Александра Бракен
Тъмна дарба (25)

Двайсет и четвърта глава

Не знам колко време стоях като статуя, вперила поглед в ръката му, докато жлъчката се надигаше в гърлото ми бързо и неумолимо като писък.

О, господи, не — помислих си, отстъпвайки назад. — Не, не, не, ненененене…

— Защото, да ти кажа, приличаш на една моя приятелка, Руби, но нея не съм я виждал от векове, затова… — Гласът му заглъхна. — Май не избрах правилната шега, а?

Обърнах се и притиснах лице в кърпата си, за да не забележи сълзите ми.

— Руби? — Той преметна неговата кърпа през кръста ми и ме издърпа към себе си. — Това беше лиъмстюартският вариант на Здрасти, миличка, липсваше ми страшно. Ох, леле, чак успях да те разплача.

Той приглади косата ми с длан.

— Така, край…

Лиъм се наведе и преди да успея да го спра, ме преметна през рамо.

Не ми позволи да се измъкна от хватката му, докато не влязохме в бунгало осемнайсет. Пусна ме върху разтегателния диван, който двете със Зу споделяхме, и отскочи да вземе одеялото от своето легло.

— Не ми е студено — казах му, като зави раменете ми с него.

— Тогава защо трепериш? — Лиъм седна до мен, а аз се обърнах и скътах лице до извивката на врата му, вдишвайки чистия му, дървесен аромат.

— Просто съм бясна на себе си — отговорих, като възвърнах гласа си. — Обещах на Дунди да питам Кланси дали може да използва лаптопа му, но се разсеях и забравих.

— Хмм… — Пръстите на Лиъм разплитаха мократа ми коса. — Не смятам, че се сърди на теб. По-скоро на мен, задето още не съм ни извел оттук. Всичко това подсилва страховете му, че никога няма да се прибере у дома.

— Как да му се реванширам?

— Ами, може да попиташ за компютъра — отговори той и свободната му ръка хвана моята. — Макар че още не разбирам защо смята, че точно ти си в позиция да му искаш услуги. Имам чувството, че не съм те виждал цяла вечност.

— Така е — потвърдих аз. — Все дежуриш.

Той се засмя.

— Самотно ми е да седя по клоните на дърветата без теб.

— Кажи ми какво правиш по цяла нощ — настоях аз. — Опита ли вече да говориш с някого за освобождаването на лагерите?

— Отворих въпроса пред няколко от момчетата в моята смяна и Оливия. Тя ще опита да ни уреди среща с Кланси. Мисля… мисля, че ще се получи. Наистина. Напълно възможно е.

— Кланс каза, че със западната порта досега са имали най-много неприятности. — Вдигнах глава да го погледна в очите. — Внимаваш, нали?

Лиъм се вцепени до мен. Стана толкова неподвижен, че сякаш спря дори да диша.

— Кланс, а? — каза с неестествено ведър глас. — Май наистина си в позиция да му искаш услуги.

— Какво трябва да значи това?

Лиъм въздъхна.

— Нищо, извинявай. Не исках да прозвучи така. Радвам се, че двамата сте се сприятелили. — Опитах да го погледна в очите, но той гледаше към другия край на бунгалото, където стоеше скринът с нещата ни. — Значи, Кланси ти дава уроци, а?

— Да — отвърнах, чудейки се доколко можех да съм откровена с него. — Учи ме как да не позволявам на други хора да проникват в съзнанието ми.

— А как ти да не проникваш в съзнанието на други хора? — попита Лиъм. — И с това ли ти помага?

— Опитва се — обясних аз. — Твърди, че ако овладея контрола върху способностите си, това ще дойде от само себе си.

— Е, може да се упражняваш с мен — каза той и допря чело до моето. Усетих гъделичкането в дъното на съзнанието си, предупреждението преди потопа. Кланси ме беше научил в този миг да прекъсна физическия контакт и да си представя бяла завеса между мен и човека, с когото бях.

Само че аз не исках да направя никое от двете.

Устните му се спуснаха надолу по челото ми, прошепнаха нещо до клепачите ми, до бузите ми, до носа ми. Палците му милваха челюстта ми, но дори те спряха, когато се отдръпнах от него и извърнах лице.

— От какво те е страх толкова? — пророни Лиъм с болезнен глас.

Наистина ли някога ми е бил непознат човек?

Наистина ли някога си бях въобразявала, че ще мога да живея без него?

— Не искам да те загубя?

Той простена объркано, а очите му като че ли светеха.

— Тогава защо постоянно ме отблъскваш?

Така и не получих възможност да му отговоря. Секунда по-късно Хина влетя през вратата със Зу след себе си и ни заяви, че двете си тръгвали от лагера.

— Чакай малко, чакай малко, забави темпото — каза Лиъм. Зу търчеше из бунгалото и събираше нещата си, докато устата на Хина мелеше с нечовешка скорост. Не знаех към кого да гледам — към приятелката ми или към момичето, което очевидно бе избрала за своя говорителка. Всяка дума на Хина ни запращаше във все по-дълбок шок.

Зу. Си тръгва.

Тръгва си.

Хванах я, докато препускаше към скрина, отведох я до дивана и я накарах да седне. Явно не беше доловила смайването ни, защото лицето й направо сияеше от радост. Само един поглед към усмивката й, сякаш пращяща от електричество, накара нещо в мен да се сгърчи пораженчески.

— Ние двете и още трима други — обясняваше задъхано Хина. Навярно беше взела пътя от училището на бегом. — Двама Сини и един Жълт. Кайли най-сетне получи разрешение да напусне лагера.

Лиъм се обърна към Зу и каза:

— За какво… разходка?

Зу направи саркастична физиономия.

— Помогни ми. Искам да го разбера от теб.

Хина най-сетне замлъкна и за една нелепа секунда реших, че Зу ще отвори уста и ще ни обясни. Лиъм се напрегна видимо, сякаш и той очакваше същото нещо. Зу обаче само извади бележника от розовата си раничка и записа със спретнатия си, засукан почерк. Като обърна страницата към нас, очите й гледаха право в неговите.

Искам да отида с тях в Калифорния.

Знаех, че трябваше да се радвам за нея. Да ликувам, че най-сетне е успяла да ни каже какво желае. Просто не си бях представяла, че би поискала бъдеще без нас.

— Нали уж Кланси беше отказал на Кайли да замине? — попитах Хина.

— Така е, но в крайна сметка е успяла да го убеди.

— Какво има в Калифорния? — поинтересува се Лиъм, облегнат на една от стените на бунгалото.

— Къщата на родителите ми — обясни Хина — и те ни очакват. Правителството на Западното крайбрежие няма да ни върне в лагерите.

— Ами родителите на Зу? — продължих с въпросите аз. — Те…

Хина обаче знаеше точно какво възнамерявах да я попитам.

— Баща ми не говори с чичо от известно време.

— Зу, това е дълго пътуване — подхвана колебливо Лиъм. — Ами ако ви се случи нещо? Кой друг тръгва с вас? Онова хлапе Талън ли?

Тя кимна и очите й внезапно отскочиха към мен. Опитах да й се усмихна окуражително, но се опасявах, че вместо това може да избухна в сълзи. Изчакахме да напише още една бележка набързо, която отново показа на Лиъм.

Вече не е нужно да се грижите за мен. Това не е ли хубаво?

— Харесва ми да се грижа за теб. — Лиъм сложи ръка върху главата й. — Кога е заминаването?

Хина имаше благоприличието да придобие гузно изражение.

— Всъщност тръгваме веднага. Кайли се притеснява, че Кланси може да размисли. Не ни е пуснал с особено желание.

— Не е ли малко прибързано? — скалъпих аз. — Премислихте ли го добре?

Зу ме погледна и кимна. Следващата бележка беше и за двама ни.

Искам да бъда със семейството си. Просто се надявам, че няма да ми се сърдите.

— Да ти се сърдим? — поклати глава Лиъм. — Никога. За нищо на света. Ти си моето момиче, Зу. Просто искаме да си в безопасност. Ще умра, ако ти се случи нещо.

На вратата се почука. Талън, едно от по-големите Жълти момчета, чиято коса беше сплетена в дебели расти, влезе пръв, последван от видимо шокирания Дунди. Лиъм стана.

— Точно ти ми трябваш — каза той.

Талън кимна.

— Така си и мислех. Кайли и Луси също са тук. — Кайли надникна в бунгалото и ни помаха. — Искаш ли да поговорим отвън?

Лиъм протегна ръка и докосна кръста ми.

— Ще й помогнеш ли да стегне багажа си?

— Да не откачи? — възрази Дунди. — Та ти едва познаваш тези хора!

— Ще ме прощаваш — обади се Хина с ръце на хълбоците, — но в случай че си забравил, тя ми е братовчедка.

И ти ще ми липсваш, написа Зу, откъсна листа и го подаде на Дунди. Той седна толкова внезапно, че за малко да пропусне дивана. Вторачи поглед в нея и не можа да го откъсне няколко секунди. Чувството ми беше познато.

— Каза ли ви Кайли защо е нужно да тръгнете още тази вечер? — попитах аз, настанявайки се до Дунди.

Зу само сви рамене.

— Хубаво де, но… пеш ли мислите да стигнете до Калифорния? — обади се Дунди с все по-стъписан глас. — Имате ли някакъв план?

— Може би ще си намерите някоя нова Бети — вметнах аз, но веднага щом произнесох името й, ръцете на Зу спряха намясто и тя поклати глава. Следващата бележка й отне повече време.

Не, Бети е само една.

— И очевидно не ти е била достатъчна — измърмори Дунди с изумително наранен глас. — Явно всичко е заменимо, дори ние.

Зу си пое дълбока глътка въздух и отиде до него с розовата си раничка в ръка. Той опита да извърне поглед, но тя се изпречи право пред лицето му и го прегърна през врата. Не му остана нищо друго, освен да я обвие с ръце, заровил очи в плата на якето й.

Лагерните звънци задрънчаха бясно, докато не изкараха всички от бунгалата им. Позволих на Зу и Хина да ни водят, пробивайки си път през тълпата от деца. За пръв път черните им облекла ми се струваха уместни.

 

 

Кайли даде някакъв лист на Лий и той кимна в отговор на думите й. Луси стоеше до тях, по-малка и кротичка от всякога, но за моя изненада, вдигна ръка и потупа Лиъм по рамото. Цялата фалшива ведрост бе напуснала лицето му. Можех да опиша изражението му единствено като съкрушено.

— … използвам химикалката ти? — попита той Талън. Момчето затупа джобовете на черните си войнишки панталони, докато не намери химикалка със синя капачка. Лиъм я взе, коленичи пред Зу и откъсна половината от листа, даден му от Кайли.

Щеше ми се да видя какво написа там, но явно не беше за моите очи. Като приключи, сгъна листа няколко пъти и го пъхна в дланта й.

Звънецът замлъкна. Всички погледи се отместиха към пътеката вдясно, откъдето се задаваха Кланси и Хейс. Лицето на Кланси, което бях свикнала да виждам отпуснато и гордо, сега бе изкривено от яд или гняв.

— Кайли реши да се отцепи от нас и потегля незабавно.

Учуден шепот плъзна сред тълпата.

— Ще вземе само тези четирима души със себе си — надвика врявата той. — Знайте, че няма да давам повече разрешения за напускане на лагера, докато не достигнем нужната бройка. Ясно ли е?

Тишина.

— Ясно ли е?

Последваха утвърдителни възгласи, а през това време Дунди изникна до мен.

Без да каже и дума повече, Кланси се завъртя на пета и тръгна към офиса. Веднага щом достигна бялата сграда, децата край нас като че ли си отдъхнаха колективно и зашепнаха смутено.

— Това беше странно.

— Защо не им даде торби, както прави обикновено?

— Тревожи се, че ако бройката ни спадне твърде много, няма да има кой да отбранява лагера.

Плъзнах бавен поглед към офиса, но първо видях Зу, която ми махаше да отида при нея.

Без ръкавици е — помислих си, докато гледах как ръката й пада свободно до тялото й. — Дано повече никога не ги сложи.

— Наистина ли се налага да тръгнете веднага? — попитах, като достигнах двама им с Лиъм. Групички деца обкръжиха Кайли и останалите с пожелания за благополучно пътешествие, подавайки им одеяла и торби с храна.

Зу се усмихна храбро и ме прегърна през кръста.

— Моля те, пази се — казах й.

Следващата бележка беше само за мен.

Ще ме намериш ли, когато всичко това свърши? Искам да ти кажа нещо, но още не знам как.

Очите ми обходиха всеки сантиметър от лицето й. Беше толкова различна от момиченцето, което бях срещнала едва преди няколко седмици. Щом се беше променила толкова много за толкова малко време, дали изобщо щях да я разпозная след години, когато нещата най-сетне се уталожеха?

— Разбира се — пророних. — И ще ми липсваш всеки ден дотогава.

Преди да излязат на пътеката и да се отправят към дивата гора, Зу се обърна и ни махна за сбогом. Хина стори същото. После изчезнаха от полезрението ни.

— Ще се справи — казах аз. — Те ще се грижат за нея. Скоро може да е със семейството си. Истинското си семейство.

— Трябва да е с нас. — Лиъм поклати глава и дъхът пресекна в гърлото му.

— В такъв случай може би трябва да я последваме.

С Лиъм се обърнахме назад. Дунди се влачеше след нас с очи, скрити зад отражението на залязващото слънце в очилата му.

— Сам знаеш, че не можем — отвърна Лиъм. — Рано е още.

— Защо? — Дунди ускори крачка да ни настигне и гласът му загуби крехкото спокойствие, което бе наподобявал досега. Веднага усетих любопитните погледи върху трима ни, затова дръпнах Дунди и Лиъм настрани. — Защо? — повтори Дунди. — Очевидно няма да получим необходимата помощ да намерим нашите родители или тези на Джак. Ще е по-добре, ако просто си тръгнем още сега, преди някой да е забелязал, че липсваме. Лесно ще настигнем Зу.

— И после какво? — попита Лиъм. Прокара разтреперана ръка през рошавата си коса. — Ще блуждаем насам-натам, докато не ги намерим, с надеждата, че няма да ни спипат и да ни пратят обратно в изправителния лагер? Дунди, тук поне сме в безопасност. Тук ни е мястото. Тук можем да сме полезни.

Усетих, навярно преди Лиъм, че това беше грешният подход. Ноздрите на Дунди се разшириха, а устните му се извиха в гневна гримаса и в ума ми прокънтяха предупредителни сирени. Знаех, че следващите му думи щяха да са не просто остри, а направо жестоки.

— Разбирам… разбирам те, Лий, ясно? — Той поклати глава. — Искаш отново да си големият герой. Искаш всички да те боготворят и да вярват в теб… и да те следват.

Лиъм се наежи.

— Това не е… — подхвана яростно.

— Е, какво ще кажеш тогава за децата, които те последваха предишния път? — Той потупа джоба на панталона си и извади оттам познатия сгънат лист. Стискаше го толкова силно, че го смачкваше в ръката си. — Какво ще кажеш за Джак и Брайън, и Анди, и всички останали? Те също те последваха, но е много лесно да ги забравиш сега, когато вече не са наоколо, нали?

— Дунди! — викнах предупредително и застанах между двама им, когато Лиъм пристъпи напред с вдигнат юмрук.

Не го бях виждала толкова освирепял досега. Алена вълна пълзеше от гърлото към лицето му.

— Защо просто не си признаеш, че правиш всичко това, за да се почувстваш по-добре, а не за да помогнеш на когото и да било? — попита ядно Дунди.

— Смяташ, че… — Думите заседнаха в гърлото на Лиъм. — Смяташ, че не са в мислите ми всяка шибана секунда от всеки шибан ден? Че мога да забравя нещо подобно? — Вместо да удари приятеля си, Лиъм заблъска с юмрук челото си, докато не се хвърлих да хвана ръката му. — Божичко, Чарлс! — извика с пресекващ глас.

— Аз просто… — Дунди тръгна да си ходи, но след няколко крачки спря и се обърна към нас. — Никога не съм ти вярвал — процеди с разтреперан глас, — когато ни обещаваше, че ще се измъкнем от лагера и ще се приберем у дома невредими. Затова се съгласих да напиша писмото си. Знаех, че повечето от нас няма да оцелеят под твоето водачество.

Пристъпих напред в същия момент, в който и Лиъм, изпъвайки ръце напред, за да възпрепятствам някоя необмислена постъпка от негова страна. Чух как Дунди се обърна зад мен и се запъти със свирепа крачка към бунгалото ни. Лиъм понечи да направи още една стъпка напред, но аз опрях ръце в гърдите му. Дишаше тежко, стиснал юмруци от двете страни на тялото си.

— Остави го — казах. — Просто имаше нужда да си излее мъката. А ти може би трябва да последваш примера му.

Лиъм отвори уста да каже нещо, но вместо това изсумтя мрачно, завъртя се на пета и тръгна към гората, точно в обратната посока на бунгалото. Облегнах се на ствола на близкото дърво, затворих очи и зачаках. Гърдите ми бяха толкова стегнати, че можех да поемам само плитки, малки глътки въздух.

Когато излезе от гората, потривайки лице, вече се стъмваше. Кожата по двете му ръце беше раздрана и кървяща от ударите по нещо твърдо. Лицето му бледнееше в сумрака, сякаш червената маска на гнева беше паднала и сега му оставаше само сива тъга. Щом ме доближи, протегнах ръка и обвих мускулестия му, топъл кръст. Той преметна своята през раменете ми и ме придърпа към себе си, притискайки лице към косата ми. Вдишах дълбоко от утешителния му аромат — дървесен пушек, трева и естествена кожа.

— Дунди не говореше сериозно — пророних, докато го водех към един паднал дънер. Още трепереше и като че ли се олюляваше на краката си.

Не седна на дънера, а по-скоро се срути върху него и се приведе напред, за да обгърне коленете си с ръце.

— Това не променя факта, че говореше истината.

Поседяхме там дълго време — достатъчно дълго, че слънцето да се скрие зад дърветата, а после и зад хоризонта. Тишината и застоят между нас станаха непоносими. Вдигнах ръка и я плъзнах нежно надолу по валчестите кости между раменете му.

Лиъм се понадигна бавно, обръщайки лице към мен.

— Дали е добре? — прошепна той.

— Май е най-разумно да проверим — отвърнах.

Не помня как се придвижихме до бунгалото, а само че като стигнахме, Дунди седеше на верандата с обляно в мълчаливи сълзи лице. Очите му преливаха от разкаяние и чувство на вина. Не бях очаквала, че сърцето ми може да се свие още повече.

— Всичко приключи — заяви той, когато с Лиъм седнахме от двете му страни. — Всичко.

Не помръднахме дълго време.