Самюел Бьорк
Пътувам сама (7)

7

Миа Крюгер седеше на скалата с бяла вълнена шапка, нахлупена върху дългите гарвановочерни коси, и увита в одеяло. Беше пладне. В аптеката дочу някой да казва, че тази година пролетта е дошла рано в Трьонделаг, но на Миа Крюгер общо взето й бе студено и не беше усетила много от тази мнима топлина.

Вече оставаха шест дни. Шест отворени прозорчета на календара в кухнята и тя изпитваше радост.

Смъртта не е толкова страшна.

През последните дни той се бе загнездил още по-дълбоко у нея. Покоят. Съзнанието, че скоро ще се измъкне. Намери няколко таблетки в джоба на анорака си и ги прокара с течността от шишето, което носеше със себе си навън. Миа се усмихна и се загледа в морето. Далеч на хоризонта се плъзна риболовна лодка. Априлското слънце оцветяваше облаците и водата под скалата проблясваше. През последните дни размишлява много. За близките си или тези, които някога са й били близки. Сега отново бе сама, а скоро нямаше да я има и нея. На този свят. В тази действителност, както баба й би казала. Миа се усмихна и отпи още една глътка от шишето.

Сигри винаги беше любимка на всички. Сигри със светлите дълги коси. Ученето толкова леко й се отдаваше. Свиреше на флейта, играеше хандбал и беше приятелка с всички. Миа никога не бе възразявала срещу вниманието, което Сигри получаваше. А Сигри никога не използваше това внимание за нещо лошо, никога не бе изричала зла дума на никого, за нищо. Сигри бе чисто и просто прекрасната Сигри, но наистина беше много хубаво, когато баба придърпваше Миа настрана и й казваше, че е специална.

Ти си много специална, наясно ли си? Другите деца също са чудесни, но ти знаеш някои работи, Миа, нали? Виждаш неща, съвършено непонятни за другите.

Баба й всъщност не й беше истинска баба, ала никога не бе долавяла нещо да стои между тях. Навярно защото си приличаха на външен вид. Или защото тя се отнасяше с Миа почти като с приятелка, един вид съучастничка в простъпката да си различен. Баба й бе разказала всичко възможно от живота си, не я бе щадила, ставаше ли въпрос за нещо важно. Че е имала много мъже — не трябва да се боиш от мъжете, те всъщност са безобидни малки зайчета. За способността си да предсказва бъдещето и за наличието на много други реалности освен тази, затова не е нужно човек да се страхува толкова от смъртта. Християнството, казваше баба й, е видяло в смъртта нещо лошо, така че да се лутаме и да се боим от неговия бог. Смъртта е адът или небето, разправят те, при всички положения — край на всичко, но знаеш ли, Миа, баба не е толкова сигурна дали със смъртта свършва всичко. Във всеки случай не ме е страх.

У дома, в Осгорщран, зли езици бяха дали на баба прозвището „вещицата“, но нея не я беше грижа. Миа разбираше без затруднения какво са имали предвид хората — баба не беше като другите с нейната буйна сива коса над ясните, почти черно-сини очи. В магазина тя говореше гръмогласно за най-странни неща и често стоеше будна цяла нощ навън, в градината си, гледаше луната и се смееше сама. Имаше умения, които хората през Средновековието положително са наричали вещерски изкуства, и бе взела Миа под опеката си, почти като малък чирак.

Миа се чувстваше късметлийка. Отрасна в спокойна среда с мила майка и прекрасен баща, с баба, която живееше само през няколко къщи; баба, която я бе видяла, бе прозряла коя е, бе й казала, че е специална.

Стъпвай леко, Миа, помни, стъпвай леко.

Баба й изрече последните думи на смъртния си одър, намигвайки на своята много специална приятелка. Миа надигна шишето към облаците.

Смъртта не е страшна.

Още шест дни.

От таблетките в джоба на анорака й я оборваше дрямка. Миа Крюгер глътна още няколко и се отпусна върху скалата.

Ти си много специална, Миа, знаеш ли?

Навярно затова избра полицейската школа. За да прави нещо различно. Размишлявала бе над това и през последните дни — защо направи този избор? Вече не успяваше да подреди частите на пъзела. Времето продължаваше хода си. Не беше каквото трябваше да бъде и каквото беше в представите й. Сигри вече не бе малката, светла Сигри, сега тя бе наркоманката Сигри, кошмар. Майка й и баща й бяха душевно мъртви, бяха се отдалечили от света, един от друг, от нея. Тя се премести в града, опита да запише различни специалности в университетския кампус „Блиндерн“, но без ентусиазъм — нито веднъж не пожела да се яви на изпит. Дали пък полицейската школа не я избра? За да прочиства света от такива като Маркус Скут?

Миа стана и се заклатушка към кея. Изпразни шишето и го сложи в джоба на анорака си. Намери още няколко таблетки и ги погълна на сухо. Чайките я бяха изоставили за сметка на рибарската лодка и сега единственият шум тук, навън, бяха вълните, ритмично разбиващи се в скалата.

Тя го застреля.

Маркус Скуг.

Два пъти. Право в гърдите.

Всичко стана по случайност, изпълняваха друга операция — едно момиче бе изчезнало и бяха извикали специалния отдел само за да подуши и да огледа наоколо, както се изрази Холгер: нямаме много работа, Миа, само ще подушим там.

Холгер Мунк. Миа Крюгер помисли с топлота за стария си колега и седна на ръба на кея, клатейки ботушите си, провесени от него. Цялата работа бе толкова странна. Беше убила човек, а съвестта й бе чиста. Изпитваше угризения за всичко, случило се впоследствие. Вестниците бълваха писания и в „Грьонлан“ се вдигна шум. Преместиха Холгер Мунк, началника на отдела, който я бе избрал от полицейската школа. Закриха Специалния отдел и това тя усещаше някъде дълбоко в себе си, за това я болеше — че на Холгер се падна да плати за нещо, извършено от нея — но за самото убийство — странно, съвсем не. Бяха тръгнали по следа, водеща към Трюван — след някакви наркомани или хипита — хората винаги малко се затрудняваха да разграничат двете понятия, когато се обаждаха да подадат оплакване — във всеки случай някой бе паркирал караваната си там горе и безделничеше, вдигаше шум и устройваше купони. Холгер изрази мнение, че евентуално там трябва да търсят изчезналото момиче. Наистина намериха младо момиче, но не изчезналото, а друго, с избледнели очи и игла в ръката, там, в мръсната каравана и заедно с нея, изневиделица — Маркус Скуг. И Миа, както докладът от вътрешното полицейско разследване съвсем правилно заключаваше, бе: Действала невнимателно, с ненужно насилие.

Миа поклати глава, мислейки си колко е безнравствена. Холгер Мунк застана на нейна страна, потвърди, че Скуг пръв я е нападнал — все пак на местопрестъплението намериха и нож, и брадва — но Миа, разбира се, знаеше повече. Беше достатъчно обучена, за да се защити лесно при нападение с нож или брадва от някакъв мършав наркоман. Какво пречеше да го простреля в крака? В ръката? Не го направи. Уби го. Миг на омраза, в който останалият свят бе изчезнал. Два изстрела право в гърдите.

Ако не бе Холгер Мунк, щеше да влезе зад решетките. Тя извади празното шише от джоба на анорака си, изсмука последните капки и пак го вдигна към облаците. Вече нямаше никакво значение. Всичко вече беше приключило.

Най-сетне.

Още шест дни.

Подви крака под себе си, положи буза върху грубите дъски на кея и затвори очи.