Александра Бракен
Тъмна дарба (12)

Единайсета глава

Изминах петнайсетина километра, преди момчетата да се разбудят. Като се имаше предвид, че Зу още плачеше на задната седалка, а и нямах никаква представа накъде карам, бях, слабо казано, доволна.

— Майко мила! — изграчи Лиъм. Притисна длан към главата си и се надигна уплашено. — Майко мила!

Допреди малко лицето му се беше намирало на сантиметри от краката на Дунди, затова стрелна ръце първо натам и ги задърпа, сякаш искаше да се увери, че още са прикрепени към нещо. Дунди простена гърлено и заяви:

— Май ще повърна.

— Зу? — Лиъм запълзя към нея и без да иска, ритна крака на Дунди, изтръгвайки още един стон от него. — Зу? Ти ли…?

В отговор малката заплака още по-силно и зарови лице в ръкавиците си.

— О, боже, много съжалявам… много… аз… — Лиъм звучеше изтерзано, сякаш някой вадеше вътрешностите му. Притисна юмрук към устата си и опита да прочисти гърлото си, но не успя да пророни и дума повече.

— Зу — обадих се аз с неочаквано спокоен глас. — Чуй ме. Ти ни спаси. Нямаше да оцелеем без твоя помощ.

Лиъм извъртя глава, сякаш току-що си спомняше за мен. Изтръпнах, но нима можех да му се сърдя, че първо проверяваше как са истинските му приятели?

Усетих погледа му върху тила си и го чух да се придвижва обратно към мен. Като достигна пасажерската седалка, се срути в нея с изнурено, бледо лице.

— Добре ли си? — попита с дрезгав глас. — Какво се случи? Как успя да ни измъкнеш?

— Благодарение на Зу — подхванах и веднага проумях колко тънка беше границата между истината и онова, което всъщност можех да им кажа и за мое добро, и за това на Зу. Не знаех доколко си спомня случилото се, но нямах намерение да потвърждавам страховете й. В крайна сметка казах единствено: — Запрати една от колите по другата. Единият мъж пострада, а другият избяга.

— Какъв беше… — Дунди се задъхваше. — Какъв беше онзи ужасяващ шум?

Загледах го недоумяващо, а устата ми с мъка избута думите от себе си.

— Не сте го чували преди?

Момчетата поклатиха глави дружно.

— Божичко — каза Лиъм, — беше като да слушам как някоя нещастна котка минава през месомелачка, докато в същото време ме пържат на електрическия стол.

— Наистина ли не сте имали Бял шум във вашия лагер? Усмирителна сирена? — попитах, учудена от гнева, полазил сърцето ми. В що за лагер бяха живели тези хлапета? В Дисниленд?

— При вас го е имало? — Лиъм разтръска глава, навярно за да прогони звънтежа.

— В Търмънд го използваха за… обезвреждане — обясних. — Когато имаше бунтове или други неприятности. Не ти позволява да мислиш достатъчно, че да използваш способностите си.

— А на теб защо ти няма нищо? — изхриптя Дунди със смесица от подозрителност и завист.

Май това беше въпросът на деня. Дългата ми, мрачна история с „Белия шум“ включваше няколко припадъка, повръщане и загуба на паметта, да не говорим за последната ми среща с него, която бе довела до обилно кървене от очите и носа. Явно вкусиш ли „Най-лошото“, „Доста лошото“ не е чак толкова страшно. Щом на тях им беше за първи път, поне можех да си обясня защо бяха окапали като есенни листа само след няколко секунди.

Лиъм проучваше лицето ми и се зачудих какво ли вижда там. Всичко? Замислих се за меката кожа на якето му, долепена до бузата ми, за извивката на гръбнака му… и топло спокойствие се разля в гърдите ми.

— Явно съм свикнала — отговорих. — А и Зелените не се повлияват от него толкова, колкото Сините и останалите. — Сетих се да добавя, комбинирайки истината с лъжа.

Лиъм предложи да се сменим веднага щом лицето му загуби онзи измъчен вид и бузите му започнаха да си възвръщат нормалния цвят. Направо заслужаваше аплодисменти за умелостта, с която прикриваше треперенето на ръцете и краката си от останалите, но аз имах тренирано око. Разпознах неприятните последици от „Белия шум“, сякаш ми бяха стари приятели. Нуждаеше се от още няколко минути.

— Хайде — подкани ме той, след като часовникът на таблото отброи поредната минута. — Справи се… — Гласът му заглъхна.

Погледнах го и осъзнах, че той също гледа в мен — по-точно в мършавите ми, охлузени колене. След секунда, когато върнах очи към пътя, усетих нещо топло да кръжи точно над крака ми и се отдръпнах от него.

— О… извинявай — прошепна Лиъм и прибра ръката си. Горната част на ушите му се оцвети в яркочервено. — Просто си… доста изподрана. Имаш ли нещо против да спрем за малко? Трябва да премислим нещата. Да разберем къде се намираме.

Само че не исках да спирам просто до някое от околните пасища; изчаках да стигнем до едно старо крайпътно ресторантче, построено в колониален стил, и отбих в запустелия му паркинг.

Дунди се възползва от възможността да изпразни стомаха си на земята, но си остана с няколко безрезултатни конвулсивни напъна. Лиъм стана и започна да го тупа по гърба.

— Ще помогнеш ли на Руби, като приключиш?

Колкото и да ме мразеше и да искаше да се отърве от мен, Дунди поне съзнаваше, че бях изиграла някаква роля в отърваването на кожата му. Въпреки това не каза да, а само скръсти ръце и въздъхна мъченически.

— Благодаря — отвърна Лиъм. — Имаш златно сърце, Майко Тереза.

После излезе през плъзгащата врата зад моята седалка и се отправи към групичката сребристи шадравани, зад които се намираше входът за тоалетните. Зу го последва, подтичвайки с розова платнена чантичка в ръка. Докато се обърна към Дунди, той вече се беше съвзел достатъчно, за да прояви научен интерес към мен.

— Ей, долу ръцете! — предупредих го, когато боцна с пръст лакътя ми. После натисна копчето на лампичката над главите ни и тя светна ярко. Тогава видях, че кожата от лакътя чак до китката ми беше ожулена до кръв от асфалта.

— Обърни се към мен. — Като че ли вложи огромно усилие да не врътне иронично очи. — Сега, Зелена, преди да ми е пораснала брада.

Завъртях се в седалката, така че краката ми да сочат към него. Съвсем естествено и те изглеждаха също толкова прелестно, колкото ръката ми. И двете ми колена бяха продрани и на места вече се образуваха корички, но като изключим няколкото драскотини и синини, с които се бях сдобила преди последното ни приключение, всъщност те бледнееха пред ръцете ми.

Дунди извади нещо като куфарче изпод седалката си и отвори капака. Успях да хвърля съвсем бегъл поглед на съдържанието му, преди той да измъкне четири бели квадратни пакетчета и да го затвори отново.

— Боже, как можа да се подредиш така? — измърмори и отвори първото пакетче. Подуших дезинфектанта и се отдръпнах от него.

Дунди ме изгледа строго над рамките на очилата си.

— Ако ще се лепваш за нас, ще опиташ ли поне да се пазиш малко повече? Достатъчно трудно ми е да се грижа за другите двама и без камикадзе като теб.

— Не съм… — подхванах, но бързо размислих. — Съжалявам.

— Хубаво — изпуфтя той, — ама ще съжаляваш повече, ако някоя от тези рани се инфектира.

Дръпна дясната ми ръка близо до лицето си, за да я огледа по-добре, а аз се постарах да не подскачам от болка, като започна да я обработва с една от дезинфекциращите кърпички също толкова нежно, колкото вълк, разкъсващ жертвата си. Така щипеше, че набързо излязох от мъгливия унес, в който бях започнала да се потапям. Накрая просто изтръгнах ръката си от неговата и взех студената кърпичка от пръстите му. Не че аз самата успявах да чистя малките парченца асфалт от раната си по-безболезнено.

— Най-добре отиди да провериш как са Лий и Зу — посъветвах го аз.

— Така само ще ми се ядосат, че не се грижа за теб. — След малко, макар и с видимо нежелание, призна: — Пък и ти ми се струваш… е, май си най-тежко пострадала. Те ще почакат. — Явно видя, че ъгълчето на устата ми потрепва в усмивка, защото добави: — Само не си въобразявай, че ще похабя всички бинтове по теб; раните ти не са чак толкова дълбоки!

— Да, сър — отвърнах и метнах дезинфекциращата кърпичка през прозореца. Той ми подаде втора за дланта на другата ми ръка с все така присвити очи, но като че ли погледът му се беше посмекчил. Усетих как се отпускам по малко, но и далеч не си въобразявах, че сме на път да се закичим с гривнички на най-добри приятели.

— Защо излъга?

Вдигнах рязко глава, внезапно премаляла.

— Не съм… за какво… не бих…

— За Зу. — Той надникна през рамо и продължи с по-тих глас: — Каза, че онзи само пострадал, но… не беше така, нали? Мъртъв е.

Кимнах.

— Не го направи нарочно…

— Естествено — отвърна остро той. — Просто се питах защо никой не ни преследва и се притесних, като се замислих как би й се отразило… и… е, май имаш поне капчица здрав разум.

И в този момент ме озари едно прозрение — едно от онези редки, съвършени избистрящи ума просветления. Не ме искаше в групичката им, защото ме виждаше като заплаха за тях. Нямаше да ми се довери, докато не му се докажех — а след гафа ми с цвета на джипа това навярно щеше да се случи в някой друг живот.

— Е, един преследвач по-малко на света. — Дунди се наведе и извади куфарчето отново, за да прибере неизползваните материали.

О, да — помислих си и се поизправих в седалката. — Още не съм му казала.

— Не бяха преследвачи. Бяха от СОП.

Дунди ме изненада със смеха си.

— И предполагам униформите им са били скрити под карираните ризи и дънките им?

— Единият носеше значка — обясних. — А оранжевото устройство, което използваха… виждала съм такова в Търмънд. — Дунди ме гледаше мнително, но нямахме време за едночасова дискусия по въпроса. Нямах и енергията за това. — Виж какво — продължих, — не ми вярвай, ако искаш, но трябва да знаеш, че единият докладва на колегите си пси-номер 42755. На Лиъм е, нали?

Разказах му собствените си наблюдения и го оставих да попълни празнотите сам. Когато стигнах до описанието на оранжевото устройство, вече си личеше, че е чул достатъчно. Вдиша дълбоко и сбърчи устни в муцуна, която му придаваше вид на пор. После свали прозореца и се зае да предава думите ми на останалите, сякаш ми нямаше доверие да го сторя сама.

— Казах ви, че соповците ще ни настигнат! — повтаряше непрекъснато, все едно не го бяхме чули първите десет пъти. — Извадихме късмет, че не беше тя.

И отново я споменаваше — мистериозната тя. Лиъм пиеше вода от външната чешмичка и видимо се опитваше да не обръща внимание на Дунди. Зу стоеше до него и държеше предано копчето, докато Лиъм миеше лицето си с две ръце на водната струя.

Използвах последната кърпичка да почистя мръсотията от лицето си.

— Просто ми е интересно как служителят на СОП го разпозна, преди да включи онова оранжево нещо. Знаеше номера му наизуст. Не му беше нужно да го чува от джаджата.

Дунди ме погледа за момент, после щипна с пръсти основата на носа си.

— Снимаха всички ни още при постъпването в лагера. Вас не ви ли снимаха?

Кимнах с глава.

— Тоест, издирват ни по снимките? — попитах.

— Зелена, откъде да знам, по дяволите? — отвърна той. — Опиши ми оная джаджа отново.

Оранжевото устройство навярно беше нещо като камера или скенер — това беше единственото обяснение, което ми хрумна и Дунди не отхвърли като идиотско.

Долепих длани до очите си, мъчейки се да потисна гаденето.

— Ако наистина толкова лесно ни идентифицират, работата ни е спукана — коментира Дунди и потри набърченото си чело с ръка. — В случай че и бездруго не сме прецакани: вероятно знаят, че търсим Ийст Ривър, тоест ще отделят още хора за издирването ни, тоест ще наблюдават домовете ни още по-изкъсо, тоест на Беглеца ще му е още по-трудно да…

Така и не довърши мисълта си. Нямаше нужда.

Засмях се кухо.

— Стига де. Да не мислиш, че ще пратят цяла армада по петите на няколко изрода?

— Първо на първо, армадите се състоят от кораби — изтъкна Дунди. — И второ, не, няма да изпратят такава по петите на няколко изрода.

— Тогава какъв е…

— Лий е друго нещо. — Той не изчака да навържа информацията. — Зелена, кой според теб е мозъкът, стоящ зад бягството ни от лагера?

 

 

Когато другите се върнаха в микробуса, изиграхме няма игра на музикални столове. Дунди зае средната предна седалка, а Зу — обичайното си място зад шофьорската. На мен ми останаха два варианта: да се скътам на задната седалка или да се осмеля да заема предната крайна, където щеше да ми се наложи да се държа така, сякаш всичко си е наред, и да се преструвам, че не знам кой е отговорен за единственото успешно бягство от лагер.

В крайна сметка умората надделя. Тропнах се на предната седалка с усещането, че приличах на увехнала маруля, а след малко Лиъм се качи на шофьорската.

— Сигурно е уморително да бъдеш герой — ухили ми се той.

Махнах скромно с ръка, мъчейки се да спукам малкото нелепо мехурче щастие, което думите му образуваха в гърдите ми. Просто се държеше любезно.

— Добре че дамите се погрижиха за нас — обърна се към Дунди той. — В противен случай двамата с теб сега щяхме да се търкаляме в каросерията на пикапа на път към Охайо.

Дунди само изсумтя. Лицето му още сивееше.

Поне Лиъм изглеждаше малко по-добре. Бузите му бяха поруменели от студената вода и макар пръстите му още да потрепваха от време на време, очите му се бяха избистрили. Като се имаше предвид, че за пръв път се сблъскваше с „Белия шум“, се беше възстановил доста бързо.

— Така, колеги — подхвана бавно той, — време е за Вотът на Бети.

— Не! — оживи се изведнъж Дунди. — Знам какво се опитваш да постигнеш и знам, че мнението ми ще бъде пренебрегнато, и…

— Всички в полза на решението да задържим момичето чудо с нас поне засега, нека да вдигнат ръка.

И Лиъм, и Зу вдигнаха ръце незабавно. Зу ме погледна с усмивка, която ми се стори особено ярка в сравнение с намръщената физиономия на Дунди.

— Не знаем нищо за нея. Не знаем дори доколко можем да вярваме на онова, което ни е казала досега! — възрази той. — Може да е психопат и да ни заколи в съня ни. Или пък да се обади на другарчетата си от Лигата тъкмо когато решим, че е на наша страна.

— Леле, много мило — казах сухо, донякъде поласкана, че ме смяташе за способна на подобни кроежи.

— Колкото повече стои с нас — додаде той, — толкова по-вероятно е Лигата да ни догони, а много добре знаете какво правят с децата!

— Няма да ни догонят — увери го Лиъм. — Вече се погрижихме за това. Ако не се отделяме един от друг, всичко ще е наред.

— Не. Не, не, не, не, не — занарежда Дунди. — Държа негативният ми вот да се впише в протокола, въпреки че вие двамата винаги печелите.

— Е, недей да се цупиш — каза Лиъм. — Това е демокрация в действие.

— Сигурни ли сте? — попитах.

— Разбира се — отвърна Лиъм. — Не ми се нравеше единствено идеята да те оставям при някоя затънтена автогара без пари, документи и никаква гаранция, че ще се добереш невредима, докъдето и да било.

Същата онази усмивка отново озари лицето му. Притиснах длан към гърдите си, за да възпра онова, което се надигаше там. Да го заключа вътре. Да не позволя на ръката си да докосне неговата, която стоеше толкова близо до мен, на страничната облегалка между седалките ни. Струваше ми се извратено, грешно, но всъщност умирах от желание да се вмъкна в съзнанието му и да прочета мислите му. Да разбера защо ме гледаше така.

В действителност си чудовище, охулих се наум, притискайки юмрук към корема си.

Исках да го защитя — в онзи момент ми стана кристално ясно какво желаех най-силно: да защитя всички тях. Бяха спасили живота ми, без да очакват нищо в замяна. Ако конфронтацията със соповците под прикритие ми беше доказала нещо, то това беше, че малката им групичка се нуждаеше от човек като мен. Можех да им помагам, да ги защитавам.

Едва ли някога щях да им се отплатя, задето ме бяха взели със себе си, но ако успеех да запазя контрол върху способностите си, щеше да е все някакво начало. Толкова можех да сторя в момента.

— Накъде си се запътила всъщност? — Лиъм зададе въпроса си с небрежен тон, но очите му бяха притъмнели от тревога. — Изобщо има ли как да стигнеш дотам с автобус?

Споделих им жалкия план, който бях скалъпила в бензиностанцията. Докато човърках с пръсти краищата на дългата си, оплетена коса, за своя изненада усетих как част от тежестта пада от гърдите ми, поне колкото да си поема дъх.

— Какво има във Вирджиния Бийч?

— Баба ми е там, поне доколкото знам — отвърнах. — Дано.

Да, баба. Още хранех надежди за нея. Би трябвало да си ме спомня, нали? Ако им помогнех да намерят Беглеца — и ако той успееше да помогне на мен, — дали нямаше реален шанс да я видя отново? Да заживея с нея?

Но това бяха много „ако“. Ако намерехме Беглеца. Ако наистина беше Оранжев. Ако имаше как да ми помогне с овладяването на способностите ми. Ако можеше да ни свърже със семействата ни.

Бях открила извора на съмненията и сега се надигаше страшна вълна.

Ами ако баба — мисълта ме смачка още в зародиш — я нямаше вече? Все пак беше на седемдесет, когато ме вкараха в лагера, тоест вече наближаваше осемдесет. Досега дори не ми беше хрумнало, защото я помнех като неизменно жизнена и готова да се опълчи на света само със сребристата си коса, електриковозелена чантичка на кръста и пластмасова козирка в същия цвят.

Но щом аз самата се бях променила толкова през изминалите шест години, как можех да очаквам тя да си е същата? Ако изобщо беше сред живите, дали щеше да е способна да се грижи за смахнатата си внучка — да ме защитава и укрива, при положение че имаше вероятност да не може да се грижи за самата себе си?

В момента тези разсъждения ми идваха в повече, терзаеха ума ми твърде жестоко. Мозъкът ми още бучеше от „Белия шум“, но безсилното ми сърце взе решение вместо него.

— Добре — казах накрая. — Ще остана с вас.

И дано никой от нас не съжалява после.

Дълбоката бразда, която се беше появила между веждите на Лиъм, се позаглади, но не изчезна напълно. Усещах как очите му прескачат скришом към лицето ми. Как умува защо се бях колебала толкова, преди да отговоря. До каквото и решение да стигна, в крайна сметка се облегна назад с въздишка и нагласи мълчаливо огледалата за задно виждане.

Лицето на Лиъм беше такова, че лесно го разчитах и веднага разбирах за какво си мисли — а това ми помагаше да вярвам на всяка негова дума. Но сега в изражението му имаше нещо отработено, усещах силната му концентрация да задържи маската на безучастие върху него. Изглеждаше неестествено върху човек, който сякаш вечно къташе по една усмивчица в някое от ъгълчетата на устата си. Облегнах се назад и опитах да не обръщам внимание на пулсиращата болка в главата ми и агонизиращите стонове на умиращо животно, които Дунди бе започнал да издава, след като си беше спомнил колко болка изпитва.

Лиъм бръкна под седалката си и му подаде безмълвно наполовина празна бутилка с вода. Надникнах към Зу с ъгълчето на окото си — сумракът я беше приспал. Тънък слой пот покриваше челото и кожата над устните й.

Двигателят на Бети забоботи. Лиъм въздъхна и пресече паркинга по диагонал. Когато най-сетне стигнахме до шосето, той се зачуди в коя посока да поеме.

— Къде отиваме? — попитах.

Той почеса брадичката си умислено.

— Продължаваме към Вирджиния, стига да я намеря. Мисля, че преди известно време прекосихме щатската граница, но нямам представа къде точно сме попаднали. Този район не ми е особено познат, откровено казано.

— Използвай проклетата карта — измърмори Дунди от задната седалка.

— Мога да се справя и без нея — увери го Лиъм. Постоянно въртеше глава напред-назад, сякаш очакваше да се появи някой със сигнални ракети и фанфари и да го поведе в правилната посока.

Пет минути по-късно картата беше разгърната върху волана, а Дунди злорадстваше от задната седалка. Приведох се над страничната облегалка в опит да разтълкувам пастелните цветове и кръстосаните линии върху меката оръфана хартия.

Лиъм проследи с пръст границите на Западна Вирджиния, Вирджиния, Мериленд и Северна Каролина.

— Мисля, че се намираме някъде… тук? — Посочи малка точица, обградена от кръстосани линии.

— Предполагам Черната Бети няма джипиес? — попитах.

Лиъм въздъхна и потупа волана й. Беше взел решение да тръгнем надясно.

— Черната Бети може и да е праведно возило, но си няма много екстри.

— Казах ти, че трябваше да вземем онзи форд — обади се Дунди.

— Оная купчина… — Лиъм се спря навреме. — Онази кутия на колела щеше да е по-опасна на пътя дори от преследвачите. Да не говорим, че трансмисията й беше пълен ад.

— Да, затова, естествено, по-разумният вариант беше микробус.

— Аха, само тя ме призова от цял паркинг с изоставени коли. Слънцето блестеше през прозорците й като маяк в тъмно море.

Дунди простена.

— Защо си толкова шантав?

— Защото моята шантавост трябва да неутрализира твоята, Мадам Бродерия.

— Поне аз се занимавам с нещо, приемано за изкуство — обяви гордо Дунди.

— Да, в стара средновековна Европа щеше да си образцова съпруга…

— Както и да е — намесих се аз, превземайки картата. — Би трябвало да сме някъде в близост до Уинчестър. — Посочих една точка в западния край на Вирджиния.

— Защо реши така? — попита Лиъм. — Да не би да си тукашна? Защото, ако…

— Не съм. Просто си спомням, че минах покрай Кайзер и Ромни, докато вие двамата спяхте. А ако съдим по всички табели за исторически местности от Гражданската война, би трябвало да сме в близост до някое бойно поле.

— Страхотен детективски нюх, Нанси Дрю1, но за жалост, тези табели нямат почти никакво значение в тази част на страната — обясни Лиъм. — И петнайсет метра не можеш да извървиш, без да се натъкнеш на историческа маркировка за маршрута на някоя армия или лобното място на някой герой, или дома на Джеймс Мадисън^[1]…

— Той е в Ориндж — прекъснах го аз. — И сме далеч от него. — Меката, синкава вечерна светлина се трупаше край русата му коса и я обезцветяваше. Той ме погледна за момент, като отново почеса брадичката си.

— Значи, наистина си от Вирджиния.

— Не съм…

Лиъм вдигна ръка.

— О, моля ти се. Никой извън този щат не го е грижа за родната къща на Джеймс Мадисън.

Облегнах се назад. Сама си вкарах главата в торбата.

За това можех да виня само майка си. Тъй като беше гимназиална учителка по история, усещаше като своя мисия да развежда двама ни с баща ми до всяка ключова историческа забележителност в местността. Затова, докато приятелите ми се забавляваха по градински партита и гости с преспиване, аз обикалях бойно поле след бойно поле и позирах пред фотоапарата й с артилерийски оръдия и хора във военни униформи от времето на Войната за независимост. Изобщо голяма веселба, неизменно придружена от хиляди ухапвания от насекоми и слънчеви изгаряния, с каквито винаги се появявах на първия учебен ден. Още имах белези от бойното поле в Антиетам.

Лиъм се усмихна към притъмнелия път. Не беше включил фаровете, което ми се струваше доста смело — или глупаво, като се имаше предвид, че управниците на Вирджиния така и не бяха склонили да осветят пътната си мрежа.

— Мисля, че трябва да спрем някъде за през нощта — заяви Дунди. — Ще успееш ли да намериш някой парк?

— Дишай спокойно, приятелче. Всичко е под контрол — отвърна Лиъм.

— Все така повтаряш — процеди Дунди и се облегна назад. — А после: О, прощавайте, другарчета, но хайде да се скупчим, за да ни е по-топло, докато мечките се опитват да разбият микробуса и да излапат храната ни.

— Ъ… съжалявам за тоя случай — каза гузно Лиъм. — Ама пък какво е животът без малко злополучия?

Това беше най-фалшивият опит за оптимизъм след изказването на учителката ми от четвърти клас, че ни било по-добре без мъртвите деца, понеже така люлките в двора били само за нас, живите.

След това наблюдение на Лиъм загубих нишката на разговора им. Не че не ми беше интересно да се запозная с причудливите традиции и ритуали, които си бяха изградили през двете седмици след бягството им от лагера. Беше ми омръзнало да умувам как така тези двамата успяваха да запазят тънката връзка помежду си.

В крайна сметка Лиъм намери шосе 81, а Дунди — лек и неспокоен сън. През прозорците се нижеше безкрайна върволица от оклюмали дървета, малко от които вече се бяха сдобили с пълната си пролетна премяна. Движехме се твърде бързо, а сумракът се беше сгъстил твърде много, за да огледам по-обстойно килима от стари листа по асфалта. Където и да се намирахме, шосето все още беше осеяно с мъртви листа от някоя отдавна преминала есен. Сякаш бяхме първата кола, която се движеше по него от доста време насам.

Облегнах чело на хладното стъкло и насочих струята на климатика право към лицето си. Главоболието още ме мъчеше, притискайки дъната на очите ми. Студеният въздух ме разбуди достатъчно, че да усетя как умът ми търси слепешком този на Лиъм.

— Добре ли си?

Той опитваше да гледа едновременно и пътя, и мен. В тъмнината се открояваха само очертанията на носа и устните му. Една част от мен се радваше, че не виждах синините и раните около тях. Бяха минали само няколко дни, едва миг от шестнайсетте ми години живот, но нямах нужда да виждам лицето му, за да си представя угриженото му изражение. Лиъм беше много неща, но не и загадъчен и непредсказуем.

— Ти добре ли си? — върнах му въпроса.

Колата се движеше достатъчно тихо, че да чуя как пръстите му барабанят по волана.

— Просто ми трябва малко сън. — След секунда добави: — Наистина ли са използвали онова нещо в Търмънд? Често?

Не често, но предостатъчно. Кажех ли му го обаче, несъмнено щях да разпаля състраданието му.

— Според теб дали соповците са разбрали накъде пътуваме? — попитах вместо това.

— Кой знае. Не е изключено просто да сме попаднали на грешното място в грешния момент.

Дунди се събуди с шумна прозявка.

— Едва ли — обади се сънено. — Дори преди да не са ни преследвали, вече е така. Навярно са запомнили наизуст грозната ти мутра и пси-номера ти. Всички знаем колко много точат лиги по теб преследвачите.

— Благодаря ти, Господин Розов свят — процеди Лиъм.

— В интерес на истината онзи ми се стори изненадан, че попада точно на теб — обадих се аз. — Но… коя е тази жена, за която постоянно говорите?

— Лейди Джейн — отвърна Лиъм, сякаш това обясняваше всичко.

— Моля?

— Така наричаме една от по-… упоритите ни гонителки — продължи той.

— Първо, така я наричаш само ти — вметна Дунди, — и второ, упорита? По-скоро се е лепнала за нас като сянка още откакто се измъкнахме от Каледония. Изскача от всеки ъгъл в най-неочакваните моменти, сякаш знае какво ще направим преди нас самите.

— Бива си я в работата й — потвърди Лиъм.

— Ще бъдеш ли така добър да не хвалиш жената, чиято едничка цел е да върне задниците ни в лагера?

— Защо й викаш Лейди Джейн? — поинтересувах се аз.

Лиъм сви рамене.

— Ами просто е рядкост да видиш британка сред тайфа от кръвожадни американци.

— И как се е случило това? — учудих се аз. — Нали уж бяха затворили всички държавни граници?

Лиъм отвори уста да отговори, но Дунди му отне думата.

— Никой не знае, Зелена; защо не я поканиш на чайче и сладка раздумка при следващата ни среща?

Врътнах очи.

— Може, стига да ми я опишете.

— Тъмна коса, вдигната на кок, очила… — подхвана Лиъм.

— … дълъг, орлов нос? — довърших аз.

— Виждала си я?

— В Марлинтън. Тя караше червения пикап, но… — Кейт и Роб се бяха погрижили за него. — Е, този път я нямаше. — Продължих. — Може пък да сме й се изплъзнали.

— Забрави — измънка Дунди. — Тази е същински терминатор.

 

 

Подминавахме един след друг няколко порутени мотела, пред някои от тях имаше доста наспирали коли. Лиъм влезе в паркинга на един от тях, но моментално излезе на заден ход с тихо подсвиркване. Наоколо нямаше коли, но десетина мъже и жени се бяха струпали пред стаите си, където пушеха, разговаряха и се биеха.

— В Охайо често виждахме подобна гледка — обясни той, без да чака да го подканя. — След като хората загубиха домовете си, отиваха в най-близкия затворен хотел и се биеха за стаите. Като в гангстерските квартали.

Мотелът, на който се спря в крайна сметка, се казваше Хауърд Джонсън Експрес и една четвърт от паркинга му беше запълнена с различни модели коли, а светещата му табела оповестяваше, че има свободни стаи. Той заобиколи външния ред, като умишлено не мина покрай офиса. Избра място в далечния край на паркинга и огледа стаите пред нас. Две от тях директно отписахме — през пердетата им се виждаше проблясването на телевизор, но останалите като че ли не бяха заети.

— Изчакайте ме тук — нареди ни Лиъм и разкопча предпазния си колан. — Ще направя един оглед, за да се уверя, че е безопасно. — И типично в свой стил не ни даде време да възразим. Просто изскочи от колата, надникна във всяка от стаите поред и се зае да разбива вратата, която си избра.

На нас с Дунди остана да разделим храната, събрана от бензиностанцията в Марлинтън. Разполагахме с опаковка снакс, бисквити с фъстъчено масло, шепа дъвчащи бонбони и малка опаковка Орео, плюс шоколадовото десертче, което бях успяла да напъхам в раницата си. Пиршество за всеки шестгодишен хлапак.

Действахме мълчаливо, като успешно взаимно избягвахме погледите си. Дунди разпечата бисквитите с чевръсти пръсти и ги подхвана. Същата оръфана книга лежеше отворена в скута му и страниците й му се усмихваха. Знаех, че едва ли я чете — не и с лошото си зрение. Но когато накрая благоволи да ми проговори, дори не отлепи очи от нея.

— Свикваш ли с престъпния ни живот? Генералът като че ли те смята за самороден талант.

Пресегнах се да събудя Зу, игнорирайки какъвто и намек да беше заложил във въпроса си. Нямах сили да се занимавам с него, а и честно казано, не вярвах който и да е от остроумните отговори, воюващи на върха на езика ми, да го спечели точно в този момент.

Преди да успея да изляза от микробуса с раницата си и полагащата ми се храна в ръце, Дунди се протегна и затвори вратата пред мен. На смътната светлина на мотела изглеждаше… не точно ядосан, но и не особено приятелски настроен.

— Имам да ти казвам нещо.

— Вече каза предостатъчно, благодаря.

Той изчака да го погледна отново през рамо, преди да продължи.

— Няма да се преструвам, че не си ни помогнала днес или че не знам в каква адска дупка си живяла години наред, но нека те посъветвам нещо: тази вечер обмисли сериозно решението си да останеш с нас, а ако решиш да се изнижеш посред нощ, знай, че навярно си взела правилното решение.

Отново се пресегнах към вратата, но той очевидно не беше приключил.

— Наясно съм, че криеш нещо. Че не си напълно откровена с нас. И ако случайно си мислиш, че можем да те защитим, помисли отново. Ще е цяло чудо, ако се измъкнем от тая бъркотия живи, дори без опасностите, които влачиш със себе си.

Стомахът ми се сви на топка, но запазих изражението си каменно. Ако се надяваше да прочете нещо по лицето ми, щеше да остане разочарован; през по-голямата част от последните шест години се бях учила да използвам маската на съвършена невинност пред дулата на заредени оръжия.

Но в каквото и да ме подозираше, явно не беше истината, в противен случай собственоръчно щеше да ме изхвърли от микробуса, за предпочитане при висока скорост, и то на някое затънтено шосе.

Дунди потри долната си устна с палец.

— Мисля, че… — подхвана той. — Надявам се да стигнеш до Вирджиния Бийч, наистина, но… — Той свали очилата от лицето си и защипа с два пръста основата на носа си. — Това е нелепо, извинявай. Просто помисли върху съвета ми. Вземи правилното решение.

Лиъм ни замаха, подпрял открехнатата врата с крак. Зу сложи ръка върху рамото на Дунди. Той подскочи и примигна изненадано при допира на жълтата гума. Малката толкова се беше умълчала, че бях забравила за присъствието й.

— Хайде, Сузуме — каза Дунди и протегна ръка към нейното рамо. — Ако имаме късмет, Генерала ще ни позволи да се изкъпем. А ако имаме истински късмет, и той ще последва примера ни.

Зу излезе след него през страничната врата, като ми хвърли тревожен поглед. Аз й махнах да върви с насилствена усмивка и се пресегнах към задната седалка за черната ми раница.

Не я забелязах, докато не излязох от микробуса, където притъмнялото небе изсмука и последната топлинка от кожата ми. Протегнах ръка да задържа плъзгащата врата, наведох се в купето и извадих книгата от задния джоб на предната пасажерска седалка. За пръв и единствен път я виждах извън ръцете на Дунди.

Сплесканата празна опаковка от бонбони Ем енд Емс, която използваше за отбелязване, още си беше на мястото. Отворих книгата на същата страница и дори не ми се наложи да погледна гръбчето й, за да се досетя коя е. Хълмът Уотършип на Ричард Адамс. Нищо чудно, че толкова криеше четивото си. Историята на група зайци, борещи се с житейските трудности? Лиъм щеше да го скъса от подигравки.

Но аз обичах тази книга и очевидно същото важеше за Дунди. Беше същото старо издание, което татко ми четеше преди заспиване, което крадях от кабинета му и носех в моята стая, за да запълва безсънните ми нощи. Как ми се беше притекла на помощ тъкмо когато имах най-голяма нужда от нея?

Очите ми изпиваха благоговейно думите, докато устните ми не започнаха да ги изговарят на глас, макар че нямаше кой да ги чуе. Целият свят ще ти е враг, Принце с хиляди врагове, и спипат ли те, ще ти вземат животеца. Но първо трябва да те спипат, копачо, слушачо, бегачо, принце с остър нюх. Бъди хитър и ловък и народът ти не ще бъде погубен.

Питах се дали Дунди знае какъв е краят на историята.