Самюел Бьорк
Пътувам сама (86)

86

Холгер Мунк се промъкваше бавно към старата малка къща с чувството, че нещо не е наред. Прозорците бяха заковани. На покрива имаше голяма дупка. Къщата изглеждаше необитавана от години. Сякаш щеше да се срути всеки момент. Възможно ли е Карен да живее тук? В тази съборетина? Странно. Колкото повече се приближаваха, толкова повече го обземаше усещането за нещо сбъркано.

— „Делта“, всички екипи, тук „9“ — прошепна той в интеркома и същевременно усети как телефонът в джоба му вибрира.

— Някой забелязва ли нещо?

— Нищо — прозвуча тихо отговорът в ухото му.

Виждаше как Къри пристъпва от крак на крак само на няколко метра от него с приготвен пистолет. Колегата му безмълвно вдигна рамене.

Какво чакаме?

Не беше възможно тази къща да е обитаема. Дали не бе построила скривалище под нея? Стаичката от филма на Кисе. Доколкото можеше да се прецени от краткия видеоклип, тя бе прекалено малка. Не беше изключено да има няколко такива стаички, разположени една до друга. И все пак…

Трескаво се мъчеше да вземе решение. Нямаха абсолютно никакво време за губене. Тя беше отвлякла Марион. Беше отвлякла Миа. Бяха длъжни да направят нещо. Дали не беше вече прекалено късно?

Вече е прекалено късно.

Дори не смееше да се замисля за последствията, ако беше вярно. За Мириам. За Мариане. За всички. За всички в отдела. Не на последно място за него самия.

— „9“, тук „Делта 1“ — чу се тихият глас в ухото му. — На позиция сме и сме готови да влезем. Сигнал за действие? Край.

Вече безкрайно нетърпелив, Къри пак вдигна рамене. Изглеждаше готов на всичко и ако Мунк не дадеше скоро заповед, сам щеше да щурмува обекта.

Мунк приклекна на коляно само на няколко метра от постройката и се опита да си създаде по-добра представа за ситуацията, а през това време отново усети телефонът в джоба му да вибрира.

Не, нямаше начин да е възможно. Не беше правдоподобно. Да изградиш малко, изолирано помещение под земята, да, но цял апартамент, в който да живееш?

Защо, за бога, някой би се захванал с това? Нима не е несравнимо по-лесно да се престрои малко мазето на къща, която не е пред рухване?

— „9“? — пак се чу по интеркома.

Не само Къри изгаряше от нетърпение, целият отряд бе на нокти.

Телефонът извибрира за пореден път в джоба му, подобно на разгневена оса. Какво става, по дяволите? Измъкна го с предпазливо, но бързо движение и го погледна, закривайки светлината на дисплея с ръка.

Видя пропуснато повикване от Лудвиг Грьонли и на екрана проблесна съобщение.

Грешно място!!! Свидетел е видял Марион. Обади се!!!

— До всички „Делта“, всички „Делта“, тук „9“ — съобщи той рязко и решително по интеркома. — Имаме нова локация. Прегрупирайте се и изчакайте ново нареждане. Повтарям: не влизайте, имаме нова локация, прегрупирайте се и изчакайте ново нареждане.

Стана, тръгна със забързани стъпки към колата и набра номера на Лудвиг Грьонли.