Самюел Бьорк
Пътувам сама (24)

24

Лукас караше колелото си и се наслаждаваше на превъзходния пролетен въздух, облъхващ лицето му. Днес бе в особено добро настроение, стана рано, изпълни задълженията си — утринната молитва и къщната работа — негова отговорност бе да поддържа църквата чиста и подредена, той ценеше тази важна работа. А да се каже между другото, че утринната молитва е задължение, е погрешно. Утринната молитва е радост. Обикновено започваше да се моли веднага щом се събуди, още докато лежи в леглото, макар да знаеше, че е редно първо да се погрижи за сутрешния си тоалет и да закуси. Въпреки това не можеше да се въздържи. Струваше му се съвсем нормално. Да говори с Бог. Най-напред това правеше, след като отвореше очи. Винаги започваше всички молитви с благодарност. Благодареше на Бог, задето е опазил ближния му. Пастор Симон. Всички там горе, в гората. Понякога си мислеше да включи в благодарностите и старото си семейство, но ако трябваше да е съвсем откровен, не успяваше да си представи лицата им. Нито на рожденото си семейство, изоставило го преди години, нито на приемното, което не се интересуваше особено от него. Той не се сърдеше на никого от тях, защо, за бога, да им се сърди? Отче, прости им, понеже не знаят какво правят. Това беше много просто за Лукас. Ако не бе израснал така, никога не би се озовал на летния лагер в Сьорлан, никога не би получил възможност да е напълно щастлив в съгласие с Бог и пастор Симон. Лукас се усмихна широко и завъртя малко по-енергично педалите. Защо да е недоволен от нещо? Нямаше никакво основание. Животът бе съвършен. Идеален. Той се засмя без глас и измърмори под нос една кратка молитва. Благодарност. Благодаря ти, боже, за птиците на дърветата ей там и за този чудесен път. Благодаря ти, Боже, за пролетта и за всички останали сезони. Благодаря ти, Боже, задето ме направи важен, намери пастор Симон за мен, та всеки ден да се събуждам и заспивам радостен. Последното той изрече на висок глас, усещайки топлината и светлината да се разнасят в кръвта му. На „Маридалсвайен“ го задмина кола, мина прекалено близо до него. Един от тези нещастни, безпътни безбожници, които все нямат време. Лукас едва не падна от колелото си, но не се впечатли особено. Отдавна бе престанал да хаби силите си за неверниците. За хората от нисшата каста. Нямаше смисъл. В началото изпитваше жал към тях, защото не са блажени като него, но и това вече бе престанал да изпитва. Всеки избираше живота си. Ключът към щастието е в собствените ти ръце, достатъчно е да го видиш, казваше пастор Симон. Това бе един от любимите цитати на Лукас, не се насищаше да слуша пастора, когато той проповядваше от амвона. Никой не ще ти навреди, ако не му позволиш. Винаги прави каквото мислиш, че не можеш. Скръбта е цвете, то няма да оживее, ако не се полива. Ти решаваш дали да го оставиш да умре. Лукас се усмихна на себе си. Пасторът знаеше много такива мъдри мисли. Той бе в директна връзка с Бог, Лукас лично го беше видял — не бяха глупости. Много пъти. Често го виждаше с очите си. Стана свидетел на присъствието на Бог в стаята. Благодаря ти, Боже, че си ме пречистил. Благодаря ти, Боже, за прекрасните полски цветя, растящи край пътя. Благодаря ти, Боже, за шепота. Благодаря ти, Боже, за виковете. Благодаря ти, Боже, че си направил живота ми съвършен.

Лукас слезе от колелото, пусна подпората и седна на един камък. Срещаха се на различни места и тази малка отбивка бе едно от тях. Не че се срещаха често, това беше вероятно… да, осмият път. Възможно ли беше? Дамата в колата. Миналият път бе едва преди няколко седмици. Обикновено тя само сваляше прозореца, даваше му един плик и потегляше без много приказки. Миналия път беше различно — тогава тя слезе от колата, запали цигара и разговаря малко с него. Не за нещо сериозно — само за времето и такива работи.

Не знаеше точно на каква възраст е, примерно на трийсет и пет или нещо такова. Винаги беше изключително хубаво облечена, носеше боти и палто или елегантно сако и използваше много наситено червено червило, усмивката й бе красива. Имаше дълга, тъмна коса и прав нос и неизменно носеше слънчеви очила, независимо дали грее слънце, или не. Дамата със сигурност не бе от посветените, това беше напълно ясно на Лукас. Стигаше да видиш как се облича. Червило и боти, и слънчеви очила, и даже цигари — в Библията щеше да е блудница, но точно така и казваше пастор Симон: Понякога пътят към светлината минава през непрогледния мрак. Някак си чувстваше, че двамата — той и дамата — са свързани, от едната страна — тя, от другата — той. И двамата бяха пратеници. Събрани от Бог, за Бог. Стана и протегна ръце нагоре, ритна камъче от паркинга в шубрака. Потананика си. В последно време бе започнал да го прави — не силен напев, само тихо тананикане — малка мелодична меса в устата му. М–м–мм–м. Погледна нагоре към слънцето — беше се показало. От дърво на дърво скачаше катеричка. Благодаря ти, Боже, за всички катерички и за другите животни, с които си ни благословил. Лукас щеше да навърши двайсет и седем години тази есен, но духом се чувстваше много по-млад. Времето сякаш не съществуваше. Бог няма възраст. Времето няма начало и край. То е за непосветените. Те ползват часовници и телефони и непрекъснато бързат за някъде. Вечността вече е започнала. Добре помнеше кога пастор Симон го каза за първи път — на третия ден от лагера в Сьорлан, след като Лукас стана вярващ и откри Бог. Вечността вече е започнала. Продължи да си тананика и отново погледна към дърветата. На един клон стоеше сойка с настръхнала перушина на врата. По-нататък кълвач чукаше с клюн. В събота бе видял горе, в къщата в гората, сова. Lux Domus. Мнозина не обичат совите, смятат ги за лоша поличба, но Лукас знаеше, че не е вярно. Уикендът беше плодотворен, както и бе очаквал. Нилс бе свършил добра работа в гората. Стопанството се беше превърнало в същински рай.

В отбивката сви кола и спря на няколко метра от него. Колата не беше същата като миналия път, но това беше тя, позна я през прозореца. Дългата, тъмна коса бе вързана на конска опашка, беше си сложила червило, но този път не носеше слънчеви очила. Изглежда, нямаше намерение да излиза от колата, само му махна да се приближи, свали стъклото и подаде плика. Тя се огледа нервно, сякаш нещо се беше случило. Сякаш беше заета и искаше час по-скоро да приключи. Лукас протегна ръка, за да вземе плика, и в същия момент тя се извърна към него, погледна го за миг, преди да се обърне на другата страна.

Сърцето на Лукас прескочи в гърдите му. Очите й не бяха еднакви на цвят. Едното беше кафяво. Другото беше синьо. През целия си живот Лукас не бе виждал нищо подобно. Застина с плика в ръка, не отрони и дума и за първи път от много, много дълго време почувства ужас да се промъква в тялото му, капчици мрак се разтвориха в светлината на кръвта му. Дамата с разноцветните очи вдигна стъклото на колата, подкара спокойно по „Маридалсвайен“ и изчезна също толкова бързо, колкото беше дошла.