Самюел Бьорк
Пътувам сама (45)

45

Тобиас Ивершен пълзеше към билото на малкото възвишение, снишавайки се възможно най-много. От тази височина стопанството в гората се виждаше добре. Разпъна палатката си зад дърветата, където никой не можеше да го види, и пренощува там. Всъщност възнамеряваше да се прибере, но сега, след като срещна момичето със сивата рокля, трябваше да остане. Ракел. Така се казваше. Написала му беше бележка, молеше го да й помогне. Затова бе по-важно да остане в гората, отколкото да се върне в мрачната къща, където никой не се усмихва. Тобиас беше само на тринайсет години, но се чувстваше много по-голям. От дълго време беше много по-голям. Преживял бе неща, с каквито не е редно децата да се сблъскват, но точно в този момент това нямаше значение, тук той сам си беше господар.

Тобиас се придвижи до самото било и седна с бинокъла пред очите си. Не знаеше колко е часът, но не беше много късно, защото още цареше сумрак. Сега съзря много по-ясно нещата, които снощи бе видял смътно. Несъмнено в стопанството изпълняваха различни строителни планове. Навсякъде се виждаха строителни материали, различни по големина дъски, торби, вероятно пълни с цимент, защото имаше и бетонобъркачка, и малък трактор, и даже малък багер. Общо постройките в стопанството бяха седем, всички бели: главна сграда, малка църква с кръст на покрива, две стъклени постройки, най-вероятно оранжерии, и освен тях три по-малки сгради и една барачка. Предишната вечер Тобиас бе останал да лежи на едно място, докато не се стъмни съвсем и вече не се виждаше нищо през бинокъла. Направи малка скица на района, където отбеляза разположението на всички постройки, на нивата, на купчините пясък, на най-големите камари дъски и на портата. Високата ограда, през която си бяха подавали бележките, опасваше целия район и доколкото успяваше да види, входът бе само един. Портата. Не знаеше дали е залостена, или не, но беше затворена — това поне се виждаше. Снощи един мъж я отвори. Пристигна кола, непосредствено преди да мръкне. Голяма черна кола, или „Ленд роувър“, или „Хонда“. Тобиас не разбираше много от коли. Не го интересуваха толкова, предпочиташе мотопеди и мотоциклети, най-вече онези с гуми за мотокрос, които да караш на всякакъв терен, но и от тях не разбираше особено.

В колата седяха двама души и ги приеха, сякаш е кралят или министър-председателят, или личност от този ранг. Единият, млад мъж с къса, руса коса, явно бе прислужник или пазач, защото изскочи пръв от колата и отвори вратата на другия — малко по-възрастен мъж с буйна, напълно побеляла коса и жезъл, почти като този на Гандалф от „Властелинът на пръстените“.

Всички обитатели на имението излязоха от къщите да посрещнат новодошлите с поклони и реверанси, а един от тях се приближи и поздрави мъжа с буйната бяла коса, след това всички заедно влязоха в голямата постройка с кръста. После се смрачи и Тобиас не видя много повече. Прозорците светеха, но отпред имаше нещо — стъкло, не, не стъкло, а нещо подобно, непрозрачно стъкло. Тобиас не знаеше как се казва. След това си изяде филиите и си стопли супа на газовия котлон в палатката. Внимаваше много. Знаеше, че не бива да използва котлона вътре в палатката, но не искаше да осветява отвън, да не би да го види някой. Пък и бе гледал по телевизията как един полярен изследовател, Бьорге Оуслан, пали газов котлон в палатка, защото навън е много студено или заради белите мечки, или по някаква друга причина, но във всеки случай беше възможно.

В началото не успя да заспи. Мислеше за момичето. Ракел. Тя беше толкова различна от всички момичета в класа му. В днешно време не е лесно да си момиче — така бе казала Емилие, учителката им по норвежки. Веднъж обсъждаха темата в клас, защото някои момичета се обличаха прекалено оскъдно. Цял час Емилие говори не за норвежки или за книги, а само за такива неща — обясни им, че носят прекалено много грим, прекалено много разгалват корема си и полите им са твърде къси. Каза, че е важно да помнят, че са само на тринайсет години, но тя ги разбира, защото всички момичета, които показват по телевизията, пеят само по бикини, сутиен и мрежести чорапи. После формулираха няколко правила и съставиха списък на позволени и непозволени неща и стана по-добре, но въпреки това съученичките му се обличаха съвсем различно от Ракел.

ПОМОГНИ МИ. МОЛЯ ТЕ.

Изглеждаше уплашена. Наистина. Не като него и брат му, когато играеха на индианци и щяха да ловят бизони. Бизоните не съществуват, а и те не бяха точно индианци. Това бе истина. Той бе Тобиас, а тя — Ракел. И тя действително се боеше, а той бе дошъл да й помогне. Тобиас Ивершен загриза единия си юмрук, докато движеше бинокъла, за да види дали не е пропуснал да отбележи нещо на скицата, която бе нарисувал снощи.

Насочи бинокъла към портата и фокусира, та да вижда възможно най-ясно. Портата, направена от същия материал като оградата — бодлива тел или както се нарича — представляваше голяма плъзгаща се врата и се отваряше навътре. Изглежда, имаше верига по средата и вероятно катинар. Тобиас остави бинокъла в калуната и отвори пакета с храна, пъхнат в джоба на якето му. Беше си запазил два сандвича за закуска — един със сирене брюнуст и един със салам. Изяде този със сиренето и отпи от бутилката с вода — беше я напълнил от поточето на изкачване. Сега предстоеше да си състави план — това бе важно. Първо ще огледа района, както бе видял в един филм, в който някакви хора се готвеха да ограбят банка… не, казино, в Лае Вегас. Разполагаха с множество карти и планове и често се срещаха, за да ги обсъдят. Тобиас вече имаше карта. Оставаше да си състави план.

Накани се да изяде и сандвича със салам, но неочаквано нещо се раздвижи долу в стопанството. Той грабна бинокъла. Една врата рязко се отвори и някаква фигура изтича навън. Момиче в сива рокля. Сърцето на Тобиас прескочи под пуловера му. Това бе Ракел. Тичаше с все сили към оградата, където разговаряха вчера. Тичаше, спъваше се в роклята, падаше и отново се изправяше. Повдигна роклята си, за да й бъде по-леко, но въпреки това не бягаше особено бързо. Веднага от същата врата се втурнаха четирима, не, петима мъже след нея. Сърцето на Тобиас биеше силно, той едва успяваше да държи бинокъла. Ракел се обърна, погледна назад и пак падна. Мъжете я настигаха, размахваха ръце и викаха нещо. Тя тръгна към оградата и ето че се оказа пред нея. Отскочи и започна да се катери, но не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Дупките в мрежата бяха малки, а тежката рокля не я улесняваше. Мъжете се приближаваха със стремителни крачки; единият стигна оградата и докопа крака на Ракел. После я издърпаха надолу, а тя риташе и крещеше. Мъжете я понесоха към постройката. После всичко утихна.

Изведнъж на Тобиас му стана много студено. Не отвън, а от вътрешната страна на кожата. Мислите му се блъскаха в главата и дишаше учестено, макар че лежеше съвсем неподвижно. Божичко! Какво ставаше долу? Бързо се изправи. Нямаше време за план; нямаше време и да си прибере багажа. Изтича до палатката, взе си ножа и саморъчно начертаната карта и се запромъква надолу по склона към стопанството.