Самюел Бьорк
Пътувам сама (49)

49

Миа излезе от хотела. Мунк вече я чакаше отпред. Тя седна в черното ауди и се опита да принуди тялото си да се събуди. Хапчето, което бе взела, още действаше, от него се чувстваше отпусната и сънлива. И Мунк очевидно не бе спал много. Носеше същите дрехи като снощи — кафяво сако от рипсено кадифе с кожени кръпки на лактите и лекьосана риза. Имаше торбички под очите и дълбоки бръчки на челото. На Миа й дожаля за него. Наистина имаше нужда от компания. От жена в живота си. Някой, който да се грижи за него, както той винаги бди над всички около себе си.

— Какво имаме? — попита Миа.

— Форт „Исегран“.

— Къде е това?

— Фредрикста.

Миа се изненада. Другите две момиченца бяха намерени в покрайнините на Осло. В гората. Извършителят пак бе променил метода си на действие.

— Кой ги е намерил?

— Двойка абитуриенти — въздъхна Мунк. — Районът е затворен, но те се промъкнали вътре за малко цуни-гуни или каквото са правили.

— Кой е там?

— Местната полиция. Къри и Анете са на път, скоро ще пристигнат.

Миа погледна часовника на таблото. 05:15. Навън все още беше тъмно.

— И какво знаем дотук?

— Двете момичета са лежали на земята. Между тях е бил побит кол.

— Кол ли?

Мунк кимна.

— Какъв кол?

— Дървен. С набучена свинска глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Момичетата са били на тревата, а между тях е имало кол с набучена свинска глава на него.

— Истинска свинска глава?

Мунк пак кимна.

— Господи — простена Миа.

— Какво мислиш, че означава?

Мунк включи отоплението и влезе в тунела при кметството, откъдето се излизаше от града.

— Свинска глава, набита на кол?

— Да?

— Трудно е да се каже — поколеба се Миа.

От топлината в колата й се доспа. Липсваше й сутрешното кафе, но не искаше да моли Мунк да спре.

— Все нещо трябва да означава.

— Повелителят на мухите — прошепна тя.

— Какво?

— Това е от една книга. „Повелителят на мухите“. Група момчета попадат на пуст остров, без възрастни. Мислят, че там живее чудовище и забиват свинска глава на кол като жертвоприношение.

— Боже Господи — изпъшка Мунк. — Ние сме чудовището, нали?

— Възможно е.

— Вътре има пакетче ментови дражета. — Мунк посочи жабката.

— И?

— Имаш нужда. — Той подкара по „Драменсвайен“.

Миа усети пронизващо раздразнение, но то бързо отшумя. Тя отвори жабката и извади пакетчето. Взе две дражета, останалите прибра в джоба на якето си.

— Защо, по дяволите, Фредрикста? — измърмори Мунк. — Изобщо не се връзва. И толкова открито?

— Много сме мудни. — Миа си извади телефона.

— В какъв смисъл?

— Извършителят иска да ни покаже, че не си вършим добре работата.

— Господи — отново изпъшка Мунк.

Миа намери номера на Габриел Мьорк в указателя.

— Габриел на телефона.

— Здравей. Миа е. На работа ли си?

— М-да — въздъхна момчето на другия край.

— Ще потърсиш ли Форт Исенгран във Фредрикста?

— Сега ли?

— Да. С Мунк пътуваме натам. Намерили са момичетата.

— Разбрах.

От другата страна се възцари тишина. Миа чуваше как Габриел трака на клавиатурата.

— Намери ли нещо?

— Какво търся?

— Каквото и да е.

— Да видим. — Младежът потисна една прозявка. — Форт Исенгран. Крепост, намира се на малко островче във Фредрикста. Разделя течението на река Глома на две. Построена е в края на XIII в. от ярла, управител на Боргсисел — за тези, които искат да знаят. Направена е от дърво и камък. Разрушена през 1287 г. През XVII в. е построена нова крепост. Петер Весел Турденшол я е използвал като база по време на Великата северна война, каквото и да означава това. Името Исенгран идва от… да, учените спорят по въпроса, но навярно произлиза от френското „Ile Grand“, големият остров. Това върши ли ви работа?

— Не — тросна се Миа. — Има ли още нещо? Нещо съвременно? За какво се използва днес?

— Почакай.

Миа притисна телефона с рамото си и взе още едно ментово драже. Продължаваше да усеща вкуса на алкохол в гърлото си.

— Не намирам много. Сватбени снимки от Форт Исенгран. Излет на пенсионери.

— Това ли е всичко?

— Да. Не, почакай, тук има още нещо.

Пак настъпи тишина.

— Какво има?

— Не знам дали е важно, но през 2013 г. там ще открият паметник. Не във форта, а срещу него, на променадата покрай реката.

— Какъв паметник?

— Казва се „Майките на Мунк“. Бронзови статуи на майката и лелята на Едвард Мунк.

— Разбира се — промърмори Миа.

— Това ще ви свърши ли работа?

— Несъмнено, Габриел. Благодаря ти.

Понечи да затвори телефона, но Габриел я спря.

— Мунк при теб ли е?

— Да.

— В какво настроение е?

— Поносимо, защо?

— Удобно ли е да говоря с него?

— Ето го.

Миа подаде телефона на Холгер.

— Да? Мунк е.

Майките на Мунк. Значи все пак е права.

— Да, разбирам — каза Мунк по телефона. — Но не се тревожи, както ти обясних, това е лична работа. Имаме по-важни задачи. Какво? Да, човек може да полудее. Какво? Да, получих я от една приятелка от интернет. От Швеция. Какво? Казва се Маргрете нулаосем. Но не се притеснявай. Да, да, разбирам. Ще говорим по-късно.

Мунк се засмя и върна телефона на Миа.

— Какво има?

— Нищо особено, говорихме по личен въпрос.

— Добър е — отсъди Миа.

— Кой? Габриел ли? Да, абсолютно. Харесвам го. Радвам се, че този път случихме на човек.

Миа взе още едно драже и свали малко прозореца.

— Разбра ли нещо? Исенгран Форт?

— О, да — кимна Миа.

Разказа му какво е научила от Габриел току-що.

— По дяволите — промърмори Мунк. — Значи наистина е свързано с мен. Аз съм виновен за смъртта на момичетата.

Той стисна очи и удари волана с ръка.

— Не знаем със сигурност — изтъкна Миа. — Колко време ще пътуваме?

— Час и половина — отвърна Мунк.

— Значи, ще подремна малко.

— Умно — отбеляза той. — Подремни и за мен.