Самюел Бьорк
Пътувам сама (22)

22

Холгер Мунк седеше в „Пепес пица“ на „Стуртингсгата“ и слушаше урок как се вчесва с четка косата на кукла. Двамата с Марион тъкмо бяха хапнали, тоест той яде, а Марион предимно пи безалкохолно и си игра. Той, разбира се, не можеше да се сдържи, да устои на сладките й очички и умолителното й гласче, никога не й устояваше и докарваше така дъщеря си до отчаяние. Отрупваше Марион с подаръци още от раждането й — плюшени мечета, кукли — стаята на внучката му напомняше магазин за играчки. Най-накрая Мириам тропна с крак и му даде да разбере, че повече така не може, всичко си има мяра. Опитваха се да възпитат самостоятелно, разумно момиче, а не разглезено богаташко хлапе.

— А, дядо, виж, Монстър Хай!

— Монстър какво?

— Монстър Хай. Ходят на училище. А, ето Джаксън Джекил. Той е момче. Виж каква хубава жълта риза има. Защото е чудовище. Ще го купим ли?

— Днес нищо няма да купуваме, Марион. Знаеш какво каза мама. Трябва да чакаме до рождения ти ден.

— Ама дотогава има повече от трилион дни. Освен това правилата на мама не важат, когато съм с теб.

— Така ли, кой го каза?

— Аз го казах. Казах го сега.

— Така ли, ти?

— И аз мога да решавам разни неща, защото съм на шест години и ще ходя на училище в Лилеборг Скуле и там няма кой да решава вместо мен, там аз трябва да решавам.

На кого ли му напомняше толкова много? Сладка и мила, но невероятно упорита и своенравна?

— О, това е Дракулаура! Виж дядо — Дракулаура! И Франки Щайн! Франки Щайн, дядо! О, не може ли да купим някоя, дядо, може ли?

Стана, разбира се, точно както искаше Марион. Две кукли. Джаксън Джекил и Франки Щайн. Двама младежи в някакво училище за чудовища, Холгер Мунк нямаше представа за какво става въпрос, но нямаше и значение. Значение имаха усмихнатите й очички и топлото, меко телце, увиснало на врата му. На кого му пука на какво училище ходят някакви кукли и дали майка й няма да се намуси.

— Джаксън Джекил иска да е гадже с Франки Щайн, но тя не иска, понеже е незаписано момиче, ама има желязна воля и знае какво иска в този живот.

— Искаш да кажеш „независимо“?

Марион го погледна с наситеносините си очи.

— Да, това искам да кажа.

Холгер се подсмихна. Сякаш чуваше гласа на дъщеря си. Малката Марион бе повече от точно копие на Мириам. Той си спомни деня, когато съпроводи Мириам на първия й учебен ден. Колко горд беше само! Малкото му момиченце бе пораснало и за първи път се отделяше от семейството. Толкова беше сладка с опашниците си и новите дрешки, и раничката на гърба. Безмерно се радваше, но и малко се страхуваше от всички тези новости. Стояха отвън, в училищния двор, той и Мариане, и я гледаха как влиза. Не им позволиха да я последват — сигурно така беше правилно, най-добре децата да се съберат сами вътре през първия ден. Мириам го стисна силно за ръцете, не искаше да го пусне. Момичето на татко. Как така изведнъж стана на петнайсет, с тежък грим и силна музика зад заключената врата на стаята й, вече не беше момичето на татко. Да не говорим за следващия скок — вече на двайсет и пет, кога стана? Малкото момиченце, което се вкопчваше в краката му, уплашено от другите деца, сега бе отишло да пробва булчинска рокля, щеше да се омъжи за наскоро завършил лекар от Фредрикста, Юханес, момче, което той почти не познаваше. Вместо да мисли за това, Холгер Мунк отново насочи вниманието си към своята внучка. Тя все още го смяташе за най-добрия на света и с удоволствие го прегръщаше и седеше в скута му.

— Сега ти си Джаксън Джекил — обяви Марион.

— Какво каза, приятелче?

— Сега ти си Джаксън Джекил, аз съм Франки Щайн.

— Няма ли да хапнеш още малко пица?

— Франки Щайн няма да яде повече, защото е на диета. Ще вземеш ли куклата, дядо?

Холгер неохотно вдигна куклата от масата и се опита да не се разсейва от съобщенията, непрекъснато затрупващи мобилния му телефон. Така реши, направи избор, не искаше да повтаря същата грешка. Щом е с Марион, вниманието му ще е насочено към Марион, това е положението, светът може да почака.

— Кажи нещо, дядо — обади се Марион нетърпеливо и изправи длъгнестата кукла чудовище на масата между остатъците от пица.

— Какво да кажа?

— О, ти сам трябва да решиш. Не можеш ли да играеш, дядо?

— Здрасти! — поздрави Холгер Мунк с преправен глас, в опит да се превъплъти в Джаксън Джекил и надеждата хората на съседната маса да не чуят.

— Здравей, Джаксън, какво искаш? — каза Марион със своя кукленски глас.

— Хайде да отидем на кино.

— Добре. Какъв филм дават?

— „Пипи Дългото чорапче“ — отвърна Холгер Мунк.

— Ама той е за деца — въздъхна Франки Щайн. — И гласът ти не беше като преди малко, дядо.

— Извинявай. — Холгер погали внучката си по косата.

— Няма проблем — кимна малкото момиченце. — Нали си стар дядо, не разбираш какво правят младите.

Тя взе и двете кукли и му показа как всъщност трябва да протече разговорът, ако той е малко по-умел в играта.

— Здрасти, Франки.

— Здрасти, Джаксън.

— Искаш ли да дойдеш с мен на училищния бал в петък?

— Става, но това не е среща, ние сме само приятели.

— Ще се целуваме ли тогава?

— Не, няма да се целуваме, само ще се прегърнем.

— Може ли да те прегърна сега?

— Окей.

Марион обърна двете кукли една към друга. Холгер използва тази възможност да погледне скришом телефона си. Анете бе звъняла, после бе изпратила съобщение. Ким беше изпратил две съобщения. И Курт Ериксен, семейният адвокат, чиито услуги бяха ползвали през всичките години, му бе звънял няколко пъти. Какво искаше пък той? Марион бе потънала в играта и той използва удобния момент да прочете съобщенията.

Открихме шивачката на кукленските рокли. И купувача. Мъж с татуиран орел на врата. Говорих с Ким. Обади ми се.

Вече? Холгер Мунк усети как полицейското му сърце заби по-бързо. Значи имаше полза от медиите, сполучиха още с първата обява. Бързо погледна съобщенията от Ким.

Изглежда имаме следа за татуирания орел. Къри знае кой е. Обади се.

И после само:

— Ало?

— Здравей. Къде е Марион?

Холгер рязко се завърна към реалността и видя пред себе си леко раздразнената си дъщеря.

— Здравей, Мириам. Марион? Тя е…

Момиченцето не си беше на мястото.

— Беше точно…

Не успя да завърши изречението. Мириам вече се беше устремила към дъщеря си, заиграла се с куклите навътре в помещението.

— Не говорихме ли да се купува по-малко? — попита тя, когато се върна на масата.

— Да, но…

— Събирай си нещата, Марион, прибираме се вкъщи.

— Вече? Но с дядо щяхме да купим сладолед.

— Това ще стане някой друг ден. Сега ела.

Мириам започна да прибира вещите на Марион. Холгер стана бързо, за да помогне.

— Как мина с булчинската рокля? Всичко ли е наред?

— Не е точно както си я представях — въздъхна Мириам. — Но там имат шивачи, ще я преправим малко. Само се надявам да успеят да я довършат.

— Да, не остава много до 12 май.

— Напълно си прав. Ела, Марион, да побързаме, татко чака в колата и е паркирал неправилно. Кажи „довиждане“ на дядо.

— Довиждане, дядо — усмихна се момиченцето и го прегърна силно. — До другия път се упражнявай да играеш. Става ли?

— Обещавам — усмихна се Холгер.

— Сам ли ще дойдеш? — попита Мириам.

— Какво?

— На сватбата. Сам ли ще дойдеш, или някой ще те придружи?

Някой да го придружи на сватбата? Дори не му бе хрумвало. Не знаеше защо, но изведнъж в съзнанието му изникна Карен. От старческия дом. Тази, дето винаги се радваше, че е наминал. Първа среща на сватба? Не, не беше добра идея.

— Ще дойда сам — отговори Холгер.

— Защо не вземеш Миа? Тя не се ли върна? Иска ми се да дойде. Опитах се да й се обадя, но телефонът й сигурно е изключен.

Да вземе Миа — не му беше хрумвало. Вярно, Мириам и Миа се разбираха добре.

— Има нов. Ще я попитам, идеята всъщност е добра.

— Чудесно, значи ще я включа в списъка. — Мириам се усмихна, но бързо придоби обичайното си сериозно изражение. — А, да, още нещо: навярно ще се наложи с Юханес да отидем до Фредрикста следващия уикенд. Имаш ли възможност да гледаш Марион?

— Естествено.

— В апартамента ли си пак? Отказа ли се от квартирата в Хьонефос?

— Да, вече съм там. Няма проблем да остане през целия уикенд с мен.

— Окей, ще ти се обадя.

Мириам поведе Марион към изхода.

— Чао, дядо.

— Чао, Марион.

Холгер Мунк им маха, докато вратата не се затвори след тях, след това отиде да плати сметката.

Щом отново се озова на улицата, се зае с разговорите, които трябваше да проведе. Достатъчно дълго бе откъснат от света. Имаха следа за роклите. Ким вдигна телефона на първото позвъняване.

— Ало?

— С какво разполагаме? — попита нетърпеливо Мунк.

— Анете и Миа са намерили кой е изработил роклите. Шивачка от Санвика.

— И?

— Купувачът е мъж, около четирийсет и пет годишен, татуировка на орел на врата, десет рокли.

— Десет рокли?

— М-да.

По дяволите.

— И знаем кой е?

— Къри мисли, че знае. Разбира се, не е сто процента сигурен, но колко хора на около четирийсет и пет имат татуиран орел на врата? И профилът пасва. Рогер Бакен. В архива ни няма нищо, но веднъж Къри е попадал на него, разследвал е случай с наркотици.

— Що за тип е?

— Работи като куриер. Приема и доставя пратки, знаеш.

— Мисля, че идеално пасва.

— И аз така мисля.

— Имаме ли адрес?

— Последният ни известен е хоспис в „Грьонлан“. Ако е същият Рогер Бакен.

— Някой тръгнал ли е натам?

— В момента Миа и Анете са на място.

— Там съм след пет минути. — Холгер затвори.