Александра Бракен
Тъмна дарба (10)

Девета глава

Куршумът изсвистя точно през средата на микробуса и излезе през предното стъкло. В първия момент всички просто вперихме погледи в дупката и плъзващата от нея паяжина от пукнатини.

— По дяво…! — Лиъм настъпи с всички сили педала на газта. Явно беше забравил, че се намираме в додж Караван, а не в беемве, така че, за съжаление, постигнахме максимална скорост след около трийсет минути. Тялото на Черната Бети се разтресе, подрънквайки не само заради неравностите по пътя.

Завъртях се да видя джипа на Роб, но колата зад нас се оказа яркочервен пикап, а мъжът, който се беше провесил от пасажерския му прозорец с пушка в ръка, нямаше нищо общо с Роб.

— Казах ти! — изкрещя Дунди. — Казах ти, че преследвачите са ни настигнали!

— Да, бил си прав — извика в отговор Лиъм. — Но ще се постараеш ли да си полезен, освен това?

Той кривна рязко вляво тъкмо когато мъжът стреля отново. Явно не се беше прицелил добре, защото куршумът дори не засегна колата, макар че нямаше как да съм сигурна. Пак се чу стрелба и този куршум вече постигна доста по-голям успех — заби се в задната броня на Черната Бети. Усетихме го като тухла и всички ахнахме от ужас. С изключение на Дунди, който простена страдалчески и се прекръсти.

Зу се беше свлякла в седалката и бе долепила колене към гърдите си. Качулката скриваше лицето й, но тялото й видимо трепереше от страх. Сложих ръка на гърба й и я притиснах надолу.

Отзад се чу още един трясък, но този път не беше изстрел от пушка.

— Ама какво… — Лиъм пое риска да погледне през рамо. — Сериозно ли?

Сърцето ми пропадна като камък в стомаха ми. Червеният пикап се стрелна напред и зърнах как шофьорът — тъмнокоса жена с очила — врътва волана настрани, за да избяга на бежовия джип, който току-що беше блъснал колата й. Нямаше нужда да виждам кой кара втория автомобил, за да се досетя чий беше: на Кейт и Роб. Но тогава кой ни преследваше в червения пикап?

— Тя е! — изпищя Дунди. — Казах ти! Намерила ни е!

— Тогава кой е онзи с пушката? — попита на висок глас Лиъм. — Гаджето й?

Мъжът, който беше стрелял по нас, се обърна към джипа отзад. Оцеля точно една секунда. Изстрелът от задната кола го улучи право в гърдите и разпръсна кръвта му във въздуха. Следващият куршум накара безжизненото му тяло да се свлече през прозореца. Шофьорът — жената — дори не го погледна.

Накрая червеният пикап се откъсна от предната броня на джипа. Тъй като и двете му задни гуми бяха спукани, изхвърча към съседната лента, завъртя се и спря на банкета.

— Единият проблем е решен — коментира Лиъм. Обърнах се назад в очакване да видя пушката на Роб, насочена към мен през разбитото задно стъкло. Само че Роб беше зад волана.

Кейт седеше на пасажерската седалка с пушка в ръце.

— Моля те, просто ме остави тук — казах на Лиъм и сграбчих рамото му. — Ще тръгна с тях. Не е нужно да пострадат и други хора.

— Да! — съгласи се Дунди. — Отбий, остави я тук!

— Млъкнете и двамата! — нареди Лиъм и кривна към дясната лента, после обратно към лявата. Джипът по-скоро ни следваше, а не се опитваше да ни настигне. Не можах да преценя дали ние забавихме скоростта, или той увеличи своята, но в следващия момент джипът ни блъсна отзад и дори предпазните колани не ни попречиха да изхвръкнем напред.

Лиъм измърмори нещо под носа си, но никой не го чу заради внезапния порой, плиснал от небето. Свали прозореца си и показа ръка навън, сякаш за да махне на джипа да ни изпревари.

— Направи нещо! — изкрещя Дунди, хващайки волана с две ръце.

— Опитвам се! — отвърна Лиъм. — Не мога да се съсредоточа!

Щеше да използва способностите си. Прозрението се прокрадна сред обзелия ме ужас.

Едрите капки, трополящи по прозореца, замъгляваха дърветата около нас, но Лиъм не си направи труда да включи чистачките. Ако го беше сторил, вероятно щеше да види колата, фучаща към нас от другата посока. Клаксонът й ревна и успя да изтръгне Лиъм от транса му.

Микробусът кривна обратно в дясната лента и челният сблъсък с леката кола му се размина на косъм. Ако шофьорът й не беше набил спирачките обаче, джипът щеше да се забие право в нея. И двете със Зу се обърнахме точно навреме да видим как бежовият автомобил се връща в дясната лента. Кейт се съвзе бързо и преди да сме успели да си поемем дъх, те вече летяха към нас.

— Лиъм — подхванах отново с умолителен глас. — Моля те, просто отбий. Няма да им позволя да ви наранят!

Не искам да се връщам.

Не искам да се връщам.

Не искам…

Затворих очи.

— Ей, Зелената! — Гласът на Лиъм проникна в мислите ми. — Можеш ли да шофираш?

— Не…

— Имаш ли по-добро зрение от Дунди?

— Може би, но…

— Чудесно! — каза той и се пресегна назад за ръката ми. — Ела на капитанската седалка.

Като не му се подчиних, изсумтя, без да му прави впечатление, че поредният куршум издрънча по металната плът на Черната Бети.

— Почакай! — Но очевидно нямах дума по въпроса. Лиъм свърна обратно в лявата лента тъкмо когато джипът ни настигаше за поредния сблъсък. Вместо да увеличи скоростта обаче, той скочи върху педала на спирачката. Черната Бети спря рязко и джипът профуча край нас.

Всичко се случи толкова бързо, че нямах време да възразя. Той разкопча колана си, стана от шофьорската седалка и ме издърпа на нея. Колата тръгна сама и аз се паникьосах, настъпвайки здраво педала, който реших, че отговаря за спирачката. Черната Бети скочи напред и този път писъкът дойде от моята уста.

— Спирачката е отляво! — Лиъм се блъсна в таблото, а в същия момент гумите на джипа пред нас изсвистяха пронизително. Роб обърна и ускори към нас. — Настъпи газта!

— Защо не кара той? — попитах с тънък гласец.

Дунди бутна пасажерската седалка назад, така че да се прехвърли в задната част на микробуса, а Лиъм зае неговото място.

— Защото — обясни той, докато сваляше прозореца — не вижда и на два метра пред себе си. Повярвай ми, скъпа, не е добра идея да сяда зад волана. А сега настъпи газта!

Изпълних нареждането му. Колата отново се стрелна напред, а сърцето ми се заклещи чак в гърлото ми. Колелата забуксуваха върху мокрия асфалт.

Лиъм подаде през прозореца толкова голяма част от тялото си, че почти седеше на вратата.

— По-бързо! — заповяда ми той.

Дъждът се сипеше като из ведро, но фаровете на джипа пронизваха мъглата, докато микробусът хвърчеше право към него. Движехме се с такава скорост, че воланът се тресеше в ръцете ми и подскачаше като оживял. Преглътнах поредния си писък и опитах да отпусна газта, но Лиъм веднага се намеси.

— Не, не намалявай!

— Лий! — Дунди се беше привел напред в седалката си. — Това е лудост… какво правиш?

Толкова се беше умълчал, че почти го бях забравила. Стрелката на скоростомера пълзеше към сто и трийсет, сто и четирийсет, сто и петдесет километра в час, ето защо нищо чудно, че паметта ми изневеряваше.

И тогава всичко отиде по дяволите.

Чу се ужасяващ гърмеж — хиляда пъти по-оглушителен от пръсването на балон — и микробусът започна да се върти, а воланът буквално изскочи от ръцете ми.

— Изправи! — крещеше Лиъм. — Изправи волана!

— Мам…! — Предпазният колан прогони въздуха от гърдите ми, но в крайна сметка успях да преборя волана и отново тръгнахме направо. Колата се килна назад, оставяйки диря от огнени искри по пътя след себе си. Джипът пак се озова насреща ни и за втори път хвърчахме право към него.

— Продължавай напред! Не спирай! — изкрещя Лиъм.

Но гумата — мислех си, докато ръцете ми душаха волана, — гумата…

Дунди се пресегна да хване краката на Лиъм, за да не изхвръкне през прозореца.

— Пусни ме! — озъби му се той. — Добре съм, вече се случва.

Не знаех какво точно се случва, докато не погледнах в огледалото за обратно виждане и не съзрях как тъмното туловище на едно дърво изхвърча откъм гората, водено към джипа единствено от ръката на Лиъм.

Тъй като вниманието му беше насочено към микробуса, устремен към тях, Роб нямаше време да се изплъзне на летящото дърво. Аз завъртях сляпо волана, за да избегна сблъсъка с обречения джип. Чух трошене на стъкла и скърцане на метал, а в следващия момент Роб загуби контрол върху автомобила. Когато погледнах назад в страничното огледало, джипът вече лежеше на една страна. До димящото му тяло се търкаляше потрошеният от сблъсъка дънер.

— Как го направи? — надвиках шумотевицата на вятъра и дъжда. — Нали уж…

Отговори ми Дунди, чието лице беше мъртвешки бледо.

— Схвана ли вече? Нямаше да спрат, докато не ни заловят.

Лиъм се върна в колата и се тропна на седалката с дълга въздишка. Косата му стърчеше във всички посоки, окичена с листа и малки клонки.

— Така, зелена ми приятелко — подхвана той без никаква следа от шок в гласа си, — онези гръмнаха едната ни задна гума, така че караш на джанта. Просто продължавай напред и започни да намаляваш скоростта. Слез от магистралата на следващата отбивка.

Стиснах челюстите си толкова силно, че ме проряза болка.

— Добре ли си, Зу? — попита Лиъм. Момиченцето вдигна два палеца. Жълтите й ръкавици бяха единственото цветно нещо в целия микробус.

— Е, аз съм добре, благодаря, че попита — обади се Дунди. Малките очила бяха застанали накриво върху лицето му, но той заглаждаше синята си риза с длани. След малко се приведе напред и шляпна Лиъм по тила. — И между другото, случайно да си откачил? Знаеш ли какво се случва с едно тяло, когато падне от кола, движеща се с висока скорост?

— Не — отвърна Лиъм, — но предполагам не е нито приятна гледка, нито подходящо за ушите на единайсетгодишно дете.

Надникнах към Зу. Единайсет? Сигурно грешаха…

— О, значи, може да я забъркваш в престрелки, но не позволяваш да й разказвам страшни истории? — Дунди скръсти ръце пред гърдите си.

Лиъм бръкна под седалката и изправи докрай облегалката й. Като се надигна, лицето му беше сбърчено в болезнена гримаса. Над окото му имаше прясна рана. От брадичката му капеше кръв.

Видях зелената магистрална табела през дъждовния параван. Не че имаше значение кой град или изход оповестяваше. Исках просто да се махна от магистралата и шофьорската седалка.

Когато дойде време да вдигна крака си от педала за газта, вече цялото ми тяло беше вкочанено от умора и стрес. Микробусът следваше извивката на магистралната рампа със съвсем малко помощ от моя страна, а когато достигнахме шосето, спря от само себе си. Притиснах ръка към гърдите си, за да се уверя, че сърцето ми не беше отказало.

Лиъм се пресегна и дръпна ръчната спирачка.

— Справи се чудесно — похвали ме той. Гласът му беше по-тих от обичайното. За жалост обаче, не успя да укроти яростната змия, свила се на топка в стомаха ми.

Протегнах се и го фраснах в ръката. Силно.

— Ау! — проплака той и се отдръпна от мен с ококорени очи. — Това пък за какво беше?

— Изобщо не е като да караш колело, задник такъв!

Той ме загледа с потреперващи устни. Сузуме избухна в тихичък смях, представляващ безкрайна поредица от пъхтене и друсане, което от своя страна оцвети лицето й в розово и я остави без дъх. В продължение на няколко секунди единственият звук, който съумяваше да заглуши дъжда, беше детското й хихикане — поне докато Дунди не отпусна лице в ръцете си с тежък стон.

— О, да — каза Лиъм и отвори пасажерската врата. — Ще се впишеш чудесно в групичката ни.

 

 

Когато Лиъм се захвана със задната гума, пороят вече беше преминал в ситен дъждец. Аз не помръднах от шофьорската седалка главно защото не знаех какво друго да направя. Другите двама също бяха излезли от колата — Сузуме отиде при Лиъм, а Дунди тръгна в обратната посока. Наблюдавах го през напуканото стъкло: отиде до табелата, сочеща към Национален горски парк Мононгахела; след малко извади нещо — книга — от задния си джоб и седна в края на пътя. Споходена от не особено благородна завист, присвих очи да разчета заглавието й, но половината корица липсваше, а другата беше скрита от ръката му. Не знам дали наистина четеше, или само се пулеше в текста.

Ако съдехме по крайпътната табела, бях свърнала по отбивката за Слейти Форк, Западна Вирджиния. Онова, което бях сметнала за затънтен селски път, се оказваше шосе 219, водещо към нищото. Марлинтън може и да беше загубил всичките си обитатели, но Слейти Форк като че ли никога не бе имал такива.

Станах от шофьорската седалка и преминах в задната част на микробуса. Ръцете ми продължаваха да треперят, сякаш опитваха да се отърсят от остатъчния адреналин в кръвта ми. Черната раница, която Роб и Кейт ми дадоха, надничаше изпод няколко листа от вестник и празна бутилка от препарат за стъкла, струпани на задната седалка.

Поизтупах я и я оставих до себе си на седалката. Вестникът беше на повече от три години и бе втвърден от старост. Половината от едната му страница беше заета от реклама на крем за лице, който някой безкрайно находчив ум бе нарекъл Вечна младост.

Обърнах страницата в търсене на някакви новини. Прегледах набързо една статия, възхваляваща изправителните лагери, и останах по-скоро смаяна, отколкото засегната от факта, че авторът й най-открито наричаше децата с пси-способности мутантски бомби със закъснител. Имаше и кратка статия относно бунтовете, които журналистът описваше като директна последица от нарастващото напрежение между Западното и Източното правителство по въпросите на новия родилен кодекс. В дъното на страницата, под превъзнесена дописка за годишнината от стачката на някакви влакови кондуктори, беше публикувана снимка на Кланси Грей.

Синът на президента пред комисията на Детската лига — пишеше отдолу. Беше ми достатъчно да прочета само първите два-три реда, за да схвана общата идея: президентът се страхуваше да излезе на публично място след неуспешния опит за убийството му, затова бе изпратил личния си изрод да свърши мръсната работа вместо него. Зачудих се на колко ли години беше Кланси в наши дни. На снимките в Търмънд беше на същата възраст, затова не можех да си го представя на повече от единайсет-дванайсет. Но навярно вече наближаваше осемнайсет. Общо взето, си беше чист дъртак по нашите стандарти.

Захвърлих вестника с отвращение и отново посегнах към раницата си. Роб беше казал, че вътре ще намеря чисти дрехи и ако наистина се окажеше така, щях да се отърва от търмъндската си униформа веднъж завинаги.

Обикновена бяла тениска, дънки, колан и суитшърт с цип. Спокойно си се представях в такова облекло.

Внезапното почукване по стъклото ме уплаши толкова, че едва не прехапах езика си. Лицето на Лиъм изникна пред мен, сякаш начертано с остри, обтегнати линии.

— Ще ми донесеш ли тези дрехи, ако обичаш? Искам да ти покажа нещо.

 

Веднага щом усетих очите му върху себе си, всички кости, мускули и стави в тялото ми сякаш се събудиха. Изскочих през плъзгащата се врата със смътен вкус на кръв в устата си и огледах микробуса. Ако изобщо беше възможно, изглеждаше още по-зле и отпреди — като детска играчка, която някой беше натикал в мелницата за отпадъци на кухненската мивка. Докоснах с пръсти няколко от по-новите дупки от куршуми по тънкия метал. Лиъм коленичи до Зу, която крепеше резервната гума с всички сили, и се зае да надига колата с крика, отделяйки я от съсипаната задна дясна гума. Застанах зад тях тъкмо навреме да видя как Лиъм размахва ръка пред таса на джантата. Болтчетата се развиха сами, без дори да ги докосва, и се струпаха на спретната купчинка пред него.

Син, установих веднага. Лиъм беше Син. Какви бяха другите тогава?

— Така — подхвана той. Издуха кичур светла коса от очите си. — Извади тениската, която беше намислила да облечеш.

— Аз… няма да се преобличам пред вас — заявих.

Той завъртя очи.

— Ама ти сериозно ли? Тревожиш се за благоприличието си, при положение че до няколко часа ще имаме цяла банда агенти на Лигата по петите си? Мисли приоритетно, зелена приятелко. А сега извади тениската.

Погледах го за момент, не че знаех какво търсех.

— Опипай яката й — нареди Лиъм и остави още едно болтче на асфалта до краката си. — Ще намериш малка издутина.

Така и стана. Беше не по-голяма от грахово зърно, пришито в иначе безличната тениска.

— Дунди държи един бабешки комплект под предната седалка — обясни той. — Ако възнамеряваш да я облечеш, първо трябва да извадиш проследяващото устройство.

Бабешкият комплект се оказа кутия с конци, ножица и малко парче плат с бродерия. Имаше и лист хартия, върху който някой — Дунди може би? — беше избродирал идеален черен квадрат. Вперих поглед във фигурата и потрих с палец изпъкналите й очертания.

— При всички случаи не е зле да свалиш тая униформа — продължи Лиъм. — И не забравяй да провериш панталоните и суитшърта. Нищо чудно да са използвали повече устройства.

Отново се оказа прав. Напипах още една бабунка в колана на дънките, една в подгъва на качулката на суитшърта и дори една залепена под катарамата на колана — четири проследяващи устройства за едно момиче, плюс още едно в подплатата на раницата.

Лиъм подмени спуканата гума с резервната по-бързо, отколкото смятах за възможно. Зу му помогна да върне болтчетата по местата им и да свали колата с крика. Накрая й връчи инструментите, а тя знаеше къде точно да ги прибере в багажника.

— Дай ми ги — протегна ръка към мен после. — Аз ще се погрижа за тях.

Предадох му ги с треперещи пръсти, а той ги хвърли на земята и ги смачка с тока на обувката си.

— Не разбирам… — подхванах аз. Но донякъде разбирах. Нямаше да вложат толкова усилия в измъкването ми от лагера, ако не бяха измислили начин да следят местонахождението ми, в случай че войниците ме заловяха или нещо друго ни разделеше.

Лиъм отново протегна ръка към мен и чистата паника при мисълта, че може да ме докосне, ме накара да отскоча назад, за да увелича разстоянието помежду ни. Но ръката му все още беше опасно близо; висеше във въздуха между двама ни и усетих върху рамото си топлината на обърнатата му нагоре длан, сякаш я беше долепил до него. Вдигнах ръце и ги кръстосах отбранително пред гърдите си, докато в корема ми се вихреше окаяна смесица от напрежение и чувство на вина. Опитах да съсредоточа погледа си в идентификационния номер върху платненките ми, само и само да не отскоча повече назад.

Държиш се като наплашена хлапачка — смъмрих се наум. — Престани. Той е просто момче.

— Онези от Детската лига разправят много лъжи, а най-голямата е, че ти дават свобода — обясни той. — Говорят за любов и уважение, за семейство, но не знам семействата да слагат проследяващи устройства по дрехите на членовете си и да ги изпращат на бойното поле.

— И все пак не беше нужно да ги убиваме — отвърнах аз. Пръстите ми стиснаха презрамките на раницата. — Вътре имаше още едно хлапе. Мартин. Той не… не заслужаваше да…

— Имаш предвид… — Лиъм избърса маслото и мръсотията от ръцете си в предницата на дънките си. — Онзи леко… — Направи неопределено движение с ръце, което вероятно описваше едрото телосложение на Мартин. — Той ли?

Кимнах с глава.

— Дървото не ги удари — отбеляза Лиъм и се облегна се на плъзгащата врата. — Твърде възможно е да са живи.

Лиъм ме поведе обратно към пасажерската седалка и подсвирна на Дунди. Зад мен Зу вече се качваше в Черната Бети.

— Чуй какво — продължи той. — Всички имат проследяващи устройства. Сигурен съм, че от Лигата ще изпратят друг агент да им помогне. Ако държиш да се върнеш при тях, върви; ако ли не, ще те откарам до автогарата, както обещах.

Ръцете ми висяха спокойно до тялото ми, лицето ми беше по-ясно от пролетно небе, но въпреки това не го заблуждавах. Усети чувството ми за вина, сякаш го носех отпред на гърдите си.

— Това, че искаш да живееш свой собствен живот, не те прави лош човек.

Погледът ми запрескача между асфалта и лицето му; по-объркана не се бях чувствала никога. Защо му беше да ми помага, особено при положение че вече имаше двама души, които разчитаха на него? Които искаше да защити.

Лиъм ми отвори задната врата и кимна към празната седалка. Но преди да реша дали да остана с тях, макар и за кратко, Дунди стрелна ръка и затръшна плъзгащата врата пред лицето ми.

— Дунди… — подхвана с предупредителен тон Лиъм.

— Защо беше с агенти на Детската лига?

— Ей, стига — спря го Лиъм. — На такава мисия не се задават много въпроси. Хайде, Зелена, качвай…

— Не — прекъсна го Дунди, — това е твоя приумица. Твоя и на Сузуме. Ако ще пътуваме с нея, искам да знам що за човек е и защо онези въоръжени откачалки я преследваха така настървено.

Лиъм вдигна ръце.

— Аз… — Как можех да ги заблудя, без да прозвуча като абсолютна лъжкиня? Чувствах главата си пълна с мъгла; бях твърде изтощена да разсъждавам. — Аз бях…

Зу ми кимна окуражително със светнали в очакване очи.

— Изпратиха ме на мисия в Контролната кула — изстрелях накрая. — Видях кодовете за достъп до едни компютърни сървъри, до които Лигата иска да се докопа от доста време. Имам фотографска памет и ме бива с числата и кодовете.

Май беше малко прекалено, но като че ли се хванаха.

— Ами приятелят ти? Той каква работа има с тях?

Колкото повече се взираха в мен, толкова по-трудно ми ставаше да запазя хладнокръвие. Стегни се, Руби.

— Мартин ли? — попитах с глас, твърде висок за собствените ми уши. — Вчера го видях за пръв път в живота си. Не знам какво прави с тях. Така и не го попитах.

Щеше ми се наистина да не знаех нищо за него.

Дунди удари с длан по микробуса.

— Не ми казвай, че й вярваш, Лий. Ние познавахме всички, преди да избягаме.

Да избягат? Наистина ли се бяха измъкнали сами? Онемях от смайване за няколко секунди, но най-накрая попитах:

— Така ли? Всичките три хиляди души?

Момчетата отстъпиха назад едновременно.

— В твоя лагер е имало три хиляди деца? — удиви се Лиъм.

— Защо питаш? — Погледът ми запрескача нервно между двамата. — Колко е имало във вашия?

— Най-много триста — отвърна Лиъм. — Сигурна ли си, че са били три хиляди?

— Е, не са ни давали официална бройка. В колиба живееха по трийсет души, а те бяха около сто. Едно време имаше и повече, но изселиха Червените, Оранжевите и Жълтите.

Очевидно го бях смаяла. От гърлото му се изтръгна сподавен звук.

— Майко мила — процеди накрая. — Как се казваше лагерът?

— Не ти влиза в работата — сопнах се аз. — Да съм питала вие откъде идвате?

— От Каледония, Охайо — обясни Дунди, пренебрегвайки острия поглед на Лиъм. — Тикнаха ни в едно начално училище. Ние избягахме. Твой ред е.

— И защо да ви казвам? За да ме издадете на първото СОП управление?

— Да, наистина, какво би ни попречило да се отбием до някое и да подадем доклад?

Въздъхнах уморено.

— Хубаво. Бях в Търмънд.

Тишината, която последва, се проточи цяла вечност.

— Сериозно ли говориш? — попита накрая Лиъм. — Смахнатият Търмънд с малките франкенщайнчета?

— Отдавна спряха опитите — изтъкнах с учудващо отбранителен тон.

— Не, не, просто… просто… — запелтечи Лиъм. — Мислех, че е препълнен. Все пак нас ни откараха чак до Охайо.

— На колко години те вкараха в лагера? — Гласът му беше премерен, но забелязах промяната в лицето му. — Била си малка, нали?

Отговорът изскочи от устата ми, преди да успея да го спра.

— Вкараха ме в деня след десетия ми рожден ден.

Лиъм изсвири тихо и ми стана чудно каква ли информация за Търмънд беше изтекла във външния свят. И кой я разгласяваше — бившите му служители от СОП?

И щом хората знаеха, защо никой не беше дошъл да ни помогне?

— А вие колко време прекарахте в Каледония?

— Сузуме около две години. Аз се задържах около година и половина, а Лий — година и нещо.

— Това… — Малко грозно гласче прошепна в главата ми: Това ли е всичко?, макар и от личен опит да знаех, че няма значение дали са прекарали година, или ден в лагера — дори минути беше достатъчна да те разбие на парчета.

— А сега си на колко? Шестнайсет? Седемнайсет?

— Не знам — отвърнах и мисълта едва не ме блъсна в микробуса зад мен. Наистина не можех да кажа със сигурност. Сам твърдеше, че са минали шест години, но можеше и да бърка. В Търмънд не следяхме времето по обичайния начин; разпознавах смяната на сезоните, но в даден момент бях спряла да я отчитам. Растях, а с идването на всяка зима знаех, че съм остаряла с още една година, но всичко това… като че ли не бе имало значение до този момент. — Коя година сме?

Дунди изсумтя и завъртя очи към небето. Отвори уста да каже нещо, но като видя лицето ми, се спря. Не знам каква физиономия се беше появила там, но успя да потуши раздразнението му за не повече от две секунди. Присвитите му очи се отвориха в израз на нещо като състрадание. А Лиъм… неговото изражение сякаш се разтопи.

Усетих как кожата по тила ми настръхва, а пръстите ми заусукваха краищата на късите ми панталонки. Най-малко от всичко на света — най-малко от всичко — исках състраданието на сбирщина непознати. Толкова съжалих, че изобщо си бях отворила устата, че забравих дори тревогата и страха си. Трябваше да излъжа или да заобиколя въпроса. Представата им за Търмънд и нещата, на които ме бяха подлагали там, бяха достатъчни да ме определят като жалка в очите им. Виждах го по лицата им и иронията в цялата ситуация ме опари по-жестоко от очакваното. Бяха взели под крилото си чудовище, заблуждавайки се, че е мишка.

— Е, в такъв случай съм на шестнайсет — обясних, когато Лиъм ми съобщи годината. В крайна сметка Сам се оказа права.

В главата ми изникна и едно друго опасение.

— Още ли строят лагери, в които изпращат нови деца?

— Вече поспряха — отвърна Лиъм. — По-младото поколение — връстниците на Зу — беше засегнато най-силно. Хората се уплашиха и раждаемостта спадна още преди правителството да е забранило възпроизвеждането. Повечето от децата, които в момента изпращат по лагерите, са като нас. Изплъзнали са им се по време на Наборите или са опитали да избягат.

Кимнах, смилайки новата информация.

— В Търмънд — подхвана Дунди — наистина ли…

— Мисля, че е достатъчно — прекъсна го Лиъм. Протегна се през опънатата му ръка и отново ми отвори плъзгащата врата. — Тя отговори на въпросите ти, ние отговорихме на нейните, а сега е време да потегляме, докато все още имаме шанс да се измъкнем.

Зу се качи първа, а аз я последвах, без да погледна към никое от момчетата, отправяйки се към най-задната седалка, където можех да полегна и да се скрия от други нежелани въпроси.

Дунди зае предната пасажерска седалка и ми хвърли един последен поглед. Стискаше плътните си устни толкова силно, че бяха пребледнели. Накрая обърна очи към книгата в скута си и реши да се преструва, че не съществувам.

Лиъм настъпи газта и Черната Бети замърка послушно, като разтърси цялото ми тяло. Дълго време се чуваше само нейният глас.

 

 

Дъждът продължаваше да се сипе и обгръщаше колата със сивкава светлина. Стъклата се бяха замъглили и известно време не правих нищо друго, освен да гледам дъжда. През предното стъкло просветваха фаровете на коли от насрещното движение, макар и още да не се беше стъмнило.

Накрая Дунди включи радиото, което изпълни тихото пространство с известие за петролната криза в Америка и наложените от нея сондажи в Аляска. Ако вече не се бях унесла в полусън, монотонният глас на радиоводещия щеше да свърши тази работа.

— Ей, Зелена — провикна се назад Лиъм. — Имаш ли си фамилия?

Хрумна ми да излъжа, да се представя за друг човек, но не ми се струваше редно. Дори да ме опознаеха, тези хора съвсем скоро щях да забравят за мен.

— Не — отвърнах накрая. Имах пси-номер и име, наследено от баба ми. Останалото нямаше значение.

Лиъм върна погледа си към пътя и пръстите му забарабаниха по волана.

— Ясно.

Отново се отпуснах върху седалката и притиснах длани към лицето си. Сънят дойде накрая, тъкмо когато буреносните облаци се отдръпваха от кристалното нощно небе. Дъждът вече не брулеше стъклата, затова чувах тихата песен, носеща се от колонките, и дълбокия баритон на Лиъм, който й пригласяше.