Самюел Бьорк
Пътувам сама (57)

57

Изведнъж Малин Щолц се опомни и откри, че носи найлонова торбичка в ръка. Беше ходила на пазар. Дори не помнеше да е излизала. Озърна се. Намираше се навън. Последно си спомняше, че сънува много странен сън. Един ангел дойде да я вземе. Щеше да се спаси от живота тук точно както бе планирала, но не помнеше нищо от случилото се впоследствие. Отвори торбичката и надникна в нея. Четири кори яйца и хляб. Господи.

Не за първи път й се случваше, но всеки път се плашеше. Веднъж се събуди в трамвая. При друг случай влизаше в „Тьойенбаде“^[1]. Пое си дълбоко дъх и седна на една пейка. Изглежда, пак трябваше да навести лекаря. Мразеше да ходи на лекар, но сигурно беше време. Напоследък инцидентите със загуба на паметта бяха зачестили, особено през почивните й дни. На работа всичко си беше наред, но не и когато си оставаше вкъщи. Да бъде самата себе си. Това беше трудното. Нямаше търпение всичко да свърши. Не оставаше много. Скоро щеше да почива. Скоро вече нямаше да й се налага да бъде Марион Щолц. Или Майкен Стурвик. Или Марит Стултенберг. Опита да се съсредоточи върху пътя към къщи, но образите в съзнанието й се изплъзваха. Насочи вниманието си към торбичката. Усети найлона. Той е истински, нали? Съществува. Да, на пипане създава такова впечатление. Огледа дрехите си. Две еднакви обувки. Много добре. Панталон. Чудесно. Тениска и тънък пуловер. Беше се справила прекрасно. Не бе излязла гола. Само дето беше малко хладно, но важното бе, че носи дрехи. Потри ръце, за да се стопли, и отново се опита да извика представата за пътя от пейката до жилището й. Пак погледна торбичката. „Рема“. Беше ходила в „Рема“. А оттам до дома й се стига през пицарията. Огледа се и видя неоновата табелка на ъгъла. „Пицария Милано“. Знаеше пътя оттам. Приблизително. Изправи се рязко и пресече улицата. Сега й стана студено. Трябваше да се прибере вкъщи възможно най-бързо. Не искаше да настине. Ако настине, ще се наложи да отсъства от работа — бяха строги по отношение на това изискване. Старите хора са слаби. Не можеха да допуснат в старческия дом да се разнасят бацили. Стигна до пицарията и спря, за да се огледа за следващата опорна точка. Еднопосочно движение. Трябва да тръгне в противоположната посока. Да влезе откъм червения знак с бялата ивица. Намери знака и се приближи към него, но изведнъж застина на място.

Нещо не беше наред. Нещо не беше както трябва да бъде. Беше различно от обикновено. Различно от обичайното утро. В парка обикновено не се разхождат спокойно хора. Не стоят в колите си и не очакват нещо, озъртайки се. Първоначално мисълта започна да се избистря бавно в главата й. Много бавно. И изведнъж й просветна.

Пусна торбичката от „Рема“ на асфалта, завъртя се на пети и се втурна надолу по улицата.