет деца от Каледония. Майк беше единственият от някогашната стая на Лиъм, но имаше и две Сини момичета, едно Жълто момче и едно Зелено, което незнайно как беше успяло да се добере дотук чак от Източна Вирджиния.

Вторият етаж на сградата представляваше по-скоро едно цялостно таванско помещение, но пък доста уютно. Майк почука на вратата и изчака да чуе Влез, преди да завърти дръжката. Долових нервния звук, който се изтръгна от гърлото на Дунди, и за своя изненада, установих, че моето сърце също прескочи.

Вратата се отвори наполовина. От дясната й страна имаше бяла завеса, дръпната докрай, така че да изолира онази част на помещението — навярно личната стая на Беглеца — от останалата. Прозорецът зад завесата пропускаше достатъчно следобедна светлина, че да се откроят силуетите на легло и скрин.

Другата половина на помещението беше оборудвана като офис. Имаше две лавици, пълни с папки и книги с всякакви размери и форми. Между тях се разполагаше метално бюро с олющена черна боя. Пред него имаше два обикновени стола, а до отсрещната лява стена беше прилепена дълга маса, отрупана с всевъзможни електронни устройства. Телевизорът беше включен на един от новинарските канали. Лицето на президента Грей изпълваше екрана, обградено от два американски флага. Устата му се движеше, но звукът беше намален докрай. Единственият шум в помещението, освен тежкото дишане на Дунди, беше трополенето на пръстите на Кланси Грей по клавиатурата на модерен сребрист лаптоп.

Щях да го разпозная, дори да беше обръснал гъстата си, вълниста черна коса — да беше татуирал бузите си или закичил с обеца дългия си прав нос. Цели шест години бях гледала портретите му в Търмънд, запаметявайки всяка бенка, контура на тънките му устни — познавах отлично дори формата на челото му. Но беше съвсем друго да го видиш на живо. Онези портрети не бяха уловили тъмните му очи и определено не бяха успели да предвидят в колко поразителен млад мъж му е предстояло да се превърне.

— Само секунда… — Отлепи очи от екрана за един бегъл поглед към нас, който бързо върна обратно.

— Шефе? — обади се Майк. — Добре ли си?

Синът на президента стана бавно, затваряйки капака на лаптопа си. Навитите ръкави на бялата му риза се свлякоха по загорелите му от слънцето ръце.

Това ли е Беглеца? Мм? Бях, слабо казано, изненадана. Още по-слабо казано, мозъкът ми се вцепени до такава степен, че мислите ми се завлачиха като в петмез. Нямах време дори да се съвзема, преди следващите три думи да излетят от устата му. И вече нямаше връщане назад, защото Кланси Грей ме погледна право в очите и каза последното нещо, което бях очаквала да чуя от него.

— Руби Елизабет Дейли.

Реакцията ми беше твърде бурна за нещо толкова невинно като собственото ми име. Все пак не ме беше наругал, нито пък бе изкрещял: Убийте ги веднага! или Заключете ги на мига!. Не биваше да отстъпвам назад, препъвайки се в собствените си боти, но преди да осъзная, вече бях достигнала вратата.

Кланси пристъпи напред, но Лиъм го отблъсна с немалка сила.

— Лий! — смая се Майк.

Кланси вдигна ръце.

— Съжалявам… Съжалявам! Аз съм виновен. Трябваше да се досетя как ще прозвучи. Просто се учудих да те видя тук. — Той ми отпрати извинителна усмивка над рамото на Лиъм и аз спрях до вратата, изумена от това колко бели и прави бяха зъбите му. — Чел съм досието ти толкова пъти в толкова различни мрежи, че имам чувството, че вече се познаваме. Нямаш представа колко много хора те издирват.

— И на кого по-точно възнамеряваш да я предадеш? — озъби му се Дунди.

Останах неподвижна на мястото си, а Зу дойде да ме прегърне с една ръка през кръста. Лицето на Кланси пламна при мисълта и тъмните му очи отново отскочиха към мен.

— На никого. Просто събирам информация и следя мрежите, за да съм осведомен кого издирват най-ревностно властите в даден момент. Понастоящем това си ти, госпожице Дейли. — Той направи кратка пауза и потри разсеяно рамото си. — Да видим дали съм запомнил правилно: родена си в Шарлътсвил, Вирджиния, но си отраснала в Сейлъм с майка Сюзън, преподавателка, и баща Джейкъб, полицай. Посещавала си начално училище Сейлъм до десетия си рожден ден, когато баща ти позвънил в поделението си да докладва, че непознато дете е нахлуло в дома им…

— Спри — пророних аз. Лиъм надникна през рамо, мъчейки се да раздели вниманието си между мен и момчето, рецитиращо окаяната история на живота ми.

— … но за зла участ СОП са изпреварили полицията. И все пак си имала късмет, че някого го е домързяло или са имали да прибират други деца, защото така и не разпитали родителите ти, поради която причина не са те класифицирали на момента. А когато си пристигнала в Търмънд, си успяла да ги заблудиш, че не си Оранжева…

— Спри! — Не исках да чувам всичко това… не исках никой да го чува.

— Какво ти става? — развика му се Лиъм. — Не виждаш ли, че я разстройваш?

Кланси, навярно в очакване на груба сила, отиде от другата страна на бюрото си.

— Просто се вълнувам, че я срещам. Рядко се намират други Оранжеви.

В центъра на гърдите ми лумна искра и бързо стигна чак до мозъка ми. Наистина е Оранжев. Слуховете са верни. Може би ще успее да ми помогне.

— Но… теб не са ли те реформирали? — попитах бавно. — Нали затова са те пуснали?

— Руби, ти най-добре знаеш, че в Търмънд не могат да реформират нищо — отвърна той. — В този ред на мисли, как е добрият стар Търмънд? Имах така наречената чест да съм първият му питомец; с очите си видях построяването на столовата. Наистина ли са закачили снимката ми във всяко едно помещение?

Изскочи ми един още по-добър въпрос: наистина ли смяташе, че ще си придърпам едно столче, за да си побъбрим за отминалите времена?

Кланси въздъхна.

— Както и да е… щом ти си Руби, значи, ти си Лий Стюарт. И твоето досие съм чел.

— Интересно ли е? — попита Майк със смутен смях.

— Служителите на СОП следят всяка твоя стъпка — продължи Кланси, облягайки се назад в стола си. — Което ме навежда на мисълта, че ти трябва някое скришно местенце за известно време, нали така?

Лиъм се поколеба за част от секундата, преди да кимне с глава.

— Постъпил си разумно, като си дошъл тук. Можеш да останеш колкото е необходимо. — Кланси отпусна ръце върху гърдите си. — Е, след като успях да ядосам всички, Майк, ще бъдеш ли така добър да ги отведеш в някое свободно бунгало и да им разпределиш дежурствата?

Майк кимна.

— За сведение, мен не си ядосал, шефе.

Кланси му отвърна с дълбок, бавен смях.

— Добре, радвам се. И, между другото, съм ви благодарен за усърдния труд днес. Май плячката си я бива.

— О, и още как — съгласи се Майк и тръгна към вратата. Махна ни да го последваме, макар че вече не ни гледаше така приятелски. — Бунгало осемнайсет е свободно, нали?

— Да, Тай и дружината му си обраха крушите — отговори Кланси. — Май никой не го е чистил оттогава, така че се извинявам, ако е малко разхвърляно.

После отново впери очи в мен и първо едното ъгълче на устните му се вдигна нагоре, а след него и другото. Топло, бълбукащо чувство се зароди в дъното на съзнанието ми, ускорявайки пулса ми. Извърнах очи от него, но образът му продължи да се влива в ума ми, докато не помислих, че ще ме удави. Зад очите ми се отпечата картина: как с Кланси сме сами в същата тази стая и той ми поднася роза, коленичил пред мен.

Ще ми простиш ли? Гласът му прозвуча съвсем ясно в ушите ми и заотеква в главата ми, докато слизах по стълбите.

Как го беше направил? Беше преодолял всяка една от вродените защити на съзнанието ми. И защо мозъкът ми внезапно така се оживи, че ме накара да посегна към най-близкия до мен човек, към онзи, достатъчно наивен, че да ме допусне до себе си?

Вдигнах лице от рамото на Лиъм. Кога бях успяла да го заровя там? Кога бяхме излезли навън… кога бяхме стигнали чак до бунгалото?

Отдръпнах се, а Лиъм опита да срещне погледа ми. Мозъкът ми копнееше, буквално копнееше по неговия. Близостта ни беше твърде опасна.

— Не сега — прошепнах.

Лиъм сбърчи вежди и отвори устни да каже нещо. Вместо това обаче само кимна и продължи напред към бунгалото, вземайки стълбището на бегом.

Трябваше да се отдалеча възможно най-много от тях, поне докато вибрациите в мозъка ми не стихнеха. Не си съставих план, нито стратегия; просто тръгнах по близката пътека. Няколко деца, всичките непознати, викнаха загрижено по мен, но аз се направих, че не ги чувам, и продължих да следвам миризмата на кал и гнила шума, докато не намерих езерото, което бяхме подминали на идване.

Дървета и храсталаци бяха превзели пътеката до Т-образния дървен кей, а точно там, където свършваха, беше опънато въже с табела „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“.

Пъхнах се под него и продължих надолу по пътеката, докато не стигнах стария, избледнял от слънцето кей, където седнах и закътах лице между коленете си, заслушана в радостната детска глъчка в далечината. Питах се кога ли щях да почувствам краката си достатъчно стабилни, за да се изправя, и кога ли екотът от гласа на Кланси Грей щеше да избледнее от съзнанието ми.

Сама — помислих си, лягайки върху старото дърво. — Най-сетне сама.

 

 

Сервираха вечерята точно в седем. В лагера нямаше интерком или алармена система — вместо това използваха чанове. Очевидно това беше утвърденият сигнал за храна, защото първият звънец събуди и други, чиято песен разпространи новината по всички бунгала и пътечки, чак до кея, където седях, изучавайки отражението си в тъмната вода.

Лесно намерих събитието — повече от двеста деца, струпани около бумтящ лагерен огън с храна в ръцете, не беше нещо, което можех да пропусна. Колкото повече ги наближавах, толкова повече забавях крачка. Няколко по-големи момчета хвърляха цепеници в алчните пръсти на огъня. Децата, които вече се бяха сдобили с храна и не искаха да ядат сами в бунгалата си, седяха в кръгове на импровизирани пейки от стари дънери.

Онези, които по-рано видяхме в кухнята, бяха подредили дълга редица електрически тенджери върху дървена маса и кръстосваха между офиса и огъня, за да ги допълват. Десетки деца се редяха на опашка с нетърпеливи изражения и долепени към гърдите си пластмасови купи.

Забелязах Лиъм на един от дънерите — не седеше върху него, а по-скоро стърчеше отгоре му. Държеше по една купа с чили във всяка от ръцете си и се оглеждаше наоколо за нещо. Дунди щеше директно да го подмине, ако не го беше сръчкал. Лиъм го попита нещо, но хванах отговора му само отчасти.

— Ъ, не, благодаря. Чел съм Повелителят на мухите. Знам как протичат такива мероприятия: всички танцуват в кръг около огъня, боядисват лицата си и боготворят отрязана свинска глава, а накрая някой получава удар в главата с камък и полита в бездната. И каква изненада! Това е точно дебелото хлапе с очила. — Лиъм се разсмя, но дори аз виждах колко неловко се чувства Дунди. — Мисля да заложа на сигурното и да почета в бунгалото. А, ето я и Руби! Полюбувайте се заедно на падението на човешката раса.

Лиъм се завъртя толкова бързо, че залитна и едва не изсипа и двете купи с храна по къдравите глави на момичетата до него.

— Приятно прекарване — пожела ми Дунди, като мина покрай мен.

Аз сграбчих ръкава му и го спрях.

— Какво има? — попитах.

Той сви рамене и устните му се извиха в тъжна усмивка.

— Просто тази вечер не ми е до това.

Разбирах какво му е. След като четиримата бяхме прекарали толкова време сами, компанията на толкова много хора, макар и деца като нас, му идваше малко в повече. Щом не му беше харесало, когато един-единствен човек — аз — беше нахлул в света му, можех само да гадая какво причиняваше всичко това на нервите му.

— Е, ако размислиш, ние сме тук.

Дунди ме потупа приятелски по главата и продължи нагоре по черната пътека, водеща към бунгалото ни.

— Какво го прихваща? — попита Лиъм, поднасяйки ми купата с топла храна.

— Май просто е уморен — отвърнах лаконично аз. — Къде е Зу?

Той кимна наляво, където усмихнатото лице на Зу изникна в центъра на малка групичка нейни връстници. Като ме видя, ми помаха. Зачудих се как бе възможно изражението й да е толкова оживено. Момиченцето с азиатски произход, което седеше до нея, кимна, когато Зу й направи някакъв знак с ръце, сякаш вече се разбираха и без думи. Зу се пресегна да свали качулката на суитшърта си с надпис Вирджиния е за влюбените, разкривайки дълга плитка от лъскава черна коса.

— О, боже — веднага я познах аз.

— Какво има?

— Онова момиченце е от вашия лагер — отбелязах. — Видях я в кошмара на Зу. Разделили са се по време на бягството.

— Наистина ли? — Удивлението, което се разля по лицето му, беше безкрайно симпатично. — Явно това обяснява защо се боричкаха на земята преди малко.

Засмях се.

— Сериозно ли?

— Да, търкаляха се като палета в трева. Ей, Зу! — Тя отново ни погледна. — Ела за секунда. Не, доведи и приятелката си…

Щом двете момиченца станаха, с изненада установих, че непознатото е поне с десет сантиметра по-високо от Зу, макар че едва ли беше с повече от година по-голямо от нея.

Зу хвана приятелката си за ръката и заподскача ухилено към нас. Беше облякла яркорозовата рокля.

— Здравей — обади се Лиъм и протегна ръка към момиченцето. — Казвам се Лиъм, а това е…

— Знам кои сте — прекъсна го момиченцето. — Лиъм и Руби. — Тя скръсти ръце върху гърдите си. — Сузуме ми разказа за вас.

— Разказала ти е… разказала ти е или…

— Е, естествено, че не ми е разказала — изпуфтя момиченцето и Зу я сръчка с лакът. Тя се обърна към нея и й каза нещо на японски, а Зу поклати глава и дръпна закачливо плитката й.

— Добре де, хубаво! — Високото момиче отново ни погледна, застанало на фона на лагерния огън. — Аз съм Хина. Сузуме ми е братовчедка.

— О, я виж ти! — възкликнах аз. — Сериозно ли? Това е прекрасно!

Зу подскачаше на пръсти, ухилена до уши.

— И сте били заедно в Каледония — пророни бавно Лиъм. — Зу, защо не ни каза нищо? Щяхме да опитаме да я намерим. И ти ли си Жълта?

— Зелена — обясни Хина, сочейки към буйната си коса. — Представи си!

Зу сви рамене извинително и издърпа Хина настрани, обратно към кръгчето от малки деца, погълнати в някаква игра на карти. Лиъм ме погледна с искрено изумление.

— Наистина ли току-що ме затапи дванайсетгодишна?

— Сигурно им е семейна черта — отвърнах аз и разбърках чилито с лъжицата. Още беше топло и страшно вкусно. Май от седем години не бях близвала друго, освен помията, която ни сервираха в Търмънд, и нездравословни чипсове и глезотии, затова факта, че някой беше вложил дори малко усилие в приготвянето на храната ни… Поисках си и втора, и трета порция, докато накрая просто не остана място в стомаха ми.

Като гледах огъня с пълен с вкусна храна корем, ме изпълваше спокойствие и дори ми се доспиваше. Свлякох се от дънера и седнах на земята, облягайки гръб в краката на Лиъм.

— Забравих да ти кажа… — подхвана Лиъм. — Ще повярваш ли, че Зу заподскача от радост, като й съобщих, че трябва да стане в седем часа за малко от доброто старо образование заедно с другите Лавчета.

— Лавчета?

— Уроци. Училище. — Той потупа носа ми с чистия край на лъжицата си. — Позадръж се тук, Руби Тюздей, и ще прихванеш жаргона на готините хлапета.

Като се навечеряхме, Лиъм остави купите ни в едно от многото пластмасови корита наоколо. Отговорникът за него беше Синьо кльощаво момче, което като че ли тежеше поне наполовина по-малко от коритото си. Примигнах веднъж-два пъти, чудейки се дали очите не ме лъжеха. За пръв път виждах някое дете да използва способностите си така… лекомислено. Гледката си контрастираше ярко с иначе нормалната обстановка наоколо. Или поне онова, което аз възприемах като нормална обстановка. Няколко от децата дрънкаха на китари или използваха дънерите за барабани. Повечето си приказваха тихо или играеха на карти.

Лиъм се пъхна зад гърба ми, намирайки достатъчно място зад мен и стария дънер. Трептящият въздух около пламъците в комбинация с уютната топлина превръщаше мускулите ми в каша. Ръката му отмести нежно няколко кичура коса от тила ми. Тялото ми последва естествения си път назад, докато не се облегна в гърдите му, удобно сгушено между отворените му колене.

— Добре ли си вече, скъпа? — прошепна Лиъм в ухото ми.

Аз кимнах и плъзнах пръсти по голата кожа на предмишниците му, проследявайки очертанията на мускулите и вените по тях. Сякаш бяха тръгнали на изследователска мисия в издирване на нещо, което не бях съзнавала, че искам досега. Кожата му беше толкова мека, ръцете му — топли и големи, с ожулени, разранени кокалчета. Притиснах длан към неговата, преплитайки пръстите ни.

— Просто трябваше да остана насаме за малко, но вече се чувствам по-добре.

— Радвам се — прошепна той. — Но следващия път не бягай чак там, където не мога да те намеря.

Не задрямах, а по-скоро се отпуснах. Имах усещането, че колкото повече време прекарвах на това местенце, толкова повече се успокояваше главата ми, толкова повече болезнените възли по тялото ми се отпускаха и ставах по-мека от калта под нас.

Накрая някой донесе старовремски касетофон и дори децата с китари спряха да свирят от уважение към Beach Boys. Май аз бях единствената в целия лагер, която не можеше да танцува, но все пак ми беше приятно да гледам как останалите се забавляват. Зу например кършеше бедра и мяташе ръце във въздуха — поне докато не дотича до нас и не ни задърпа. Аз успях да се измъкна, но Лиъм нямаше толкова силна воля.

И двамата се смееха неудържимо, танцувайки на Barbara Ann, а когато започна Fun, Fun, Fun, вкараха още по-усукани движения. Трябваше веднага да се досетя какво ме очаква, като тръгнаха към мен с дяволити физиономии.

Лиъм ме посочи с пръст и ме привика към него. Аз се засмях и размахах ръце пред себе си.

— Не!

Той се ухили насреща ми — първата му истинска усмивка от дни — и усетих как нещо подръпва областта около пъпа ми. Чувството беше топло, гъделичкащо и познато. Лиъм се преструваше, че тегли въже, а Зу даже спря да лудува, за да се включи в пантомимата му. Лицата им бяха зачервени и лъснали от пот. Тъй като помежду ни нямаше нищо друго, освен фин прахоляк и кал, се плъзнах директно до тях — право в протегнатите ръце на Лиъм.

— Не е честно — простенах аз.

— Хайде, Зелена — отвърна той. — Един танц ще ти се отрази добре.

Зу започна да се върти около нас, размахвайки ръце в такт с Wouldn’t It be Nice. Аз сложих ръка върху тази на Лиъм, а той я пренесе до рамото си. После взе другата ми ръка и я задържа леко в дланта си.

— Стъпи върху краката ми.

Отвърнах му с недоверчив поглед.

— Имай ми вяра. Хайде, преди песента ни да е свършила.

Напук на здравия си разум, стъпих върху краката му. Очаквах най-малкото да потрепне от болка, но костите му като че ли бяха стабилни под тежестта ми.

— Ела по-близо до мен, Зелена, няма да те захапя.

Приближих се до него и отпуснах буза върху рамото му. Лиъм стисна едната ми ръка, а другата вкопчих в ризата му. Посмутих се, защото несъмнено усещаше бясното туптене на сърцето ми до гърдите си.

— Но без въртене — предупредих го аз. Не знаех дали главата и сърцето ми щяха да го понесат. Отблизо беше толкова топъл, толкова красив. Вече и бездруго ми се виеше свят.

— Без въртене — съгласи се той.

Задвижихме се, но не точно в танц — по-скоро в мудно полюшване. Напред-назад, бавно и полека. Мозъкът ми за пръв път не ламтеше за неговия. Мускулите ми се движеха бавно, като мед. Изобщо не следвахме ритъма на песента… и така, докато не спряхме на място. Не отлепих буза от рамото му. Ръката на кръста ми се пъхна под ризата ми и се допря до топлата кожа там.

Когато звънците иззвъняха отново, този път, за да сигнализират, че е време за сън, от гърлото ми се измъкна стон, достатъчно силен, че да разсмее Лиъм. Не съзнавах колко съм уморена, докато не се разделихме.

— Време е за лягане — провикна се той към Зу. Тя стана, поизтупа се и махна на групичката деца край себе си.

Огънят запука и засъска, гърчейки се под силната струя вода от близкия маркуч. Издаваше звуци като на умиращо животно. А когато пламъците угаснаха и се превърнаха в купчина невзрачни въглени сред пепелта, вече само тънка димна завеса ме разделяше от Кланси Грей, който седеше от другата страна на огнището, наблюдавайки ме с тъмните си очи.