Александра Бракен
Тъмна дарба (28)

Двайсет и седма глава

В първия момент никой не помръдна.

Сега, когато мястото беше осветено от фенери, успях да го позная. Бях го виждала веднъж, на компютърния екран на Кланси. Именно оттук бяха опитали да влязат преследвачите преди няколко дни, но Хейс се беше погрижил за тях. Навярно както възнамеряваше да се погрижи и за нас сега.

Момчетата пред нас стояха точно на мястото, където пътеката се пресичаше със сребристата мрежа, обозначаваща границите на Ийст Ривър. Кланси заемаше централна позиция, възвърнал обичайното си самообладание.

— Мисля, че е редно да поговорим — заяви любезно той. — Защото ми се струва, че предстои нещо опасно.

— Тръгваме си — обяви Лиъм с едва сдържан гняв. — И не искаме неприятности.

— Не може просто да си тръгнете. — Хейс си проправи път до предната линия на групичката и се извиси до Кланси като артилерийско оръдие, готово да гръмне по негово нареждане. — Тук си имаме система, а вие още не сте ни се отплатили.

Думите още не бяха напуснали устата му, когато чухме забързани стъпки и гласове откъм сухия шубрак до другата по-голяма пътека зад тях. Оливия се появи първа, последвана от Майк и четирима от останалите съмишленици на Лиъм. Реагираха по същия начин като нас — стреснаха се от светлината и замръзнаха намясто като гръмнати.

— Какво става тук? — попита Оливия и заобиколи колоната от деца в черни дрехи, за да застане пред Кланси. — Защо не ме извика по радиостанцията?

— С Хейс държим нещата под контрол. — Кланси скръсти ръце пред гърдите си. — Връщайте се по постовете.

— Не и докато не ми кажеш какво се случва тук… — Тя се завъртя към нас и опули очи срещу багажа ни. — Да не би да си тръгвате?

— Лий — обади се Майк, веднага проумял ситуацията. — Какво правиш?

— Май Лиъм Стюарт е организирал поредното бягство — обяви Кланси, — или поне такова намерение е имал. Като че ли и това ще е не по-успешно от предходното.

— Върви по дяволите! — намесих се аз и хванах Лиъм за ръката, преди да се е нахвърлил на Кланси. Трепереше от гняв, но нима не виждаше, че враговете ни превъзхождаха числено?

— Руби — подхвана тихо Кланси с дружелюбния тон на момчето, което бях смятала за свой приятел. — Недей така. Не смяташ ли, че трябва поне да обсъдим положението?

Да — прошепна глас в ухото ми. — Не смяташ ли, че така ще е най-добре? Здраво натегнатият гняв в гърдите ми започна да се разплита, първо бавно, после с неочаквана и хладна скорост. Измъкнах пръсти от ръката на Лиъм. Това наистина беше най-добрият вариант — единственият. Допреди малко бях толкова ядосана, уплашена. Но пред мен стоеше Кланси.

Кланси.

Направих крачка към него, към гнусната му усмивка. Можех… можех да му простя, нали? Така щеше да е най-лесно. Всичко с Кланси беше лесно. Краката ми се движеха от само себе си, сякаш знаеха докъде трябва да стигна.

Но Лиъм не ми позволи. А и Дунди нямаше това намерение. Ръцете му сграбчиха раницата ми. Веднага щом Лиъм застана пред мен, Кланси изчезна и дори не можех да си спомня защо беше толкова важно да отида при него, да му позволя да ме отведе обратно в лагера.

— Спри! — изкрещя Лиъм. — Каквото и да й правиш, спри веднага!

— Но той не… — подхвана Майк, докато погледът му прескачаше между него и Оливия. Виждах я иззад рамото на Лиъм; лицето й бледнееше като маска. Зад тях останалите деца от екипа на Лиъм шушукаха помежду си, несигурни накъде да погледнат.

— Не й правя нищо — отвърна Кланси с внезапно вледенен глас. — Просто ревнуваш заради връзката между двама ни.

Момчетата край него закимаха утвърдително със странно безизразни лица.

— Отгоре на всичко искаш да нарушиш правилата ни — продължи той. — Защото това е правило, нали така, Лий? Ако искаш да напуснеш лагера, трябва първо да попиташ мен, нали?

Лиъм се поколеба, но накрая кимна.

Ръката му падна бавно. Веждите му се сбърчиха и като че ли килна глава към Кланси, сякаш слушаше нещо, което останалите не чувахме. Почувствах как напрежението напуска раменете му. Направи крачка назад, после и една настрани от мен. Сложи ръка на челото си.

— Съжалявам… просто… не исках да…

— Щастлив си тук, нали? — попита приветливо Кланси. — Защо да не продължиш това щастие? Тук имаме правила. Вече ги знаеш и повече няма да ги нарушаваш, нали?

— Не — отвърна Лиъм с дрезгав глас. Взираше се в мен с помътнели очи и моментално разпознах този поглед. Дунди също. Наблюдаваше Кланси с присвити очи и чиста, убийствена ярост.

— Нека ти обясня какво мисля за шибаните ти правила — каза с отровен глас и мина бясно покрай Лиъм. — Седиш в стаичката си и се преструваш, че искаш само най-доброто за всички, но никога не съм те видял да работиш. Не мога да преценя дали си просто разглезено лайно, или те е страх да не изцапаш хубавичките си нежни ръчички, но при всички случаи си долна гад и мога да ти гарантирам, че мен поне не можеш да заблудиш. — Студеният поглед на Кланси се стовари с пълна сила върху Дунди, но той продължи невъзмутимо: — Разправяш, че всички сме равни, все едно живеем в някоя хипарска комуна, но нито за миг не си го повярвал, нали? Не позволяваш на никого да се свърже с родителите си и не ти пука за децата, които още се мъчат в лагерите, дело на твоя баща. Дори не изслуша спасителния план на хората от охранителния екип. Затова искам да знам, защо не ни пускаш да си ходим? — Той направи още една крачка напред и отне думата на Кланси веднага щом отвори уста да каже нещо. — Какъв е смисълът на това място, освен да демонстрираш колко си велик и да си играеш с чувствата на хората? Знам какво си направил на Руби.

Останалите стърчаха мълчаливо наоколо, но колкото повече говореше Дунди, толкова повече се избистряха погледите им; Майк се отърси от влиянието на Кланси с изражение, по което личеше, че всеки момент ще повърне. Другите се оглеждаха наоколо с тревожни, объркани лица.

Кланси бе стоял съвършено неподвижен през цялата атака на Дунди, но сега, след нейния края, се приведе близо до него, сякаш искаше да му прошепне някаква тайна. Само че, като проговори, гласът му беше достатъчно висок, за да го чуем всички.

— Поиграх си не само с чувствата й. — Очите му отскочиха към Лиъм. — Нали така, Стюарт?

Яростната червенина, която плъзна от гърлото на Лиъм и превзе лицето му, ми даде да разбера каква картина беше пробутал Кланси в главата му.

— Недей! — изкрещях, но вече беше твърде късно за това.

Всичко се случи толкова бързо, че навярно половината от струпаните наоколо деца го пропуснаха. Лиъм вдигна юмрук, готов да го забие в самодоволното лице на Кланси, но ръката му не стигна по-далеч от собственото му рамо. Всяка част от тялото му — всеки мускул, всяка става, всяко сухожилие — се скова като дъска, сякаш току-що го беше ударил силен ток. Той замръзна и след секунда се свлече на земята, където Хейс заобсипва лицето му с юмруци.

— Спри! — изкрещях аз, изтръгвайки се от хватката на Дунди. Знаех какво му е направил Кланси и защо дори не можеше да вдигне ръка, за да защити лицето си. Видях струя кръв да плисва към прашната земя и повече не можах да понеса.

Никой от нас не можа да понесе повече.

— Кланс — чух гласа на Оливия. — Достатъчно. Разбрахме те. Хейс, ще го убиеш!

Отново и отново, и отново Хейс забиваше юмруци във всеки сантиметър кожа от лицето на Лиъм, сякаш искаше да вдълбае яростта си в него. Ударите не престанаха, докато Кланси не сложи ръка на рамото му и дори тогава Хейс нанесе един последен. После хвана Лиъм под мишниците и го провлачи нагоре по предницата на ризата си, а когато Кланси му кимна, го захвърли грубо на земята и се изправи, оставяйки го да лежи в прахоляка с окървавено и разбито лице.

Веднага щом двамата изчезнаха от полезрението ни, с Дунди се спуснахме напред и си запробивахме път през кръга от деца, струпал се край него. Но Майк ни се изпречи още на втората стъпка.

— Недейте — предупреди ни той. — Само ще влошите нещата.

— Какво ще му направят? — попита Дунди.

— Върнете се в бунгалото — нареди ни той. — Ние ще се погрижим за него.

— Не — отсякох аз. — Няма да си тръгнем без него.

Майк ми се нахвърли.

— Не знам какво си му наговорила, но Лий беше щастлив тук. Точно от това имаше нужда, а ти му извъртя жесток номер…

— Не смей да й приказваш така — озъби се Дунди. — Да не си посмял да я обвиняваш за това. Главата ти е втъкната толкова надълбоко в задника на Беглеца, че не виждаш нищо край себе си!

Майк оголи злобно зъби.

— В Каледония всички те търпяхме по молба на Лиъм, но тук не съм длъжен.

— Все тая — отвърна Дунди. — Мислиш ли, че ме е грижа? Интересува ме единствено какво ще се случи с Лий. Сещаш се, онзи, който рискува всичко, за да ни измъкне от лагера? — Думите му оказаха желания ефект. Майк пребледня в мрака. — Дръжте си глупавия Беглец, но не очаквайте да ви оставим и Лий.

Отново се хвърлихме напред и си запробивахме път към него. Нечии ръце ме стиснаха през гърдите, други — през краката, и независимо от това колко крещяхме и се мятахме, децата ни извлачиха надалеч от Лиъм.

 

 

С Дунди седяхме безмълвно и неподвижно на леглото на Лиъм, вперили погледи във вратата на бунгалото. Пред прозорците ни минаваха купища любопитни лица — и на зяпачи, и на деца от охранителния екип, всичките тръгнали да проучат какво се е случило. Светлините вече угаснаха, но, така или иначе, никой от двама ни нямаше да спи тази нощ. А ако съдехме по двете фигури в черно, застанали точно пред вратата ни, нямаше и да излезем оттук. Не и след неуспешния ни опит за бягство, не и след словесната градушка, с която Дунди беше нападнал Кланси.

— Къде се научи да говориш така? — попитах го накрая, но той само сви рамене.

— Опитах да си представя какво би казал Лий и после всичко тръгна от само себе си. — Дунди се почеса по главата. — Наистина ли му заявих, че има хубавички, нежни ръчички?

Аз се засмях сипкаво.

— О, това е най-малкото.

Секундите се нижеха наполовина по-бавно от мислите ми.

— Как така не успя да ти повлияе? — зачудих се на глас. — Опита се, нали?

— Опита, определено го усетих. Но какво знае той… — Дунди потупа с пръст челото си. — Стоманен капан. Нищо не излиза, нищо не влиза.

Мина ми през ума, че може да е прав и че това би обяснило защо само в неговата глава не се бях вмъкнала неволно, но в този момент чухме шумни стъпки по пътеката и всичките ми мисли изхвърчаха.

Оливия и някакво друго хлапе влачеха крака по пръстта, всеки преметнал по една от ръцете на Лиъм през раменете си. Лицето му беше обърнато надолу и виждах засъхналата кал по косата му. Беше заваляло около час, след като го оставихме.

— Лий — повтаряше Дунди в опит да го освести. — Лий, чуваш ли ме?

Помогнахме им да го настанят на дивана. В стаята цареше тъмнина и не видях следите от побоя, докато Оливия не остави големия си фенер на пода до него.

— О, боже! — пророних.

Лиъм обърна лице към мен и чак сега осъзнах, че всъщност е буден — просто очите му бяха толкова подути, че дори не можеше да ги отвори. Докоснах ръката, висяща от ръба на дивана, и плъзнах пръсти по нея чак до гърдите му. Дишаше на хриптящи пресекулки. Около носа, устата и дори брадичката му имаше плътен слой сгъстена, засъхнала кръв. Дневната светлина щеше да разкрие останалите му травми.

— Трябва му антисептик — каза Дунди. — Превръзки, нещо…

— Елате с мен до склада — отвърна Оливия. — По това време навън няма никого.

— Няма да го оставя сам — заявих аз, коленичила до Лиъм.

— Аз ще отида. — Усетих ръката на Дунди върху рамото си, докато минаваше покрай мен.

Вратата се отвори и затвори със скърцане; изчаках да чуя, че и другото хлапе тръгва след тях, преди да върна поглед към лицето на Лиъм. Обходих с нежни пръсти наранената му кожа. Като стигнах до носа, той изсъска остро, но не опита да се отдръпне от допира ми, докато не докоснах подутата му, цепната устна.

Не знам дали през целия си живот бях плакала толкова, колкото през изминалия месец. Не бях като другите момичета от колибата ми в Търмънд, които плачеха всяка нощ, а на сутринта, когато осъзнаеха, че кошмарът им всъщност е реалност, продължаваха. Не плачех дори като малка. Но сега просто не можех да сдържа сълзите си.

— Толкова ли съм… хубав, колкото се чувствам? — Говореше измъчено и заваляше думите. Опитах да отворя устата му, за да видя дали всичките му зъби са си по местата, но челюстта му беше твърде болезнена. Приведох се напред и целунах кожата, която бях докоснала с пръсти.

— Недей. — Каза той, отваряйки съвсем малко едното си око. — Не и ако не го чувстваш.

— Не биваше да го нападаш.

— Нямах избор — едва отвърна той.

— Ще го убия — заявих с наново разпален гняв. — Ще го убия.

Лиъм пак се разсмя.

— Ех… ето я и нея. Ето я моята Руби.

— Ще те измъкна оттук — обещах му. — Двама ви с Дунди. Ще говоря с Кланси и ще…

— Не — отсече той. — Недей… само ще влошиш нещата.

— Нима е възможно да се влошат повече от това? — попитах аз. — Обърках целите ти планове. Съсипах всичко.

— Боже. — Той поклати глава с извити във вяла усмивка устни. — Знаеш ли… понякога ме правиш толкова щастлив, че направо забравям да дишам. Гледам те и гърдите ми се стягат… и единствената мисъл в главата ми е колко искам да те целуна. — Той въздъхна треперливо. — Така че не ми говори как си щяла да ме измъкнеш оттук, защото няма да си тръгна без теб.

— Не мога да дойда с вас — уверих го. — Не искам да ви излагам на такава опасност.

— Глупости — отвърна той. — Няма нищо по-лошо от това да сме разделени.

— Не разбираш…

— Тогава ми обясни — настоя Лиъм. — Руби, дай ми една причина да не бъдем заедно, а аз ще ти дам сто за обратното. Ще отидем там, където поискаш. Не съм като родителите ти. Няма да те изоставя, никога.

— Те не ме изоставиха. Аз бях виновна за случилото се с тях. — Тайната се измъкна от мен като дълга въздишка и не знам кой от двама ни остана по-изненадан от признанието ми.

Лиъм се умълча и зачака да продължа. Това е — мислех си аз, — настъпи моментът да го загубя. А толкова ми се искаше да го бях целунала за последно, преди да започне да се бои от мен.

Отпуснах глава на възглавницата до него. И зашепнах — защото нямах смелостта да я разкажа на глас — историята за това как си бях легнала в нощта преди десетия ми рожден ден и се бях събудила с мисълта за обичайните рожденически палачинки. За това как родителите ми ме бяха заключили в гаража като диво животно. А когато приключих, му разказах и за Сам. За това как бях нейният Дунди, докато не се превърнах в нищо.

Като свърших, гърлото ми гореше. Лиъм обърна лице към мен. Намирахме се на сантиметър един от друг.

— Никога — пророни след малко. — Никога, никога, никога. Никога няма да те забравя.

— Не зависи от теб — уверих го аз. — Кланси каза, че колкото и да се мъча, няма да овладея точно тази част от способностите си.

— Е, аз пък мисля, че Кланси не знае какво говори — заяви Лиъм. — Чуй какво, онова, което видях в гората, когато ти…

— Когато те целунах.

— Да. Същото… наистина се е случило, нали? Онзи… онзи задник наистина ти го е причинил? Замразил те е, както стори с мен?

И да, и не. Защото малка част от мен беше искала да го направи. А може би ми беше внушил желанието, манипулирал беше чувствата ми? Накрая кимнах с глава, а вътрешностите ми се преобърнаха при спомена за допира с него.

— Ела тук — каза нежно Лиъм. Усетих как пръстите му се спускат гальовно по косата ми, докато не достигнаха бузата ми. Като вдигнах лице, той ме посрещна с целувка. Внимавах да не докосвам лицето му, само рамото и ръката му. Когато се откъсна от мен, устните ми го последваха, търсейки неговите.

— Искаш да си с мен, нали? — прошепна той. — Тогава бъди с мен. Ще намерим решение. Имам ти пълно доверие. Погледни в съзнанието ми и сама ще се увериш. — Топлият му дъх се разля по бузата ми като целувка. — Майк прозря истината. Ще намери изход оттук и тогава тримата с теб и Дунди хващаме пътя. Ще открием бащата на Джак, ще измислим как Дунди да се свърже с родителите си и ще решим какво да правим по-натам.

Притиснах се към него и целунах челото му.

— Наистина ли не ме мразиш? — прошепнах. — Не се страхуваш от мен… дори малко?

Окървавеното му лице се изкриви в нещо като усмивка.

— Плашиш ме до смърт, но поради коренно различна причина.

— Аз съм чудовище. И то от най-опасните.

— Напротив — увери ме той. — Ти си една от нас.