Александра Бракен
Тъмна дарба (17)

Шестнайсета глава

Мина около час, може би и повече, преди дишането на Лиъм да стане равномерно и да чуя похъркването му. Спеше по гръб с ръце върху меката си памучна тениска. Лицето му, което допреди малко ми се струваше белязано от стари, тъмни сенки, сякаш се подмлади. Може и да минаваше за двайсетгодишен с наболата си брада и едро телосложение, но докато спеше, разкриваше истинската си същност.

Беше обърнал глава към Зу, която спеше между нас под планина от одеяла и представляваше единствената ми пречка да се наместя по-близо до него; да пъхна ръка под неговата и да проникна в сънищата му.

Но разстоянието помежду ни не беше случайност. Като си представех бъдеще, в което не съществувах за него, в което неволно се бях заличила от паметта му, ръцете ми си оставаха заклещени под краката ми и някак успявах да овладея съзнанието си.

Когато чух Грег и приятелчетата му да се раздвижват в палатките си до нашата, директно се отказах от опитите да заспя. Разговорът им започна шепнешком — дори не разпознавах гласовете им един от друг, но с всяка изминала минута се усилваше. Накрая включиха фенера си на най-ниска степен, но светлината беше достатъчна, за да виждам силуетите им през зелените стени на палатката ни.

Прокраднах се до другия й край, движейки се тихомълком по циментовия под. Колкото повече се доближавах до тях, толкова по-отчетливо чувах напрегнатия им шепот.

— … с тях — бърбореше Грег. — Не им дължим нищо.

Стиснах юмруци до тялото си и цялото недоверие, което се бе трупало в мен през изминалите няколко часа, достигна върха си. За миг ми се прииска да бях донесла раницата си от микробуса. Вътре бях скътала паникбутона, готов да го използвам, ако положението внезапно излезеше извън релси. Голяма глупачка си, Руби — смъмрих се наум. — Голяма.

Не ме тревожеха Грег и приятелите му. Въпреки че бяха въоръжени, пак можехме да ги надвием. Но ако опитаха да ни спретнат някой номер, докато спяхме, или ако извикаха подкрепление…

Спрях насред крачка.

Дунди ме беше предварил и вече стоеше на пост.

Беше седнал по турски с лице към палатките и бележникът на Зу бе в скута му. Така се беше заслушал в разговора на момчетата, че изобщо не ме чу да идвам и едва не изскочи от кожата си, като ме видя.

— Зу? — попита с присвити очи.

— Зу ли? — учудих се аз. Ама той сериозно ли?

Взех бележника и молива от ръцете му и обърнах на нова страница, без да погледна какво е писал досега. „КАКВО ПРАВИШ?“, написах и му показах. Той завъртя очи и отказа да приеме бележника, за да ми напише отговор.

„ДАЛИ СА НАМИСЛИЛИ НЕЩО?“

След секунда размисъл Дунди въздъхна и кимна утвърдително.

Написах: „ЕЛА С МЕН“.

Той провеси рамене, сякаш не вярваше да има избор. Изправи се чевръсто и избърса длани в предницата на бежовите си панталони.

— Имам лошо предчувствие — заяви, като се отдалечихме достатъчно. Оттук виждахме палатките им, но те нямаше как да ни забележат.

— Мислиш, че ще ни ограбят ли?

— По-скоро мисля, че ще опитат да офейкат с Бети.

Последва дълга пауза; усетих как очите на Дунди се плъзват към мен, но моите бяха залепени за палатките, нащрек за неприятности.

— Отивай да спиш — нареди ми той сопнато и скръсти ръце. Но нещо в тона му ми подсказа, че навярно иска да провери как ще реагирам на това. — Защо изобщо си станала?

— Поради същата причина като теб — отвърнах аз. — Не искам никой от нас да бъде обран, пребит или заклан в съня си. Проверявам дали тези момчетии наистина са такива задници, каквито ми се струват от самото начало.

Дунди изсумтя и потри челото си с ръка. Беше нужно малко мълчание, но в крайна сметка усетих как полека преминаваме от мнителна враждебност към нещо като примирие. Раменете му вече не бяха толкова напрегнати, а когато ми даде знак с глава, го разтълкувах като дискретна покана. Направих крачка към него.

— Сякаш не беше достатъчно, че трябваше да се върне тук — пророни Дунди, но повече на себе си, отколкото на мен. — Божичко…

— Лиъм ли? — попитах аз. — Тук са заловили него и приятеля му, нали?

Дунди кимна.

— Така и не ми разказа цялата история, но мисля, че двамата с Фелипе са се натъкнали на племе Сини. Но вместо да ги приобщят, както се е надявал Лий, те ги пребили и им откраднали всичко — храна, раници, семейни снимки, всичко. Прекарали тук няколко дни, уж за да се съвземат, но били толкова зле, че не могли да се изплъзнат, когато преследвачите ги открили.

Нещо твърдо се заклещи в гърлото ми.

— Лий смята, че племето им е подало сигнал — продължи Дунди. — Че Сините са получили дял от възнаграждението.

Не знаех какво да кажа. Мисълта, че хлапе, дете като всички нас, би се обърнало срещу собствения си събрат, извика у мен желанието да смачкам от бой стелажа, на който се бях облегнала.

— Имам вяра на Лиъм — пророних бавно накрая. — Добър човек е, но е като отворена книга за околните, а не всички от тях имат добри намерения.

— Именно — потвърди Дунди. — Толкова усилено издирва доброто у хората, че обикновено не вижда ножа, скрит в ръката им.

— И дори в този случай пак би обвинил себе си за ножа в ръката на отсрещния и би му се извинил, задето го е предизвикал.

Точно това ме притесняваше най-много у Лиъм — само бойскаутите бяха по-доверчиви и добронамерени от него. Чудех се дали е признак на изумително упорство, или изумителна наивност човек като него, видял толкова много смърт и страдание в живота си, да продължава да вярва така безрезервно, че всички останали са не по-малко благородни от него. Този факт подбуждаше едновременно яд и силно покровителствено чувство у мен — а навярно и у Дунди.

— Май и двамата знаем, че колкото и да се старае, е далеч от съвършенството — отбеляза Дунди, после седна на пода и облегна гръб на празния рафт зад себе си. — Не е по мисленето. Вечно се впуска с главата напред, а когато всичко рухне пред него, почва да се дави в самосъжаление и угризения.

Кимнах, ровичкайки отнесено из дупката в ръкава на новата ми карирана риза. След като бях чула среднощния му разговор със Зу, вече знаех, че го мъчеше жестоко чувство на вина заради случилото се в нощта на бягството им, но явно нещата имаха по-дълбоки корени.

— Ще я зашия после. — Дунди кимна към дупката в ръкава ми. Дългите му пръсти бяха разперени върху коленете му и барабаняха по костите на краката му. — Само ми напомни.

— Кой те е научил да шиеш? — поинтересувах се аз. Очевидно въпросът не беше уместен. Гърбът на Дунди се скова и изопна, сякаш бях пуснала ледено кубче през деколтето на тениската му.

— Не знам как да шия — тросна ми се той, — а само как да кърпя. Шиенето е за красота; кърпенето е за спасяване на животи. Не го правя, защото го намирам за интересно или забавно. Упражнявам се.

Той впи очи в мен над рамките на очилата си и зачака да види дали съм го разбрала.

— Баща ми ме научи да кърпя, преди да се укрия — обясни накрая той. — В случай че ми се наложеше.

— Да не би баща ти да е лекар? — попитах аз.

— Травматолог. — Дори не опита да прикрие гордостта в гласа си. — Един от най-добрите в цял Вашингтон.

— А майка ти с какво се занимава?

— Работеше за Министерството на отбраната, но я уволниха, когато отказа да ме регистрира в базата данни на ОМИН. Не знам с какво се занимава в момента.

— Късметлия си с такива родители — коментирах аз.

Дунди изсумтя, но си личеше, че комплиментът ми го е зарадвал. Минутите се заточиха и разговорът ни постихна. Накрая взех бележника на Зу и го разгърнах. Първите няколко страници съдържаха главно драсканици и завъртулки, но след тях се занизаха лист след лист с математически задачи. Почеркът на Лиъм беше спретнат и красив, а за моя изненада, този на Зу не му отстъпваше по нищо.

— Бети е пропътувала 189 километра за три часа. С каква скорост е карал Лий?

— Имаш три Сникърса, които трябва да споделиш с трима приятели. Разрязваш ги наполовина. Колко парчета ще получи всеки от приятелите ти? Как ще разделиш остатъка поравно, така че Дунди да не мрънка?

После стигнах до страница с напълно различен почерк. Крив и размазан. Буквите бяха по-тъмни, сякаш писалият беше натискал по-силно върху хартията.

Не знам какво още да кажа за тази книга, така че да се измъкна от клишетата. Боя се, че умните ми коментари се изчерпаха. Джонатан Суифт винаги ми е бил любим писател, но направо не мога да повярвам колко остроумна игра на думи използва в целия роман. Не е за вярване и колко сходен е на места с Робинзон Крузо, особено по време на пътешествието с кораб към Лилипутия. Макар че разговорите с лилипутите не са сред най-паметните моменти в книгата, ще е трудно да намерим по-изобретателна смесица от пародия и оригиналност. Напълно разбирам защо специалистите изучават така задълбочено това произведение. В началото на романа срещаме Гъливер като млад мъж, жаден за приключения и готов да се качи на всеки кораб, само и само да преплава океана. В хода на сюжета авторът развива героя си с безкрайна умелост. Ако трябва да посоча най-любимата си част от книгата, то това навярно ще е пътуването до Лапута — място, което много бих се радвал да посетя, защото и аз често витая в облаците, а възможността по цял ден да изучавам философия и математика би била сбъдната мечта. На едно-две места в романа останах с впечатлението, че Суифт се е отнесъл, пропускайки доста възможности да затвърди собственото си виждане за съвършеното общество. Ние, читателите, трябва сами да преценим. Аз лично обичам подобни предизвикателства. Ако оценявате провокиращата размисли литература, написана от обективна, рационална гледна точка, или просто ви преследват мечти да обиколите света, тази книга е идеална за вас.

— Ъмм… — Вдигнах бележника, за да види коя страница чета. — Ти ли си го писал?

— Дай ми го — сопна се той. Лицето му пламна от паника. Не просто паника: ноздрите му се разшириха и ръката му затрепери, сякаш го бях уплашила до смърт. Проряза ме чувство на вина. Върнах му бележника и той откъсна страницата.

— Съжалявам — пророних, стресната от зеленикавия цвят на лицето му. — Не исках да кажа нищо лошо. Просто ми стана чудно защо се упражняваш в писането на есета, щом не вярваш, че някога ще се върнем в училище.

Дунди се взира в мен още няколко секунди, докато някаква мисъл не разби каменното му изражение. Той въздъхна тежко.

— Не се упражнявам за училище. — Вместо да пъхне страницата в джоба си, я остави на пода между двама ни. — Преди… преди да ме тикнат в лагера, родителите ми се тревожеха, че СОП ги разследва, което се оказа самата истина. Изпратиха ме в къщичката на баба и дядо и… нали ти казах, че правителството следи цялата интернет кореспонденция? Трябваше да намерим начин да ги надхитрим, особено след като започнаха да тероризират майка ми на работното й място.

Отново сведох поглед към листа хартия.

— Изпращал си им рецензии за книги?

— Разполагах с лаптоп и няколко карти за безжичен интернет — обясни той. — Публикувахме рецензии на книги в мрежата. Само така можехме да си общуваме, без да ни надушат.

Той се приведе към мен, скривайки с длан целия лист, но без първата колона от думи.

Измъкна се мога да срещаме вие посочи място и време бих се радвал да посетя обичам ви.

— О.

— Реших да го подготвя още сега — обясни Дунди. — В случай че намерим компютър с интернет, но нямаме много време.

— Гениално — пророних бавно аз. — Цялото ти семейство сте гении.

Отново получих изсумтяване вместо отговор. Все едно ми каза нещо от рода на Много ясно.

Въпросът, който наистина исках да му задам, вече си проправяше път нагоре по гърлото ми, но в този момент Дунди извади тесте карти от куфарчето си.

— Искаш ли да поиграем? — предложи той. — Май доста време ще киснем тук.

— Защо не… но мога да играя само „Стара мома“ и „Гледай си работата“.

— Хм. — Той се покашля. — Нямаме подходящо тесте за „Стара мома“, а за твое съжаление, аз съм майстор на „Гледай си работата“. Спечелих цял шампионат в пети клас.

Ухилих се насреща му и зачаках да раздаде картите.

— Ти си звезда, Дунди… — Той сбърчи нос, като чу прякора си. — Е, не мога да се обръщам към теб другояче, ако не знам истинското ти име.

— Чарлс — представи се той. — Чарлс Карингтън Мериуедър IV, ако трябва да сме по-точни.

Опитах да задържа лицето си възможно най-безизразно. Естествено, че името му ще е толкова претенциозно.

— Добре, Чарлс. Чарли? Чък? Чип?

— Чип?

— Не знам, просто ми се стори симпатично.

— Уф. Просто ми викай Дунди. Всички така ми казват.

 

 

Измислих го.

Сигурно беше към пет и половина сутринта, след няколко игри на карти и шаради, проведени със замъглено от многото сладки неща и малкото сън съзнание. И двамата чакахме да се случи нещо, да се окажем прави за другите момчета. Държахме бейзболната бухалка наблизо и нито веднъж не обърнахме гръб на палатките им. Когато умората най-сетне надделя, се редувахме да поспиваме по няколко минути свити на земята.

Отново взех бележника на Зу, колкото да не ме приспи ритмичното хъркане на Дунди, и добавих няколко облачета и звездички към драсканиците най-отпред. Запрелиствах страниците с палец, спирайки чак когато намерих онова, което търсех.

650.

Несъмнено числото представляваше областен код за тази част от щата. Баба живя до Шарлътсвил известно време и имах доста смътен спомен как стоя в кухнята на родителите ми и гледам номера, щампован на тефтера до телефона. Но областта, която покриваше, далеч не беше малка, а и нямаше никаква гаранция, че изобщо представлява областен код.

Беше ми много по-лесно да разсъждавам без три чифта нетърпеливи очи, вперени в мен, но пък умът ми караше на изпарения по отношение на съня. Тъй като имах доста време за губене, започнах отначало — разместих буквите, опитах да ги наредя в няколко анаграми, замених ги с други.

Чувството се прокрадна бавно в мен, вмъквайки се през натоварените, уморени кътчета на мозъка ми. Числото 650 — къде го бях виждала преди? Защо имах усещането, че…

Когато прозрението ме сполетя, бях на косъм да се разсмея. На косъм.

Само преди няколко часа бях зърнала тези цифри в паметта на Грег, изписани на радиочасовника му — светеха ярко дори сред най-гъстите облаци на мислите му.

Беше 650 АМ — радиостанция.

 

 

Не ми стигаше просто да събудя Дунди, не и когато имах чувството, че ще се пръсна по шевовете от вълнение. Затова направо скочих на гърба му, с което успях едновременно да го уплаша до смърт и да го сритам в бъбреците. Не знам какъв звук издаде, като се метнах отгоре му, но определено не звучеше човешки.

— Събуди се, събуди се, събуди се! — изсъсках през зъби и го вдигнах разпуфтян и ругаещ на крака. — Като ви дадоха думичката ЕДО, казаха ли нещо друго?

— Зелена, ако утре мога да ходя, бог ми е свидетел…

— Изслушай ме! — изръмжах му. — Казаха ли нещо за настройка или улавяне?

Той впери застрашителен поглед в мен.

— Казаха само да търсим Едо.

— Да търсите? — повторих аз. — Точно тази дума ли използваха?

— Да! — отвърна ядосано той. — Защо?

— Грешала съм — обясних му аз. — Не мисля, че числото има нещо общо с телефонен номер. За едно бяхме прави. Последната буква изобщо не е буква — нула е. Шест — петдесет. Това е радиостанция.

— И как, за бога, стигна до това заключение?

Ех! Ето я и сложната част. Как да скрия факта, че бях видяла отговора, вместо да използвам предполагаемата си мозъчна сила, за да стигна сама до него.

— Докато умувах къде другаде се срещат трицифрени числа, си спомних, че чух Грег и другите да си приказват колко е важно да намерят радио. Трябваше да ви го спомена по-рано, но досега не ми се струваше от значение.

— О, боже! — Дунди клатеше глава леко сащисан. — Не мога да повярвам. Имахме толкова лош късмет през цялото пътуване, че очаквах поне двама от нас да се озоват в някоя канавка, преди да открием отговора.

— Трябва ни радио — казах аз. — Мисля, че съм права, но ако греша… трябва да изпробваме теорията ми, преди да съобщим на другите.

— Бети?

— Не! — Нямах намерение да оставям палатката без надзор дори за петнайсет минути. — Май видях едно в дъното на магазина. Ще отскоча да го взема.

Докато тичах, рафтовете край мен сякаш се сливаха в тъмни струи, но в момента не ме интересуваше какво се криеше зад тях. За щастие, радиото не ми се беше привидяло. Намираше се в лагера от одеяла и плувни дюшеци, който Лиъм и приятелят му си бяха скалъпили едно време.

Като се върнах, заварих Дунди да кръстосва нервно между стелажите. Сложих дребния уред на един рафт на нивото на очите ни и затърсих трескаво копчето за включване.

Аз го пуснах — и аз завъртях с разтреперани пръсти копчето за звука, когато пращенето едва не спука тъпанчетата ни. Радиото беше древно, очукана сребриста кутия, но пък работеше. От колоните му забучаха гласове, реклами и дори няколко стари песни, които разпознах.

— Трябва да е настроено на АМ, или средни вълни — обади се Дунди, взимайки радиото в ръце. — Ултракъсите вълни стигат само до 108. Ето…

Първата ми мисъл беше, че Дунди е попаднал на несъществуваща станция. Никога през живота си не бях чувала такъв звук — ниско, стържещо пращене, смесено с нещо като хвърчащо из въздуха натрошено стъкло. Не беше болезнено като „Белия шум“, но и далеч не можех да го нарека приятно.

Дунди обаче се хилеше до уши.

— Знаеш ли какво е това? — попита той и едва дочака да поклатя глава, за да ми обясни. — Чувала ли си, че съществуват определени честоти, които единствено мозъците на децата с пси-способности могат да долавят?

Хванах се за близкия рафт, за да не се превия на две. Бях чувала, разбира се. Кейт ме беше просветлила по този въпрос, когато ми беше обяснила за това как управниците на лагера прокарвали определена честота в „Белия шум“, за да изловят опасните деца, убягвали им досега.

— Не бих казал, че другите не чуват звука, просто мозъците им го възприемат по различен начин от нашите. Технологията е много интригуваща. В Каледония правеха опити в тази сфера, за да проверят дали съществуват честоти, които дадени цветове долавят, а други — не, и винаги ни звучеше точно така, когато мозъците ни не обработваха някоя от тях…

Думите едва бяха напуснали устата му, когато се чу поредното остро пищене и звукът секна изцяло, а на негово място зашепна мек мъжки глас: Ако чуваш това, ти си един от нас. Ако си един от нас, можеш да ни намериш. Езерото Принс. Вирджиния.

Съобщението прозвуча още три пъти, след което отново започна познатото резливо пращене. Дълго време с Дунди се взирахме безмълвно един в друг.

— О, боже! — възкликна накрая Дунди. — О, боже! — След това започнахме да го повтаряме в един глас, прегърнахме се и заподскачахме от радост като двойка същински палячовци — сякаш никога не бяхме изпитвали желание да се хванем за гушите. Прегръщах го без страх и смущение; така силно и с такъв прилив на емоции, че едва не се разплаках. — Направо мога да те разцелувам! — изпищя Дунди.

— Въздържай се, ако обичаш! — отвърнах аз, докато ръцете му се затягаха около ребрата ми до такава степен, че очаквах да ги строшат всеки момент.

Незнайно дали заради биологичния си часовник, или заради шеметните писъци на Дунди, Лиъм се събуди пръв. С ъгълчето на окото си видях чорлавата му руса глава да стърчи от палатката. Хвърли ни един поглед, после се върна в палатката и след секунда излезе със смесица от недоумение и тревога по лицето.

— Какво е станало? — попита той. — Защо сте се развикали така?

Двамата с Дунди се спогледахме, ухилени до уши.

— Извикай Зу — наредих му аз. — Имаме да ви казваме нещо.