Самюел Бьорк
Пътувам сама (53)

53

— Какво открихте? — обърна се Мунк към всички присъстващи в заседателната зала. — И не казвайте, че не сте открили нищо, защото не е възможно. Все някой трябва да е видял нещо. Всички работите денонощно — това ми е известно — но отсега нататък ще работим двойно повече. Кой ще започне? Лудвиг?

Миа се огледа. Множество уморени лица се бяха вторачили в нея, беше почти болезнено да ги гледаш — всички бяха вложили толкова много часове труд през последните седмици, а все още нямаха почти никакъв резултат. На Къри му бе пораснала брада. Габриел Мьорк бе съвсем блед, а под очите му имаше големи кръгове.

— Сравняваме имената, свързани с дома „Хьовиквайен“ и тези от случая „Хьонефос“. Засега не сме намерили нищо, но все още не сме прегледали абсолютно всичко.

— Продължавайте, нищо чудно там да има нещо — насърчи ги Мунк. — Другите?

— Проучих историята на религиозната общност, както говорихме — обади се Габриел.

Мунк бързо погледна към Миа, но тя сви рамене в отговор. Не си бяха свършили работа. Много бавно реагираха. Бяха тръгнали натам, ала тогава дойде вестта за убитите момичета във форт Исенгран, а после разбраха за заплахата срещу Марион.

— Какво разбра?

— Всъщност изненадващо малко неща — подхвана Габриел. — Наричат се „Църква на Метусалем“, но не намерих дружества или религиозни организации, регистрирани под това име. Нямат уебсайт или нещо подобно, сякаш още не са навлезли в ерата на компютъра или умишлено са се отказали от интернет — не знам.

— Това всичко ли е?

— Не, на същото място е регистриран и граждански адрес.

Габриел си погледна записките.

— Някой си Лукас Валнер. Проверих го набързо, но името му не излиза никъде другаде.

— Добре. — Мунк се почеса по брадата. — Ходих там няколко пъти и доколкото си спомням, имаше двама души — по-възрастен тип с бяла коса и мъж с къса, светла коса, някъде на около двайсет и пет. От съществено значение е да научим повече и се налага да стане бързо. Тук убиецът ни хвана натясно и е важно да се върнем на вярната следа. Майка ми ходи на срещи с тях, ще видя какво ще разбера от нея.

— Веднага ще се заема, щом приключим съвещанието — пое ангажимент Габриел.

— Добре. — Мунк отново погледна към присъстващите. — Други?

— Бенямин Баке е под наблюдение, но засега нищо не подсказва да е замесен — докладва Шире.

— Окей — каза Мунк. — Имаме достатъчно ресурси, нека продължават да го наглеждат, докато не сме сигурни. Още нещо?

— Проследих профила на margrete_08 — обади се Габриел. — Има адрес в „Хотмейл“, регистриран на…

Младежът погледна айпада пред себе си:

— … 2 март 2010 г. Няколко дни преди да получиш първия й имейл, нали?

Габриел погледна към Мунк, който имаше малко засрамен вид. Не само името на майка му беше замесено, но извършителят се бе свързал и с него. Лично. А той бе допуснал да го измамят. Миа го познаваше достатъчно добре, за да разбира какво се случва зад сбърченото му чело: опитваше да се овладее; да не оставя у хората си усещането, че приема случая лично.

— Да, така е — потвърди Мунк.

— Имейлът не е използван за друго, освен за писане на съобщения до теб. Отварян е от три различни IP адреса.

— На норвежки, моля — прошепна Къри.

— IP адреси. Адреси в протокола на интернет. Всеки компютър, свързан с мрежата, има свой адрес и той ни дава информация къде се намира. Страна, район, интернет доставчик.

— Точно местоположение ли? — попита Мунк.

— Да. — Габриел пак си погледна записките. — Както казах, използван е от три различни адреса. Всички са на „Бъргър Кинг“. Улица „Карл Юхан“, стадион „Юлевол“ и Централна гара Осло. Преносимо устройство. Невъзможно е да се открие. Пингнах го, но не получавам отговор, така че сигурно вече не се свързва с мрежата, най-вероятно потребителят го е изхвърлил — аз бих постъпил така.

— В „Бъргър Кинг“ има интернет? — учуди се Къри.

— Получихме към две хиляди сигнала — обади се Анете, без да обръща внимание на уморения си колега. — Повечето по повод портрета на дамата от „Скюлерю“. За съжаление все още не сме се добрали до полезна информация. Рисунката е прекалено неясна, мнозина приличат на нея. А що се отнася до възнаграждението — знаете как става обикновено. Невероятно много хора имат желание да получат милион крони и имат подозрителен съсед.

Мунк си поглади брадата.

— Евентуални заподозрени?

Шире само поклати глава.

— По дяволите! Хайде, бе хора! Все трябва да имаме нещо! Все някой трябва да е видял нещо! Да е чул нещо!

Миа го погледна строго. Успокой се. Тя знаеше, че макар да са доста сплотен екип, все някой иска да се издигне в професията. Някои от тях бяха доверени лица на Микелсон.

Тя се прокашля и стана. Отиде до дъската, за да отвлече вниманието от Мунк.

— Не знам дали до вас е стигнала цялата информация, затова ще започна отначало. Не всичко е конкретно, някои неща просто ми се въртят в главата, предусещам ги и искам да ми помогнете, да ми кажете какво мислите вие, на какво мнение сте, какво чувствате. Нищо не е прекалено глупаво, всичко може да ни е от полза. Окей?

Миа се огледа. Колегите й мълчаха. Всички очи бяха вперени в нея.

— Според мен събитията са се развили по следния начин: през 2006 г. някой е отвлякъл бебе от болницата в Хьонефос. Има две основни причини да похитиш бебе. Първата е изнудване за пари, но не са били предявени такива искания, затова я зачеркваме. Другата причина е някой действително да желае да има бебе. Нали така? Според мен това е вярната хипотеза. Някой желае бебе. През цялото време си мислех или по-скоро усещах, че извършителят е жена. Жена, която желае бебе. Нека си представим следната ситуация: жената има достъп до родилната зала. Както виждаме и както разбрахме тогава, да се открадне бебе е много по-лесно, отколкото си мисли човек. Особено бебе без родители. Добре, значи тази жена краде бебето. Настава, разбира се, страхотна суматоха, всички го издирват — медиите, ние, всички. Жената си намира изкупителна жертва — Юаким Виклунд. Много е удобно, че се е обесил. Много удобно за всички. Какво показва протоколът от аутопсията на шведа? Ами нищо. Не е имало аутопсия. Той се е обесил. Значи е признал. Случаят е решен. Всички с облекчение продължават нататък.

Тя си пое дъх и отпи малко минерална вода. Не си бе намислила какво да каже, говореше колкото на останалите от отдела, толкова и на себе си.

— Сега ми хрумва, че ако бяхме извършили обстойна аутопсия, вероятно щяхме да намерим следа от убождане с игла на врата на шведа. Много практично и находчиво, нали? Свръхдоза упойка във врата, точно под въжето — много е трудно да се забележи, ако няма подозрение за убийство. Добре, ето ви теория: жена с бебе, която знае как се слагат инжекции. И има достъп до упойващи вещества.

— Медицинска сестра ли? — попита Лудвиг.

— Напълно е възможно — кимна Миа и продължи. — Само че не заподозряхме никоя от сестрите в Хьонефос. Значи имаме жена, откраднала бебе. И всичко е наред. Медиите не пишат повече за случая. Предадохме се. Но после се случва нещо лошо. Вероятно бебето умира. Бебето умира, а тя решава да погне нас. Наша е вината за мъртвото бебе. Трябвало е да я намерим. Длъжни сме били да спасим бебето. А Мунк носи отговорността. Затова тя започва да преследва Мунк.

Миа се покашля и пак отпи глътка вода. В помещението бе съвсем тихо. Всички знаеха на какво е способна. Никой не искаше да я прекъсва, след като бе взела думата.

— Жената е невероятно съобразителна — продължи Миа. — Сякаш е леко шизофренична. Смята, че е нормално да похитиш дете, и не възразява да убива. За нея това е морално оправдано, следователно е преживяла нещо, нещо…

Не намираше точните думи.

— Не знам какво е било, но възможностите са много. Тя е с ясен ум и същевременно с изкривено съзнание. Със сигурност не вижда света така, както го виждаме ние. Безумно много е обичала бебето, което сигурно е умряло. То е щяло да тръгне на училище през есента. Сега е мъртво. Тя така вижда нещата според мен. Пътувам сама. Табелката. Момичетата отиват на път. Да, това е пътешествие. Марко 10:14: „оставете децата да дохождат при Мене“. Момичетата ще пътуват към небето.

Миа говореше все повече на себе си. Възлите в главата й започваха да се разхлабват. Освобождаваха всичко, спотаено в сенките на съзнанието й.

— Жената е невероятно грижовна. Обича децата. Иска да ги закриля. Къпе ги, гизди ги. Не бива да ги боли. И така — две неща…

Миа се прокашля. Чувстваше се ужасно изтощена, но трябваше да продължи.

— Две неща. Това именно е странното. Целият този хаос, всички знаци, първоначално не ги разбирах, но ми се струва, че има две неща. Първото са момичетата. Бебето не бива да е само. О, да, да, да. Тя е виновна за смъртта на бебето. Тя е причината. Сега иска да се поправи. Да му намери приятелки. Но вината е и наша. Били сме длъжни да я спрем. Дявол да го вземе, изгубих си мисълта.

— Две неща — подсказа Къри услужливо.

— Да, благодаря. Две неща. Първо: тя убива момичетата, та бебето, сега вече на шест, да не бъде само на небето. Второ: иска да спипа Мунк. Съжалявам, беше очевидно. Затова и изглеждаше толкова объркано. Затова се заблудихме. Необходимо е да разглеждаме всяко нещо поотделно, въпреки че тя смесва двата мотива, за да ни заблуди. Първо: убива момичетата, та похитеното дете да не бъде само на небето. Второ: Иска на всяка цена да си върне на полицията. Да си отмъсти. Да се добере до Мунк. Убила е някак бебето, но обвинява Мунк. Мисля…

Миа Крюгер беше напълно изтощена. Едва говореше.

— Какво мислиш Миа? — помогна й Мунк.

— Иска да я хванем — намеси се Анете.

— В какъв смисъл? — погледна я Мунк.

— Иска да я хванем — повтори Анете. — Разкрива ни какво прави. Рине ЮВ. Момичетата в крепостта. Обаждането до журналистите. Иска да я заловим, нали, Миа?

Миа потвърди.

— Съгласна съм. Добро наблюдение. Иска да я хванем. Неспокойна е. Разкрива ни все повече. Тя също ще се възкачи. На небето. Иска да отиде при бебето. Иска да…

Миа не издържа повече. Отпусна се безсилна и задъхана върху бюрото. Мунк се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си?

Тя кимна мълчаливо.

— По дяволите, това вече е нещо. — Мунк се обърна към присъстващите. — Отлично. Жена. Струва ми се достоверно. Върши ни работа. Кои са дамите в списъка?

— Жената с разноцветните очи — отвърна Лудвиг.

— Някоя жена от сектата?

— Служителка от старческия дом „Хьовиквайен“ — предложи Габриел.

Миа погледна Лудвиг Грьонли.

— Откри ли нещо? Някаква връзка? Телефонът на Вероника Баке?

— Още нищо, за съжаление. Продължавам да търся — сви рамене Грьонли.

— Мамка му, ама че съм тъпа! — възкликна неочаквано Миа.

— Какво има?

— Чарли. Чарли Брюн.

— Кой? — попита Мунк.

— Приятел. Има клуб за травестити в „Тьойен“. Той ми разказа за нея. Жената с разноцветните очи. Виждал я е няколко пъти. По дяволите, колко съм тъпа!

— Доведи го — нареди Мунк. — Трябва да намерим тази жена. Кой знае, не е изключено тя да е дамата от фоторобота, която нашият свидетел е видял в „Скюлерю“. Стреляме напосоки, но защо да не пробваме? Ще запознаем този Чарли с всички от списъка, всички евентуални платци на сметките за телефон на Вероника Баке след смъртта й, всички служители в дома и всички, свързани по някакъв начин със сектата. При съвпадение повикайте пенсионера да провери дали това е същият човек.

На излизане Анете спря Миа.

— Сигурна ли си? — попита тихо тя.

— За какво?

— За цялата организация. Мунк не е ли прекалено свързан със случая? Заплашили са внучката му все пак, а и майка му е замесена. Не и ли по-добре да си почине малко? Някой друг да поеме ръководството?

— Холгер знае какво прави — отвърна Миа лаконично.

— Надявам се — каза Анете.