Александра Бракен
Тъмна дарба (21)

Двайсета глава

Тази нощ спахме в микробуса, всеки на своя седалка. Отстъпих на Зу най-задната и останах на предната до Лиъм. Чувствах се напрегнато в тишината и сънят не ме навести лесно, колкото и да го канех.

Някъде около пет сутринта, тъкмо когато бях на път да се предам на мъглата, забулила мозъка ми, усетих нечий пръст върху тила си. Обърнах се и видях Лиъм, който току-що се бе разбудил.

— Говореше си нещо насън — прошепна той. — Добре ли си?

Надигнах се на лакът, потривайки сънени очи. Дъждът се беше събрал на ситни капчици по напуканото предно стъкло, досущ като фина дантела. Рано или късно по-едрите капки се търкулваха надолу и оставяха следи, приличащи на бримки в тъканта.

Гората отпред представляваше смътна и смущаващо неясна картина като от нечий чужд сън, но вътре в микробуса всичко изпъкваше с поразителен контраст. Очертанията на седалките, бутоните по таблото — можех дори да разчета ситните буквички по копчетата на ризата на Лиъм.

На тази странна светлина виждах всички синини и рани по лицето му — някои тъкмо зарастваха, а други вече се бяха превърнали в белези. Но вниманието ми привлече не синината върху бузата му — същата онази, която му бях причинила преди няколко дни и човешки живота, — а щръкналата, извита около ушите и врата му коса. Бурята я беше оцветила в тъмномедено, но мекотата й си оставаше същата. Направо ми се искаше да протегна ръка и да я докосна.

— Какво? — прошепна той. — Защо се усмихваш?

Пръстите ми доближиха косата му в опит да я пригладят. Осъзнах какво правя чак след цяла минута, откакто Лиъм вече бе затворил очи, притискайки глава към допира ми. Гърдите ми пламнаха от срам, но той хвана ръката ми, преди да я отдръпна, и я пъхна под брадичката си.

— Не — прошепна, когато пробвах да я извадя оттам. — Вече си е моя.

Опасност. Голяма опасност. Прогоних натрапчивото гласче в дъното на съзнанието си, откъдето не можеше да прекъсва удоволствието от допира му.

— Рано или късно ще трябва да си я взема. — Въпреки това му позволих да я прокара по наболата си брада.

— Жалко.

— … бисквитки… — въздъхна някой зад нас. — Даааа…

Обърнахме се към задната седалка, където Дунди се наместваше удобно, все още спейки дълбоко.

Притиснах длан към устата си, за да възпра смеха си. Лиъм завъртя очи с усмивка.

— Сънува храна — обясни ми. — Често.

— Поне сънищата му са хубави.

— Да — съгласи се Лиъм. — Голям е щастливец.

Отново надникнах към свитото на кълбо тяло на Дунди и чак сега осъзнах колко студено беше в микробуса без включено парно.

Лиъм отпусна глава върху свободната си ръка, а пръстите на другата преплете с моите. Като че ли изучаваше единната им форма, естествения начин, по който палецът ми лежеше върху неговия.

— Ако пожелаеш — подхвана той, — би ли могла да видиш сънищата му?

Кимнах с глава.

— Но те са си негови.

— И все пак си го правила преди?

— Несъзнателно.

— На мен?

— На момичетата от колибата ми в лагера — обясних. — На Зу онази нощ в мотела. Влизала съм и в твоите мисли… веднъж. Но не и в сънищата ти.

— Преди два дни — досети се той. — До закусвалнята.

Инстинктът ме накара да отдръпна ръката си, да го пусна, преди той да ме е пуснал, но той не ми позволи.

— Недей — каза. — Не съм луд.

Опря ръцете ни в челото си и дори не ме погледна, когато попита:

— Това влошава ли нещата? Допирът. По-трудно ли ти е да контролираш способностите ти?

— В някои случаи — признах си аз. Не знаех как да го обясня, защото никога не ми се беше налагало. — Понякога, когато съм уморена или тъжна, улавям нечии мисли или спомени, но мога да избегна пълното въвличане, ако не докосвам човека. Допирът в такова положение… действа като автоматична връзка.

— Така си и мислех. — Лиъм въздъхна и отново затвори очи. — Знаеш ли, в началото правеше всичко възможно да не ни докосваш. Все се питах дали в лагера не са те научили така, защото всеки път, когато някой от нас опиташе да те доближи или заговори, ти подскачаше като ударена от ток.

— Не исках да ви нараня — прошепнах.

Той отвори очи, бяха някак по-ярки отпреди. Кимна към сключените ни пръсти.

— Това пречи ли ти?

— На теб пречи ли ти? — обърнах въпроса му аз. Веднага разпознах изражението му: беше почти същото като скръбта, която бе превзела лицето му при закусвалнята, докато ми разказваше за лагера си.

— За какво мислиш?

— За това колко е странно, че сме заедно само от две седмици, а имам чувството, че те познавам от много по-отдавна — отвърна той. — И за това колко е объркващо да те чувствам позната в толкова отношения, а в други… Та аз дори не знам какъв е бил животът ти, преди да влезеш в лагера.

Какво можех да му кажа? Нима истината за онова, което бях сторила на родителите ми и Сам, нямаше да го накара да пусне ръката ми като опарен?

— Това е място, където лъжите са ненужни — каза той, махвайки с ръка помежду ни. — Нали ти ми го каза?

— Запомнил си?

— Естествено — отвърна той. — Защото все се надявам да важи и за теб. Ще ми се, ако те попитам защо не искаш да се върнеш при родителите ти, да ми кажеш истината, или ако те попитам какво е било в Търмънд, да спреш да ме лъжеш. Но пък съзнавам, че не е справедливо от моя страна, тъй като и аз самият не изгарям от желание да говоря за семейството си. Имам чувството, че… тези…

Обърнах се към него и изчаках да сглоби мисълта си.

— Не знам дали изобщо мога да го обясня — продължи той. — Трудно е да се опише с думи. Тези неща… тези спомени… са мои, разбираш ли? Лагерът не можа да ми ги отнеме и си мисля, че не съм длъжен да ги споделям с никого, ако не искам. Сигурно звучи глупаво.

— Не звучи глупаво — отрекох аз. — Никак даже.

— А с теб искам да споделям всичко. Всичко. Но не знам какво да ти кажа за Каледония — продължи той. — Не знам какво да ти кажа, така че да не ме намразиш. Постъпих неразумно и се срамувам от действията си… и знам — знам, — че Чарлс и Зу обвиняват мен за случилото се. И знам, че Коул вече е разказал всичко на майка ми, а тя на Хари, и от тази мисъл направо ми прилошава.

— Постъпил си така, както е било редно — казах аз. — Сигурна съм, че го разбират.

Той поклати глава и преглътна сухо. Протегнах свободната си ръка да отместя кичурите коса от очите му. Начинът, по който извърна лице към мен, затвори очи и надигна брадичка, ми даде смелост да го направя отново. Пръстите ми проследиха естествените вълнички на косата му и скътаха медените кичури зад ухото му.

— Какво следва? — прошепнах.

— Трябва да събудим останалите — отговори той. — Време е да продължим. Пеш.

Ръката ми замръзна, но беше повече от ясно, че вече го е решил.

— И защо да бързаме? — попитах нежно.

В дясното ъгълче на устата му, където белегът пресичаше устните му, изплува усмивка.

— Нека поспят още няколко часа.

— А после?

— После хващаме пътя.

 

 

Два часа прелетяха покрай нас. Явно и двамата бяхме заспали, защото, когато отворих очи, влагата по стъклото беше започнала да се изпарява и шепа слънчеви лъчи бяха успели да си пробият път до горския килим.

Като се размърдах, Лиъм също се събуди. Първата ни работа беше да се протегнем добре, тъй като целите бяхме схванати от неудобната позиция, в която бяхме спали. Чак когато дойде време да пусна ръката му, усетих колко студено беше в колата.

— Ставайте, отбор — каза Лиъм. Протегна се назад да шляпне коляното на Дунди и рамото му изпука. — Време е да уловим мига, както се казва.

След около час вече стояхме пред черния микробус и чакахме Зу да направи последна проверка под седалките. Закопчах карираната си риза догоре и увих един червен шал от супермаркета цели три пъти около врата си — не защото ми беше толкова студено, а защото скриваше обезпокоителното кърваво петно по предницата на ризата.

— Гадост. — Лиъм се наведе към мен с мрачно изражение и извади косата ми от яката. — Искаш ли да ти дам моята?

Усмихнах се и вдигнах ципа на якето му. Челото още ме болеше и шевовете бяха доста грознички, но, общо взето, се чувствах по-добре.

— Толкова ли е зле?

— Като в Злите мъртви 2. — Лиъм започна да тъпче няколко от дрехите си в моята раница. Нещо червено се появи в ръката му. — Направо щеше да ми докараш инфаркт, Зелена.

— Вече не можеш да й викаш Зелена — изтъкна Дунди. Тъкмо вземаше трудното решение кои книги да остави и кои да вземе със себе си, и като че ли избра Хълмът Уотършип, Сърцето е самотен ловец и една, за която дори не бях чувала: Хауърдс Енд. Раздели се с Шпионинът, който дойде от студа и Врява и безумство, която Дунди наричаше Скука и депресия.

— Да — потвърдих аз. — Дотук бяхме със Зелена…

— Готова ли си? — провикна се Лиъм към Зу. Малката вдигна палци и той преметна розовата й чанта през едно рамо, а моята раница през другото. — А ти ще приключиш ли поне през този век, Мериън Библиотекарката? Нали уж ти държеше да се махаме оттук.

Дунди му показа среден пръст, после опря длани в капака на куфара си и натисна с всички сили, за да го затвори. Аз се наведох да му помогна, само и само да не гледам изражението на Лиъм, докато се сбогуваше с очуканата Черна Бети. Зу плачеше беззвучно и той беше преметнал ръка през раменете й. Дори Дунди гледаше колата с нетипична нежност, стиснал с пръсти плата на панталона си.

Вече разбирах защо се разделяме с Бети; преследвачът, придружавал Лейди Джейн, все още ни застрашаваше, а и не беше изключено шефката му да е докладвала за колата на каквато там наемническа мрежа използваха преследвачите. Но и разбирах защо Лиъм страдаше толкова по разнебитения микробус. В Западна Вирджиния минавахме само през изоставени, безлюдни градчета, но тукашните градове все още се държаха, от което следваше, че по пътищата щеше да има повече хора, а Бети определено се набиваше на очи с куршумените си дупки и напукани прозорци. Отгоре на всичко вече карахме на изпарения, а нямаше друг начин да се сдобием с бензин, освен да източваме от резервоарите на изоставените край пътя автомобили. Трафикът обаче беше твърде натоварен за целта.

Лиъм ни беше закарал възможно най-близо до езерото Принс, но никой не знаеше колко път пеша ни чака дотам.

— Струва ми се, че трябва да направим нещо — отбеляза той. — Например да я изпратим на сал в морето и да я запалим. Да я изпратим с почести.

Дунди вдигна вежда.

— Това е микробус, не викинг.

Зу се откъсна от ръцете му и тръгна наляво към гората. Лиъм потри смутено тила си.

— Ей — подхвана той, — няма нищо, ще…

Но когато Зу се върна в полезрението ни, не беше с празни ръце. Държеше четири жълти цветенца — някакви диви бурени. От онези, които ни караха да плевим от градината на Търмънд всяка пролет.

Тя отиде до микробуса, изправи се на пръсти и вдигна най-близката чистачка. После подреди цветята в редица по напуканото стъкло.

Нещо студено и мокро се заплете в миглите ми. Не бяха сълзи, а ситен дъждец — от онзи, който те накисва бавно, но сигурно, и кара зъбите ти да тракат от студ. В този момент осъзнах колко несправедливо беше, че не можехме да се върнем в уютната коруба на Бети; че ако изобщо се доберяхме до Ийст Ривър, щяхме да сме подгизнали и схванати с дни наред.

Това возило им беше служило като убежище. На мен също. А сега губехме и него.

Пъхнах ръце в джобовете си, извърнах поглед и тръгнах към гората. Пръстите ми напипаха нещо твърдо и гладко и дори не ми се наложи да го извадя от джоба си, за да се досетя, че това е паникбутонът. В началото го бях задържала, тъй като се съмнявах, че ще успея да ги опазя сама, а сега… сега вече ми идеше да го пусна в калта. Лиъм беше потвърдил всичките ми подозрения, но ми се струваше глупаво да го изхвърля точно в този момент, когато можеше да ни се наложи да използваме тях, както те щяха да използват нас. Ако ни погнеха онези от СОП или преследвачи, щях да натисна копченцето и агентите на Лигата щяха да отвлекат вниманието им за достатъчно дълго, че да се измъкнем всички.

Въпреки това се срамувах от облекчението, което ми донесе мисълта, че Кейт, с всичките й обещания да се погрижи за мен, все още беше някъде наоколо и чакаше да натисна копчето, за да се появи.

 

 

Лиъм смяташе, че най-лесният и бърз начин да отведе малката ни групичка до Ийст Ривър беше да се придържаме към пътищата, по които щяхме да минем с Бети. Движехме се достатъчно близо до шосето, че да чуваме колите и да виждаме дългите, сребристи тела на камионите с периферното си зрение, без те да забелязват нас — или поне така ни уверяваше Лиъм. И той самият беше прекосил по този начин почти цяла Вирджиния след бягството си от Лигата.

Тъкмо обсъждахме дали Дунди беше счупил големия пръст на крака си в един изскочил над земята корен, когато клаксонът на някакъв камион проряза горската тишина. Последвалите бумтежи бяха много по-лоши — грохотът на нещо тежко, преобърнало се на една страна, и отекващият трясък на счупен метал.

Всички подскочихме — аз пуснах ръката на Зу, за да покрия ушите си. Точно преди сблъсъка гумите на пикапа изпищяха по асфалта, подобно на предупредителния сигнал преди „Белия шум“.

Лиъм се пресегна и отлепи внимателно ръцете от ушите ми.

— Ела с мен за малко. — После се обърна към другите. — Вие пазете багажа.

Още преди пронизителният звук да отшуми, чухме писъци. Не отчаяни — онези, които извираха от гърлата на ужасени, ранени или съкрушени от скръб хора. Това бяха бойни крясъци. Оглушителни бунтовнически ревове. В никакъв случай не можехме да вземем Зу и Дунди с нас. Затова ги оставихме да наглеждат багажа, а с Лиъм се втурнахме към крайната редица дървета, които ни отделяха от мокрото шосе.

Камионът лежеше на една страна по средата на пътя, сякаш някой го беше захвърлил като играчка. Приклекнахме зад дърветата и стомахът ми се сви от миризмата на изгоряла гума и пушек; тревожех се дирята от искри пред нас да не лумне в огнена стена.

Лиъм се надигна и почти успя да изскочи на банкета, преди да сграбча лакътя му.

— Какви ги вършиш? — Наложи ми се да крещя, за да надвикам трополенето на дъжда върху вълнистото тенекиено тяло на каросерията.

— Шофьорът…

Нуждаеше се от помощ, да, знаех го, и може би постъпвах бездушно, студенокръвно, но не исках Лиъм да се излага на такъв риск. Камионите не се преобръщаха ей така. Или имаше друга кола, която не виждахме оттук, или…

Или крясъците и катастрофата бяха свързани.

С Лиъм още стърчахме до пътя, когато облечените в черно фигури се изляха от гората от другата страна на шосето. Целите бяха покрити в черно — от скиорските маски на лицата им до черните им обувки. Делеше ни цял път, но видът им ме накара да се вкопча в ръката на Лиъм и да я стисна толкова силно, че пръстите ми несъмнено се отпечатаха по кожата му.

Бяха поне двайсетина; движеха се в тандем, с отработена лекота. Странно, но като ги гледах как излизат на шосето и веднага се разделят на две групи — една се отправи към предницата на камиона, а другата към разсипалите се от каросерията му кашони, — ми заприличаха на футболен отбор. Четиримата, достигнали кабината, се покатериха по металното й тяло и отвориха вратата. Шофьорът, който крещеше нещо на неразбираем език, мигновено се озова на асфалта.

Един от мъжете в черно — доста едър, с рамене колкото Канзас, извади нож от колана си и даде знак на останалите да държат шофьора, след което притисна сребърното острие към дланта му.

Чух писък, но не осъзнах, че е дошъл от мен, докато главата на черното чудовище не се завъртя към нас. Лиъм подскочи при вида на десетте дула, които ни прицелиха. Първият куршум прелетя достатъчно близо, че да закачи ухото му. Нямаше време дори да се обърнем и да побегнем. Стрелбата спря, колкото три от фигурите да се втурнат към нас с крясъци На колене! и Лица на земята!.

Исках да избягам. Лиъм явно усети намерението ми, защото вкопчи пръсти в рамото ми и ме натисна надолу, принуждавайки ме да долепя буза в студения груб асфалт. Дъждът се усили и напълни ухото, носа и устата ми с вода, докато се мъчех да сдържа поредния си писък.

— Не сме въоръжени! — чух Лиъм да крещи. — Полека… полека!

— Трай си, задник — озъби му се някой.

Познавах отлично чувството от притиснато към кожата ми дуло на пистолет. Който и да ми го причиняваше този път, най-спокойно стовари коляно върху гърба ми и натисна с цялата си тежест. Металната уста на оръжието студенееше върху бузата ми и усетих как някой заплете ръка в косата ми и дръпна рязко. В този момент се откъснах от болката и вдигнах ръка да хвана нападателя си. Не бях беззащитна — нямаше да позволя да умрем тук.

— Не ги пипайте! — чух Лиъм да крещи. Звучеше умолително. — Моля ви!

— Ооо, не искаш скъпоценните ти листове да се намокрят? — Същият глас отпреди малко. — Май е по-добре да се тревожиш за себе си и девойчето си, не мислиш ли, а? А? — Звучеше като спортист, пренапомпан с адреналин и още кой знае какво.

Някой стъпи върху ръката, с която се мъчех да достигна кожата на врага си. Изпищях сподавено, а Лиъм направи същото зад мен, макар че не можах да обърна глава, за да видя защо.

— Доктор Чарлс Мериуедър — зачете гласът. — Арлингтън Роуд 2775, Александрия, Вирджиния. Джордж Фийлдс…

Писмата.

— Спри — извика Лиъм. — Не сме ви направили нищо… не сме видели нищо. Просто…

— Чарлс Мериуедър? — повтори друг глас. Също мъжки, но с по-осезаем южняшки акцент. Едва се чуваше заради силния дъжд. — Джордж Фийлдс… като Джак Фийлдс?

— Да! — Лиъм загря цяла секунда преди мен. Това беше племе, съставено от деца. — Да, ние също сме пси, моля ви… пси като вас!

— Лий? Лиъм Стюарт? — Чуха се бягащи стъпки.

— Майк? Ти ли си? — отвърна Лиъм.

— О, боже… спрете, спрете! — Пистолетът се вдигна от лицето ми, но все още бях прикована към асфалта. — Познавам го. Това е Лиъм Стюарт! Спрете! Хейс, махни се от него!

— Той ни видя, знаеш правилата!

— Майко мила, да не си оглушал? — изкрещя Майк. — Правилата важат за възрастни. Това са деца, задник такъв!

Не знам дали Лиъм сам успя да се измъкне, или думите на Майк свършиха работа, но го усетих да се надига и отворих очи тъкмо навреме, за да видя как забива рамо в черната фигура върху мен. Веднага напълних гърдите си с въздух.

— Добре ли си? — попита той и обгърна с длани лицето ми. — Руби, погледни ме. Добре ли си?

Изпънах ръце да обхвана неговите и кимнах с глава.

От шестимата души около нас само двама вдигнаха плетените си скиорски маски: едрият — почти с херкулески размери — имаше червендалесто лице и черна боя под очите си, а другият — маслинова кожа и рошава кестенява коса, вързана в къса конска опашка. Вторият беше Майк. Той взе писмата от ръцете на Херкулес и ги притисна в гърдите си.

— Лий, човече, много съжалявам. Не предполагах, че… — Майк се задави от емоции. Лиъм пусна една от ръцете ми, за да го потупа по гърба. — Какво правиш тук, дявол да го вземе?

Лиъм си върна писмата и се пресегна да ме издърпа напред.

— Всичко е наред — успокои ме той. И май така изглеждаше. Останалите хлапета загубиха интерес към нас веднага щом Майк се намеси.

— Божичко, Лий — продължи той, избърсвайки дъждовната вода от лицето си. — Боже мой, не мога да повярвам, че си успял да се измъкнеш.

Лиъм отговори с доста по-сдържан глас.

— Мислех, че си бил с Джош, когато…

— Бях, но успях да прекося полето — обясни той. — Благодарение на теб.

Едно друго момче, което бе с тъмна кожа като на Дунди, посочи Лиъм с палец.

— Това е Лий Стюарт? — попита той. — От Каледония?

— От Северна Каролина — поправи го Лиъм с изненадваща ярост.

Майк го сграбчи за ръката; целият трепереше.

— Останалите… Знаеш ли дали някой от останалите е успял да се измъкне?

Лиъм се поколеба. Бях наясно какво се върти в главата му и се зачудих дали ще каже на Майк истината за това колко малко деца бяха съумели да се измъкнат онази нощ.

В този момент часовниците и на шестимата запиукаха оглушително.

— Време е — обяви Херкулес. — Грабвайте провизиите и да ни няма. Униформените ще довтасат всеки момент.

Един-единствен изстрел придружи заповедта му като същински удивителен знак и отекна по пустото шосе. Двамата с Лиъм отскочихме назад.

Децата в задната част на камиона мятаха целия товар от каросерията — кашони и щайги с пъстроцветни плодове — върху асфалта. Устата ми зейна при вида на зелените банани, които до няколко дни щяха да узреят напълно.

Когато групата черни фигури се отправи обратно към гората, видях как двама търкалят завързания шофьор, очевидно в безсъзнание, към близката канавка.

— И какво, значи? — Лиъм потри тила си. — Ограбвате всеки, който е достатъчно глупав да мине оттук?

— Така си набавяме провизии — обясни Майк. — Просто се опитваме да намерим храна, а само това е възможният начин. Единственото условие е да действаме експедитивно: така има по-малка опасност да ни забележат и проследят до вкъщи.

— Вкъщи?

— Да. Вие накъде сте тръгнали? — На Майк му се наложи да крещи, за да надвика хората, които крещяха по него. — Защо не дойдете с нас?!

— Вече си имаме наше племе, благодаря — отвърна Лиъм.

Тъмните вежди на Майк се сбърчиха.

— Ние не сме племе. Не и каквото си мислите. С Беглеца сме. Чували ли сте за него?