Самюел Бьорк
Пътувам сама (3)

3

В залата за пристигащи на летище „Вернес“ Холгер Мунк се потеше в очакване да му докарат наетата кола. Заради мъглата на „Гардермуен“ полетът бе закъснял, както обикновено, и Холгер пак се замисли за учения Ян Фредрик Виборг, уж самоубил се в Копенхаген, след като разкритикувал заради метеорологичните условия плановете за строеж на летището. Дори сега, осем години по-късно, не можеше да се откъсне от случая — тяло на възрастен мъж, преминало през прекалено малкия хотелски прозорец, без причина, непосредствено преди в Стуртинга^[1] да разгледат решението за главното летище. И защо нито датската, нито норвежката полиция не бе проявила желание да изясни подобаващо инцидента?

Холгер Мунк се откъсна от мислите си, когато светлокосото момиче зад щанда на „Юръпкар“ се прокашля, за да му покаже, че е негов ред.

— Мунк — съобщи той сухо. — Колата трябва да е поръчана.

— Аха, ваш музей ли отварят в Осло? — смигна му момичето в зелена униформа.

Мунк не схвана веднага шегата.

— Или вие не сте художникът? — усмихна се момичето, без да спира весело да трака по клавиатурата пред себе си.

— Какво? Не, не съм художникът, не — уточни Мунк, без да променя тона си. — Дори не съм му роднина.

„Нямаше да съм тук при такова наследство“, помисли си той, докато момичето му подаваше документа за подпис.

Холгер Мунк мразеше да лети, затова не бе в особено приповдигнато настроение. Не защото го беше страх самолетът да не се разбие — Холгер Мунк, любител математик, знаеше, че вероятността самолет да се разбие, е по-малка, отколкото гръм да удари кола два пъти в един и същи ден — не, Холгер Мунк мразеше да лети, защото вече почти не се побираше на седалката.

— Така — приветливото момиче в зелена униформа му подаде ключовете. — Голямо, хубаво „Волво“ V70, всичко е платено, времето за ползване и дължината на пробега са неограничени, можете да го върнете където и когато поискате. Приятно пътуване!

Голямо? И това ли беше шега, или искаше да го успокои? Ето ти голяма кола, където ще се побереш, защото си станал толкова кръгъл, че вече почти не си виждаш обувките.

На път към закрития паркинг Холгер Мунк се огледа в големите прозорци от външната страна на залата за пристигащи. Изглежда, вече беше време да вземе малко да спортува, да яде по-здравословно, да свали няколко килограма; напоследък беше започнал да се замисля за това — по ред причини. Отдавна бе престанал да тича по улиците след престъпниците — вече го правеха подчинените му, не това бе причината. Не, през последните седмици Холгер Мунк беше станал едва ли не леко суетен.

О, Холгер, нов пуловер? О, Холгер, ново сако? О, Холгер, брадата ли си си подрязал?

Отключи волвото, сложи телефона си на поставката и го включи. Закопча колана и подкара към центъра на Тронхайм, а съобщенията записукаха. Въздъхна. Един час с изключен телефон и сега пак се започваше. Никога не го оставяха на мира. Не само полетът бе причината да е в толкова лошо настроение. Напоследък му се бе събрало много — и в работата, и вкъщи. Холгер прокара пръст по екрана на смартфона — същия, който му бяха наредили да си купи. Трябваше да са „хайтек“, полицейска служба в крак с тенденциите, включително и в Хьонефос, където бе прекарал последните осем месеца. Рингерикската полиция. Там беше започнал кариерата си и сега отново се завръщаше там. Заради събитията край езерото Трюван.

Седем повиквания от главния участък в Грьонлан. Две от бившата му жена. Едно от дъщеря му. Две от старческия дом. И безброй съобщения.

Холгер Мунк остави света да се оправя сам още известно време и пусна радиото. Намери „Ен Ер Ко Класиск“, свали прозореца и запали цигара. Цигарите бяха единственият му порок, с изключение, разбира се, на храната, но това беше съвсем друго нещо. Холгер Мунк не възнамеряваше да престава да пуши, независимо колко закона приемаха политиците и колко забранителни табелки се виждаха навсякъде, включително върху таблото на наетата кола.

Губеше способността си да мисли, без да пуши, а ако Холгер Мунк обичаше нещо, това бе да мисли. Да използва ума си. Нека тялото му да си бъде такова, стига само умът му да работи. По радиото бяха пуснали „Месия“ на Хендел, това не бе любимото произведение на Мунк, но ставаше. Той беше по-скоро любител на Бах, обичаше математическото в музиката, не всички онези композитори на чувствата: Вагнеровото арийско войнско ожесточение, импресионистичния емоционален свят на Равел. Мунк слушаше класическа музика, за да се изплъзне от подобни човешки чувства. Ако човек беше подчинен на математическа логика, всичко щеше да е по-просто. За миг поглади венчалния си пръстен и се замисли за Мариане, бившата си съпруга. Минаха десет години и въпреки това не можеше да го свали. Беше звъняла. Дали пък не…

Не. Ставаше въпрос за сватбата, разбира се. Щеше да говори за сватбата. Имаха дъщеря. Мириам щеше да се омъжва. Имаше практически въпроси за обсъждане. Нищо друго. Холгер Мунк хвърли цигарата през прозореца и запали нова.

Не пия кафе и не докосвам алкохол. Редно е да ми е разрешено, по дяволите, да запаля една цигара.

Холгер Мунк се бе напивал само веднъж, на четиринайсет, с черешовото вино на баща си на вилата им близо до Ларвик, и след този случай не близваше алкохол.

Не изпитваше нужда. Нямаше желание. Да пие, за да си размърда мозъчните клетки? Не би му хрумнало. Виж, да запали цигара и евентуално един бургер?

Сви в бензиностанция на „Шел“ до хотел „Став Йестегор“, поръча си бургер меню с бекон и го изяде на една пейка с изглед към Тронхаймския фиорд.

Ако колегите му трябваше да опишат Холгер Мунк с три думи, вероятно две от тях щяха да бъдат „нърд“^[2]. „Умен“ вероятно щеше да е третата или „малко прекалено добродушен“, но със сигурност „нърд“. Дебел, приятен нърд, никога не близва алкохол, обича математиката, класическата музика, кръстословиците и шаха. Може би малко скучен, но неизменно изключително добър следовател. И справедлив началник. Какво значение имаше, че никога не сядаше с останалите на по бира или не беше излизал с жена, откакто съпругата му го бе напуснала заради някакъв учител от Хюрюм, който имаше ваканция два месеца в годината и никога не му се налагаше да става посред нощ, без да може да каже къде отива? Никой не бе постигнал толкова висок процент на разрешени случаи като Холгер Мунк, това беше всеизвестно. Всички харесваха Холгер Мунк. И въпреки всичко го бяха върнали в Хьонефос.

Не те понижавам, премествам те. По-добре се радвай, че все още имаш работа.

Тогава, пред бюрото на Микелсон в „Грьонлан“, той едва не отказа поста, но размисли. Какво друго му оставаше да прави? Да стане пазач?

Холгер Мунк пак се качи в автомобила и подкара по Е6 към Тронхайм. Запали нова цигара и пое по околовръстния път в посока юг. В колата беше монтиран джипиес, но той не го включи. Знаеше къде отива.

Миа Крюгер.

Замисли се с нежност за старата си колежка. Телефонът пак иззвъня.

— Мунк.

— Къде си, по дяволите?

На другия край на линията беше Микелсон, раздразнен, на ръба на сърдечен удар, както обикновено. Как този човек бе оцелял десет години на шефското място в Грьонлан представляваше загадка за мнозина.

— Аз съм в колата. Къде, по дяволите, си ти? — отговори Мунк сухо.

— В колата къде? Пристигна ли?

— Не, не съм пристигнал. Току-що кацнах, мисля, че си наясно. Какво искаш?

— Само да се уверя, че изпълняваш нашата уговорка.

— Папката е тук и не съм забравил задачата да я доставя, ако това имаш предвид — въздъхна Мунк. — Наистина ли беше наложително да ме изпращаш тук само за това? Защо не възложи работата на някой куриер? Да беше използвал местната полиция.

— Добре знаеш защо точно ти си там — отговори Микелсон. — И искам този път да направиш това, за което получи указания.

— Първо — отново въздъхна Мунк и хвърли фаса през прозореца — не ти дължа нищо. Второ: не ти дължа нещо. Трето: по твоя вина вече не използвам по предназначение сивите си клетки, така че си затваряй човката. Знаеш ли над какви случаи работя в момента? Искаш ли да чуеш, Микелсон? Над какво работя?

За момент от другата страна настъпи тишина. Мунк се засмя наум.

Микелсон не мразеше нищо повече от това, да моли някого за услуга. Знаеше колко е раздразнен Микелсон сега и се радваше, че старият му шеф е склонен да размисли и че не става точно както той иска.

— Само свърши работата.

— Ай-ай^[3], сър — Мунк се изкиска и козирува насмешливо в колата.

— Не ме иронизирай, Мунк. Обади ми се, когато имаш нещо.

— Ще ти се обадя. А да, само още нещо…

— Какво има? — измърмори Микелсон.

— Ако тя се съгласи, и аз идвам. Стига вече Хьонефос. И държа на старите помещения. На „Марибуесгата“. Ще работим извън участъка. И искам същия екип като по-рано. Окей?

За момент настъпи тишина, преди да дойде отговорът.

— Изобщо не може да става дума за това. Този въпрос въобще не е на дневен ред. Мунк. Това е…

Мунк се усмихна и затвори телефона, преди Микелсон да успее да каже още нещо. Запали нова цигара, пусна пак радиото и избра пътя за Оркангер.