Александра Бракен
Тъмна дарба (29)

Двайсет и осма глава

Дунди се върна няколко минути, след като Лиъм се унесе в неспокоен сън. Поразбуди се, като започнахме да почистваме раните по лицето му, и се пресегна за ръката ми още при допира на памука с щипещ антисептик. Чак когато усетих, че хватката му започва да се отпуска и видях, че клепачите му се затварят отново, осъзнах колко време съм сдържала дъха си.

— Ще оцелее — прошепна Дунди, забелязвайки изражението ми. Тъпчеше остатъка от медицинските консумативи в раницата ми. — Главата ще го боли зверски на сутринта, но ще оцелее.

Редувахме се да спим, или поне да се преструваме на заспали. Тялото ми пулсираше с нервна, неизразходвана енергия и чувах как Дунди си мърмори под носа, навярно разнищвайки събитията от вечерта.

Тогава по бетонните стъпала пред бунгалото се чуха стъпки и напълно се отказахме от съня.

— Лизи… — каза едно от момчетата пред вратата ни. — Ти…

Тя го избута от пътя си и влетя в стаята с такава засилка, че вратата се тресна в стената. Лиъм подскочи, още по-объркан и дезориентиран отпреди.

— Руби! — Лизи гледаше право в мен с пребледняло лице. Косата й се беше заплела в десетките й пиърсинги, а кръвта по ръцете й накара моята да замръзне във вените ми. — Кланси… — каза задъхано и ме стисна за раменете. — Кланси просто… падна и се загърчи на земята и започна да кърви, а аз не знаех какво да правя, но той ми каза да извикам теб, защото ти си щяла да се досетиш какво му се случва… Руби, моля те, моля те, помогни ми!

Взирах се в ръцете й, в прясната кръв по тях.

— Това е номер — изграчи Лиъм от дивана. — Руби, недей да…

— Ако наистина е ранен, аз трябва да отида — каза Дунди на Лизи.

— Руби! — изкрещя тя, сякаш не можеше да повярва, че не помръдвам от мястото си. — Имаше толкова много кръв… Руби, моля те, моля те, трябва да му помогнеш!

Май наистина ме смяташе за много глупава. Или пък си въобразяваше, че влиянието му се простираше толкова надалеч, че щях лесно да забравя какво бе причинил на Лиъм и да хукна към него? Поклатих глава, а кожата ми изгаряше от ярост. Нали бях твърде незряла и слабохарактерна, за да използвам способностите си?

Е, сега щяхме да разберем.

Лиъм се надигна до седнало положение.

— Познаваш го — пророни немощно. — Не го прави, недей…

— Води ме при него — наредих й, пренебрегвайки възраженията на Дунди. После се обърнах към него. — Ти трябва да стоиш при него, чу ли? — Трябва да го пазиш, защото аз не мога. — Аз ще се погрижа за всичко останало.

Аз щях да ни измъкна оттук. Не Майк, не случайният късмет — аз щях да ни измъкна и нямах търпение да видя отпуснатото изражение на Кланси, след като проникнех в съзнанието му. Нали точно той ме беше научил как да го правя?

— Руби… — чух гласа на Лиъм, но хванах Лизи за лакътя и я поведох към двора, покрай смаяните деца, покрай бунгалата. Температурата навън беше паднала с почти десет градуса.

От брадичката на Лизи капеха едри сълзи.

— В склада е… говорехме си за… за…

— Няма нищо — опитах да я успокоя, слагайки неловко ръка върху гърба й. Изтичахме през градината и нагоре по задните стълби към офиса. Треперещите й пръсти едва улучиха ключалката и успяха да заклещят ключа в нея. Наложи се да разбия вратата, а Лизи се стрелна като обезумяла вътре. Коридорът и кухнята бяха пусти. Цялата сграда миришеше на чесън и доматен сос. Явно всички бяха навън и приготвяха вечерята.

Всички, освен Кланси, който стоеше в средата на склада, облегнат на един рафт с макарони.

Лизи изтича до задния десен ъгъл на стаята, където се свлече на колене и заопипва въздуха.

— Кланси — изпищя. — Кланси, чуваш ли ме? Руби дойде… Руби, ела тук!

Стомахът ми се преобърна и ме изпълни учудваща тъга от факта, че най-лошите ми съмнения току-що се бяха потвърдили.

Защо си такъв? — помислих си, впила поглед в него. — Защо?

— Ти дойде, наистина дойде — пророни Кланси с отегчен, равнодушен глас. Звучеше така, сякаш рецитира някой сладникав сценарий. — Благодаря ти, Руби. Оценявам помощта ти в този тежък момент.

— Защо стоиш така? — простена Лизи. — Помогни му?

— Ти си болен — поклатих глава аз. Кланси тръгна към мен, но аз се преместих в отсрещния край на стаята, където Лизи бе забила лице в пода. — Спри вече, тук съм. Няма причина да я тормозиш така.

— Не я тормозя — отвърна Кланси. — Просто се шегувам с нея. — После, сякаш за да го докаже, излая: — Лиз, млъкни!

Тя замлъкна изведнъж. Струйка кръв текна от прехапаната й устна. Взех ръцете й и ги обърнах. Кръвта беше нейна, извираше от две прорезни рани в дланите й.

— Какво искаш от мен? — завъртях се рязко към него. — Казах ти всичко, а каквото си премълчах, видя със собствените си очи в главата ми!

Чак тогава забелязах в какво е облечен. Спретнати, изгладени черни панталони, снежнобяла риза и червена вратовръзка, която ми напомни за струйката кръв по брадичката на Лизи.

— Ще постоим тук още малко — обясни той — и тръгваме.

— Къде ще ходим? — Очите ми попаднаха върху рафта зад главата му; беше пълен с метални лъжици и готварски купи.

— Където пожелаеш? — отвърна той. — Нали това ти е обещал Синият?

Опитах да запазя спокойствие, но изплю думата Синият с толкова ненавист, че и бездруго обтегнатите ми нерви не издържаха на напъна. Не знам дали Лизи усети рязката промяна в атмосферата, но Кланси определено я долови. На лицето му беше залепена онази съвършена усмивка, която ме беше преследвала навсякъде из Търмънд.

Хубаво — казах си наум. — Нека ме мисли за безпомощна. Нека се заблуждава, че не представлявам никаква заплаха за него, поне докато не се озове на земята, забравил собственото си име.

— Да нямаш по-добро предложение? — попитах.

— Ами ако имам?

— Едва ли — казах, пристъпвайки бавно към него, за да отклоня вниманието му, — като се има предвид, че не те е грижа за мен. Ако ролите ни бяха разменени, нямаше да ми се притечеш на помощ, нали?

Той сви рамене.

— Щях да дойда. Просто нямаше да хукна така.

— Моля те, пусни Лизи — повторих аз.

Горката ридаеше на земята като дете. Кое в Оранжевите ни способности превръщаше хората в такива чудовища?

— И защо ми е да го правя? Ако тя е тук, няма да посмееш да ми посегнеш, понеже може и тя да пострада. — Каза го така небрежно, че прозвуча като шега.

— Откъде знаеш? — Надявах се гласът ми да звучи по-силен, отколкото го чувствах в гърлото си. — Все пак едва я познавам.

— Видях спомените ти, забрави ли? Страдаш от прекомерна съпричастност, както биха го описали психолозите. Не би направила нещо, ако с него може да навредиш на други хора… не и умишлено.

Каза го с пълна увереност, благодарение на което шокът по лицето му ми се услади още повече, когато скочих към него. Този път не беше предвидил реакцията ми, не успя да ме омагьоса. Замахнах свирепо и забих нокти в бузата му, изтръгвайки смаян вопъл от него.

Връзката беше мигновена и мощна. Май поне част от думите му излизаха верни. Трябваше да искам да използвам способностите си. Да искам да ги контролирам. А сега го исках, и то колко! Исках да разкъсам мозъка му на парчета. Картините, които изплуваха от тъмните води на съзнанието му, нямаха нищо общо с онези, които ми беше показал преди. Вместо ярки и бистри, сега изглеждаха нарисувани с мокър въглен. Размити, неясни. Видях лица, подпухнали и разкривени, да се надигат от мътната повърхност. Съзнанието му се бе вцепенило; имах чувството, че мога да го оформям с ръце като пластилин.

— Освободи я — наредих му, стисвайки гърлото му още по-силно. Внуших му картина, в която пускаше Лизи, и наистина след няколко секунди промърмори:

— Лизи, върви… си.

Тя се стрелна към вратата и усетих как през цялото ми тяло пробягва непозната тръпка. Кланси се тресеше в ръцете ми, очите му мигаха неконтролируемо, но аз продължавах да го държа здраво.

— А сега — продължих — ще пуснеш и нас да си вървим.

Но още докато думите излизаха от устата ми, усетих как ми се изплъзва. Стиснах го още по-силно и пръстите ми се забиха в кожата му. Не още — замолих се. — Не още, трябва да… трябва да…

Кланси ме изхвърли от съзнанието си с бързината, с която бях влязла в него, и онази проклета бяла завеса падна между нас. Опитах да я раздера, но той сграбчи китката ми и усетих как всеки мускул в тялото ми се вкаменява.

— Добър опит. — Кланси ме пусна и паднах на земята като дъска, а той стъпи върху мен, за да огледа бузата си в един чайник. — Не успя дори кръв да ми пуснеш.

Не можех даже да помръдна челюстите си, за да го изругая.

— Радвам се да видя, че уроците ми са ти били от полза — заяви ядно Кланси, прокарвайки пръсти през разрошената си коса. После се обърна към рафтовете и скри лицето си от мен, но видях как свива ръце в юмруци. Не бях го надвила, но поне бях успяла да го поуплаша. — Харесва ми да виждам старателност у учениците си, но няколкото седмици практически опит далеч не са години.

Съсредоточих вниманието си върху премахването на психическата парализа, която ми беше приложил. Започнах с пръстите на краката си, като си представих как ги раздвижвам един по един. Но… нищо.

Бях способна да заличавам спомени, но той умееше да превръща хората в статуи.

Първият писък дойде само секунда след като дочух бръмченето на двигатели. Неестествен вятър забрули дърветата навън. Клоните им задращиха настоятелно по прозорците на сградата, сякаш решени да привлекат вниманието ни. Кланси също подскочи от острия вой на сирените, но бързо се окопити. Лицето му грейна от вълнение, а това ме уплаши най-много.

— Е, настъпи и този момент — заяви спокойно, изтупвайки сакото си с длани. — Най-сетне пристигнаха.

Не можех да затворя очи. Въздухът ги прогаряше, а после и самият той като че ли пламна. Издайническата миризма на пушек се просмука през прозорците. Стрелба, още писъци, паника. Представих си как се изправям на крака и побягвам към вратата, към останалите, към спасението, но успях единствено да мигна. И това беше нещо, разбира се. Можех да започна оттук.

— Не се тревожи — увери ме Кланси, седна до мен и забарабани с обувка по крака на стола. — Аз ще те защитавам.

Кръвта бучеше в ушите ми. Крясъците, прииждащи отвън, направо не звучаха човешки; имах чувството, че слушам как някой дере живи животни. Бяха пропити с болка и ужас, и отчаяние. Металическият вой нарастваше с всяка изминала минута.

Зайците се нуждаят от достойнство и най-вече от готовност да приемат съдбата си.

Не чух стъпките, отекващи по коридора, а по-скоро ги усетих. Не можех да преценя на колко души бяха. Всички се движеха в съвършен унисон. Вратата на склада се отвори с мощна експлозия от пушек и горещина.

Изражението по лицето му, когато войниците от СОП влетяха в стаята, ми донесе повече удоволствие от всичко друго в живота ми. Вълнението му отстъпи място на недоумение, последвано от чист гняв. Явно не беше очаквал да види трима войници от Специален отряд Пси.

Дори не трябваше да ги докосва.

— Тишина! — изсъска Кланси, опънал ръка в тяхна посока. — Напуснете! Кажете на командира си, че не сте намерили никого тук!

Мъжът най-отпред, чието тяло беше скрито под слоеве предпазно облекло, докосна устройството на ухото си и заяви с монотонен глас:

— Сградата е празна. — Обърна се към колегите си и им махна механично. Като си тръгнаха от стаята на бегом, осъзнах, че те бяха отговорни за пушека.

Огънят беше тяхно дело.

— По дяволите! По дяволите! — клатеше глава Кланси. Заби юмрук в близкия рафт, но ударът бе заглушен от бясната стрелба навън. — Къде са ми Червените? Защо не изпратиха тях?

Засмука едно от разранените кокалчета на ръката си и закръстосва из тясното помещение. Дишането му идваше на пресекулки и като че ли отразяваше стремглавия поток на мислите му.

Къде са ми Червените? Неговите Червени — стана ми повече от ясно за какво говори. Проект Джамборе, програмата на баща му.

Не — помислих си, — не на баща му.

Вече виждах отделните парчета на напуканата картина пред мен. Когато ми разказа за въпросната програма, още не го познавах особено добре, нито пък подозирах на какво беше способен — не и достатъчно, че да подредя в ума си знаците, които неволно ми беше оставил.

На света наистина не съществуваше човек, защитен от способностите му. Дори президентът Грей не правеше изключение.

Кланси продължаваше да крачи из стаята като пантера в плен и мускулите по гърба му се гърчеха при всеки оръдеен залп. Накрая спря и впери поглед във виещия се дим отвъд прозорците.

— Кой ти е казал, копеле такова? — промълви тихо. Едва ли съзнаваше, че говори на глас. — Кой се е измъкнал от контрола ми и е проумял какво става? Толкова внимавах. Толкова внимавах, по дяволите…

Той се завъртя на пета и закрачи към мен. Цялата истина беше изписана по лицето му. Същата тази ръка, която сега кървеше с прясна рана, беше подлъгала баща му, президентските съветници, всички необходими хора да създадат Проекта Джамборе. Нали ми беше казал, че преди баща му да осъзнае кой контролира мислите му, той се е грижел за ефективността на програмата и благополучието на децата?

Естествено, че е имал възможност да направи много повече от това. Щом цял Ийст Ривър беше под негов контрол, какво би го спряло да подчини на волята си една малка армия от Червени?

Явно долови прозрението в очите ми, защото се изсмя мрачно.

— Да ти призная, понякога забравям, че далеч не е глупав. Дори след като откри, че го манипулирам, така и не се досети чие творение е Проектът Джамборе. За което аз самият се погрижих след бягството си. Даже от време на време напусках Ийст Ривър, за да им правя проверки. Координирах отлично уж случайното разкритие на местонахождението ни с края на тренировъчната програма.

Кланси вкопчи ръка в косата си и когато проговори, гласът му пресекваше.

— Той беше идолът ми в детството, но като осъзнах що за човек е всъщност, какво е способен да причини на собствения си син… — Гърлото му приклещи последните думи. — Кой е бил? Кой му е докладвал? Какво го е накарало да изпрати соповците? Армията на Червените вече трябваше да е под мой контрол… и всички заедно да крачим към Ню Йорк, за да го свалим от властта…

Кланси се наведе внезапно, сграбчи предницата на тениската ми и ме вдигна от пода. Разтресе ме толкова силно, че едва не отхапах езика си, но не каза и дума. Изстрелите и писъците отвъд стените не достигаха нито каменното му лице, нито мислите му. Пушекът запълзя по пода на гъсти талази, поглъщайки всичко по пътя си. Без всякакво предупреждение Кланси пусна тениската ми и плъзна любовно ръце нагоре по раменете ми; сключи пръсти около врата ми и бях сигурна — повече от сигурна, че или ще ме целуне, или ще ме убие.

Откъм коридора се дочуха още стъпки, по-леки отпреди, но също толкова стремителни. Кланси вдигна очи със сбърчено от яд чело.

Не видях какво се случи след това, а само резултата. Кланси полетя назад към рафтовете и главата му се блъсна в стената зад тях със силен трясък. Тялото му се свлече през пакетите с макарони и брашно и се стовари като чувал на пода.

Обърнатото наопаки лице на Дунди изникна над моето. Очилата му бяха изподрани и огънати, а бузите и тениската му — оцапани със сажди, но като че ли не беше ранен.

— Руби! Руби, чуваш ли ме? Трябва да тръгваме веднага. — Защо звучеше толкова спокойно? В ушите ми ехтяха изстрели… безкрайна поредица от пукот и взривове. — Можеш ли да се движиш?

Все още бях твърде скована, но някак смогнах да поклатя глава.

Дунди стисна зъби и пъхна ръце под мишниците ми.

— Дръж се, ще те измъкна оттук. Като дойдеш на себе си, ми дай знак.

Извън офиса нищо не заглушаваше страшната шумотевица. Сърцето ми сякаш подскочи и затуптя бясно в гръдния ми кош.

Във въздуха тегнеха гъсти слоеве сълзотворен газ и пушилка. Огънят беше навсякъде — по земята, по дърветата, по покривите на бунгалата. Имах чувството, че лицето и гърдите ми също бяха пламнали. Вятърът тласна огнената стихия към нас и Дунди затупа дънките ми, за да не се подпалят. Чух гърления му стон и осъзнах, че му тежа твърде много. Исках да му кажа да ме остави, да вземе писмата от якето на Лиъм и да бяга.

Лиъм. Къде е Лиъм?

През облаците пепел успях да видя как мъжете в черни униформи водят децата от лагера по пътеката. Един войник изхвърли разплакано момиче от бунгалото й върху прашната земя и я повлече за косата. Две деца от охранителния екип насочиха оръжията си към Червените, но те запратиха огнено кълбо към тях.

— Спри на място.

Дунди ме пусна рязко на земята, вдигна ръце към войника и той политна към близкото дърво. Когато ме хвана под мишниците отново, вече се движехме още по-бързо.

А в следващия момент се търкаляхме надолу по склон, покрит с храсталаци и горещи въглени. Ръката ми се блъсна в ствола на едно дърво. Дори не виждах накъде летим през гъстия пушек.

Спрях чак в основата на хълма с лице в калта. Ръцете и краката ми се гърчеха конвулсивно, лека-полека излизайки от вцепенението.

Усетих нечии пръсти върху гърба на якето си. Дунди ме завлачи назад с раздирано от кашлица гърло.

Ще умрем. Ще умрем. Ще умрем.

Зайците се нуждаят от достойнство и най-вече от готовност да приемат съдбата си, съдбата си, съдбата си…

Водата беше ледена и ме погълна цялата. Шокът сякаш проряза крайниците ми и ги събуди с остра плесница. Започнах да се боря с тъмнината край мен, размахвах ръце, за да изплувам на повърхността. Когато излязох, кашляйки заради водата и отровния въздух, навън ме посрещна все още обагреното в оранжево вечерно небе.

Дунди ме намери отново. С едната си ръка се държеше за близката дървена подпора, а другата протягаше към мен. Кеят — помислих си. — Нашият кей. Заплувах към него и му позволих да ме издърпа под прикритието на старото дърво. Кръжащите отгоре хеликоптери разбуниха спокойното езеро. Едва задържах главата си над бушуващата мразовита вода, но все пак видях прожекторите, обхождащи повърхността й.

Без да откъсвам едната си ръка от раменете на Дунди, протегнах другата, за да се хвана за една от обраслите с водорасли подпори на кея. Той последва примера ми и изчака тропотът на кубинки и гърмежът на оръжия над главите ни да стихне, преди да прошепне: О, боже.

Придърпах го по-близо до себе си и го прегънах с всички сили, останали в размекнатите ми мускули. Не смеехме да пророним и дума, но усетих как поклаща глава. Знаеше какво се опитвам да му кажа, аз пък знаех какво иска да ме попита той, но никой от двама ни не можеше да проговори сред дима и писъците.